Кон Игълдън
Света троица (7)

5.

Томас гледаше как замъкът Алнуик израства бързо пред погледа му. Огромната светложълта крепост доминираше над околността. Гледката не го ободри. След три дни на път чувстваше единствено болката и мръсотията, смърдеше на стара пот и засъхнала кръв. Шлемът му най-сетне беше отлепен с мазнина и гореща вода, но по протежение на темето си имаше болезнено парещ ръб с дължината на човешки пръст и почти не можа да повярва, когато видя огънатия метал, който го беше причинил. С всяка крачка на Балиън под себе си той чувстваше как гемиите му потъват. Имаше хиляди детски спомени за тези бледозлатисти стени, но, на първо място, Алнуик за него означаваше стареца. Означаваше, че ще се срещне с баща си.

Отначало, когато се отдалечаваха от бойното поле, мъжете бяха обзети от почти радостно настроение. Наистина, Солсбъри им бе избягал, но това притеснение оставаше за сина на Пърси. А останалите, по волята Божия, те бяха оцелели и това ги замайваше от щастие. Преживяха ужаса от сблъсъка и всеки един от тях имаше поне дузина истории за личните си схватки и едва избегнати фатални наранявания. През първата вечер на път всички бяха оживени, огромните брадати войници се смееха и с жестове показваха какви удари са понесли или избегнали. Един имаше тръстикова свирка, чиито дупки сам бе издълбал. Успя да изкара от нея жива мелодия и неколцина наскачаха да танцуват, все едно бяха пияни. По залез-слънце на Томас вече му се искаше да им викне да спрат. Като нищо родът Невил можеше да е тръгнал по следите им. Струваше му се лудост да крещят и да издават местоположението си по този начин.

Трънинг май се досети за мислите му от мрачното му изражение. Дребният мъж приближи наперено и го отведе, за да разговарят на тишина.

— Ще се успокоят, милорд — тихо му каза той, загледан в залязващото слънце. В този момент дрезгавият му глас звучеше като котешко мъркане и накара кожата на Пърси да настръхне. — Пратил съм съгледвачи, за да следят някой да не ни излезе от засада. Няма да ни изненадат, обещавам ти. Момчетата са просто… щастливи, че са живи, милорд, и всичките им пръсти са налице. Нека си попеят, позволи им. Блясъкът на кръвта избледнява достатъчно бързо. Ще се събудят малко по-мрачни, може би начумерени, на сутринта всичко ще им е наред.

Томас само го гледаше втренчено. В онзи момент бе прочел в петнистото лице на Трънинг истинска нежност. Малко беше да се каже, че младият мъж се изненада от въпросното си наблюдение. Слънцето да бе изгряло отново на хоризонта, сигурно би останал със същото чувство, че светът е накриво. Въпреки това, наистина, прокрадваше се един лъч на привързаност към червендалестите войници, които ревяха някаква сълзлива песен, мъже, дето можеха да прекършат гръбнака на всеки, дръзнал да подхвърли, че в тях има само алнуикски камък, кръв, кокали и клетвите им за вярност. Томас кимна рязко към Трънинг и мечоносецът се отдалечи. Нито веднъж не го бе погледнал право в очите. Цялата реч бе произнесена към въздуха, сякаш двамата стояха редом, застанали пред коритото да уринират.

Ранените бяха встрани от огъня. Щом напуснаха полесражението, Трънинг „намери“ няколко каруци в първото село по пътя им, макар че те далеч не стигаха за шейсетимата и повече мъже, дето се нуждаеха от превоз. Мечоносецът на Пърси ги бе накарал да се строят за преглед, проверяваше всяка рана с грубите си ръце и отсичаше: „каруца“ или „пеша“, преди да се прехвърли на следващия. Един или двама бяха смъртници още там на място, раните ги изсмукваха, те все повече бледнееха и се смаляваха. Трънинг спря пред всеки от тях с потъмнели очи, като клатеше глава. Те го знаеха не по-зле от него. Остави ги на каруците, за да умрат спокойни.

