Синтия Д’Апри Суини
Гнездото (5)

Трета глава

В деня, в който Лео бе изписан от клиниката, няколко дни преди семейния обяд в „Ойстър Бар“, той отиде право в апартамента си в Трайбека, за да уреди някакъв учтив временен вариант за живеене с на-път-да-стане бившата му жена Виктория. Това, че тя имаше други планове, стана ясно, щом ключът му не пасна в ключалката на предната врата.

— Не си струва да водиш тази битка — посъветва го Джордж по телефона. — Просто си намери хотел. Спомни си какво ти казах. Кротувай си.

Лео не искаше да признае на Джордж, че Беа бе взела портфейла му в нощта на катастрофата. Пристигнал бе в клиниката само с ключовете за къщата си, айфона си (който моментално беше конфискуван и му бе върнат в деня на изписването) и шейсет долара в джоба си (същото). Докато стоеше на спирката на метрото на Франклин Стрийт и разглеждаше контактите в телефона си, той установи с болезнена яснота колко малко хора в Манхатън биха го пуснали на дивана си. Колко приятелства бе оставил да угаснат и изчезнат през последните няколко години, докато двамата с Виктория се занимаваха с нещастията си и харчеха пари, сякаш бяха нещо, което магически се възстановяваше. Колко малко хора щяха да съжаляват, че е имал неприятности, и щяха да се надяват да се възстанови или да се върне. Бе живял в Ню Йорк повече от двайсет години и никога не се бе случвало да няма място, където да се прибере.

Чувстваше как малкото парче хартия с номера на мобилен телефон на него, дадено му почти насила от съквартиранта му в клиниката „просто за всеки случай“, се извива като малка рибка в задния му джоб. Извади хартийката, набра цифрите на телефона си и остави съобщение, преди да има време да го обмисли — точно обратното на онова, което непрекъснато го учеха в „Бриджис“, центъра за възстановяване, където семейството му го беше заточило за дванайсет безкрайни седмици. Бе мразил всяка една минута от престоя си там. Индивидуалната терапия не беше толкова лоша; практически непрекъснато бе говорил за Виктория и почти бе изхабил горчивината си по повод на алчността й. Почти имаше чувството, че да се отърве от нея, си струваше огромната цена. Почти. Но трябваше да се сети да договори нещо за апартамента за следващите седмица или две.

Вълненото яке, което носеше, изобщо не беше достатъчно топло. Денят бе необичайно студен за октомври. Смътно си спомняше една зловеща прогноза за времето. Заглавието на „Ню Йорк Поуст“ на будката в метрото крещеше: „СНЕЖЕН ОКТОМВРИ!“. Докато Лео стоеше и чакаше да му върнат обаждането, загледа двама просяци, които се съревноваваха за дребни пари при входа на метрото. От едната страна възрастен бездомник държеше плетена шапка в ръка и оживено се обръщаше към минувачите със сърдечното: „Здравейте! Внимавайте да не се намокрите! Днес е доста студено!“. И при това според Лео прилагаше особено ценен маркетингов ход, като призоваваше всички малки деца: „Прочетете някоя книга!“.

— Днес прочете ли някоя книга, младежо? — казваше. — Не забравяй да прочетеш книга!

Децата се усмихваха срамежливо и кимаха, захапали пръстче, докато пускаха някой даден от родителите долар в хартиената торбичка в краката на мъжа.

От другата страна млад студент по музика без шапка (Умно, помисли си Лео; главата му, покрита с разрошени руси къдрици, бе впечатляваща) държеше цигулка, затъкната под продълговатата му брадичка. Свиреше известни класически рефрени — много Вивалди, малко Бах, и беше много популярен сред дамите, които не бутаха бебешки колички; по-възрастните в техните кожени палта, по-младите, които носеха слушалки или торбички за пазаруване за многократна употреба.

