Каролайн Линдън
Да покориш херцог (14)

Тринадесета глава

Нервите на Чарли бяха изопнати до краен предел.

Денят не започна добре. Прекаляването с виното предишната вечер му докара страшно главоболие. Въпреки силното изкушение да остане неподвижен, докато стаята престане да се върти, той се измъкна от леглото. Барнс, без намек да прояви съчувствие, му предложи студени дрехи и прахчета за глава, но Чарли му изсумтя да се маха. Чувстваше се сякаш са го бутнали от хълм с главата надолу. И все пак се налагаше да помисли. Отне, естествено, известно време мислите му да се подредят.

Един извод не търпеше възражения: трябваше да съобщи на Теса какво е научил. Разкритията на Лестър не му говореха особено, но за нея щяха да са изключително важни. Отначало си повтаряше, че въобще не иска да й влияе. Ако каналът е доходоносно вложение, защо да я спира? Не го удовлетворяваше, но нарочно отделяше своята работа със Скот от нейната. Сега обаче разполагаше с важна информация за канала и бе длъжен да й я съобщи, не само защото искаше да я държи далеч от Скот, независимо от нежеланието й да вижда неговата персона в момента.

Ала дамата я нямаше, когато се отби. Госпожа Бейтс се притесни и закърши ръце, когато го видя.

— Боже, ужасно съжалявам, милорд! — възкликна тя. — Теса отиде в Меле.

— В Меле?! — смая се той. — Защо?

Нима Лестър си беше признал? Да не би Скот да бе извикал Теса в Меле, за да я притисне?

— Господин Скот й писа, че е приготвил счетоводните книги — обясни госпожа Бейтс. — Толкова отдавна чака да ги види, че замина веднага, лорд Грешам, макар да я умолявах да изчака…

— Отишла е сама?

— Настоя — отвърна Юджиния, стресната от острия му тон. — Предложих да се обърне към вас… но не желаеше да се натрапва, макар ужасно да се притеснявах дето тръгва съвсем сама…

Чарли си пое дълбоко въздух. Не се бе обърнала към него; нищо чудно; заслужаваше подобно отношение. Тя наистина отдавна чакаше да се запознае със счетоводните книги. Не му допадаше съвпадението на събитията, а след снощи вече не харесваше нищо, свързано със Скот и проклетия му канал. Имаше шанс всичко да мине добре. Меле не беше далеч, пътят беше относително прав и Теса знаеше посоката.

— Милорд?

Гласът на госпожа Бейтс го изтръгна от мислите му.

— Да?

— Нещо… нещо случи ли се снощи? Имам предвид — на вечерята.

Той се поколеба.

— Госпожа Невил не е била в най-добро настроение, когато се е върнала, предполагам.

— Не. Направо не беше на себе си.

— Някои господа от компанията се оказаха недостойни за дамско присъствие. — Чарли обаче предпочете да не споменава, че той е бил един от най-недостойните. — Получи се доста неловко и далеч не онова, което госпожа Невил е очаквала.

— Боже — въздъхна госпожа Бейтс. — Така и се опасявах. Беше толкова напрегната сутринта и толкова рязка. Сякаш искаше да провокира господин Скот да й откаже за пореден път. Това, както се досещате, доста ме разстрои. Тя вече губеше търпение заради ненужното му бавене, но когато извади пистолета…

— Пистолет ли?! — смая се Чарли.

Госпожа Бейтс поруменя.

— Тя умее да си служи с него, милорд. Доста добре при това. Настоя лорд Марчмонт да я научи и стреля не по-зле от мъжете в Уилтшър…

— Защо е взела пистолет за срещата с господин Скот?

— О, не възнамеряваше да застреля господин Скот. Поне не се сещам защо би постъпила така. Възразих срещу пътуването й сама и именно тогава взе пистолета и каза, че е готова да застреля всеки. — Госпожа Бейтс го погледна изплашено. — Нали не очаквате да го използва срещу господин Скот? Според мен го взе за защита, ако някой я спре…

— Да, затова го е направила, убеден съм — увери я Чарли. — Разумно е да го вземе, ако е сама. Предполагам… Тоест очаквам, че се е зарадвала от перспективата да е сама…

Спомни си как Теса едва не побягна от него предишната вечер, настоявайки да я остави на мира.