Тази първа вечер лесно можеше да се превърне в тържество, ако имаха нещо друго за ядене в торбите си, освен изсушени ленти месо. Когато луната изгря, Трънинг реши, че е време да спрат брътвежа, появи се от тъмното и се сопна на смеещите се мъже, че е време да положат глава и да съберат малко сили за другия ден. Тогава Томас се зачуди дали дневната светлина няма да им докара на хоризонта съгледвачи на Невил. В тъмното всичките му най-страшни страхове изглеждаха възможни. Имаше вероятност Солсбъри да се въоръжи за война още щом достигне първото си убежище. Само времето щеше да покаже колко войници можеше да събере графът. Простата истина си беше, че Томас бе хвърлил копие по стария див глиган и не го беше улучил.

На следващата сутрин не завариха вражески войници по следите си, нито пък на по-следващата. Трънинг постави часови и проверяваше всяка смяна, сякаш самият той можеше да мине само с няколко придремвания, преди да стане и отново да действа, като обхождаше границите на малкия им лагер. Бяха тръгнали седемстотин преди седмица. Заедно с ранените оставаха само двеста и четирийсет, които ходеха или се возеха на каруците на път за Алнуик.

Странно беше чувството, когато на третия ден приближиха до крепостта, без барабанчици отпред и без да държат знамена гордо пред себе си. Жителите на града ги чуха да минават, разбира се, и наизлязоха от домовете си. Жените събраха полите си и изтичаха до главния път, присвили очи срещу залязващото слънце, за да видят дали мъжете им се завръщат. Томас стисна челюст и сви устни, докато минаваше край тях. Но не можеше да запуши ушите си за виковете, които си разменяха, когато съпругите разпитваха отчаяно за своите половинки, а децата почваха да ридаят заради изгубените си бащи. Гледката на ранените в каруците привличаше любопитството на жителите. Дотогава вече те се бяха превърнали в жалка сбирщина, зачервени от треска, някои мъртви вече от два дни, подути и почернели.

Без да поглежда наляво или надясно, Томас влезе с Балиън в крепостта и леко потръпна, когато мина край стълбата на стрелците над главата му. Тази вечер там работеха строители, кацнали застрашително на високото, слагаха нов хоросан и камъни.

Томас видя как мършавият кон на Трънинг леко го изпреварва и попритисна петите си, за да принуди Балиън да мине в тръс. Не погледна назад, когато старият воин изсумтя нещо под нос. Той беше син на Пърси и беше Егремонт. Проклет да е, ако допусне някой да влезе в дома му Алнуик преди него. Без съмнение баща му гледаше от високите прозорци. Той вдигна глава и усети как подутината на скалпа му тупти. Остави зад себе си ридаещите тълпи и влезе в главното заграждение.

Прислужници побързаха да поемат юздите на бойния му кон и преобразиха тихия двор с бърборенето и шума си. Завърналите се отговаряха мрачно и поклащаха глави отново и отново в отговор на въпросите им. Томас почувства как сърцето му се преобърна, когато погледна нагоре към кулата и видя, че старата врана, увита в кожите си, се вглежда надолу.

— Погрижи се за хората, Трънинг — подвикна той. — Аз ще съобщя новината на баща ми.

Солсбъри яздеше, стиснал юздите с такава сила, че по ръцете му се разливаше тъпа болка, която се прибавяше към болката от натъртванията му. Да бъде принуден да бяга от един Пърси беше ужасно, парещо унижение и той едва можеше да събере мислите си. Преди седмица барон Кромуел бе изкарал жителите на Татършел, за да махат с ръце и да ликуват, докато племенницата му Мод ги напускаше с новия си съпруг и двеста войници. Шест дни по-късно те идваха обратно куцайки, наполовина от онези, които тръгнаха, с многобройни рани, превързани с грубо платно. Негово задължение беше да обясни на Кромуел какво се е случило, а също и да го увери, че племенницата му не е пострадала. Докато си представяше реакцията на барона, Солсбъри ругаеше тихо и клатеше глава, все едно имаше тик — това бе горчивият плод на срама, който го раздираше.

