Каролайн Линдън
Да покориш херцог (2)

Първа глава

1810 година

Теса Невил никога не бе срещала граф Грешам, но въпреки това го ненавиждаше.

Не й бе присъщо да мрази хората. По нейно мнение представляваше загуба на време и доста безсмислена емоция, а Бог й бе свидетел, че в семейството й вече имаше предостатъчно безсмислени емоции. Ако бе срещнала лорд Грешам при други обстоятелства, едва ли щеше да мисли много по негов адрес, стига въобще да го беше забелязала. Графове, особено с неговия статут и лоша слава, далеч не бяха обичайно явление в кръговете, в които се движеше, и тя бе предоволна от това.

Наложи се да го забележи обаче и то не по най-приятния начин. Предполагаше, че вероятно има причина да го забележи насила, но причината не й се нравеше особено. В този момент и по този начин лорд Грешам успя да я остави раздразнена, нетърпелива и отвратена, както от него, така и от себе си.

За първата си простъпка той не бе виновен изцяло. Оказа се въпрос на лош късмет да пристигне в хотел „Йорк“ — най-хубавият в Бат — само минути преди появата на антуража на Грешам. А в интерес на истината настроението й вече не бе най-добро. Поради притесненията и нервността на възрастната й компаньонка Юджиния Бейтс те не тръгнаха навреме и пристигнаха доста по-късно, отколкото Теса искаше. Горещината през деня направи пътуването по-неудобно от обикновено, а и Юджиния не спря да мърмори на глас. Докато пристигнат в Бат в късния следобед, Теса вече се чувстваше уморена, гладна и дълбоко съжаляваше, задето не се опълчи на сестра си и не остави Юджиния вкъщи. Повтаряше си, че всичко ще се оправи, щом стигнат хотела, когато свали вълнената пътническа рокля, изпие нещо освежаващо хладно и протегне крака. Едва не скочи от наетата карета, изгаряща от нетърпение да настани Юджиния.

Но едва влязоха във фоайето и тя съобщи името си, когато откъм улицата се дочу тропот на копита и колела, почти веднага последвани от възгласи и суетене. Хотелиерът, появил се да я поздрави, се извини набързо и излезе да види каква е причината за врявата. Титлата на новопристигналия, прошепната едновременно радостно и разтревожено, стигна до ушите й: графът на Грешам!

Юджиния, следваща Теса по петите, ахна, дочула името.

— Божичко! Представа нямах, че тук отсядат такива високопоставени гости!

— Хотел е, Юджиния — отвърна Теса суховато. Наблюдаваше как персоналът бързо преминава край нея, без дори да я удостои с поглед. — Приема всеки, който си плати.

— Лейди Удол ще съжалява, че е пропуснала подобна гледка!

От умората на Юджиния нямаше вече и следа. Гледаше омаяна как прислуга притичва напред-назад, внася багаж и го отнася горе.

— Ще й е не по-малко приятно да прочете описанието ти как е пристигнал, убедена съм.

Тайно обаче Теса си помисли, че сестра й би се забавила във фоайето с надеждата да я представят на височайшия гост. Луиза трескаво очакваше предстоящия си живот в Лондон и познанство с граф би допринесло да припадне от радост. Юджиния, слава богу, бе прекалено стеснителна да предприеме подобна дръзка стъпка.

— Скъпа, нека изчакаме поне да зърнем джентълмена! — Юджиния долови киселата усмивка на Теса и се изчерви. Теса успяваше да я смути от десетгодишна, когато Юджиния — бедна, но обичана далечна братовчедка на майка й — дойде да живее при тях. Сега бе достатъчен само поглед от Теса, а Юджиния добре знаеше какви красноречиви погледи умее да хвърля Теса. — Само за да разкажа на лейди Удол с всички подробности — защити се тя. — Няма нищо невъзпитано.

— Естествено — привидно се съгласи Теса. — Въобще няма да е неприлично да стърчим тук, за да го видим. Но явно ще се наложи, защото нямаме избор, освен ако хотелският персонал не си спомни за нашето съществуване.

