Кон Игълдън
Света троица (5)

3.

Настроението беше повишено, когато сватбарите започнаха да се разбуждат. Онези от тях, дето страдаха от махмурлук заради предната вечер, търпеливо чакаха на опашка за купа варено говеждо с кнедли, питателно и мазно ястие, което щеше да просмуче силната бира и да успокои стомаха. Тъй като не беше нито сряда, нито петък или събота, нямаше причина да не си хапнат месо, макар че обикновено малцина биха напълнили стомасите си толкова рано сутринта. Но пък сватбата предразполагаше към излишък — по-късно гостите и придворните щяха да могат да кажат, че са ги хранили и поили, докато изпаднат в несвяст и дрехите им се пропукат по шевовете.

Главата на фамилия Невил, Ричард, граф Солсбъри, беше в приповдигнато настроение, докато изпразваше мехура си в един храст и гледаше с известно задоволство как парата се издига. Сватбата бе преминала добре, синът му Джон изглеждаше прекрасно и се държа с достойнство. Солсбъри се усмихна, прибра члена си и завърза връзките си, прозявайки се тъй упорито, че чак челюстта му изщрака. Пил беше повече, отколкото е добре за мъж на неговата възраст, това беше ясно, затуй се и потеше дори на утринния хлад, но пък ако един баща не може да отпразнува сватбата на сина си, нещо не беше наред в света. Не беше за отхвърляне и това, че Мод бе рядко красива, с широки бедра и силна, а по дясната й буза се виждаха онези кръгли набръчкани белези, дето показваха, че е преживяла страшната болест и няма да донесе дребна шарка в семейството му. С удоволствие бе опънал сватбената шатра върху мъхнатата земя, дюдюкаше и подхвърляше съвети заедно с останалите, докато новата двойка се червеше, а после шатрата се разклати от любовни усилия и женски нервен кикот. Накрая собствената му жена Алис го издърпа настрана, прогони и мъжете, за да даде на младите малко лично пространство.

Придворните на Невил продължиха да пият след това, изпразваха меховете с бира и бяло шери, дето бяха надонесли с каруците, за да пият по пътя. Малцина бяха будни на следващата сутрин, за да нададат ликуващи възгласи, когато младият Джон закачи отпред парчето плат, накапано с девствена кръв. Малко по-късно самият той излезе, за да се разходи сред тълпата, която го потупваше доволно по гърба. Майка му донякъде развали впечатлението, като го спря и избърса с кърпа едно петно от лицето му пред очите на всички.

Бяха прекарали хубав ден и времето се задържа чудесно. Може би по-малка група от гости би прекарала нощта в странноприемницата на пътя, но Солсбъри имаше повече от двеста войници и стрелци, които пътуваха с него на север. Твърде много хора бяха убити предходната година из цялата страна, за да рискува където и да е живота на жена си и децата си, без да вземе със себе си най-добрите си стражи.

Личният му прислужник донесе малко дървено столче и бръснарска масичка и ги постави върху тревата — на масата имаше бяла кърпа, бръснач, шише с олио и купичка с вряла, изпускаща пара вода. Солсбъри бавно разтри поникналите по брадичката си косми и се смръщи, като си представи колко работа предстои. Приятно му беше, че си даде няколко дни почивка от управлението, свързано с имотите и титлите му, и най-вече с това на лорд-канцлер на Пазителя. Само за кратко той беше просто горд баща като всеки друг, напътстваше една млада двойка как да си създаде дом. Убеден беше, че единственото прекъсване в задълженията му тази година ще бъде, когато е на път. Шериф Хътън бе една от любимите му къщи — там той и съпругата му бяха прекарали част от собствения си меден месец. Знаеше, че Алис ще е щастлива да види отново това място, макар и не за дълго. Синът му и Мод щяха да останат още седмица там и щяха да се занимаят с уреждането на имотите от зестрата, която тя бе донесла за семейството на Невил.

Солсбъри се усмихна при тази мисъл и се настани на столчето, като позволи на прислужника да обвие раменете му с кърпата и да втрие в кожата му топло олио, докато точеше бръснача. Графът знаеше, че на границата с Шотландия, място, което той винаги си представяше замръзнало или пък потопено в поройни дъждове, старият му колега граф Пърси ще бълва змии и гущери от гняв. Тази мисъл още повече допринесе за доброто му настроение в тази идеална лятна утрин.