Усещаше погледите на жена си и сина си в гръб, както водеше разгромените войници на юг към замъка Татършел. Местни момчета тичаха пред него, за да занесат новината за завръщането му. Нищо не можеше да стори за това и само се мръщеше, вървеше със сведена глава и дишаше тежко. Знаеше, че приема нещата твърде навътре, когато събитията се обръщаха срещу него. Баща му беше човек, дето ще свие рамене дори срещу най-страшните препятствия и ще продължи напред, вървеше бодро и бе в състояние да се смее на собствените си черни мисли. Ричард, граф Солсбъри, беше омесен от по-мрачно тесто. Познал бе огромни радости в живота си, но дори в моментите на триумф под повърхността винаги се наместваха по-дълбоки пластове, не му даваха покой и почерняха мислите му.

Градът бе разположен на север от тухления замък, който приличаше на червено копие, сякаш врязано в хълма. Той мина край стъписаните лица на търговци и граждани, които шепнеха, клатеха глави и се кръстеха. Има работа за вършене, каза си, работа, която не му беше по сърце, но въпреки това жизнено важна. Не бе успял да прибере мъртъвците си от бойното поле. За да спаси себе си и остатъка от мъжете, беше дал знак за отстъпление. Някои от ранените се разкрещяха — не можеха да повярват, като го видяха да си тръгва. Вдигаха ръце, сякаш това щеше да го върне обратно, сякаш трябваше само да му махнат, за да поеме назад. Всичко това го изгаряше отвътре, киселина, дето се надигаше и давеше гърдите му, докато накрая си помисли, че ще вземе да се излее из устата му и ще изгори дупки в кървавия гамбезон, с който бе облечен.

Бяс. От години не беше изпитвал удоволствието от истинския, чистия, нажежен до бяло бяс, дето даваше сила на ръката и градеше самоувереността на човек до едно опасно ниво. Докато яздеше, опитваше да се овладее дотолкова, че да може да планира и да се подготви, но някак не постигаше това хладнокръвие. Яростта го изпълваше както водата изпълва каната. Ще събере хората си. Ще сформира войска — и ще изпепели до основи крепостта на Пърси. Изричаше тези клетви, докато Татършел изникваше пред очите му.

Не се изненада, когато иззад главната порта излязоха ездачи, преди още да бе достигнал хълма, и заслизаха надолу по стръмния склон, който отделяше земите на замъка от града. Кромуел беше поверил безопасността на племенницата си на главата на рода Невил. Човекът очакваше възможно най-лошите вести.

Солсбъри вдигна ръка, за да спре онези зад себе си, когато първите трима ездачи приближиха и се изправиха пред него. Ралф Кромуел не изглеждаше в добро здраве, лицето му бе подпухнало около яката и тъмночервено, макар да знаеше, че хирурзите редовно му пускат кръв. На шейсет години косата му беше снежнобяла, с меки кичури като на бебе, дето се мятаха напред-назад от вятъра по голото му теме. Мъжът бе излязъл без да носи знамена, облечен все още в туника, по която личаха петната от соковете на онова, с което се беше хранил преди малко.

— Милорд Солсбъри — извика Кромуел, макар че погледът му се плъзна край него, оглеждайки останалите. Когато влажните очи на стареца се спряха върху племенницата му, Солсбъри видя как се отпуска върху седлото и облекчението залива лицето му. Тогава разбра, че Кромуел няма общо със заговора. Макар че баронът нямаше деца, всички знаеха, че умира за дъщерята на сестра си и я обича все едно е негово дете. Солсбъри бе почти убеден, че той не би поставил племенницата си в опасност. Въпреки че това „почти“ едва не го бе довело дотам, че да посече Кромуел на място. Малцина знаеха, че Ричард Невил ще присъства в Татършел. И сега дори с усилие разтвори пръсти и пусна дръжката на меча, тъй силно го бе стискал.

Погледът на Кромуел рязко се върна върху него, може би бе усетил част от заплахата в мрачните изражения на съсипаната група. Солсбъри наклони глава за кисел поздрав.

— Мод е жива, лорд Кромуел. Както и съпругата ми и синът ми. Аз също. Разбойниците на Пърси се провалиха, макар че имаха по трима за всеки мой войник.

Наблюдаваше как Кромуел схваща положението и леко се стяга, докато косата му се развяваше като бял флаг на вятъра.