— Не са ни забравили, убедена съм. Господин Лукас вероятно ще се върне всеки момент. Уморена ли си, Теса, скъпа? Защо не седнем?

Разочарованието на Юджиния бе очевидно, но тя чинно посочи към малък диван в другия край на помещението.

Теса, наистина уморена, я потупа по ръката.

— Добре съм. А и ето, графът пристига.

Последното я зарадва особено много. Юджиния щеше да зърне благородника, прислугата щеше да продължи да му се умилква и щом това свърши, щеше да получи стая. Отстъпи, за да даде възможност на компаньонката си да зърне влизането на Негова светлост.

— О, небеса! Истински граф! — Юджиния зяпаше госта със сияещо лице. — Веднъж срещнах маркиз, но беше чиста случайност. Взе ме, предполагам, за жена с леко поведение, защото не знаех как да се държа подобаващо. Зяпах го смаяна. Да, разбира се, познавах скъпия ти баща и брат, но никога дотогава не бях виждала някой толкова високопоставен.

— Не е вярно. Веднъж зърна една от принцесите, докато пиеше от минералната вода.

Юджиния махна пренебрежително.

— Беше толкова отдалеч, скъпа. Сега съм съвсем близо. Ще успея да разгледам всяка подробност от облеклото му, дали лицето му излъчва доброта и с какви ръкавици е. Лейди Удол ще е доволна да разбере какво е модно да носят джентълмените в Лондон, за да поръча същото за младия лорд Удол…

Теса съзнателно спираше да слуша, стане ли въпрос за мода; особено представите на Луиза за модата. Не защото не се интересуваше как изглежда и не искаше да е елегантна. Просто не й стигаше търпението да изслуша безкрайните приказки за предимствата на ръкавиците от плат пред кожените или дали на синя рокля е по-подходящо да се сложат бели панделки, златиста дантела или украса от ситни перли. За жалост се бе родила с твърд и решителен характер за огромно учудване на фриволната й сестра. За времето, необходимо на Теса да се преоблече и да си нагласи косата, Луиза едва успяваше да избере коя носна кърпичка да вземе. Юджиния много лесно изпадаше под влиянието на Луиза, но, слава богу, бързо се променяше далеч от нея. Тъй като убедиха Теса в необходимостта Юджиния да я придружи при настоящето пътуване, на младата жена й оставаше само да се надява вредното влияние на сестра й бързо да избледнее.

Мислите й започнаха да блуждаят, докато Юджиния, останала почти без дъх, описваше стъпка по стъпка вбесяващо бавното настаняване на графа в хотела. Чакаше я много работа през седмицата, а планираше да разгледа и част от забележителностите, преди да си тръгнат. Магазините за платове и шапки не привличаха Теса, но обожаваше да изкара един приятен час в книжарница, а към кафенетата в Бат изпитваше особена слабост. Луиза бе натоварила Юджиния със специалното поръчение да посети „Пъмп Рум“^[1] и да огледа внимателно дамските тоалети. Теса с удоволствие би оставила компаньонката си в Бат, защото Юджиния би се забавлявала тук много повече, отколкото в малкото провинциално градче, но Луиза настоя сестра й да не пътува сама, а наумеше ли си нещо веднъж, тя не търпеше никакви възражения.

— Скъпа! — Гласът на Юджиния се изкачи няколко октави от вълнение. — Скъпа, той идва!

Слава богу, помисли си Теса, понеже очевидно никой нямаше да им обърне внимание, докато той не получи стаите си; все пак пристъпи напред, за да угоди на Юджиния, а и да види що за човек изправя на крака целия персонал на хотел „Йорк“.

Господин Лукас, собственикът, лично посрещна графа при входа. Лорд Грешам, висок, облечен елегантно, спря на вратата, за да каже нещо на някой отвън и тя получи възможността да разгледа профила му: високо чело, четвъртита брадичка, прав нос; тъмната му коса бе малко по-дълга от модата в момента. От върха на лъснатите си ботуши до шапката си от боброва кожа излъчваше богатство и високопоставеност.

