Синтия Д’Апри Суини
Гнездото (6)

Четвърта глава

Това, че Лео се бе издънил така сериозно, беше притеснително, но както неохотно се съгласиха брат му и сестрите му, не и учудващо. Обаче това, че издънката му бе накарала незаинтересованата им майка да упражни правото си на пълномощник и почти да изцеди Гнездото, беше шокиращо. Единствената заплаха за Гнездото, която никой не си бе представял. Просто казано, беше немислимо.

— Очевидно не е било немислимо, защото аз съм помислила за това, а баща ви го е създал по този начин — заяви Франси в деня, в който най-накрая се съгласи да се срещне с тях за кратко в офиса на Джордж в Ню Йорк, докато Лео все още бе в клиниката.

— Това бяха и наши пари — възропта Джак. Гласът му не прозвуча твърдо, както бе възнамерявал, и беше по-скоро хленчещ, отколкото възмутен. — А и никой не се консултира с нас и дори не ни информира, докато не стана твърде късно.

— Парите не са ваши до идния март — отвърна Франси.

— Февруари — обади се Мелъди.

— Моля? — Майка им изглеждаше леко слисана да чуе Мелъди, сякаш току-що бе осъзнала присъствието й.

— Рожденият ми ден е през февруари — отговори Мелъди. — Не през март.

Беа спря да плете и вдигна ръка.

— Моят е през март.

Франси постъпи както всеки път, когато грешеше: престори се, че не е, и поправи този, който бе поправил нея.

— Да, точно това казах. Парите няма да станат ваши до идния февруари. Също така не са изчезнали напълно. Всички ще получите по петдесет хиляди, плюс-минус. Така ли е, Джордж?

— Там някъде, да. — Мъжът ходеше около конферентната маса и наливаше кафе на всички, очевидно се чувстваше неудобно.

Мелъди не можеше да откъсне очи от майка си; бе започнала да изглежда стара. На колко беше? Седемдесет и една? И две? Дългите й елегантни пръсти леко трепереха, вените на ръцете й бяха тъмни и видими, отпуснатата кожа бе изпъстрена със старчески петна като пъдпъдъче яйце. Тя винаги беше толкова суетна относно ръцете си, демонстрираше дължината на пръстите си, като ги сгъваше и докосваше началото на дланите си. „Ръце на пианист“, казваше на Мелъди, когато бе малка. Сега тя забеляза, че Франси нарочно поставяше лявата (която беше малко по-малко нашарена) върху дясната ръка. Гласът на майка им също бе изтънял; в него се чувстваше лека склонност към извисяване, не грак или писък, а по-скоро трептене, което тревожеше Мелъди. Остаряването на Франси означаваше, че всички те остаряват.

— Вие все пак ще получите такава сума пари — продължи майка им, — която би направила повечето хора невероятно благодарни.

— Сума, която е десет процента от онова, което очаквахме. Така ли е, Джордж? — запита Джак.

— Да, струва ми се — отвърна мъжът.

— Десет процента! — ревна Джак, като почти заплю Франси през масата.

Тя свали от китката си нежен златен часовник и го положи върху масата, сякаш известяваше всички, че времето им е почти изтекло.

— Баща ви щеше да е ужасен от тази сума. Знаете, че той планираше фондът да ви служи за скромна издръжка, а не да е истинско наследство.

— Това няма нищо общо — възрази Джак. — Той отвори сметка. Вложи пари. Джордж ги управляваше много добре. Сега крайният срок наближава и би трябвало да… Чакай малко. — Обърна се към Джордж. — Лео няма все пак да получи петдесет хиляди, нали? Защото, ако да… това е адски шибано.

— Мери си приказките — сряза го Франси.

Джак погледна към Беа и Мелъди със зяпнала уста и широко разпери ръце. Мелъди не беше сигурна дали жестикулира от безсилие, или ги приканва да се включат в разговора. Хвърли поглед към Беа, която съсредоточено броеше бримките на каквото там плетеше.

— Спазваме условията — продължи Франси.