— Пърси ли?

Солсбъри видя как устата на стареца се свива.

— Значи, именията от зестрата са причината. Милорд, аз знаех за завистта им, но нищо за намеренията им. Заклевам се в честта на дома и името си.

— Вярвам, че сте невинен, милорд. Ако се съмнявах, нямаше да се върна в Татършел.

Част от напрежението по лицето на барона изчезна. Ричард Невил не беше мъж, дето ти трябва да ядосаш, не и след като самият Пазител се вслушваше в думите му. Кромуел избърса челото си там, където бе избило в блестяща пот.

— Засега, обаче — продължи Солсбъри, — бих помолил да се погрижите за хората ми, докато аз пратя съобщение.

— Да изпратите съобщение ли, милорд? — попита Кромуел. Очите му прилични на миди, винаги бяха влажни, обрамчени в червено и бляскаха, докато се стрелкаха наляво-надясно сред онези, които го гледаха.

— До Ричард от Йорк, бароне. Пазителя на краля. До сина ми, граф Уорик — колкото и да се мъчеше да изглежда спокоен, той чу как собственият му глас се извиси рязко и силно. — До всеки войник на служба при рода Невил в Англия, до всеки род, който е свързан с нас — кръвно или чрез брак. Всичките ще ги повикам, бароне. Ще изкореня семейство Пърси изцяло — от корените до листата — и ще ги захвърля в огъня.

Щеше да е възпитано да позволи на Кромуел да ги отведе обратно в замъка си, но Солсбъри беше с по-висш ранг и в този момент не му беше до любезности. Той пришпори коня си и отпраши в тръс покрай изумения барон, мигом последван от осемдесет обрулени и начумерени мъже. Синът му Джон тръгна с него, застанал до рамото му. Само Мод и жената на Солсбъри, Алис, останаха назад, като по-старата жена й препречи пътя с ръка, за да я задържи да не тръгне след съпруга си.

— Барон Кромуел — извика тя, — Ричард ме помоли да ви благодаря, че ни позволявате да се настаним още веднъж в Татършел — не можеше да извини грубото държание на съпруга си, тъй че потърси думи, с които да приглади настръхналата перушина на стареца. — Можете да сте сигурни, че името ви ще бъде споменато в Лондон като на човек, на когото се доверяваме и когото почитаме.

Кромуел наведе глава и, все още наточен, изпиваше с поглед задните редици на мъжете, които влизаха в дома му.

— Убедена съм, че Мод с удоволствие ще чуе съветите ви, бароне — продължи Алис. — Ще я оставя с вас, на вашите грижи, където винаги е била тъй добре гледана…

— Стига, Алис — рече Кромуел с мрачен, но и развеселен тон. — Съпругът ти се втурва в дома ми, без да е поискал разрешението ми, но как мога да го виня след всичко, на което се е нагледал? Да бях по-млад, и аз щях вече да свиря роговете след онова, дето е преживял. Да го забравим, макар че ти благодаря за любезността.

Алис кимна и се усмихна на мъжа, когото много харесваше. Жалко, че съпругата му беше умряла, преди да го дари със синове, и го беше оставила сам като кукувица в Татършел. Тя пришпори коня и побърза да настигне мъжа си, оставяйки чичо и племенница насаме.

— Свекърва ти е прекрасна жена — рече Кромуел, като се загледа подире й. — Благодаря на Бога, че си в безопасност след тези премеждия, Мод. Само да знаех… да бях чул дори само дума, че може да има опасност за теб…

— Знам, чичо, нямаше да ме пуснеш, дори и с двестата въоръжени стражи на Невил. Бъди спокоен, много малко видях от битката. Джон и графиня Алис ме отведоха още преди двете армии истински да се сблъскат.

Докато говореше, младата жена потрепери и ръцете й настръхнаха, като по този начин издадоха лъжата в твърдението й.