— Толкова привлекателен джентълмен! — отбеляза застаналата до нея Юджиния, вкопчила се в ръката на Теса. — Никога не съм виждала подобен!

— Щях да го харесам значително повече, ако не бе станал причина всички да ни изоставят, за да се занимават с багажа му — отвърна тя.

— А и каретата му е толкова елегантна. Точно каквато се полага на един джентълмен — продължи Юджиния. Тя или не чуваше, или съзнателно не обръщаше внимание на Тесините коментари. — Какъв късмет да се озовем едновременно в Бат и да сме в един хотел. Лейди Удол спомена името му наскоро, струва ми се. Ще остане доволна, че сме го видели. Чакай, какво каза тя за него? — Свъси вежди и се замисли. — Беше нещо, което щеше да ти е интересно, скъпа…

Теса потисна въздишка. Не слушаше приказките на Луиза, а Юджиния пък не ги помнеше. Каква двойка само. Премести тежестта от единия крак на другия; обувките започваха да я стягат.

Лорд Грешам се усмихна, после се засмя на чутото отвън и най-накрая влезе в хотела. Движеше се като човек, който знае, че хората ще отстъпят, за да му направят място да мине с дръзката си, плавна походка на някой, който държи света в джоба си, и с леката грациозност на хищник, сякаш съзнава колко е впечатляващ и възнамерява напълно да се възползва от това. Юджиния се оказа съвършено права: беше ослепително привлекателен мъж.

Теса се научи по трудния начин да застава нащрек при вида на привлекателни мъже. Те прекалено често смятаха, че това означава много, а според нея на такива мъже не бива да се вярва. Този мъж не само имаше изваяно като на бог лице, притежаваше графство, а ако се съди по дрехите, и значително богатство. Същевременно малко или много олицетворяваше всичко, което тя не одобряваше и на което не вярваше. В допълнение, макар и несъзнателно, й бе причинил значително неудобство. Всичко това събрано заедно изопна нервите й докрай. Вирна критично вежди и промърмори на Юджиния:

— Прилича ми на лентяй.

Тук последва втората тежка простъпка на графа. Намираха се на метри един от друг, господин Лукас кръжеше все така угоднически около него, както и прислужник — вероятно личният му камериер. Макар тя да произнесе мнението си почти шепнешком, лорд Грешам спря. Извърна глава, а проницателните му тъмни очи се впиха право в нея. Мигом разбра, че я е чул.

Юджиния си пое сепнато дъх. Направи дълбок реверанс, като притегли и Теса надолу. Смутена от проявената небрежност, Теса сведе глава и не се възпротиви. Много й се искаше да бе пристигнала половин час по-рано, та двете с Юджиния вече да са по стаите си, или поне да бяха дошли половин час след него. Сега се налагаше да се погрижи пътят й никога повече да не се пресече с пътя на графа; запомни ли лицето й, или научи името й и я свърже с Луиза, сестра й най-вероятно ще я убие.

За момент графът остана загледан в нея и макар очите му да бяха проницателни, тя продължи да мисли, че е разпуснат, ленив тип. После, най-неочаквано, крайчетата на устните му се извиха нагоре и по лицето му се разля лукава усмивка. Сякаш наясно с всички нейни пренебрежителни мисли по негов адрес той се развесели — даже се почувства предизвикан — от тях. Теса чуваше затрудненото дишане на Юджиния до себе си и усещаше прилива на кръв по страните си, но не намираше сили да извърне поглед. Все така с неразгадаема усмивка лорд Грешам й кимна и най-после се отдалечи.