Прислужникът вдигна бръснача, но Солсбъри го спря с ръка.

— Хайде да го направим по-интересно, Ранкин, какво ще кажеш? Удар с бич по гърба за всяко едно порязване или половин нобъл, ако завършиш без нито едно. Как ще прозвучи това за черната ти хазартна душа?

— Много добре, милорд — отвърна Ранкин.

Това беше стара игра между двамата мъже. Макар че с течение на годините прислужникът наистина бе налаган пет-шест пъти, той също бе спечелил достатъчно, за да осигури добра зестра за трите си дъщери — факт, за който графът със сигурност бе съвсем наясно. Ръката на Ранкин не потрепваше, докато бръснеше космите по гърлото на Солсбъри. Застанали край бръснаря и господаря, войниците на Невил се побутваха и хилеха, правеха собствените си безмълвни залагания, докато стягаха лагера и се приготвяха за пътуването си на север.

Алис, графиня Солсбъри, се измъкна от палатката си необута, тъпчейки тревата с боси крака, и вдиша дълбоко утринния въздух. Видя, че бръснат мъжа й, и реши да не го вика. Знаеше, че Ранкин цени монетите, които печелеше по този начин, далеч повече от обичайната заплата. Застоя се дълго, за да наблюдава мъжа си с очевидна любов, доволна, че е останал тъй силен и здрав, независимо от годините. Петдесет и петият му рожден ден предстоеше само след няколко месеца, подсети се тя, вече обмисляйки какъв подарък би могла да поръча да му изработят.

Шум от тичащи стъпки накара някои от мъжете да се обърнат, макар че Ранкин продължаваше да стърже и изглажда, съсредоточен върху задачата си и наградата. Солсбъри вдигна бавно и внимателно поглед и видя едно от момчетата, дето беше придружавало сватбарите. Бегло си го спомняше от предната нощ — как смуче яко от един мях с вино, преди да започне да си повръща червата за забавление на останалите мъже.

— Милорд! — викна момчето, като влетя буйно сред тях и спря на място. Очите му се разшириха при гледката на мъжа, когото бръснеха на ливадата.

— Какво има? — спокойно го попита Солсбъри и вирна брадичка, за да опъне кожата си и да облекчи работата на Ранкин с бръснача.

— Идват мъже, милорд. Войници и стрелци, всичките тичат насам.

Солсбъри подскочи, после изпсува, когато бръсначът рязна бузата му. Изправи се внезапно, грабна кърпата от врата си, за да избърше олиото и петното от кръв по лицето си.

— На конете! — изрева към стреснатата тълпа наоколо.

Всички хукнаха към конете и оръжията.

— Конят ми, тук! Ранкин, недодялан глупако, поряза ме. Конят! Алис! За бога, няма ли да се обуеш?

Живата картина от недоспали мъже се разпадна, като всички се пръснаха в различни посоки, препъваха се и викаха капитаните, които ги водеха. Докато Солсбъри успее да се качи на коня си, вече имаше оформени редици между господаря и прииждащите нови хора. Мъжете с най-остър поглед викаха „Стрелци!“, подхвърляха на конниците щитове и стрелците излязоха на предна позиция, запасвайки пътьом оръжието си.

— Милорд, бронята ви! — извика Ранкин. Грабна купчина метал, пъхнал ръка през кръглото отверстие на металната яка, която висеше полуотворена на пантата си. Затича редом с господаря, който водеше коня си в тръс напред. Слугите, които би трябвало да облекат графа, ги нямаше никакви. Ранкин подаде нагоре един дълъг меч и едва не попадна под копитата, когато се препъна.

— Няма време, Ранкин. Но, виж, яката ще я взема. И ще ми донесеш ли щит, а? Ей там, на онуй дърво виси един, виждаш ли го? — той протегна ръка, щом бръснарят подхвърли нагоре яката, и я грабна във въздуха, после щракна закопчалката й около врата си. Пред него сто и петдесет пехотинци и шейсет стрелци с лъкове го чакаха търпеливо да ги поведе. Солсбъри хвърли поглед назад и видя, че на жена му и сина му са намерили коне. Новата невеста също беше там, кършеше бели ръце пред себе си. По лицето на графа се изписа притеснение при вида на тази малка и уязвима група. Обърна се и синът му погледна нагоре, щом чу шум от копита.

— Какво има, сър? Кой идва?