— Дадох те, за да станеш една от рода Невил, Мод — рече Кромуел, загледан във войниците, които влизаха в дома му. — Солсбъри спомена за родове, свързани с неговия, и това не беше хвалба. Те са сродени с всяка от големите кръвни линии, с всеки род, който има значение, е, поне сега вече, след като и моят се преплете с техния — усмихна се на собствената си надутост и за награда видя в бузите й трапчинки, преди отново да стане сериозен. — Ако избухне война, Мод, ние сме избрали коя страна ще вземем чрез брака ти. Не завиждам на онези, които ще се изправят срещу този мъж, не и с Ричард Плантагенет от едната му страна и граф Уорик от другата. Тези тримата заедно, ако решат, могат да разцепят страната на две.

— Може би няма да се стигне дотам, чичо. Веднъж ми беше казал, че златото подклажда и прекратява войни. Може би граф Пърси ще се реабилитира за раните, които е причинил.

Чичо й поклати глава.

— Не мисля, че в целия свят има достатъчно злато да спре борбата сега. Ще се моля за мир, Мод, но има моменти, в които просто циреят трябва да се пробие, когато гадната му вътрешност трябва да се изцеди навън, за да се прочисти раната. Скъпа моя, може би това време е настъпило.

Томас Пърси крачеше сам по коридорите на замъка Алнуик. Може би прислугата избягваше стареца, когато трябваше да се съобщават лоши новини, не знаеше дали е така. Каквато и да бе причината, замъкът изглеждаше празен, докато вървеше, а опръсканите му с кръв шпори звънтяха. Беше освободил мехура си по време на битката — не от страх, а просто защото беше невъзможно да намери тихо местенце, където да свали снаряжението си, докато сблъсъкът се разгаряше. Оттогава на четири пъти бе оставял горещата урина да се стича по крака му и да се излива през дупката на върха на ботуша, докато яздеше. Вътрешната подплата на екипировката му беше просмукана от нея и дразнеше кожата на бедрата му, а накрая направо ги разрани. Усещаше силната смрад по себе си, макар че благодареше на Бога, че червата му май бяха задръстени. Имаше битки, в които цели отряди от конни рицари се връщаха с кафяви петна по хълбоците на конете си. И макар че туй бе необходимо зло, хората все още коментираха подигравателно, щом видеха подобна гледка. Това щеше да му е спестено поне, когато се срещне с баща си.

От задния двор бе забелязал, че граф Пърси стои край прозореца на библиотеката в кулата. Той изкачи стълбите в нея, без да види жива душа. Най-странно от всичко беше отсъствието на майка му и се зачуди дали баща му не я е изпратил в някое от другите им имения, за да не стане свидетел на завръщането му или да иска да й разкаже какво се е случило.

Стигна до вратата и откри, че е открехната, бутна я с желязната си ръкавица. Баща му беше вътре, все още край прозореца, втренчил поглед навън. Томас прочисти гърлото си и почувства внезапен прилив на гняв, че трябва да се явява пред стареца по този начин, сякаш бе момче, пратено да получи наказание, след като е откраднало нещо. Имаше много такива бичувания в детството му, когато мъжът край прозореца беше по-млад. Усети, че сърцето тупка силно в гърдите му, и си представи какво удоволствие ще му достави, ако бутнеше баща си през четвъртитите прозорчета и наблюдаваше как се чупи на парчета долу на земята. Мисълта за физиономията на Трънинг, като види това, почти го накара да се усмихне. В този момент баща му се обърна рязко.

— Изпратих те със седемстотин воини — рече граф Пърси. Лицето му беше леко подпухнало, паяжината от капиляри върху бузите и носа му изглеждаше почти черна на фона на лицето му с цвят на тухла. Очите му го пронизваха, докато се загръщаше в кожите си. — Изненадан съм, че изобщо посмя да се върнеш вкъщи, при положение че оцелелите са толкова малко. Досещам се от плахите погледи, които хвърляш, че не си ми донесъл победа. Мъжете в двора са провесили носове и така трябва, щом седемстотин воини не са могли да посекат един млад жених и прислугата му. Е? Кажи ми истината, момче. Изнемощях да чакам.

— Солсбъри беше довел собствената си охрана. Двеста и повече от най-добрите му мъже, сред тях шейсетина стрелци. Убихме и посякохме две трети от тях и повече, но Невил избяга — със сина си и невестата от рода Кромуел.