— Божичко — простена Юджиния. Пръстите й се впиха в ръката на Теса, на която се наложи да прибегне до известно усилие, за да се освободи и да отведе компаньонката си до близкия стол. — Божичко…

— Съжалявам — промълви Теса леко смутена. — Не очаквах да ме чуе, но сбърках, като го произнесох на глас. Спокойно, Юджиния. Няма да го запомни. А дори да не го забрави, ще се забавлява с тази история: ще споделя с приятели на каква злоезичната дама е попаднал в хотел „Йорк“.

— Ами ако пак го срещнем? — прошепна Юджиния притеснена. — Може да си спомни, Теса. Би могло! А сестра ти с такова нетърпение очаква да започне новия си живот в Лондон. Той е от най-висшите кръгове на обществото. Нищо чудно да я съсипе!

— Ще си скрия лицето, ако се засечем — обеща младата жена. — Никога не бих разстроила съзнателно Луиза, добре знаеш. Не е редно и ти да го правиш. Ако й кажеш какво се случи, само ще предизвикаш излишните й тревоги. — Щеше да последва и поток от писма към Теса, пълни с отчаяние и обвинения. Молеше се Юджиния да не я издаде пред сестра й. — Аз наистина много, много съжалявам. Постъпих лошо. Няма да повторя тази грешка.

Наистина й бе доста неприятно, задето си изпусна нервите, а случката рискуваше да докара Юджиния до прага на припадък по време на целия им престой в Бат. В такъв случай предстоящата седмица щеше да се окаже безкрайна и затова още по-усилено продължи да се разкайва пред компаньонката си.

Свитата на графа най-после се качи по стълбите и някой най-после си спомни за тях и ги отведе до стаите им. Теса помогна на Юджиния по стълбите, като продължаваше да я потупва утешително по ръката. Портиерът ги въведе в прекрасен апартамент и внеси багажа им. В крайна сметка склони Юджиния да легне с мокра кърпа на челото и изпита силно желание да излезе. Защо да не се измъкне и да се опита да прогони лошото си настроение с кратка разходка преди вечеря? Ако попадне на нов роман или на вкусна паста в някоя сладкарница на Милсъм Стрийт, толкова по-добре. Юджиния ще се разведри от малък подарък, а един роман ще й запълни времето за няколко дни. Теса не искаше никой, освен Мери, камериерката й, да я придружи при това пътуване и вече негодуваше срещу присъствието на Юджиния.

Затвори тихо вратата към спалнята и предпазливо прекоси вестибюла отпред.

— Излизам да се разходя — обяви тя на Мери, загърна се с шал и си взе чантичката. — Погрижи се за госпожа Бейтс. Вероятно ще я заболи главата.

Юджиния имаше склонност да получава главоболие, когато Теса прави нещо не по вкуса й. Най-малкото се почувства задължена да предупреди Мери да има под ръка любимото лекарство на компаньонката й — бутилка хубаво шери.

Инстинктът й подсказа да спре при входната врата. Вместо да излезе веднага, тя я открехна и надзърна в коридора. Най-напред видя господин Лукас, собственика, а после — графа на Грешам. Вече си беше свалил палтото и шапката; очертаващото се тяло ни най-малко не изглеждаше отпуснато или занемарено. Кичурите тъмна коса, разпилени по яката му, въобще не говореха за заспал измамник. Теса се надяваше да остане незабелязана, ако стои неподвижно. Не забрави обещанието, дадено на Юджиния, и затаи дъх, когато мъжете приближиха и минаха на метър от вратата. Получи отговор на молбите си — те отминаха, без да погледнат в нейната посока. Успокоението й обаче трая кратко. Открехна вратата още малко, за да разбере накъде са продължили, и видя отворена врата почти срещу нейната: господин Лукас тъкмо канеше графа с отличния слух да влезе.

Теса затвори предпазливо. Беше изправена пред дилема. Как ще излиза от апартамента, щом той може да се появи в коридора всеки момент? Ако поиска друг апартамент, в друга част на хотела, щеше да създаде много работа на администрацията. Но беше страшно неудобно да внимава кога влиза и излиза. Какво да предприеме?

