Синтия Д’Апри Суини
Гнездото (40)

Трийсет и осма глава

По време на непразничната вечеря за рождения й ден, когато намери Нора и Луиза в спалнята на Джак и ги попита какво става и защо плаче Луиза, вечерта, в която не ги остави на мира, докато Нора най-накрая не изплю камъчето, че са видели Лео в парка в срамна поза, и двете едновременно (в опит, осъзна Мелъди сега, да отвлекат вниманието й от онова, което щеше да последва подир няколко дни: часовете, от които бяха отсъствали; Симон) бяха посочили сватбената снимка на Джак и Уокър, Мелъди все още вярваше, че вечерта може да бъде спасена. Абсурдно, но тя продължи да го вярва през цялото време, докато Джак и Беа разпитваха Нора и Луиза за деня, в който бяха видели Лео в парка, и затаи надежда дори докато Стефани повръщаше в ъгъла на всекидневната и по време на новината за изчезването на Лео. Чак когато Джак и Уокър започнаха да се карат в кухнята и снишените гласове бързо отстъпиха на виковете, Мелъди най-после осъзна, че вечерята никога няма да бъде изядена, тортата никога няма да бъде разрязана и хубавото лимончело никога няма да бъде налято.

Тя си бе изпила чашата с шампанско и си бе свалила официалните изрязани обувки, защото й убиваха, и сега се чудеше дали щеше да е грубо да се промъкне в кухнята и да вземе останалото шампанско от кофичката с леда.

— Хайде, рожденичке — подкани я Уолт. — Слагай си палтото и да отиваме за пица.

В последвалите седмици Мелъди подхранваше разочарованието си, сякаш бе мъничък въглен, който не биваше да угасне, защото тя носеше огън за цялото племе. След това една събота телефонът иззвъня, обаждаха се от подготвителния център да я попитат дали е съгласна да попълни онлайн въпросник и да обясни защо Нора и Луиза са спрели да посещават часовете от програмата. Да не би да имат проблем с преподавателката? Защото били получили и други оплаквания.

Уолт беше този, който накрая се намеси и успокои всички. Уолт беше този, който договори възстановяване на парите за уроците. Уолт беше този, когото Нора откри една късна вечер в офиса му, където бе отишла да се извини, задето е излъгала за часовете, и на когото призна с неспокоен поглед и ослепителна усмивка, че харесва момиче. Уолт беше този, при когото отидоха заедно Луиза и Нора, за да му кажат, че не ги интересува списъкът с колежите; те искат да огледат щатските учебни заведения.

— Ще прекъсна ученето за една година — обясни му Луиза. — Много бих искала да се запиша на курс по рисуване и да живея тук с вас.

— И аз може да прекъсна за година — добави Нора. — Ще работим и ще спестим пари.

Уолт беше този, който се отнесе и към двете със спокойствие, благосклонност и чиста, неподправена любов. Който ги прегърна в утешителните си обятия и каза за всичко: „Моля ви, спрете да се тревожите. Това не е ваш проблем. Толкова ви обичаме. Всичко ще се оправи“. И Уолт беше този, който накрая отново обяви къщата за продажба и им намери чист и просторен апартамент под наем. Уолт се превърна в Генерала.

Денят, в който приеха оферта за къщата, той накара всички да отидат на китайски ресторант.

— За да го отпразнуваме — каза Мелъди горчиво.

— Не — отвърна й Уолт, — за да похапнем.

Седнала в просторното ъглово сепаре, Мелъди се опитваше да запази спокойствие и да бъде любезна. Вече пиеше втората си бира и алкохолът й размътваше мозъка. Храната пристигна и всичко изглеждаше погрешно. Съвсем погрешно. Безмилостното блестящо кафяво на поднесеното пилешко с кашу я обиждаше. Обагреното в розово свинско (защо беше флуоресцентно розово?), разпиляно из мазния пържен ориз, й докара позиви за повръщане. От кнедлите на пара, които приличаха на сбръчкани, накиснати във вода пръсти, й се прииска да закрещи. Безгрижното бръщолевене на Уолт за новите им спални и по-краткия им маршрут я вбесяваше. (Той, изглежда, не осъзнаваше, че апартамент, който е по-близо до училището, не е нещо, с което да се хвалиш.)

— Не си ли гладна? — попита я Уолт, като посочи към недокоснатото яйчено руло в чинията й. Тя погледна надолу към него. Изглеждаше добре, сочно и хрупкаво. Спомни си колко обичаше яйчени рула като малко момиченце, докато една вечер грабна едно, топна го в неоново–оранжевия патешки сос, отхапа голям залък и точно когато започна да дъвче, Лео се наведе и каза: „Знаеш ли какво слагат в тези неща, за да са толкова вкусни? Умряло куче“.

