Синтия Д’Апри Суини
Гнездото (43)

Четирийсет и първа глава

Въпреки че бе малко хладно за стоене навън, Томи и Франк Синатра седяха на стъпалата, както и двамата обичаха. Синатра бе заел обичайното си място, на третото стъпало от долу нагоре, с вдигната муцуна и бдителни изпъкнали очи, а опашката му щастливо тупаше по циментовия стълб зад него.

До него Томи отпусна глава върху ръцете си и започна да се моли. Беше минало известно време, откакто за последен път се бе молил на Господ или на когото и да било. Когато беше по-млад, вярваше, че може да се моли на починалите си приятели и роднини. Завиждаше на стария си аз, онзи, който си мислеше, че някой го чува. Бе престанал да вярва първо от мързел, после от яд, а сега по-скоро се луташе апатично. Не би се нарекъл атеист — това изискваше повече вяра, отколкото имаше, един вид непоколебима сигурност за неизвестността, която той не смяташе за възможна или осъществима, чудесна или дори желана. Кой можеше да откаже напътстващата ръка, уредбата на света? Названието „наука“ също не му обясняваше всичко. Не беше вярващ и не бе неверник. Не беше нещо и не бе нищо. Беше оцелял.

Дълго време след смъртта на Рони той й се бе молил. Не само през онези безкрайни месеци на купчината, когато беше отчаян и изгубен, но и години след това. Срамуваше се, като се сетеше, но също така се бе молил и на статуята. Тя се бе превърнала в олтар у дома му, докато един ден не се видя, не забеляза отражението си в един прозорец, седнал на един сгъваем стол и разговарящ със статуята, и не се изплаши, че губи разсъдъка си. Тогава я прибра на сигурно място в шкафа за порцелан.

Първоначално беше ужасен от предложението на Джак Плъм да продаде статуята, но след като свикна с идеята, Томи изпита облекчение. Бе прекарал доста безсънни нощи, в които си представяше какво щеше да се случи, ако умреше внезапно — блъснат от кола, починал от сърдечен удар — и дъщерите му намереха статуята в шкафа. В някакъв момент щяха да разберат какво представляваше и какво бе направил. Да се промени историята за баща им като герой, щеше да е достатъчно лошо, но ако знаеха и че я е откраднал от купчината и я е скрил, това щеше да промени и отношението им към историята на майка им. Той знаеше, божичко, колко добре знаеше, че ако спомените ти за някого не можеха да ти помогнат да преминеш през мъката и да стигнеш до възстановяването, загубата щеше да бъде още по-съсипваща. Сам бе видял как децата му бяха започнали да пишат митологията за Рони часове след смъртта й. Ако узнаеха за статуята, смъртта й щеше да бъде опорочена от действията му, а той не би им причинил още една загуба, свързана с майка им. Не можеше да ги остави с открадната статуя, която щеше да се превърне в нещо, което трябваше да крият в килера. По-скоро би я хвърлил в реката.

Знаеше, че ще има усложнения при продажбата. Как да я транспортират, къде да сложат парите, но Джак Плъм го увери, че ще му помогне, както се изрази, във всички детайли. Предлагаше пълна услуга. Само че преди изобщо да са стигнали до подробностите, Джак се бе изпуснал, че купувачът от Лондон е от Саудитска Арабия.

— Арабин? — подскочи удивено Томи и сви юмруци, невярващ на ушите си.

— Лондончанин — отвърна Джак, като прочисти гърлото си. — Не всички от Близкия изток са терористи, за бога. Човекът се занимава с финанси. Много успешен бизнесмен и много успешен колекционер. Високоуважаван.

Томи беше бесен.

— Но парите му са от петрол, нали? И не ми казвай „не“, защото ще излъжеш.

— Нямам представа — сви рамене Джак. — Това е без значение. Когато искаш да продаваш на черния пазар, нямаш право на кредитна проверка или проверка на професионалната заетост на човека. Богат е, иска да купи статуята и е дискретен. Бинго.

Томи почти бе изнесъл Джак през вратата. Дори не му оказа честта да му прочете лекция на тема защо той — някой, загубил съпруга, безброй приятели и колеги пожарникари на Единайсети септември — не можеше да вземе петролни пари от Близкия изток в замяна на артефакт от Кота нула от никого, в никакъв случай, никога.