Поклати глава, раздразнена от колебанията си.

— Мери, сложи ли воал в багажа? — попита тя камериерката, която разопаковаше багажа.

— Да, мадам.

Мери го извади и го метна над шапката й. Теса си взе и слънчобран за всеки случай. Не възнамеряваше да стои като затворник в стаята, но и не искаше да наруши обещанието, дадено на Юджиния. Графът едва ли щеше да я разпознае, ако я види. Юджиния се притесняваше напразно. Теса не представляваше интерес за един граф, особено за суетен, арогантен и ленив граф като него. Предпазливо се измъкна от стаята и безпрепятствено излезе от хотела.

* * *

Чарли едва се отърва от господин Лукас; собственикът на хотела не спираше да се умилква и да угодничи. Не възразяваше да го посрещнат лично, нито да му покажат стаите — съвсем неприемливи, а после несравнимо по-големи и уютни. Но след това вече искаше мъжът да се махне. Господин Лукас обаче продължи да му досажда с хвалби какви услуги предлага хотелът му. Чарли беше уморен и мечтаеше да вдигне наранения си крак, който все още го понаболяваше.

— Да, това е всичко засега — прибягна той до снизходително отегчен тон. — Благодаря, господин Лукас.

Даде знак на камериера си Барнс, който на часа изведе досадния хотелиер от апартамента.

— Донеси ми нещо за ядене, Барнс.

— Да, Ваша светлост.

Без да го моли, Барнс му предложи току-що извадения от сандъка бастун. Чарли направи гримаса и го пое, премествайки тежестта от болния си крак. Опитваше се вече да захвърли бастуна, но надвечер все още му вършеше добра работа, колкото и да му бе неприятно. Какво досадно нещо се оказа счупеният крак. Преди два месеца, след прекалено много бренди, се строполи по стълбите и го счупи на две места. Крайникът вече не пулсираше сякаш са забили нажежен шиш в него, но след цял ден в каретата го чувстваше скован и натежал. С куцане прекоси стаята и се настани в стола до прозореца с изглед към Джордж Стрийт.

— Да дам ли и успокоително? — попита Барнс, когато постави таблата с вечерята и бутилка вино до лакътя на Чарли.

Господарят му свъси вежди и вдигна болния крак на табуретката, предвидливо поставена пред него от Барнс. Все още беше с ботуши и дяволски щеше да го боли, докато ги сваля. От друга страна вероятно заслужаваше подобно наказание. Беше отмъщение, задето не изпитва тъга, макар да беше редно, за кончината на баща си.

— Не.

Освободи камериера и взе чашата с вино. Все още не му се вярваше, че херцогът е мъртъв. Осемдесетгодишният Дърам продължаваше да е жизнен и енергичен в спомените му. След първото писмо на Едуард за влошаващото се здравословно състояние на баща им Чарли бе убеден, че херцогът ще оцелее благодарение на силната си воля. Едуард му написа още дузина писма — първоначално загатваше, а после недвусмислено настояваше да се върне вкъщи, но Чарли не откликна. Донякъде заради счупения си крак — лекарят изрично го предупреди да пази леглото, ако не иска да се осакати за цял живот — но отчасти и защото не можеше. През единадесетте години откакто напусна дома си, получаваше писма от баща си през няколко месеца. Уведомяваше го колко прекрасно е всичко в Ластингс в негово отсъствие; колко вещ и умел е Едуард в бизнес делата; колко смел и умен е Джерард в армията. В тези писма никога не се споменаваше за помиряване, а сега бе прекалено късно.

Изпитал краткотраен сантимент, той се опита да си припомни какъв беше животът преди години, когато майка му все още беше жива и караше баща им да се усмихва. Спомените бяха бегли и неясни и в тях присъстваше предимно майка му, сякаш нарочно прогонваше образа на херцога от тях. Помнеше обаче как радостта изчезна от живота на баща му след смъртта й; все едно беше духнал свещ. А после не помнеше нито един миг, когато с херцога да не са имали разногласия.

