Синтия Д’Апри Суини
Гнездото (2)

Пролог

Докато гостите се разхождаха из терасата на плажния клуб под здрачаващото се лятно небе и отпиваха малки, оценяващи глътки от коктейлите си, за да решат дали барманите са използвали скъп алкохол за направата им, балансирайки с миниатюрните ордьоври с раци върху хартиени салфетки; докато говореха подходящи неща, като какъв късмет са извадили с времето, защото влажността утре отново ще се повиши, или мърмореха неподходящи неща за плътно прилепналата сатенена рокля на булката, чудеха се дали огромното деколте се дължи на лош шивач, на лош вкус (стил, както биха се изразили собствените им дъщери), или на неочаквано напълняване, намигаха си и споделяха уморени шеги за замяната на тостери с памперси, Лео Плъм напусна сватбата на братовчедка си с една от сервитьорките.

Лео отбягваше жена си Виктория, която почти не му говореше, и сестра си Беатрис, която пък не спираше да му говори — опяваше ли, опяваше да се съберат за Деня на благодарността. Денят на благодарността. През юли. Лео не бе прекарвал празник със семейството си през последните двайсет години, от средата на деветдесетте, ако си спомняше правилно; и не беше в настроение да започва сега.

Раздразнен и в търсене на така обсъждания празен външен бар, Лео забеляза Матилда Родригес, която носеше табличка с чаши за шампанско. Тя се движеше сред тълпата, окъпана в мек блясък — отчасти защото залязващото слънце обливаше източната част на Лонг Айланд в неприлично розово, отчасти защото наистина отличният кокаин си играеше със синапсите на Лео. Мехурчетата, които се издигаха и падаха върху табличката на Матилда, възторжено го зовяха; при това поканата бе предназначена само за него. Живата й черна коса, прибрана назад в удобен кок, очертаваше овала на лицето й; цялата беше едни черни очи и пълни червени устни. Лео наблюдаваше елегантното полюшване на бедрата й, докато се провираше между гостите на сватбата; сега вече държеше празната табличка високо над главата си като факла. Той взе едно мартини от преминаващ сервитьор и я последва през люлеещите се метални врати в кухнята.

На деветнайсетгодишната Матилда, начинаеща певица и неуверена сервитьорка, й се струваше, че докато в един миг раздаваше шампанско на седемдесет и петте членове на фамилията Плъм и най-близките им приятели, в следващия вече се носеше към Лонг Айланд в чисто новото лизингово порше на Лео, ръката й бе пъхната в предната част на ленения му панталон и палецът й неумело галеше долната част на члена му.

Тя бе устояла в началото, когато Лео я бе завлякъл в един страничен килер и стискаше китките й с пръсти, докато я обсипваше с въпроси: „Коя си ти? Откъде дойде? С какво друго се занимаваш? Модел ли си? Актриса? Знаеш ли, че си красива?“.

Матилда знаеше какво иска той; по събития като това предложенията не спираха, но те обичайно идваха от много по-млади мъже — или от абсурдно по-възрастни мъже, направо древни — с арсенала им от тъпи свалячески лафове и леко дискриминиращи опити за ласкателство. (Постоянно й викаха Джей Ло, въпреки че изобщо не приличаше на нея; родителите й бяха мексиканци, а не пуерториканци.) Дори сред тази изобилна тълпа Лео изглеждаше безумно красив — дума, която Матилда със сигурност не би употребила, за което и да е от момчетата, на чието внимание се бе радвала. Би използвала „секси“, „сладък“, дори „прекрасен“, но „красив“? Момчетата, които тя познаваше, още не бяха дораснали до красиви. Матилда осъзна, че се взира в лицето на Лео в опит да определи съвкупността от кои елементи създаваше красотата. И той като нея имаше тъмни очи, тъмна коса, добре оформени вежди. Но там, където неговите черти бяха правоъгълни и остри, нейните бяха заоблени и меки. По телевизията Лео би играл ролята на някой бележит човек — може би хирург, а тя би била неизлечимо болният пациент, който се моли за изцеление.

През вратата на килера Матилда чуваше групата — оркестър всъщност, трябва да имаше поне шестнайсет инструмента, който свиреше обичайните изпълнения за сватба. Лео грабна ръцете й и я поведе в бърз танц. Запя близо до ухото й в такт с музиката, гласът му беше приятно игрив и плътен: „Някой ден, когато ми е ужасно тъжно, когато светът е студен, аз просто ще — та–та–там — мисля за теб и за начина, по който изглеждаш тази вечер“.

Тя поклати глава и леко се засмя, отдръпна се. Вниманието му й действаше изнервящо, но също така караше нещо дълбоко в нея да пулсира. А и да се отбранява от Лео в килера, определено бе по-интересно от това да увива аспержи с прошуто в кухнята, което се очакваше да прави в този момент. Когато срамежливо сподели, че й се иска да бъде певица, той веднага съобщи, че има приятели в „Кълъмбия Рекърдс“, приятели, които винаги горят от желание да открият нов талант. Лео отново се приближи и ако Матилда се бе притеснила от лекото му препъване и нуждата да се подпре с ръка на стената, за да запази равновесие, то тази тревога се изпари, когато той я попита дали има демо, нещо нейно, което биха могли да чуят в колата му.

— Защото, ако ми хареса — завърши Лео, докато обгръщаше тънките й пръсти със своите, — бих искал веднага да се заема с това. Да ти помогна да го дадеш на правилните хора.

