Синтия Д’Апри Суини
Гнездото (28)

Двайсет и шеста глава

След като остави няколко гласови съобщения, които Томи игнорира, един ден Джак просто се появи на прага му — както охранителят се опасяваше, че ще стане.

— Знаеш ли, че можеш да си навлечеш големи неприятности заради онова нещо? — заговори Джак, когато мъжът неохотно отвори вратата, след като Плъм бе размахал лист с разпечатана статия за статуята в лицето му.

Томи бе прекарал няколко минути да отрича, че статуята от статията е същата, която се намираше в дома му, но тогава нещо в него, някакво решение, което бавно го бе разяждало отвътре през последното десетилетие, се надигна. Беше изморен. Унило се отпусна на сгъваемия стол в преддверието.

— Кой каза, че ти я е дал? — попита Джак.

— Жена ми — отвърна Томи, вторачен в пода. — Жена ми ми я даде…

— Стига глупости — сряза го Плъм. — Наистина не ми пука как си придобил въпросния предмет. Ако ти или жена ти, или някой от многото ти приятели герои сте го взели на шега или за да го продадете, или…

Томи се придвижи толкова бързо и с такъв устрем, че Джак не разбра какво се случва, докато не бе прикован към стената, а ръката на охранителя се оказа забита под брадичката му. Не можеше да говори. Беше му трудно да диша.

— Не съм я откраднал, шибан задник такъв — изсъска Томи. Лицето му бе толкова близо, че Джак видя малкия участък брада в горната част на бузата му, който бе пропуснал да избръсне тази сутрин. Томи заговори и с всяка дума пръскаше по малко слюнка в лицето на Джак: — Това беше подарък от жена ми.

Джак с изненада откри, че някъде в паметта му се спотайваше номерът, на който ги бяха научили в ACT UP, където бяха постоянно тормозени и арестувани от полицията. Просто да се отпусне, да не се бори. Той задържа погледа на Томи, като запази изражението си спокойно. Лицето на охранителя се отпусна и цялото му тяло увисна, докато отстъпваше от Джак.

— Господи — изпъшка Томи, думите едва излязоха. Седна обратно на стола и погледна към ръцете си, сякаш не бяха негови. — Какво ми става? — Обърна се към Джак. — Беше подарък — каза той, подпря глава на ръцете си и започна да хлипа. — Беше подарък от жена ми.

Джак се озова в странното положение да приготвя чай за Томи. Прегледа шкафовете — тъжна колекция от неща, които си представяше, че Томи бе купил (овесени ядки, юфка, полуфабрикат макарони със сирене), и неща, които очевидно му бе донесъл някой друг (органично чили в консерва, опакована киноа, чай от лайка) — и го накара да седне до кухненската маса. Томи разказа историята си с малко подканяне и колкото и да бе странно, Джак осъзна, че му съчувства. Горкият нещастник. Трябваше да продължи деликатно.

Джак направи предложението си, наля още чай, отвори застоял пакет ванилени вафли и зачака отговора на Томи.

— Не знам — поклати глава той. Гледаше към вратата на шкафа, зад която живееше статуята. — Не знам.

— Можеш да ми имаш доверие — продължи Джак. — Няма да предприема нищо, докато не си готов. Знаеш, че ако някой разбере…

— Знам. Повярвай ми, сънувам кошмари как ще пукна и на дъщерите ми ще се наложи да се разправят с това.

— Ако искаш да я задържиш, разбирам те.

И Джак наистина разбираше. Разбираше нуждата от талисмани от мъртвите. Двамата с Уокър бяха загубили много приятели, многократно бяха дърпани настрана от скърбящи майки, сестри или братовчедки, които им предлагаха да си отнесат у дома по нещо от вещите на починалия като подарък от празненство. „Моля ви — бе настояла доведената сестра на един приятел, — родителите ми просто ще дарят всичко в «Добра воля»; моля ви, вземете си нещо, което да ви напомня за него.“ И те вземаха. Много неща. Светлозелената носна кърпичка на Майкъл. Авиаторските очила на Андрю, малките плетени столчета, които Дейвид обичаше да прави от телчетата на тапите за шампанско, безброй снимки в рамки, неработещи часовници и по някоя и друга странна вратовръзка или колан. Джак държеше всичко това спретнато сгънато и подредено на един рафт над библиотеката в спалнята. „Музеят на смъртта“, шегуваше се мрачно Уокър, но той също ценеше предметите за спомен. Всички спомени. Рафтът не съдържаше нищо ценно и заедно с това всичко ценно. Това бе миналото, което и двамата бяха изтърпели и от което бяха избягали. Беше отчаяние и надежда. Беше живот и смърт.

— Разбирам те, ако искаш да я задържиш — повтори Джак. — Но също така ще те разбера — и тук той примъкна стола си малко по-близо, сложи ръката си върху тази на Томи и внезапно усети, че тревогата му е искрена, — също така ще те разбера, ако искаш да се отървеш от нея. И аз мога да ти помогна.