— Още не знам — отвърна Солсбъри. — Ще трябва да оставя неколцина живи, та да ги разпитам, нали така? Твоята задача е да изведеш майка си и Мод на безопасно място. Това не е твой проблем, Джон, не и днес.

Не спомена на глас, че ако младата двойка бъде убита, имаше опасност тези ценни имоти от зестрата да се прехвърлят на лорд Кромуел или дори да попаднат отново в ръцете на Пърси. Точно от такива спорове се хранеха съдиите от Кралския съд в продължение на месеци, та и години. Но не бяха думи, дето се произнасят пред току-що омъжена невеста, макар че му достави удоволствие да види, че Мод веднага скача на коня, пъргава като фермерска дъщеря от добро семейство. Дългите й поли се вдигнаха нависоко и, в присъствието на жена си, Солсбъри извърна поглед. Синът му почервеня, слезе от коня си и дръпна надолу слоевете плат.

— Остави, Джон. И преди съм виждал момичешки крака. Алис? Помогни на сина си в това. Искам ви в безопасност. Стойте далеч от всякакви битки, освен ако ни победят. Тогава бягате на юг, обратно в Татършел.

— Шериф Хътън е по-близо — и си е наш — рече жена му без повече обяснения, защото мъжът й едва се сдържаше на едно място.

— Не знаем какво има пред нас, Алис, а само зад нас. Следвай Джон. Югът е чист и Кромуел със сигурност ще ви приюти на сигурно място, докато някой от семейството дойде, за да отмъсти. Това е, в случай че падна. Това са най-добрите ми мъже, Алис. Бих жертвал и последната си монета заради тях.

— Сега ли искаш да тръгнем? — попита жена му.

Колко я обичаше в този момент — заради сериозния й вид и абсолютната липса на страх. Солсбъри виждаше как Мод наблюдава по-старата жена — този ден тя научи малко повече за това как да бъде една от Невилови.

— Не и преди да падна или пък загубим. Тук ще си в по-голяма безопасност, заобиколена от хората ми, отколкото ако тръгнеш на път — той се спря, като осъзна, че през нощта врагът съвсем спокойно може да ги е обградил, готов да залови всеки, който се опита да бяга на юг.

— Картър, би ли дошъл тук! — извика той на якия конник, който минаваше край тях.

Мъжът се обърна на седлото, проточи врат, за да види кой го призовава, после много умело обърна коня си кръгом.

— Страхотен е този Картър — каза графът, когато той приближи. — Нуждая се от неколцина да обходят терена на юг, да проверят имаме ли път за отстъпление. Вземи четирима мъже и докладвай тук на графинята.

— Да, милорд — отвърна мъжът, като вдигна забралото си и рязко изсвири, за да привлече вниманието на група конници, профучаващи край тях.

— Не е лошо — рече Солсбъри. Усмихна се на жена си и сина си. — Сега трябва да вървя. Бог да ви благослови всичките. Дами, Джон. Късмет.

Солсбъри спусна забралото и пришпори коня си. Липсваха му ботушите му с шпори, дето щяха да накарат животното да хукне напред, независимо кой или какво се изпречи на пътя му. Все пак имаше меч в дясната и щит в лявата ръка, и добро желязо около врата си. Това беше достатъчно.

Придвижи се до редиците от конници на рода Невил, после мина през тях, а те се отдръпнаха, за да го пропуснат отпред. Солсбъри видя, че голям брой войници приближават, без да бързат, към неговата позиция. Присви очи и се вгледа в далечината. Щеше му се и неговият поглед да е остър като на момчето, дето първо ги бе забелязало. Които и да бяха, не носеха герб и фамилни цветове, нито знамена пред себе си. Преглътна притеснено, като видя числеността им — над три пъти повече от собствените му сили.

— Съпругата ми твърдеше, че няма да имам нужда от толкава много от вас, не и за сватбена разходка — каза той на мъжа до себе си и с това го накара да се усмихне. — Ако някой от нас успее да оцелее днес, нека бъде така добър да й каже, че е сгрешила. Сигурен съм, че ще е благодарна да узнае това.

Мъжете около него се засмяха и Солсбъри бе доволен от самочувствието им. Всеки присъстващ се беше бил с цели орди диви шотландци горе край границата, когато за последен път носеше титлата Кралски охранител. Те си знаеха занаята и бяха въоръжени в стоманени ризници от пръстени или плочки, а гърба им поддържаха шейсет стрелци, дето биха улучили с лекота летяща птица, ако с това щяха да спечелят малко бира.