— Да, вероятно. — По лицето на госпожа Бейтс се изписа облекчение. — Прав сте, разбира се, милорд. Винаги е търсила усамотение, за да има време да помисли. По едно време ние дори я смятахме за отшелник. — Тя се засмя, но изведнъж се сепна. — Беше много отдавна — добави тя разтревожено. — След… След едно голямо изпитание…

— В някакви моменти всички сме склонни да търпим само собствената си компания — въздъхна Чарли. — Не е в опасност според мен, но трябва да говоря с нея. Имате ли представа кога ще се върне? — Госпожа Бейтс поклати глава. — Ще ми дадете ли знак, когато се върне? Онова, което имам да й кажа, не търпи отлагане.

— Бихте ли искали да й оставите бележка?

Той поклати глава. Опасяваше се тя да не я скъса, ако още му е сърдита заради снощи.

— Съобщете ми, дори тя да демонстрира нежелание да ме види.

Компаньонката доби тъжно изражение.

— Боже — промълви тя, — нима би отказала, сър?

— Не знам — отвърна той искрено. — Налага се обаче веднага да говоря с нея.

Госпожа Бейтс прехапа устни, но кимна. Чарли й благодари и тръгна, макар да бе пладне и Теса вероятно щеше да се върне скоро. Усещаше, че е по-добре да не тръгва към Меле да я пресрещне, а и се сети за пистолета й. Сърдита жена бе едно, но сърдита въоръжена жена бе друго. Трябваше да се възползва от отлагането по възможно най-добрия начин.

Вярна на обещанието си, госпожа Бейтс прати съобщение, щом Теса се върна. За жалост то дойде едва след вечеря и съдържаше предупреждение. Красноречиво даде да се разбере нежеланието й да говори с вас, сър, дори след като й казах колко е спешно, пишеше госпожа Бейтс. Съобщи също, че заминаваме за Лондон вдругиден, затова ви моля да побързате, ако искате да я видите във Фром.

Последното го накара да изругае тихичко. Ще напусне Фром, естествено, ако е получила желаната информация от счетоводните книги на Скот, но нещо му подсказваше, че се е разбързала, защото я целуна.

Въпреки това се молеше да не е така.

Смачка бележката и я хвърли в огъня. Добре. Ще намери Теса сутринта и ще я застави да го изслуша, дори завинаги да се срине в очите й.

Както очакваше, тя не беше в странноприемницата, когато той пристигна в необичаен за посещения час. Госпожа Бейтс, все още по сутрешна роба и боне, го посрещна разтревожено.

— Вече излезе — обяви тя. — Искаше да пие кафе и да се разходи.

Той кимна сдържано.

— Благодаря. Ще я намеря.

Отне му половин час да я открие. Отби се в кафенето, в книжарницата, дори в магазина за шапки, без да зърне слабата й, решителна фигура. Най-после я забеляза да се взира замислено в една витрина и сърцето му подскочи, а на устните му се появи усмивка дори след като се сети, че тя нарочно избягва среща с него. Нещо у нея го привличаше.

Тя продължаваше да стои пред витрината, когато той се приближи. Чарли го прие за положителен знак, защото не бе прикривал приближаването си. Спря до нея, но на прилично разстояние, и също огледа витрината за момент.

— За лула ли мислиш, или за кутия за енфие? — попита той.

Витрината бе на магазин за тютюневи изделия.

— Мелачката — отвърна тя. Чарли се вгледа по-внимателно и видя, че в магазина продават и кафе. — Човек не може да намери свястно кафе в това графство.

— Прилича на трюмна вода — съгласи се той.

— За щастие с госпожа Бейтс заминаваме утре за Лондон — продължи тя. Тонът й бе овладян и хладен, но не го поглеждаше. — Надявам се там да имат прилично кафе.

— Купи мелачката, ако искаш сносно кафе. По кафенетата няма хубаво кафе. Най-добре да си го смелиш прясно вкъщи и веднага да го свариш. Готвачът ми в Лондон не ми поднася кафе, ако го е направил преди повече от половин час.

— Сестра ми го намира за нещо достойно за простолюдието — отвърна тя. — Не го предлага в къщата си. Това е тайният ми порок.

— Колко декадентско — хвърли й той кос поглед.

Миглите й трепнаха.

— След като казвате, ще ви повярвам.

Чарли се засмя.

— Да, далеч по-запознат съм с пороците от теб.

— И декадентството — добави тя.

Той се усмихна. Нямаше нищо против да я залее с малко декадентство.

— Търсих те.

— Госпожа Бейтс спомена нещо подобно.

Тя се обърна и тръгна да се отдалечава. Чарли я последва.

— Ще разбера, ако предпочиташ да ме избягваш. Редно е да се извиня за онази вечер.

— Защо? — Лицето й беше спокойно, но той долови сухотата в тона й. — Не сте виновен за поведението на другите джентълмени.