Чарли не виждаше как това би се променило, ако бе изпълнил предсмъртното желание на баща си и се бе върнал вкъщи, за да чуе изповедта на Дърам. Баща му, непрощаващ строг съдник, готов понякога да действа и безскрупулно, имаше скандално минало. Не, не просто скандално; баща му бе извършил нещо далеч по-лошо. На младини Дърам се бе оженил тайно за неподходяща млада жена — актриса! — и се бе разделил с нея, когато престанали да се разбират. Така и не се стигнало до развод, но до смъртта си Дърам не е знаел дали тя още е жива, или е починала преди години.

Като се изключи двуличието, той не би могъл да направи нещо по-лошо във всяко отношение. Огромна част от собствеността на рода Дърам по право принадлежаха на следващия херцог; повечето пари също бяха свързани с имението, а средствата от зестрата на майка му представляваха отделна част и се бяха увеличили значително под управлението първо на Дърам, а след това и на Едуард. Стига Чарли да бъде следващият херцог, и тримата братя имаха осигурено бъдеще. Но ако останеше без титлата, защото се явяваше незаконен син на човек, извършил двуженство, той и братята му щяха да разполагат само със средствата от зестрата на майка им и имот, спечелен от баща им при облог.

Сякаш това не стигаше, ами някой бе разбрал за тайната женитба и бе започнал да изпраща заплашителни писма на Дърам година и половина преди смъртта му. През този период Дърам, макар и наясно, че миналото му е на път да излезе на бял свят, вместо да го признае, бе укрил този факт. Беше предал синовете си по възможно най-грозния начин не само чрез скритата женитба, а и защото, за да прикрие унижението си, не бе признал грешката си.

Каквато и горчива ирония да съзираше Чарли в това — старият дявол поне знаеше за какво говори, когато ги напътстваше да не се обвързват с неподходящи жени — то се оказваше маловажно пред заплахата да провали тримата си синове и пред тревогата, че са безпомощни да го предотвратят. Та те дори не стигаха до единодушие как да разрешат проблема. Едуард настояваше за правна битка, Джерард заяви намерението си да открие и да убие изнудвача. Чарли, за свой ужас, нямаше никаква идея — достатъчна причина почти да намрази братята си, задето са така уверени и разполагат с решения. Струваше му се най-добре да не се бърка в плановете им и така да не усложнява нещата.

Не че и двамата му братя не бяха допуснали грешки. Независимо от предупрежденията Едуард бе споделил с годеницата си тези проблеми, тя безотговорно бе продала историята на скандален вестник, а после развали годежа. Ако нещата изглеждаха лоши преди, сега бяха ужасни. Цял Лондон дебнеше всеки техен ход и шушукаше за „Дилемата Дърам“, както скандалните вестници нарекоха случая. Чарли го преживя с привидната си безгрижност към всичко неприятно, но вътрешно беснееше. Продължаваше да мисли, че планът на Едуард да предприемат смели правни действия е най-разумен и има най-голям шанс за евентуален успех, но клюките усложняваха нещата. Съдилищата действаха бавно. След няколко седмици се обади на Едуард да разбере как се движат нещата, брат му го информира, че не само не са приключили, но му изпрати цялата документация и го натовари сам да изнесе битката. За пръв път, откакто Чарли се помнеше, Едуард оставяше нещо недовършено и го прехвърляше на него. Само по себе си беше необичайно, да не кажем — тревожно. Стана още по-лошо, когато Едуард заряза характерната си предпазливост и резервираност и се ожени за вдовица, пленила сърцето му. Явно в сила бе някаква магия — как иначе да се обясни поведението на брат си!

Планът на Джерард да убие изнудвача също излезе извън контрол. След като изтърсакът изчезна в продължение на седмици, двамата получиха съобщение от най-малкия си брат с отчаяна молба за помощ. Едуард категорично отказа да откликне и така попари веселието на Чарли от неочакваната му женитба. Едуард му връчи писмото на Джерард и се оттегли да люби новата си съпруга, напълно пренебрегвайки всякакви задължения към семейството си. Или по този начин поне изглеждаха нещата в очите на Чарли, когато нареди на Бейтс да опакова багажа.