— Жалки наемници! По тях! — изрева Солсбъри и стрелците му се впуснаха сред високите треви отпред. Виждаше, че приближаващите предни редици вече кървят, като стрелците им повториха действието и няколко тъмни ленти се отделиха от основната маса, за да предизвикват хаос и разруха. Щяха да се срещнат в изпепелените от слънцето ливади помежду им и той напрегна очи, за да прецени колцина са тръгнали срещу него. Жребецът му изпръхтя, неспокоен от забавянето, и той спусна ръка да потупа врата му.

— Спокойно, момче. Нека стрелците да поразчистят пътя.

Дотогава вече и двете страни бяха спрели на място, а стрелците се щураха между дърветата, вдигаха във въздуха прах и накацали пеперуди. Беше златна утрин и, макар противникът далеч да надвишаваше силите му, Солсбъри стисна меча и чу как коженото седло проскърца, когато се приведе напред. Имаше около дузина врагове, може би повече, но само един от тях можеше да рискува с толкова голяма армия и разполагаше с парите и хората, които да изпрати срещу него.

„Пърси“, прошепна той на себе си. Надяваше се само старецът да е тук лично, за да го види посечен. Твърде късно беше да се ругае, че не е предвидил това нападение. Беше довел по-голяма военна сила, отколкото всеки друг би сметнал за необходимо, но все пак срещу него идваше истинска армия. Каза си, че е трябвало да се досети как лорд Пърси няма да седи мирно и тихо в Алнуик и да губи имот след имот. Солсбъри познаваше всяка подробност от зестрата на Кромуел. Една от причините да е толкова щастлив, че ги получава, бе точно за да раздразни стареца, който управляваше севера.

Той разтърси глава, отхвърляйки съжаленията и съмненията си. Всичките му мъже бяха добре обучени и фанатично предани. Щяха да се справят.

 

 

Томас, лорд Егремонт, гледаше как правите редици от стрелци се юрват напред. През дългото лято тревата бе изгоряла почти до бяло, въпреки това беше толкова висока, че човек трябваше само да падне на коляно, за да се скрие изцяло. Дяволски трудно се бе оказало дори само да открият сватбарската компания на Невил в земи, които едва познаваше. Трънинг бе изпратил предната вечер напред съгледвачи, които се пръснаха във всички посоки и разпростряха мрежите си по-нашироко, докато накрая един от тях се върна на бегом, целият почервенял, и изкрещя новината. Майсторът мечоносец на Пърси бе вдигнал мъжете и ги държеше в готовност да тръгнат, докато Томас още се прозяваше и се оглеждаше наоколо.

Двамата с Трънинг почти не бяха разговаряли, откакто редиците се бяха подредили в двора на Алнуик. Томас все си казваше, че не му е нужно това жилаво човече, но истината беше, че Трънинг наистина знаеше как да организира кампанията. Старите бойци и цивилните граждани чакаха на него да даде наставления, защото той винаги беше на разположение. Не бе кой знае какво умение, доколкото Томас можеше да прецени. Нужно беше само око за дребните неща и избухлив нрав. Чудеше се дали не си въобразява презрението, което се четеше в очите му всеки път, щом погледите им се засичаха. Дори и така да бе, нямаше значение. Откриха сватбарите на Невил и макар войниците им да бяха много повече, отколкото някой от двама им бе очаквал, надмощието по брой им позволяваше да ги избият до крак.

Томас беше в центъра на редицата от конници, които образуваха дясното крило от петстотин бойци, въоръжени с мечове и брадви, вече лъснали от пот от трудния поход призори. Сега, когато стрелците тръгнаха напред, те имаха възможност да си поемат дъх. Жегата поне все още беше само смътна заплаха. По-късно щеше да се превърне в ад, с тежестта на доспехите и оръжието и изтощението от това, че са ги използвали. Лорд Егремонт се захили при тази мисъл, макар изражението му бавно да се смени, щом видя, че Трънинг приближава с коня си и напъхва животното сред чакащите. Тоя никога не спираше; Томас чуваше как прегракналият му глас крещи заплахи към някой нещастник, отклонил се от позиция.