— Не за това се извинявам.

Тя направи няколко крачки в мълчание.

— Не се сещам за нещо, което заслужава внимание.

Той я погледна. Устните й бяха свити по начина, който намираше за пленителен.

— Чудесно. Всъщност не съжалявам, задето го направих и след като не искаш извинение, няма да го предлагам.

Тя си пое дълбоко дъх, спря и се обърна с лице към него.

— Не е необходимо, милорд, да се извинявате за постъпки без особено значение. Нашето познанство така и така наближава края си и би ми било неприятно да се разделим в лоши отношения. Благодаря за любезността към госпожа Бейтс и за оказаната ми помощ. За мен беше удоволствие.

Подаде му ръка, готова да се сбогува.

Чарли я пое, но не я пусна.

— Огромно удоволствие, наистина. Ще дойдеш ли да се повозиш в каретата с мен? Искам да ти покажа нещо.

Тя се опита да се отскубне.

— Не, разбира се. Трябва да си приготвя багажа… Все пак заминавам…

— Но същевременно намираш време да купуваш мелачка за кафе. Няма да ти отнема повече от час-два. Госпожа Бейтс е достатъчно веща да надзирава събирането на багажа.

Тя отново си дръпна ръката, този път по-силно.

— Пуснете ме. Не желая да ходя никъде с вас.

— Ако ставаше въпрос само за моите желания, щях да ви пусна, колкото и да ме натъжава това. — Без да я пуска, той преметна ръката й през своята въпреки съпротивата й. — За жалост причината ми е далеч по-земна и се налага да съм настоятелен.

— Пуснете ме, Грешам! — просъска тя през зъби, когато той я поведе към мястото, където беше оставил коня и каретата.

— Още не.

— Моля ви — произнесе тя с убийствен тон.

— Не, няма. Ще се разходим малко. Намеренията ми са съвършено невинни, Теса — добави той, защото тя го изгледа свирепо. — Но ако се опиташ да избягаш, ще те догоня и ще те донеса обратно.

— Добре — примири се тя враждебно. — Къде искате да отидем?

— На север от Вобстър.

Помогна й да се качи и да се настани.

— Вобстър?! Какво има във Вобстър?

Той седна на капрата до нея и се почувства приповдигнат от близостта си до нея. Коляното й се блъсна в неговото, докато се наместваше на тясната седалка и се наложи той да потисне желанието си да я хване през кръста, да я притегли и да залепи устни върху извивката на шията й.

— Едва ли ще повярваш на думите ми и затова ще ти покажа — отвърна той в отговор на въпроса й.

Тя го изгледа леко свъсила вежди, изсумтя тихо и се обърна напред.

— Карайте по-бързо.

Той се ухили, но не каза нищо. За броени минути се измъкна от кривите улици на Фром и се озоваха на пътя в западна посока. И двамата мълчаха. Чарли долови, че го поглежда от време на време, но тя така и не продума. Копнееше да разбере защо целувката му я е разтревожила толкова много и накрая попита направо.

— Наистина ли беше без особено значение? Говоря за целувката.

Тя извърна глава и периферията на шапката скри лицето й.

— За мен не означаваше нищо, а за вас по-малко, подозирам.

Той кимна.

— Напълно си ме разгадала, а? Мързелив, нахален, невеж, арогантен нехранимайко.

Тя го погледна предизвикателно.

— Не съм казала такива неща. Повечето хора такъв ли ви виждат?

Въпросът го изненада.

— Някои, да, предполагам. Повечето хора, разбира се, виждат каквото искат да видят. Титла, състояние, привлекателно лице… — Сви рамене. — Това само по себе си е достатъчно да превърне всеки в негодник, готов да предизвика скандал.

— Привлекателно лице — повтори тя ехидно. — Разбирам защо споменахте и арогантност.

Той я дари с ленива усмивка.

— Не е арогантно да говориш истината.

Очите й блеснаха, а страните й порозовяха.

— Привлекателността е субективна.

— Добре, не се изразих правилно. Трябваше да кажа: „лице, което по всеобщо мнение е смятано за едно от най-привлекателните в Англия“. Това задоволява ли ви?

Руменината по лицето й се засили. Боже, страшно приятно му беше да спори с нея.

— Не ме интересува какво мислят другите за лицето ви.

— Не, естествено, и това не ме учудва. — Чарли съзнаваше, че е редно да спре да се задява с нея, а и наистина беше арогантно да изтъква собствената си привлекателност, но Теса бе неустоима. И най-малкото отново му говореше. — А ти как намираш лицето ми?

