Синтия Д’Апри Суини
Гнездото (48)

Епилог

Една година по-късно

Денят на първия рожден ден на бебето бе също толкова задушен и отвратителен, колкото и денят на раждането му. Всички казваха това на Стефани, когато пристигаха на празничния обяд. „Помниш ли? Беше ден точно като този!“. Сякаш се бе случило преди десетилетия или векове, а не преди петдесет и две жалки седмици, и сякаш спомените им за метеорологичните условия бяха нещо магическо и невероятно.

— О, спомням си — отвръщаше тя. Как би могла да забрави? Жегата, сладоледът, който се топеше по ръката й, началото на раждането, което бе толкова внезапно и бурно, че си имаше име: „преципитирано раждане“.

Лилиан Плъм Палмър, наречена „Лила“ на кратко (първото й име беше сладка тайна за Стефани, само между нея и камината й), бе родена във всекидневната на майка си точно четирийсет и пет минути след като изтекоха водите на Стефани. Тя се бе плъзнала в ръцете на Томи, докато парамедиците звъняха на входната врата.

— Момиче е! Момиче е! — викаше той отново и отново, забравил, че Стефани знаеше, че ще има момиче, но спомнил си за трите пъти, в които докторът му бе съобщил същите радостни новини, докато стискаше ръката на Рони след последния болезнен напън.

А днес Лила ставаше на една година!

Въпреки жегата Стефани подготвяше празненството в двора. Нямаше да е толкова зле. Специално беше помолила всички да не носят подаръци. Лила не бе имала рожден ден досега и нямаше да разбере разликата, а Стефани не искаше повече боклуци из къщата си, но знаеше, че молбата й е безсмислена, и разбира се, докато всички от семейство Плъм пристигаха, повечето не просто носеха подаръци, а бяха отрупани с тях.

Мелъди и Уолт дойдоха първи. Луиза наскоро се бе преместила във втората спалня на Стефани и се подготвяше за предстоящата учебна година, когато щеше да учи изкуства в „Прат“, само през един квартал. Бе получила щедра стипендия, но не достатъчна, за да покрие квартира и храна. Когато Стефани чу, че обмисля да пътува всеки ден до Бруклин, й предложи свободна стая в замяна на гледане на бебето някоя и друга вечер или уикенд. Живееха заедно едва от седмица, но Стефани беше изненадана от това колко приятна й бе компанията на момичето. И Лила също беше луда по големите си братовчедки. Луиза — и Нора, когато идваше на гости — се отнасяха толкова добре с нея, радваха се да я люлеят напред–назад помежду си, докато вървяха из двора отново и отново, бяха готови да седят и да я забавляват с преправени гласчета или със строене на кули от разноцветни кубчета от пенопласт. Днес Нора бе довела приятелката си Симон и докато Стефани и Мелъди стояха до кухненския прозорец и гледаха момичетата, които си играеха с Лила под новозасадения клен, видяха как Симон се наведе и бързо целуна Нора.

— Няма да лъжа. Малко е странно — призна Мелъди. В гласа й звучеше обич, макар и да бе примесена с лека тъга.

— Харесваш ли я? — попита Стефани.

— Симон? — каза Мелъди. — Така мисля. Емоционална е. Не знам какво ще стане, когато тя отиде да учи в Браун, а Нора се премести в Бъфало. — Нора все пак щеше да следва в държавен университет. — Някак се надявам да продължат да поддържат връзка. Симон притиска Нора да учи повече през цялата година, това е и причината да е приета в университетска програма за отличници.

— Любовта може да бъде чудесен мотиватор — отбеляза Стефани.

„Когато не ти разбива сърцето“, искаше да добави Мелъди, но щеше да е жестоко, затова си премълча. А и трябваше да признае, че животът на Стефани след Лео май изобщо не беше съсипан; тя изглеждаше щастлива.

Звънецът иззвъня: Джак, Беа и Пол пристигнаха заедно. Още подаръци и панделки и още подаване от ръце в ръце на Лила, която така настоятелно дърпаше яката на празничната си рокличка, че Стефани й я съблече и скоро бебето щъкаше потно из задния двор с подгизнал памперс и зачервено лице. Очите му искряха, беше превъзбудено, а още дори не му бяха давали захар. Стефани си знаеше, че няма никакъв шанс да подремне по-късно. Е, все едно.