— Майка ви е права за това — намеси се Джордж. — Лео може да се откаже от своя дял, но ние не можем да откажем да му го дадем.

— Не-вероятно — изпъшка Джак.

Мелъди искаше да се намеси, но бе зациклила на въпроса как да се обръща към майка си. По-големите й братя, а също и сестра й бяха започнали да я наричат по име още като тийнейджъри, но тя така и не успя да го направи, а сега й беше неудобно да каже „мамо“ пред Джак и Беа. Освен това леко се страхуваше от нея. Майка й беше малко гадна. От години децата Плъм си повтаряха, че тя е просто една гадна алкохоличка. „Само ако можеше да спре да пие! — казваха. — Щеше да е много добре.“ Малко преди Ленард да почине, тя разви неочаквана непоносимост към алкохола и наистина спря да пие. От раз. (Години по-късно щяха да осъзнаят, че трезвеността на Франси имаше общо с Харолд, консервативния бизнесмен и местен политик, който беше пълен въздържател и за когото тя се омъжи скоро след като баща им умря.) С нетърпение очакваха трансформацията й само за да осъзнаят, че вече са наясно с истинската й природа: тя просто си беше малко гадна.

— Виж сега — намеси се Мелъди, като си прочисти гърлото и леко помаха по посока на Франси, за да привлече вниманието й. — Ние разчитахме на тези пари, имахме планове и… — поколеба се. Майка й въздъхна и започна да трака с лъжичката в чашата си с кафе, сякаш разбъркваше сметана или захар. После я остави с леко издрънчаване върху чинийката.

— Да? — подкани тя Мелъди да продължи. — Имахте планове и…

Дъщеря й замръзна, не знаеше какво още да каже.

— Това е катастрофа — намеси се Джак. — Финансова катастрофа след няколко парични удара през последните години. Нелогично ли е да очакваме ти — като родител на Лео и предвид средствата ти — да поемеш част от тази финансова загуба?

Мелъди кимаше в съгласие, докато той говореше и се опитваше да прецени реакцията на майка си. Една част от нея — мъничка, свита част, си мислеше, че може би ще успее да накара майка си да помогне с таксата за колежа.

— Родител на Лео? — запита Франси, почти развеселена.

— Лео е на четирийсет и шест. А вие не сте единствените, които са понесли парични удари през последните години. Не че някой от вас си направи труда да се поинтересува.

— Защо? — включи се Беа. — Добре ли сте двамата с Харолд?

Франси бе скръстила ръце пред себе си и гледаше надолу към масата. Понечи да заговори, след което спря. Беа, Мелъди и Джак се споглеждаха нервно.

— Двамата с Харолд сме добре — отвърна майка им най-сетне.

— Ами тогава… — започна Джак, но Франси вдигна ръка.

— Ще бъдем добре, но повечето от парите на Харолд са вързани с комерсиално недвижимо имущество, което в момента е уязвим пазар. Очевидно.

— А парите, които ти остави татко?

— Отдавна заминаха. Използвахме ги да поддържаме бизнеса на Харолд на повърхността, докато настъпи подем. — Тя изправи рамене и леко повиши глас като учител, който успокоява учениците по време на противопожарно обучение. — Всичко ще бъде съвсем наред, когато пазарът се закрепи, както става винаги. Междувременно и на нас ни се наложи да се посвием. Харолд има собствени деца, за които да мисли. Понастоящем ликвидните ни активи са нищожни и така ще бъде за доста време напред. На всички ни се наложи да преосмислям очакванията си предвид сегашната икономика. — Франси се облегна назад в стола и кръстоса ръце пред гърдите си, наблюдавайки оценяващо децата си. — Освен това Лео ви е брат. Никога не ми е хрумвало, че няма да му помогнете в такова бедствено положение…

— Положение, за което сам си е изцяло виновен — напомни Джак.

Франси го посочи с пръст.

— Баща ви постави условия на сметката, за да мога да се намеся в критичен случай точно по тази причина. Това беше семеен критичен случай.