Тя премигна. Нещо подобно на тревога пробягна в зелените й очи, преди да ги впие в него.

— Жадувате за комплименти ли, сър? Колко грубо. Направо арогантно. Говори за липса на всякакви маниери и е присъщо за негодник, готов да направи нещо неприемливо.

Чарли прихна. Тя направо го срази със своето порицание.

— Унищожен съм. Напълно разбит. Признавам се за арогантен и всичко останало, както и че имам тъжно, неприветливо лице, което кара децата да бягат ужасени.

Тя го зяпна с отворена уста, после рязко извърна глава, за да гледа напред.

— Мразя, когато правите така — промърмори Теса.

— Как?

— Когато ме карате да искам да се засмея по средата на спор!

Не виждаше лицето й, но шията под ухото беше поруменяла.

— Обичам да те гледам как се смееш.

— Аз съм… — поколеба се. — Аз съм доста скучен човек, прекалено сериозен. Според сестра ми нямам никакво чувство за хумор.

— А баща ми твърдеше, че при мен то е в изобилие.

— Достатъчно поне за двама души — отвърна тя.

Пътят започна да лъкатуши и Чарли забави хода на коня.

— Не те целунах от чувство за хумор, нито защото бях бил прекалено много вино.

— Ще ми се въобще да не го бяхте правили.

Не беше редно да я пита, но просто трябваше да знае. Никога през живота си не бе така увлечен по жена, нито бе държал да знае какво изпитва тя към него. До целувката бе готов да се обзаложи, че интересът му към нея я ласкае, но след това… Никоя жена не целува мъж по този начин, ако не изпитва нещо към него.

— Тогава защо отвърна с целувка?

Тя не трепна.

— Заради прекалено многото вино.

— Изпи само една чаша.

— И толкова не биваше да пия. Беше лудост. Момент на слабост. Бог ми е свидетел, че седмица във Фром е достатъчна да докара всекиго до лудост, поне временно. Ако бяхме в Лондон, това никога нямаше да се случи.

Чарли замълча. Вероятно беше права. Ако заради „дилемата Дърам“ не бе попаднал в провинцията, едва ли щеше да срещне тази нахакана вдовица, която се интересуваше повече от счетоводни книги, отколкото от неговото — или на когото и да е друг джентълмен — привлекателно лице. Остана поразен колко отрезвително му подейства тази мисъл.

— Тогава съм благодарен на Фром, защото независимо дали е лудост, или не, не съжалявам ни най-малко.

Тя въздъхна тъжно.

— Къде отиваме?

— Вече почти стигнахме.

— Това заради… целувката ли е?

Гласът й потрепери, споменавайки ласката.

— О, не. — Прочисти гърло. — Видя ли счетоводните книги вчера? Госпожа Бейтс каза, че си ходила в Меле.

— Да — отвърна тя бавно. — Господин Скот най-после ми ги предостави.

— Те убедиха ли те да инвестираш?

— Да — заяви тя отново с нотки на досада в тона. — Каналът е благонадеждно начинание и само с малко превишава планираните разходи. Затова ли е всичко? Искахте да чуете мнението ми за проекта ли?

Почти бяха стигнали целта му. Чарли отби от пътя и дръпна юздите на коня да премине в умерен ход.

— Писа ли вече на лорд Марчмонт?

— Не. Вече е отпътувал за Лондон. Където и ние с госпожа Бейтс отиваме утре сутрин — добави тя решително.

— Чудесно. — Чарли спря каретата, скочи и завърза юздите за дърво наблизо. — Ела с мен.

— Защо? — попита предпазливо тя. — Какво сте намислили? Нищо ли няма да ми кажете?

— Искам да ти покажа. Хайде, слез.

Със свъсени вежди и подчертано неохотно тя му подаде ръка. Чарли я пое и я дръпна, без да обръща внимание на сепнатото й възклицание.

— Вече разгледах строежа на канала — обяви тя, докато той я теглеше за ръка. — Защо сме тук?

Той я преведе между дърветата. Спряха на билото на малка могила. Оттам се виждаше каналът и място, където се издигаше един от шлюзовете. Вчера бе узнал, че именно тук клиновете по оста на канала пречат на колелото да се върти.

— Ето там долу е проблемът — посочи той пред тях. Приличаше на другите строителни участъци по протежението на канала с купчините натрупана пръст отстрани, дълбоката яма и мъжете, копаещи трасето. — През този шлюз водата трябва да отива до акведукта към Вобстър.

— И какъв е проблемът? — попита тя, докато гледаше със свъсени вежди строителството. — Краде ли се нещо? Или не го строят правилно?