Проливният дъжд, който валеше цяла сутрин, се превръщаше в суграшица. Който и да се намираше от другата страна на телефонния номер, още не му се бе обадил. Нямаше чадър, нито дори шапка и раменете на скъпото му яке бяха подгизнали. Прегледа отново контактите в телефона си, спря се за няколко секунди върху името Стефани, след което натисна „позвъни“.

— Нещата явно са по-зле, отколкото чух, щом ме молиш да пресечеш моста към Бруклин — каза Стефани на Лео. Вдигна му само след третото позвъняване.

— Не те моля. Имам нужда да прекарам малко време с някой нормален, някой, когото наистина харесвам. — Стефани не отговори. Нямаше намерение да го улеснява. — Какво всъщност си чула — попита Лео — за положението ми? — Подготви се. Това беше още една причина, поради която искаше да се види със Стефани, да разбере каква част от историята е известна, да види дали Джордж е направил това, което обеща.

— Почти нищо — отговори му тя. — Чух, че си постъпил в „Бриджис“. Това е. Твоят консилиери^[1] се справя добре. И как беше?

— Кое как беше?

— Карнавалният круиз — иронизира Стефани, докато се опитваше да прецени доколко може да го притисне по телефона. Вероятно не много.

— Все още не си толкова забавна, колкото си мислиш — каза Лео, като се опитваше да прецени колко би могъл да й каже, преди да го покани. Вероятно не много.

— Как беше в клиниката, Лео? За какво друго мога да те питам?

— Добре беше. — Пръстите на Лео започваха да изтръпват от студа.

— Признателен ли си на висшата сила? Работиш ли по стъпките?

— Не беше точно такова място — въздъхна Лео.

— А какво място беше?

— Стеф, не знам дали си поглеждала през прозореца скоро, но аз седя навън в мусон от ледена суграшица. Мокър съм до кости. Ужасно е студено. — Потропа с крака, за да се опита да стопли пръстите си. Не бе свикнал да е в тази ситуация, да чака покана.

— Идвай. Знаеш къде живея.

— Коя линия да взема? — Прилоша му, като се чу колко нетърпеливо и благодарно звучи.

— Боже — възкликна Стефани и се засмя. — Бруклин, и то не с кола? Явно великите наистина са паднали. Нали знаеш, че вече няма жетони? Трябва да си купиш нещо, наречено карта за метрото.

Лео не каза нищо. Разбира се, че знаеше за картите, но осъзна, че никога не си е купувал.

— Лео? — обади се Стефани. — Имаш ли достатъчно пари за карта за метрото?

— Да.

— Тогава идвай. — Гласът й стана малко по-мек. — Хвани 2 или 3 до Бърген Стрийт. Пека агнешко.

Когато телефонът на Стефани иззвъня този следобед, тя хвърляше шепи каменна сол по стъпалата на верандата си заради предполагаемата буря. Още преди да вдигне, знаеше, че е Лео. Не беше суеверна, не вярваше в ясновидство или предчувствия, или духове, но винаги бе имала интуиция за всичко, свързано с Лео. Така че не се изненада, когато чу гласа му; осъзна, че част от нея е чакала обаждането му. Беше попаднала на жена му преди няколко седмици в едно бистро в Сохо и бе потопена в поток от хули, който се лееше от устата на Виктория — скромна на детайли и пълна с обвинения.

— Добре че се отървах от тоя нарцистичен социопат — бе казала тя, пъхвайки ръката си под тази на човека, с когото явно имаше среща, телевизионна звезда от популярен полицейски сериал.

Виктория бе уклончива, когато я попита защо Лео е в клиника.

— Защото е страхливец? — сви рамене тя. — Защото би предпочел да проспи всичко в Кънектикът и да се надява, че хората ще простят и ще забравят? Както обикновено.

— Да простят и да забравят какво? — настоя Стефани. Барът беше препълнен и тримата, леко побутвани от тълпата, се полюшваха, сякаш бяха на борда на кораб.

Виктория се вгледа в Стефани.

— Никога не си ме харесвала — отбеляза тя, скръсти скелетоподобните си ръце и дари Стефани с доволната усмивка на човек, който току-що е осъзнал отговора на някоя гатанка.