— Коя част се брои за критична? — запита Джак. — Годините, в които Лео не работи и само се забавлява? Бракът му за прахосница от световна величина? Това, че разби порше, което не можеше да си позволи, защото оная му работа бе в ръката на някаква сервитьорка?

От другата страна на масата Франси положи върховете на пръстите си върху клепачите си, покрити с теменужени сенки, които ги караха да изглеждат по-скоро насинени, отколкото нещо друго.

— Не искам отново да водя този разговор. — Тя отвори очи и се огледа, учудена, както винаги, когато беше изправена лице в лице със собствените си деца.

Франси знаеше, че няма да спечели никаква награда за майчинство — никога и не се бе стремила към това — но не беше чак толкова ужасна нали? Какво бе постигнал Ленард с парите, които беше мислил, че ще бъдат просто малък дивидент в по-късен етап от живота им? Как бяха отгледали деца, които бяха толкова непрактични и същевременно толкова нагли? Може би вината беше нейна. Достатъчно често се бе питала за това, коя майка не го прави? Беше на двайсет и пет и омъжена от по-малко от година, когато се роди Лео, а Джак и Беа го последваха доста скоро. Тя бе толкова смазана, че стана апатична. И точно когато усети, че отново идва на себе си, че поема контрол над ситуацията — Лео беше на шест, Джак на четири, няколко месеца деляха Беа от три; всички най-накрая се укротиха — и изненада! Мелъди. Почувства се съсипана, когато разбра, че пак е бременна, и много от следващите години отброяваше оставащите часове до момента, в който ще може да си сипе питие и да удави безпокойството си. Ако това се случваше сега, предполагаше, щяха да я диагностицират с постродилно нещо си, да й дадат хапче и може би нещата щяха да се развият различно. Харолд — сигурният, уверен, успокояващ Харолд — я бе спасил.

Може би вината беше в брака й с Ленард; връзката им бе напрегната, с прекъсвания (с изключение на секса, все още мислеше за секса с него, за неговата невероятна ненаситна жажда, за нейната способност да бъде отстъпчива и грижовна в леглото, по начин, който не й се удаваше никъде другаде; само да бяха внимавали малко повече със семейното планиране) и вероятно родителстването им бе пострадало в резултат на това, но наистина ли бяха по-различни от останалите хора от своето поколение? Не мислеше така.

— Мамо? — Франси рязко бе върната в реалността на конферентната зала от гласа на Мелъди, откъсната от приятните спомени за Ленард и невероятните места, на които се съвкупяваха, когато децата бяха малки и непрекъснато обсебваха вниманието й. Мокрото помещение със заключената врата им беше любимо, бръмченето и тропането на пералнята и сушилнята им осигуряваха известно звуково уединение. Тя все още се възбуждаше, подобно на кучето на Павлов, при миризмата на белина.

И ето ги и тях — децата й. Или поне три от тях. Джак, който бе излязъл от утробата й надменен и резервиран. Той винаги се опитваше да й продаде някаква долнокачествена антика за къщата й, нещо от магазина му, надценено и свръхскъпо. Не знаеше дали е глупав, или просто смята нея за такава.

Беатрис бе изглеждала най-лесното дете от четиримата, но след това започна с онези разкази. Франси беше горда, когато излезе първият, готова да купи десетки списания и да ги показва на приятелите си — докато не прочете историята с героиня, която явно бе тя самата; майка, описана като „студена и понякога жестока“. Никога не отрони дума за разказа пред Беа, но все още си спомняше някои откъси — жена, която „виждаше света през призмата на бездънното желание; единственото нещо, което й се удаваше, беше разочарованието“. За щастие, приятелите й и без това не четяха подобни списания; четяха „Градове и страни“, също и „Настолен журнал на дамата“. Беа винаги бе имала тайни, винаги. Франси се чудеше какво се случва в тази наведена глава в момента, докато ръцете й се движеха бързо с иглите и преждата.