Изпита облекчение от развоя на събитията, защото го извади от депресията му. Трябва да е бил луд да си въобразява, че продаването на статуята е възможно или етично. Наистина бе мислил онова, което каза на Джак — че не е заради парите. Всичко, което го интересуваше, беше къде ще се озове статуята накрая, защото трябваше да почете паметта на Рони. Но ако бъдеше разкрит — по погрешка или нарочно — щеше да навреди на спомена за нея на децата си. И това бе безкрайният затворен кръг, в който се въртеше от седмици. Прозя се. Не спеше много. Как да закара статуята на безопасно място? Дни наред Джак се обаждаше на всеки час с молба отново да възобновят преговорите, докато Томи накрая не го заплаши, че ще се обади на своите приятели в полицията и ще предаде и двама им.

— Ще го направя, задник — изръмжа той на Джак. — Не си мисли, че няма.

Поне щеше да има някаква чест в това да е честен.

Синатра вдигна глава и тихо изскимтя.

— Какво казваш, господин Ес? — Той потри главата на кучето с кокалчетата на пръстите си, на мястото, където кожата му беше леко отпусната и козината — мека. Животното запъхтя от удоволствие.

В другия край на улицата Томи видя Стефани, която му махаше. Сигурно искаше да й помогне с торбите. Синатра започна да лае по нещо в противоположната посока.

— Тихо, момче — рече Томи и погледна нататък да види какво дразни кучето. Двойка. Жената беше с патерици и имаше нещо неравно в профила на придружителя й. Вървяха бавно и оглеждаха номерата на къщите. Докато се приближаваха, Томи не можеше да повярва на очите си. Висок, мускулест мъж с една ръка и жена с дълга коса с липсващо стъпало вървяха заедно по улицата. Това бе неговата оживяла статуя. Той се изправи и лаят на Синатра се превърна в заплашително ръмжене. — Шшшт.

Томи вдигна кучето и го гушна под едната си мишница, за да го успокои. Наистина трябваше да поспи. Замига и леко разтърси глава, пак погледна, но зрението му не се бе прояснило. Статуята все още беше там и вървеше към него. Почувства се замаян и погледна към небето. Не знаеше защо, какво очакваше да види там. За момент си помисли, че може да припадне. Това, което се случваше, нямаше как да е истина. Осъзна, че дишането му започва да става плитко и след това усети свиване в гърдите, сякаш някой го стягаше с колан. Кучето изскочи от ръцете му и хукна надолу по стъпалата, след което се обърна с муцуна към Томи и залая сериозно, изплашено.

„О, моля те — помисли си той, — не сега.“ Не и сърдечният удар, от който се бе опасявал, не и докато статуята още беше в къщата. Томи се хвана с ръка за железния парапет в опит да се задържи на крака. Ако статуята беше в къщата му, как така също ходеше по улицата? Стефани викаше името му от едната страна. От другата се приближаваше оживялата статуя. Пот започна да се стича по гърба му, дланите му бяха лепкави. Синатра лаеше още по-силно. Боже милостиви, той умираше. Получаваше удар или инфаркт, или и двете. Опита се да си поеме дълбоко въздух, но не успя.

— Тихо — каза на Синатра, но не бе сигурен, че излязоха думи. Гърлото му беше сухо и стегнато.

— Извинете. — Сега статуята беше пред него, говореше, напираше да се качи по стъпалата.

Томи искаше да проговори, но устните му не мърдаха. Те идваха за него, това си мислеше, макар и да не разбираше какво трябва да означава. Идваха за него? Кои?

— Ей. — Мъжът се приближи още и протегна едната си ръка. — Как си, приятел? Не изглеждаш особено добре.

— Какво има, миличък, защо си толкова разстроен? — Томи си помисли, че жената говори на него, но тя бе подпряла патериците си на перилата и се опитваше да успокои Синатра, който лаеше към протегнатата й ръка. Томи се зазяпа в липсващия й крак, след това отново към мъжа с едната ръка. В този момент не можеше да каже дали халюцинира, или умира, но което и да бе от двете, не беше добре. Рони, помисли си, помогни ми.

— Обади се на 911 — чу той да казва мъжът. — Имате ли нужда от помощ, господине? Как се казвате? — Гласът на Вини звучеше, сякаш долиташе през дълъг тунел или през телефонна слушалка, изпълнена със смущения. Томи не различаваше думите, но чу мъжът да казва нещо за 9.11. Мамка му. И точно преди да се катурне напред, той ги погледна умоляващо, устата му се бе превърнала в стегната права линия от болка.

— Какво? — попита Матилда, гласът й бе изпълнен с притеснение и страх. — Какво има, папи?

— Прости ми — изрече Томи. След това падна и се приземи точно на мястото на липсващото й стъпало.