— Не те мразя — отвърна Стефани, което не беше вярно. Тя наистина не харесваше Виктория или по-скоро всичко, което Виктория символизираше, всичко около Лео, което бе изкуствено, повърхностно, нехайно. Всичко около него, което толкова се беше променило, откакто продаде „Скрито-покрито Медия“ и изостави всички, включително и нея. — Дори не те познавам.

— Е, нека да си наясно, сега и в момента, в който Лео се появи — бе натъртила Виктория и се бе навела толкова близо, че Стефани подуши в дъха й чесън, миди и цигари и видя малкото размазано петънце от драконовочервеното й червило по един от свръхестествено избелените й предни зъби. — Ще получа всичко, до последния цент. Лео може да си гние в клиниката или в ада, изобщо не ми пука. Предай нататък.

Така че, когато Лео се обади от метрото, като звучеше смутено (по неговите стандарти) и му трябваше подслон, тя беше любопитна. Любопитна да види дали клиниката го бе променила поне мъничко — трезвен, обновен или изпълнен със съжаление. Знаеше, че най-вероятно си беше същият стар Лео, който само се преструваше. И все пак. Искаше сама да се увери.

И ако бе напълно честна — а тя беше, защото се бе борила здраво да цени честността повече от почти всичко друго — беше поласкана, че Лео се бе обърнал към нея, когато имаше нужда от помощ. Благодарна, че още беше в списъка му. И заради това трябваше да е много внимателна.

Лео нямаше нищо против Бруклин, просто предпочиташе Манхатън и смяташе, че всеки, който твърди обратното, лъже. И все пак, докато вървеше от спирката на Бърген Стрийт към Проспект Хайтс и квартала на Стефани, трябваше да признае, че бързо падащият сняг правеше нещо определено романтично с улиците с тухлени сгради от деветнайсети век. Колите в квартала вече бяха скрити под бяла пелена. Хората чистеха алеите и верандите си; разпръснатата каменна сол приличаше на бели конфети на фона на сивосинкавите тротоарни плочи.

Пъхнал ръце в джобовете, за да се предпази от студа, Лео се чувстваше като герой от роман на Едит Уортън, когато повдигна резето на черната желязна предна порта и мина покрай газовата лампа пред къщата на Стефани. Дървените капаци, които покриваха извития прозорец с изглед към залива, бяха отворени и докато се изкачваше по стълбите, можеше да надникне във всекидневната, където гореше огън. Трябваше да спре някъде да вземе цветя, вино или нещо друго. Застана пред масивната входна врата от махагон и стъкло. На централните панели Стефани бе окачила два светещи в тъмното пластмасови скелета в естествен ръст. Лео се поколеба за минута и след това натисна звънеца: три къси, две дълги — код, който ползваха един за друг някога. Едно от крилата на вратата се отвори. Скелетите затракаха и се разлюляха от бурния вятър, и ето я и нея. Стефани.

Все забравяше, когато не я бе виждал известно време, колко е привлекателна. Не стандартното издание красота, по-добро. Висока бе почти колкото него, а той беше един и осемдесет и три. Медната коса и светлокафявата кожа я превръщаха в странен тип червенокоска: без лунички, бързо хващаше тен, ако прекараше някое време на слънце, което не правеше. Единствено тя от всички хора, които бе виждал, имаше едно кафяво око и едно изпъстрено със зелено. Носеше възхитително тесни дънки. Искаше му се да се обърне, за да се запознае отново и с дупето й.

Тя го поздрави, като вдигна ръка и му попречи да пристъпи прага на фоайето.

— Три условия, Лео — заяви. — Без наркотици. Без пари назаем. Без чукане.

— Кога съм взимал пари назаем от теб? — попита Лео, като усещаше приветливата топлина, която долиташе от къщата. — Поне в последното десетилетие, де.

— Сериозна съм. — Стефани отвори вратата по-широко. След това му се усмихна и подложи бузата си за целувка. — Радвам се да те видя, задник такъв.