И Мелъди. Може би щеше да й отпусне някакви пари, достатъчно за малко ботокс или някоя процедура за лице, или нещо, което да освежи бледата й кожа. Тя беше най-младата и въпреки това най-повехналата, сякаш ДНК-то на Плъм бе изтънявало с всяко следващо зачеване, силно и здраво при Лео и при всяко следващо дете — все по-малко. Не можеше да твърди, че е близка с Лео, но той беше най-малко нуждаещият се и съответно този, към когото тя бе най-привързана.

Беше помогнала на Лео, защото Харолд бе настоял тя да се погрижи за ситуацията възможно най-бързо. Не искаше никой от многобройните му бизнес партньори, които и без това вече бяха притеснени от икономическата обстановка, да го свързват с публично унизително и вероятно финансово съсипващо дело. Връзките на Джордж, дългогодишната репутация на семейството в района и един сериозен чек свършиха работата. Но Франси също така бе изпитала удовлетворение от благородния си жест. За разнообразие се бе почувствала способна и майчински настроена. Харесваше й, че с Лео могат да започнат на чисто и да му предложи втори шанс. Тя вярваше във втория шанс, понякога дори повече отколкото в първия, който бе погубен в младостта и неблагоразумието. Вторият й брак бе този, който тя заслужаваше, ако и да беше леко скучен, липсваше му малко драма и физическата връзка, която бе имала с Ленард. Но Харолд беше добър с нея; грижеше се за нея; „бездънните й желания“ бяха задоволени.

И все пак трябваше ли да се бори с този отряд за екзекуции, съставен от собствените й деца с мадам Дефарж^[1] начело на заседателната маса? Кой бе „понякога жесток“ сега? Винаги така ставаше: нищо, което правеше, не беше достатъчно добро; каквото направеше за един, разочароваше друг. Не можеше да спечели. Кога щеше да свърши? Франси отново огледа лицата им в търсене на някакъв знак, някакъв намек, че бяха родени от нея и Ленард. С изключение на физическите черти — най-очевидното за отбелязване, не можеше да види нищо друго. Нищо. Всичко, което й минаваше през главата, беше: „Не познавам нито един от вас“.

— Мамо? — обади се Мелъди отново.

— Това е разговор, който трябва да проведете с Лео — проговори най-сетне Франси. — Сигурна съм, че ще успее да ви върне парите веднага щом се оправи с Виктория. Знам, че продава почти всичко — апартамента, произведенията на изкуството. Нали така, Джордж?

Мъжът си прочисти гърлото, допря пръстите на двете си ръце и присви вежди, сякаш внезапно се бе появил ярък лъч слънчева светлина в конферентната зала без прозорци.

— Така е, но трябва да ви кажа, че повечето приходи отиват при Виктория.

— Какво значи „повечето“? — попита Мелъди.

— Значи почти всичко. Ще остане нещичко, достатъчно, за да се закрепи за известно време, да му помогне да се установи, докато си намери работа. — Джордж направи пауза, наясно, че има да поднесе още лоши новини. — Както можете да си представите, Виктория се постара да направи нещата доста трудни и така постигнаха разбирателство.

— Ами застраховката на Лео? — продължи Мелъди. — Не трябва ли да има някакво покритие?

— Да, всъщност това бе още едно неочаквано усложнение. Изглежда, че Лео е пропуснал плащания по доста от сметките си, включително и по застрахователната.

Джак разтри слепоочията си, сякаш се бореше с мигрена.

— Добре, нека обобщим. В общи линии всички активи на Лео отиват, за да се плати на Виктория да се махне, да си мълчи, все едно, и всички наши пари отиват при сервитьорката заради кашата му.

Джордж сви рамене.

— Аз бих го формулирал по друг начин, но в общи линии, да.

— Матилда Родригес — подхвърли Беа.

Джак и Мелъди я погледнаха объркано.

— Името й — уточни тя нетърпеливо. — Поне може да използвате името на сервитьорката.

— Тананикаш ли си? — попита Джак, като се обърна към Мелъди.

— Какво? — сепна се тя. Наистина си тананикаше. Това беше невротична реакция, нещо, което правеше, когато бе разтревожена или притеснена. Опитваше се да не мисли за инцидента. — Съжалявам — обърна се към всички в стаята.