И така се озова в Бат. Утре ще се отбие при Джерард, ще разбере в какво се е забъркал брат му, а после… Нямаше представа какво ще предприеме после. Вероятно ще тръгне да преследва изнудвача, защото се надяваше да изкопчи от него някаква истина. Злодеят или разполагаше с доказателства за твърденията си и възнамеряваше да иска нещо срещу тях, или блъфираше и следователно нямаше да постигне нищо и Чарли щеше да бъде обявен за законния херцог. Чарли не знаеше кое ще се окаже по-вероятно. Надяваше се Джерард да е научил нещо полезно, но от писмото му излизаше, че се е сдобил и със съпруга, а Чарли вече стана свидетел как женитбата промени Едуард. Продължаваше да се удивлява от поведението на брат си. Едуард, неизменно следващ логиката на нещата, практичният Едуард обърна гръб на семейството си заради жена. Джерард, винаги склонен към емоционални и импулсивни действия, вероятно щеше да се справи още по-зле, ако се е влюбил в жена си. Това означаваше той сам да изнамери изнудвача, да разбере истината за отдавна изчезналата първа съпруга на Дърам, да защити претенциите си към херцогството и да спаси всички от позор.

Зърна кожената чанта върху писалището в другия край на стаята. В нея се намираха всички документи и цялата кореспонденция с разследващите и адвокатите, свързани с проклетата „Дилема Дърам“, както и писмото изповед на баща им. Извърна глава — не искаше да я гледа. Насили се да я донесе в Бат, но при мисълта за нея усещаше как го обзема гняв към баща му, изпитваше раздразнение от братята си и дълбоко в себе си се опасяваше, че целият му живот виси на косъм. Ако се вярва на приказките из Лондон — и на скъпоплатения адвокат на Едуард — Огъстъс, далечният братовчед на Дърам, бе на път да предяви претенции към херцогството, ако Чарли не съумее да докаже, че той е единственият законен наследник. Ако членовете на горната камара на Парламента не уважат претенциите му, титлата и цялото състояние щяха да бъдат изгубени; или да бъдат замразени, докато не се намерят доказателства или — най-лошото — правата да бъдат прехвърлени завинаги на Огъстъс. И двете решения му изглеждаха убийствени.

Чарли се молеше да намери разрешението на всичките си проблеми в Бат. И нещо повече — надяваше се да ги намери, преди Камерата на лордовете да разгледа молбата му.

Отпусна глава върху облегалката и затвори очи. Каква ирония: за пръв път някой очаква нещо от него, а залогът е толкова голям. В момента не му се мислеше за друго, освен за вечерята и чашата вино в ръката му. Ако дамата от фоайето го зърне сега, определено щеше да го вземе за най-ленивия и безполезен човек на света.

Върху лицето му се появи усмивка; сети се за изражението й, когато осъзна, че е чул обидната й забележка. Хем съжаляваше, задето я е изрекла, хем не съжаляваше, задето я е казала. Каква превзета персона. Не би се учудил, ако притежава колекция от молитвеници и цял куп малки кученца. Чарли бе свикнал хората да си съставят мнение за него, преди да са го опознали, но по неизвестна причина в случая се развесели. Винаги съжаляваше, когато жена с нейните устни го съди прибързано. Той дори бе готов да я сметне за привлекателна, стига да не бе видимо лошото й настроение. Но как да нарече една жена симпатична, когато го гледа високомерно? Запита се дали е формирала мнението си за него от клюкарските лондонски вестници, или лошата му слава вече се е разнесла из Бат.

Вдигна мълчалив тост за дамата. Поне тази вечер възнамеряваше изцяло да лентяйства. Надяваше се това да я тормози.