Отне й години да повярва, че се беше шегувал, и отново да опита от тази храна. Лео винаги съсипваше всичко.

— Не съм гладна — каза тя и избута чинията си настрана. — Можеш да го изядеш.

— Искаш ли да си поръчаш нещо друго? Нещо не е наред ли? — попита съпругът й.

— Дали нещо не е наред ли? — каза Мелъди. Държеше курабийка с късметче в ръката си и стисна юмрук толкова силно, че тя се пръсна и парченца полетяха през масата. — Да. Нещо не е наред. Милион неща не са наред. В случай че не си забелязал, Уолтър, целият ни свят напоследък е потънал в лайна.

Нещо твърдо проблесна по лицето му, почти подсъзнателно съобщение, като думите, които се очаква да виждаш изписани по кубчетата за лед в рекламите за алкохол; нещо, което в този случай гласеше: „Мина границата“.

— Извинете ни — обърна се той към Нора и Луиза. Мелъди седеше и гледаше как Уолт се изправя. — Може ли да поговорим за момент, моля? — попита я. Тя погледна към дъщерите си, които седяха с широко отворени очи, и накрая Уолт я хвана за ръката и наполовина я поведе, наполовина я повлече към задната част на ресторанта, близо до тоалетните.

— Достатъчно — каза той.

— Какво правиш? Защо се държиш грубиянски!

— Писна ми от твоето настояване да бъдеш нещастна. Нищо тук не е „потънало в лайна“, за да употребя твоята очарователна фраза, най-малко децата ни, които могат да приемат твърдението ти малко лично. Достатъчно. Върни се на масата, извини се на Нора и бъди онази, която винаги си била за тях.

— Не говорех за Нора — оправда се Мелъди.

Уолт я остави отвратен. Тя беше потресена. Никога досега не й бе говорил с такъв тон, никога не я бе докосвал с чувство, различно от нежност и искрена привързаност. Мелъди влезе в тоалетната, за да се съвземе. Как смееше! Не говореше за Нора! (Добре де, може би говореше за Нора. Малко. Господ да й прости думите.) Наведе се, изми си лицето и се погледна в огледалото. Изглеждаше ужасно, защото беше ужасна. Как бе могла така да сгреши за всичко и всички? Да не осъзнае, че Нора е обратна, и да не знае как да говори с нея за това и за каквото и да е друго; да не забележи измамата на момичетата; да не разбере, че Лео е лъжец и крадец. Да не бъде от този тип майки, готови да жертват една къща за образованието на децата си — поне не доброволно, не и с обич.

Вече не знаеше коя е. Не знаеше как да бъде онази, която винаги е била. А и освен това онази си беше малко наивна, нали? Върна се на масата, където всички мълчаливо дъвчеха и наблюдаваха приближаването й със, както печално забеляза, страх. Мелъди седна и взе яйченото руло. Опита се да каже: „Съжалявам“, но не успя да проговори. Отхапа едно парче и си помисли: „Умряло куче“, след което изплю храната в салфетката.

Без да продума, грабна чантата си, излезе и седна сама в колата. През големия прозорец на ресторанта можеше да вижда Уолт, Нора и Луиза. Ядяха, но не говореха. Всички тихо си подаваха храната и дъвчеха, гледайки надолу към чиниите си. Опита да си представи, че е отишла някъде, просто е изчезнала без следа и сега това бе животът им. Съпруг без жена, дъщери без майка. Картината беше толкова небалансирана, непълна и тъжна.

Уолт каза нещо и момичетата поклатиха глави. Всяко от тях си взе още малко храна от големия поднос в центъра. Продължаваха да гледат към другия край на помещението, а не към прозореца; и тримата. Чудеше се дали там някъде не седеше някой познат, или дали не търсеха сервитьорката за нови напитки или кутии за храна за вкъщи. Персоналът на това заведение имаше навика да изчезва, когато ти трябва нещо. Нора сигурно искаше още курабийки с късметче. Уолт се наведе през масата и хвана за ръка всяка от дъщерите си. Заговори им нещо. Мелъди присви очи и се наведе напред, сякаш можеше да чете по устните му. Чудеше се какво казва. Момичетата го гледаха и кимаха. След това се усмихнаха. После всички заедно се обърнаха и отново погледнаха към края на помещението, а тя най-накрая осъзна какво правеха: гледаха към вратата. Гледаха за нея.