— Не трябва да се извиняваш за тананикането — намеси се Беа, — за бога.

— Това е онази песен от „Котки“ — обади се Джак. — Идва ми да крещя.

— Преди да приключим — намеси се Франси, като прекъсна до болка познатите й пререкания, — бих искала да привлека вниманието ви към огромната работа, която свърши Джордж. Няма да навлизам в подробности, но е достатъчно да кажа, че влизането на Лео в клиника, договарянето на споразумението и всичко, което трябваше да се свърши на местно ниво, както и грижата да го държи далеч от вестниците, бе сторено от него с невероятно усърдие. А ние все пропускаме да му благодарим за наистина блестящата му работа, за бързината и ефикасността, както и всичко останало. — Тя кимна към Джордж като монарх, който награждава свой верен поданик.

— Извадихме късмет — отвърна той, като избягваше да гледа към Беа, чиито ръце бяха замръзнали. — Нещата се стекоха в наша полза. И майка ви е права. Можеше да е много, много по-зле. За мен случаят попада в графата „възможно най-добър развой на събитията“.

— Предполагам, че имаме различни критерии за категоризиране — вметна Мелъди.

— Това е за доброто на всички ни. — Франси се изправи и се загърна с палтото си. Мелъди трябваше да си наложи да се въздържи, за да не се пресегне и да не докосне луксозната тъмносиня тъкан. — Не искаме историята да се разнесе из целия Ийст Енд.

— Изобщо не ме интересува какво става в Ийст Енд — каза Джак.

— Нито пък мен — добави Беа, която си даде сметка, че срещата приключва и може би се бе държала прекалено кротко.

Франси увиваше бледолилаво шалче около врата си. Мелъди се загледа. Шалът бе толкова лек и ефирен, че й напомни за откъс от детска книжка, която четеше на момичетата, когато бяха малки — за една принцеса с рокля, изтъкана от нощните пеперуди с прежда от лунна светлина.

— Шалът ти — въздъхна тя. — Прекрасен е.

— Благодаря ти. — Франси изглеждаше изненадана. Тя опипа материята, след което разви шала, сгъна го на спретнат квадрат и го плъзна по масата, докато не се озова пред Мелъди. — Заповядай — кимна. — Вземи го.

— Наистина ли? — Пряко волята си дъщеря й бе развълнувана. Никога досега не бе притежавала нещо толкова фино. Вероятно беше скъп. — Сигурна ли си?

— Да — отвърна Франси, доволна да види благодарността върху лицето на Мелъди. — Твоят цвят е. Ще освежи малко това бледо лице.

— Скоро говорила ли си с Лео? — запита майка си Беа.

Франси наблюдаваше как Мелъди увива шала около врата си. Не беше нейният цвят, но все пак й отиваше. Махна й, за да се приближи, и оправи краищата на шала, като ги прибра на място.

— Така — одобри. След което се обърна към Беа. — Говорих с него миналата седмица. За кратко.

— Добре ли е?

Франси сви рамене.

— Това е Лео. Звучеше съвсем добре, предвид случилото се.

— Разбрал ли е намеренията ти? — намеси се Джак. — Че невероятната ти щедрост от наше име не е подарък, а заем?

— Сигурна съм, че няма нужда да казваме на Лео да бъде отговорен с парите; не е глупав. — Франси вече си слагаше ръкавиците.

— Обаче е Лео — контрира Джак. — Очаква се магически да започне да му пука какво се случва с нас ли?

— Трябва да му дадем шанс — включи се Беа.

— Всички сте полудели — въздъхна Джак. Вече изглеждаше по-скоро уморен, отколкото ядосан.

Краткото чувство за постижение на Франси, след като подари шала на Мелъди, се изпари. Тя се усмихна леко на всички и на никого конкретно.

— Ще се погрижа да се свърже с вас веднага щом се върне в града — обеща тя. — Това мога да направя.

— И после какво? — попита Джак.

Майка им сви рамене.

— Поканете го на обяд.