Старецът прекоси стаята с енергични стъпки и застана пред него, като вдигна глава към сина си, преценявайки го с мрачен поглед.

— И ти се върна в Алнуик без нищо? Ако бях пратил брат ти Хенри, смяташ ли, че щеше да стои тук със същото кисело изражение и да ми разправя, че се е провалил?

— Не знам — сряза го Томас и гласът му изхриптя от събиращия в него се гняв. — Солсбъри беше с най-добрите си мъже. Те се представиха добре, въпреки това ние убихме повече от половината, преди да отстъпят. Не мисля, че Хенри щеше да направи нещо повече от това.

Гласът му се засили, докато отговаряше, и старецът внезапно замахна с ръка и го зашлеви силно през лицето. Само за миг Томас се дръпна, изведнъж завладян от инстинктите и спомените от детството. След още миг вече изпитваше ярост и срам заради собствената си реакция. Пусна ръка към меча си, ненадейно решил, че ще го извади и ще разсече баща си на две.

Граф Пърси стисна ръката му като в менгеме с кокалестите си пръсти.

— О, въздържай се! — изръмжа той. — Контролирай изблиците си, нахално момче такова! Провали се, макар че можеше да победиш. Знаех какъв е рискът, когато те изпращах там. Невил е хитър и не си въобразявах, че ще умре лесно. Въпреки всичко опитът си струваше жертвите, разбираш ли? Струваше си риска, който поех с хората си и със сина си заради ползите, които можеше да имаш.

Томас напрегна ръка, мъчейки се отново да изтегли меча. Усети, че силата на стареца намалява и знаеше, че е по-силен, че може да изтегли оръжието си и да го посече там, на място, ако пожелае, и баща му нямаше как да го спре. Току-що осъзнатото беше тъй изненадващо, че той неволно отпусна ръка.

Баща му изсумтя утвърдително.

— Овладей темперамента си, Томас, преди той да те подчини. Това е недостатък на хората от рода Пърси, но можем да го възпираме достатъчно добре.

Томас видя как изпод наметалата на баща му проблесна метал. Очите му се разшириха, като си помисли, че там е имало кинжал, прикрит толкова бързо, че не можеше да бъде сигурен в това. Отстъпи крачка и граф Пърси наклони глава на една страна, гледайки го с игриво пламъче.

— Не мога да се отметна, Томас. Нито на йота. Ти се провали, защото Невил е мнителен и предпазлив — и има защо! Няма значение. И това съм го предвидил също. Майка ти е в манастир, положила е свещената клетва. Помолих игуменката да й наложи обет за мълчание, ама старата вещица отвърна, че не правели така. Смятам, че в някой момент ще има да съжалява за това.

За негова изненада старецът се засмя и поклати глава.

— Въпреки това, добре е, че я пратих далеч от мен, преди да съм я убил или преди тя да ме е намушкала, докато спя. Огън и масло, момче, майка ти и аз, и всеки от нас става по-лош в присъствието на другия — той видя объркването по лицето на сина си и го потупа по рамото. — Сега отвори си ушите! Ти удари и изпусна сърцето на клана Невил. Сега те ще тръгнат насреща ни, тази година или следващата пролет. Всичко, което съм направил, което съм събрал за името Пърси, вече е застрашено. Въпреки това предпочитам да ида в гроба, като знам, че съм действал и не съм сполучил, вместо просто да не съм дръзнал, разбираш ли ме? Ще влезем във война с Невил, ако трябва и с Йорк, тази змия на Плантагенетите, дето тъй се е свила и е стегнала в хватката си краля и сина му. Никой Пърси не му мисли много, нито пък брои цифрите, когато вдигне знамената си. Готов съм за това Томас. С удоволствие ще използвам възможността да воювам за последен път. За какво са ми тези стари мои стави, ако не мога да яздя срещу врага си? Когато дойдат, ще ги срещнем в името на крал Хенри. Ще се изправим с още дузина графове и херцози, дето са по-верни на крал Хенри от този проклет Пазител Йорк, женен за една Невил. Нали ме разбираш? Рискувах, мъчейки се да свърша това за един ден, но една несполука, Томас, не значи краят. Означава, че нещата започват сега!