— Не, не — възрази Чарли. — Шлюзовете не работят. Особено този.

— Изпробваха един и всичко изглеждаше наред! — не се съгласи тя. — Господин Скот лично ги е проектирал и ги е отлял във фабриката си.

— Вероятно затова не признава, че са негодни, а те са точно такива. Ти сама прецени в каква степен каналът зависи от шлюзовете, заради голямата денивелация.

Тя се въздържа от коментар, но лицето й силно пребледня.

— Каналът е неблагонадежден, Теса — съобщи той нежно. — Скот е укрил доста неща от теб, защото отчаяно се нуждае от още средства.

— Как разбрахте? — поинтересува се тя притеснено.

— Напих главния инженер. Отчаян е, защото очаква да го обвинят за провала.

— Няма ли начин да бъдат оправени…

— Вероятно е възможно, но с още много пари — предположи Чарли. — Ще рискуваш ли средствата на брат си? И то за човек, който вече скри истината от теб?

— Защо? — попита тя след малко.

Лицето й бе все така бледо и безизразно. Чарли предполагаше, че премисля думите на Скот, всяко негово обещание, всяка показана от него разписка.

— Той е ковчежник на компанията строител на канала и лично е вложил десет хиляди паунда. Надява се, предполагам, както ти предположи, да събере достатъчно нови пари, за да поправи и усъвършенства шлюзовете, за да завърши съоръжението. Успее ли да го изгради, то ще бъде доходоносно, пък било и след няколко години. В противен случай акционерите ще си поискат парите обратно и компанията ще се срине, като завлече и неговите средства. И няма да има канал, по който да превозва желязото си.

Тя се залюля и за миг той се изплаши да не припадне. Пристъпи към нея и тя се вкопчи в ръката му, за да запази равновесие.

— Как узнахте всичко това? Как? Зададох толкова въпроси, прегледах цялото счетоводство…

Не се впусна в обяснения, че мъже от рода на Скот и Толбойс лесно лъжат жените; не й съобщи, че Скот е отлагал предоставянето на счетоводните книги толкова дълго, за да успее Толбойс да напише нови, в които да заличи разходите за дефектните шлюзове и не са отбелязани възраженията на господин Лестър. Нито я осведоми, че предишния ден подкупи чиновник и един от бригадирите, след като чу опасенията на инженера и те потвърдиха измамата.

— Исках да знаеш — обяви той вместо всичко това, — преди да пишеш на Марчмонт да прати средства.

Тя се отдръпна.

— Как е възможно? — възкликна тя. — Как?! Не знам… — Притисна слепоочията си с длани и отстъпи още една крачка. — И не е правилно — настоя тя. — Има модели на изрядни шлюзове. Не се иска нещо повече, освен да построиш такива. Защо са продължили да работят по неточни чертежи? Не виждам никаква логика!

— Съгласен съм… — подхвана той, но тя поклати глава.

— Заведете ме вкъщи. Просто умът ми не го побира.

— Добре.

Последва я до каретата, където тя седна на капрата и извърна глава от него. Тресеше се от бяс и възмущение. По пътя обратно към Фром не промълви, нито когато той й подаде ръка пред странноприемницата.

— Да те изпратя ли догоре? — предложи той.

Щеше му се да поговори за кратко с госпожа Бейтс, след като видя колко потресена остана Теса от наученото.

— Защо? — Погледна го с безжизнени очи и се обърна, готова да се отдалечи. — Съвсем добре съм.

Улови я за ръката.

— Не си, виждам го — промълви той. — И съжалявам…

— За какво? — Не му каза да я пусне, но тонът й ясно подсказваше, че желае точно това. — Вие не сте направили нищо нередно.

Тъжно му бе, защото я бяха излъгали, и още по-тъжно — защото тя бе повярвала. Не съжаляваше обаче, че сега го знаеше, нито че именно той й отвори очите. Но познаваше Теса. Изключително умна е, бяха думите на госпожа Бейтс, а тя не се лъжеше. Теса вероятно бе най-интелигентното същество, което бе срещал — било то мъж или жена — и младата дама се гордееше с това. Но и не познаваше умен човек, на когото да му е приятно, че е сгрешил, и още по-малко, ако е бил подведен и не е забелязал измамата. Теса не се доверяваше лесно, но се налагаше дори такива хора да приемат някои неща на доверие. Скот се отнасяше към нея с видимо уважение, а всъщност през цялото време я бе лъгал. Чарли напълно й признаваше правото да бъде ядосана, унижена и разтърсена.

Пусна ръката й и Теса влезе, без да го удостои с поглед.