Докато Лео ловко я прекарваше покрай отговорника за паркирането, Матилда погледна назад към вратата на кухнята. Братовчед й Фернандо бе уредил тази работа и щеше да побеснее, ако разбереше, че просто си е заминала. Но Лео беше казал: „Кълъмбия Рекърдс“. Беше казал, че винаги търсят нови таланти. Кога щеше да й се отдаде такава възможност? Щеше да отсъства само за малко, само толкова, че да направи добро впечатление.

— Марая е била открита от Томи Мотола, докато е била сервитьорка — подхвърли тя полушеговито, донякъде в опит да оправдае поведението си.

— Така ли? — Лео енергично я побутваше към колата си, докато оглеждаше прозорците над паркинга. Виктория можеше да го види от страничната тераса, където се събираха всички. Най-вероятно вече бе забелязала липсата му и го търсеше навсякъде. Бясна.

Матилда спря до вратата на колата и свали черните си платнени работни обувки. От вехта найлонова торба за пазаруване извади чифт сребристи сандали с високи токчета.

— Наистина не се налага да се преобуваш за това — каза Лео, устоявайки на порива да увие ръце около тънкия й кръст точно там и тогава, пред погледите на всички.

— Но ние отиваме за по питие, нали? — попита тя.

Лео беше ли споменавал пред нея нещо за питие? Питието не бе възможност. Всички в малкия му роден град го познаваха, познаваха семейството му, майка му, жена му. Той довърши мартинито си и захвърли празната чаша в храстите.

— Ако дамата желае питие, ще й намерим питие — отсече.

Матилда обу сандалите и нежно плъзна една тънка метална каишка около глезена на левия си крак, след това и на десния. Изправи се, сега на нивото на погледа на Лео.

— Мразя да нося плоски обувки — каза тя и придърпа тясната си бяла блуза малко по-надолу. — Карат ме да се чувствам плоска навсякъде.

Лео на практика бутна Матилда на предната седалка, далеч от погледите, безопасно прикрита от тъмното стъкло.

Седнала на предната седалка в колата, Матилда беше потресена да чуе тънкия си, носов глас през безобразно качествените колони на автомобила. Звучеше толкова различно на древния „Дел“ на сестра й. Толкова по-добре.

Лео потупваше с длан по волана, докато слушаше. Халката му блестеше на вътрешното осветление в колата. Женен определено бе против правилата на Матилда. Виждаше го как се бори със себе си да прояви интерес към гласа й и да измисли нещо ласкаво, което да каже.

— Имам по-добри записи. Сигурно съм свалила грешната версия — изрече тя. Усети как ушите й пламват от срам. Лео гледаше през прозореца. — По-добре да се връщам. — Матилда посегна към дръжката.

— Недей — спря я той и сложи ръка на крака й.

Матилда устоя на импулса да се отдръпне, и седна малко по-изправено. Мислите й запрепускаха. С какво да задържи вниманието му? Мразеше работата като сервитьорка, но Фернандо щеше да я убие, ако липсваше при поднасянето на вечерята. Лео смело зяпаше гърдите й. Матилда погледна надолу към скута си и забеляза малко петно върху черния си панталон. Тя остърга с нокът изцапаното с балсамов оцет място; бе забъркала литри от него. В момента всички в кухнята вероятно разпределяха салатата „Месклун“ и скаридите на грил по чиниите, изстисквайки дресинга от бутилката по ръба на всяка чиния във форма на вълнички, подобни на онези, които децата рисуваха, за да представят морето.

— Бих искала да видя океана — каза тя тихо.

И тогава — толкова бавно, че отначало Матилда не беше сигурна какво се случва — Лео взе ръката й в своята (за миг наивно помисли, че ще я целуне като герой в някой от сапунените сериали на майка й) и я постави в скута си. И Матилда винаги щеше да помни тази част, в която той така и не откъсна поглед от нея. Не затвори очи, нито наведе глава назад, както и не се наведе напред за сочна целувка, нито пък се занимаваше с копчетата на блузата й; само гледаше дълго и упорито в очите й. Видя я.

Тя усещаше как реагира под дланта й и това бе вълнуващо. Докато Лео приковаваше погледа й, Матилда приложи лек натиск с пръсти и съотношението на силите в колата рязко се промени в нейна полза.

— Мислех, че ще отидем да видим океана — настоя тя, искаше да се дръпне извън полезрението на хората от кухнята. Той се ухили и включи на задна. Матилда бе разтворила ципа на панталона му още преди да успее да си сложи колана.

Лео не можеше да бъде обвинен за това, че свърши бързо. Жена му го бе отрязала няколко седмици по-рано, след като го хвана да опипва детегледачката в коридора на лятната къща на един приятел. Докато караше към океана, той се надяваше, че комбинацията от алкохол, кокаин и уелбутрин^[1] ще отложи този момент, но когато ръката на Матилда стисна решително, разбра, че всичко се случва твърде бързо. Затвори очи за секунда — само секунда — за да се стегне, да спре да вижда опияняващата картина на ръката й, на нащърбените й сини нокти, движещи се нагоре и надолу. Лео така и не забеляза джипа, който се носеше надолу по Оушън Авеню и идваше отдясно, перпендикулярно на тяхната кола. Не осъзна, докато вече не беше прекалено късно, че пронизителното скърцане, което чу, не бе гласът на Матилда от колоните, а нещо съвсем различно.

Нито един от двамата нямаше време дори да изкрещи.