Синтия Д’Апри Суини
Гнездото (46)

Четирийсет и четвърта глава

Почти десет месеца след като неочакваната буря мина през Манхатън в късния октомври, унищожи сто осемдесет и пет величествени дървета в Сентръл Парк, както и почти всички есенни листа на петте квартала, включително цветните хризантеми, които опасваха Парк Авеню, и декоративните саксии с къдраво зеле, които обитателите на Бруклин поставяха на предните си стъпала, за да опитат да създадат неуместно впечатление за знатен произход, родилните центрове на Ню Йорк бяха покосени от миниатюрен бебешки бум. Когато пролетта премина в лято, дните станаха по-дълги, влажността пълзеше на север и изток и бавно си проправяше път по брега на Джърси, докато не се установи над града като лепкава, непоискана прегръдка, раждаемостта в града почти се удвои, като принуди доктори, сестри, акушерки и анестезиолози да работят на двойни смени, да отменят почивки и да работят при липса на всякакъв сън.

Започнаха да ги наричат „снежните октомврийски бебета“ — Итъните, Лиъмите, Изабелите и Клоитата, появили се в късния юли вместо царевицата, която не избуя, защото след онази ранна снежна буря остатъкът от зимата беше сух като кост и тази суша бе продължила през пролетта и лятото. Но бебетата дойдоха — косата им, изобилна и мека като царевична свила, телцата им се разгъваха, за да открият малки, ненаситни пръстчета и свити пръсти на краката, които изглеждаха сладки като току-що оголени царевички.

Стефани имаше контракции от седмици, но вече бяха минали пет дни от датата, в която бебето трябваше да се роди. Бе спряла да ходи в офиса, предпочиташе да прекарва по няколко часа в безцелно седене пред компютъра, преди да се отдаде на дълга дрямка. Беше отегчена. Беше готова. Беше повече от готова. На долния етаж Томи блъскаше с чук. Тя още не можеше да повярва на промяната, която бе настъпила в него, след като разкара онзи нелеп артефакт от апартамента си. В деня, в който бе припаднал на стълбите, парамедиците бяха казали, че е добре. Изтощен и обезводнен, но добре. Когато най-накрая го вкараха вътре и тя видя статуята, едва не припадна и самата тя. Знаеше всичко за кражбите на Кота нула, защото един от клиентите й бе написал цяла книга за усилията по възстановяването на центъра и в момента пишеше за построяването на новата Кула на свободата.

Като оставим логистиката настрана, самото преместване бе абсурдно просто. Стефани помоли стария си приятел Уил за помощ, защото знаеше, че може да му вярва да предпази Томи. Камион под наем, късно оставяне на статуята на едно място за събиране, създадено за всеки, който искаше да дари артефакти от Единайсети септември. Откакто статуята беше върната на законното си място, Томи се бе заел с апартамента си с ново усърдие, като ремонтираше целия етаж съвсем сам. Щеше да стане красиво.

Пет дни закъснение. Стефани беше приключила с дрямката, бе сгънала отново бебешките одеялца в превъзходната нова кошарка в красивата детска стая. Юлската жега беше непоносима и следобедите бяха твърде ужасни, за да прави каквото и да е друго, освен да седи в дневната с климатик, да гледа риалити предавания и да се разхожда бавно из улицата за някой твърде скъп сладолед преди вечеря. Докато стоеше пред стъпалата на една съседска къща и с безразличие преравяше купчина изоставени отвън книги за взимане, тя почувства леко спукване, сякаш тихо и дълбоко в нея се бе пръснал балон. След това издайническата струя между краката й, последвана от дълга, пулсираща болка, по-дълга и по-силна от предварителните контракции, които бе имала досега. Стефани се подпря с една ръка на близката каменна балюстрада и си пое дълбоко въздух. Усети как потта се стича по врата й и между чувствителните й гърди. Затвори очи, слънцето печеше по лицето, рамената и ръцете й, а прасковеният сладолед в другата й ръка капеше по дланта и китката й. Искаше да запомни този момент. Погледна към мокрото петно на паважа и си помисли: „Това е преди“. Ручейчето по вътрешната част на бедрата й, нарастващата болка в кръста й — те я водеха към съвсем различно място, към „след това“. Тя беше готова.

Докато се изправяше, хипнотизирана от околоплодните си води, които се виеха по наклона на тротоара от сини плочки (първият и последният момент, както се оказа по-късно, в който щеше да има лукса да наблюдава процеса с някаква самоувереност), първата контракция я връхлетя и беше толкова продължителна, че й изкара въздуха, накара я да се превие надве и Стефани бе потресена да чуе собствения си силен стон.