Джак се надяваше да намери някаква сянка отзад. Новото дърво, което Стефани бе засадила, за да замени падналото по време на бурята, беше малко. Той си помисли, че е можела да се охарчи малко повече и да купи някое по-голямо. Придърпа един стол близо до ствола, където бе съвсем леко по-хладно. (Години по-късно, когато дървото щеше да е израснало и оформило идеален навес над задната част от двора, Лила щеше да се омъжи под масивните клони, покрити с оцветени в червено и оранжево листа, в един ослепително красив октомврийски следобед. Тя щеше да помоли Джак да я съпроводи по изпъстрената с листа пътека до годеника й. Джак щеше да е добър с Лила през целия й живот и щеше да се появява винаги когато й трябваше баща. В деня на сватбата й, когато Лила щеше да излезе под ръка с почти седемдесетгодишния Джак, Стефани щеше да види Лео до дъщеря си и за един омаломощаващ миг щеше да бъде смазана от огромността на всичко, което той бе пропуснал.) Сега, седнал под дървото и държащ Лила под око, в случай че се разтича много бързо и падне — все още не беше съвсем стабилна на крачетата си — Джак отново си мечтаеше за Уокър, макар и с повече меланхолия, отколкото с печал тези дни. Уокър бе единственият човек, за когото можеше да се сети и който наистина би очаквал с нетърпение рожден ден на бебе. От стария си приятел Артър бе научил, че бившият му партньор вече живее с друг, и донякъде се зарадва да научи, че в крайна сметка Уокър бе този, който не се справяше със самотата. Джак изпита по-скоро облекчение, отколкото изненада, когато установи, че самият той се справя сравнително добре като необвързан. Щеше да се влюби още много пъти през живота си, но никога повече нямаше да иска друг мъж да споделя дома му.

Беа събираше групата и настояваше Лила да отвори подаръците си. Беше луда по детето, но в действителност искаше партито да приключи, за да може да се върне у дома и да работи. Бе преполовила романа си за една художничка, която бе спряла да рисува, но впоследствие чрез поредица от загуби и любови (както обясни на Стефани) бе открила пътя обратно към себе си и изкуството си. Не беше съвсем автобиографичен, но каквото и да бе освободила Беа, когато бе обърнала обектива от Лео към самата себе си, изглежда, й се отразяваше благотворно. Всеки път, когато Стефани получаваше нови глави, те бяха по-добри от предишните. Беа още не знаеше какъв ще е краят на книгата, но ако продължеше да работи, щеше да го открие; сигурна беше, че е точно пред нея.

— Винаги съм знаела, че го имаш в себе си — каза й Стефани, развълнувана и облекчена, че не се налага да чете за зле дегизирания Лео; нямаше да може да го направи. След много настояване от страна на Пол Беа най-накрая бе продала апартамента си, бе прибрала парите в банка и се бе преместила да живее с него. Пишеше по цял ден. Бе донесла поне пет подаръка за Лила.

Стефани сложи детето в скута си и го остави да разкъсва парчета опаковъчна хартия на малки късчета, докато Беа се опитваше да го заинтригува със серията подаръци: малка пожарна кола с колела, в която Лила можеше да седи и да се вози по тротоара, отблъсквайки се с пухкавите си крачета, плюшено мече, двойно по-голямо от нея самата, което за кратко я разплака, три рокли „Маримеко“, купени от един изискан бебешки бутик, в които Лила щеше да заприлича на умалено копие на Беа, разноцветна пластмасова грозотия, наречена „Първият смартфон на бебето“ от Мелъди (Стефани щеше да занесе телефона — и повечето от останалите безполезни играчки — в „Добра воля“ идния понеделник), изящна мъничка антична гривна от Джак — розово злато с инкрустирани парчета рубин, рождения камък на Лила.

— Каква изумително красива опасност от задавяне — пошегува се Мелъди, докато Стефани се опитваше да накара Лила да остане мирна достатъчно дълго, че да закопчее гривната около пълничката й китка; никакъв шанс.

След като подаръците бяха отворени, опаковките събрани и обядът бе сервиран, те се събраха около масата в двора и поставиха детето в края на високото му столче. Лила дърпаше лентата на блестящата парти шапка, която Мелъди бе поставила на главата й. Най-накрая успя да свали шапката и да я запрати на земята, крачетата й се люлееха и блъскаха по стъпалата на стола. Започна да се върти, за да я свалят, но когато пред нея поставиха кексче с незапалена свещичка и всички започнаха да пеят: „Честит рожден ден“, тя утихна и се загледа в усмихнатите лица, надвиснали над нея.

Стефани знаеше какво правеха всички, докато дъщеря й им предлагаше един рядък момент на спокойствие, в който да огледат сияйното й лице: търсеха Лео. Беше невъзможно да не го видиш в Лила, в начина, по който светлите й очи се свиваха, когато беше ядосана, в острата брадичка, която бе същата като неговата, както и широкото чело, изящните изострени вежди и надменните устни, а всичко това се намираше под яркочервени къдрици, точно като на майка й. Лео го нямаше, но всъщност бе тук, пред всички тях. И докато привършваха с фалшивото си пеене и започваха да подвикват, Лила погледна нагоре, срамежливо се усмихна и аплодира себе си.

— Дай целувка, Лила — обади се Луиза, искаше да покаже номера, на който бе научила братовчедка си тази седмица.

Лила поднесе пухкавата си, лепкава длан към устата, след което изпрати въображаема целувка към тълпата; пищеше от удоволствие, докато всички се преструваха, че я улавят, изпрати още една и още една, целувки наляво и надясно, докато внезапно не й дойде в повече! Изтощена, тя потри очи, лицето й се смръщи. След това вдигна и двете си ръце високо.

— Горе — каза тя и загледа отчаяно едно нетърпеливо лице, после друго. — Горе! — Отвори и затвори и двете си юмручета, сякаш грабеше въздуха с шепи. — Горе! — каза тя отново и всички от семейството се втурнаха към нея едновременно, като всеки се надяваше да стигне до нея пръв.