„Добре — каза си тя наум. — Предполагам, че ще бъде напрегнато, мамка му.“

Докато болката се оттегляше и Стефани се опитваше да си поеме въздух и да се придвижи към дома си, последва още една контракция, точно по петите на първата и тази беше — дори не знаеше как е възможно да бе обърнала внимание, но беше сигурна — малко по-силна и продължителна от първата.

Докато й се разминаваше след втората контракция, тя се изправи и зачака. Нищо. Извади телефона от джоба си и включи хронометъра, за да следи интервала между контракциите. Всичко се случваше прекалено бързо. Започна да пристъпва предпазливо и точно когато стигна пред прозорците на всекидневната на Томи, я сполетя третата контракция. Хвана се за парапета от ковано желязо с две ръце и звукът, който излезе от нея, бе толкова див и неконтролируем, че сама се уплаши; чувстваше се така, сякаш я разкъсваха на две.

Томи обичаше да разказва своята част от историята — как я беше чул, преди да я види. „Три деца — клатеше глава той. — Познавам онзи звук. О, майчице, как само познавам онзи звук.“ Той изтича от дома си и успя да завлече Стефани по стълбите и през входната врата (контракции четири и пет). Опита се да я настани на пода (контракция шест).

— Не на килима! — кресна му тя. Томи изтича нагоре по стълбите да донесе чаршафи от гардероба със спалното бельо и одеяло, с което да увие бебето, защото беше ясно, че няма да има достатъчно време да стигнат до болницата. Ножици от банята. Кислородна вода? Защо не. Тръгна към спалнята на Стефани с мисълта, че може да използва няколко възглавници, когато я чу да крещи.

На долния етаж тя се опитваше да контролира дишането си. Мамка му! Защо не бе обърнала повече внимание на дишането? Защо не се беше упражнявала? Не можеше да се справи, не можеше да надвие болката. Седна на пода във всекидневната, извади телефона си и след кратък, но обезпокоителен разговор с доктора си, по време на който бе получила две контракции и той бе казал: „Затварям и пращам линейка“, преди Стефани дори да успее отново да погледне хронометъра — а тя знаеше, че това е много погрешно, твърде скоро — трябваше да напъва.

— Томи? — изстена тя. Къде беше той? — Трябва да напъвам.

— Не, не, не! — развика се Томи от горния етаж. — Никакво напъване. Абсолютно никакво напъване!

Но да й каже да не напъва, беше, като да й каже да не диша. Тялото й напъваше, тялото й отказваше да не напъва. Стефани се протегна от пода и издърпа едно кашмирено одеяло от облегалката на дивана. Чуваше сирени, но беше твърде рано за нейната линейка и тя знаеше, че не отива никъде. Опита се да си припомни дали бяха учили нещо за момента, в който бебето излезе. Трябваше ли да среже пъпната връв? О, господи! А плацентата? Какво щеше да прави, мамка му! Контракциите бяха постоянни, непрекъснато цунами от напрежение, нямаше почивка, нито един момент, в който да не се чувстваше така, сякаш всеки вътрешен орган се опитваше да излезе от тялото й в един съгласуван устрем. Вдигна полата си за бременни, успя да свали бельото си и да постави кашмиреното одеяло до себе си на пода.

„Само най-доброто за бебето“, помисли тя и се надяваше по-късно да си спомня, че е запазила присъствие на духа дотам, че да си направи малка шега.

Опитваше да се бори с нуждата да напъва, но знаеше, че вече е изгубила. Тялото й правеше това, което трябваше, и беше пределно ясно, че нейната работа е да се предаде. Томи бе слязъл по стълбите и бе струпал купчина неща край главата й, а сега беше в кухнята и си миеше ръцете. Или поне Стефани си мислеше, че го прави. Беше изгубила броя на контракциите. Бе изгубила представа за времето. Помисли си, че може да почувства как нещо се подава, но нямаше как да е истина. Не можеше да бъде. Тя си спомни, че трябва да опитва с кратки издишвания: ха-ха-ха–ха. Нямаше смисъл. Протегна ръка между краката си и я напипа — главата на дъщеря си, хлъзгава, мокра и покрита с коса. Дъщеря й бързаше.

— Томи — викна към кухнята. — Тя идва.

Дъщеря й бе пристигнала.