Пред тях шейсетината стрелци изчезнаха из шубраците, настъпвайки всеки сам за себе си в търсене на мишени. Томас нямаше идея дали Невил е довел със себе си лъкове. Ако не беше, неговите сто и двайсет мъже щяха да започнат да ги повалят с копията си, да ги режат на парчета, без да дадат и една жертва от малката му армия.

Чу вик и вдигна очи нагоре, една далечна фигура излезе залитайки от прикритието си. Из откритото поле, дълго може би миля, се разнесоха още крясъци. Виждаше как притичващи фигури спират и сякаш се сгърчват, после продължават напред и пращат стрели. Потръпна, като си представи запъхтените стрелци, дето се озъртаха във всички посоки, чакащи своята внезапна агония — когато ги забележат и ги пронижат с копие. Грозна работа, а и вече стана ясно, че Невил има свои собствени стрелци отпред, които да ги посрещнат с лъковете си.

Той вдиша дълбоко; гледаше като вдървен напред, вместо да се обърне към Трънинг за одобрение.

— Да ги притиснем! С мен, под строй! — викна към редиците си.

Воините стиснаха мечовете и брадвите, а конниците зацъкаха с език, подканяйки конете си да тръгнат бавно напред. Стрелците сигурно бяха стигнали вече до редиците на Невил и имаха обхват да ги поразят.

Пред себе си Томас видя двама яки мъже, внезапно изникнали изпод шубраците. Видя как наведоха лъкове и вдигна щита си. След миг се катурна назад, една стрела се удари в щита със силно тупкане. Другата мина отстрани и изчезна, а някой зад гърба му извика от болка или изненада. Трънинг крещеше заповеди, но редиците вече се движеха. Стрелците трябваше да се нападнат и редицата от конници се втурна пред пешаците с високо вдигнати щитове и спуснати забрала, с мечове, готови да убиват. Томас усети как през цялото му тяло премина тръпка на възбуда. Заби шпори и огромният му черен жребец хукна напред.

Двамата стрелци се опитаха да го избегнат, хвърлиха се на земята, щом първите конници започнаха да скъсяват дистанцията. Той ги видя обгърнати в облак от прах, отчаяно драпащи да се защитят от копитата и меча на един рицар, който мина през тях. После вече останаха назад — за брадвите на воините, тичащи зад тях.

Сега вече той препускаше, линията на рицарите се поразкъса, докато преодоляваше естествените препятствия на терена. Усети, че конят му се препъва, и го насочи през един трънак. Той го стъпка с копитата си и го остави разлюлян след себе си. Томас нагласи щита и се отпусна назад, уби скоростта, за да не се окаже, че е минал твърде напред. Хората на Невил бяха там, само на около осемстотин ярда, изглеждаха му малки и невзрачни срещу чаткащите копита на конете.

— Лорд Егремонт, глупако, забави ход…

Бесен, Томас се огледа — точно пред него конят на Тренинг пресече пътя му. Нахалникът имаше наглостта да вземе юздите му в ръце и да ги издърпа.

— Свали си лапите! — изръмжа Томас. Огледа се и видя, че е оставил основната група далеч назад.

Трънинг спусна ръце и вдигна забралото си, като едва овладяваше яростта си.

— Милорд, всички ще ги погубите така, докато те се мъчат да ви следват. Не е лесно да пробягаш половин миля в доспехи. Какви ги мислите? Нима онези стрелци ви уплашиха? Спокойно, не са толкова много сега.

Томас изпита непреодолимо желание да посече Трънинг на място. Може би дори щеше да рискува, ако смяташе, че може да изненада човека на баща си, но Трънинг бе винаги готов да отскочи или да атакува. Дори конят му сякаш непрекъснато правеше малки стъпки наляво и надясно, явно старата торба кокали бе не по-малко привикнала от господаря си към сблъсъка на оръжия. Вече беше осъзнал, че Трънинг е имал право да го спре, но думите му още го жилеха, а и едва гледаше от бяс.

— Погрижи се за хората, Трънинг. Крещи им и ги разигравай както си искаш, но ще ти набуча главата на кол, ако пак пипнеш юздите ми.

За негово раздразнение Трънинг само се захили и посочи към силите на Невил.

— Врагът е ей там, лорд Егремонт, ако не сте съвсем сигурен. Не тук.

— Понякога се чудя, малко нафукано копеле! — скастри го Томас. Поне една точка в негова полза. Лицето на Тренинг почервеня, той отвори уста да му отвърне, после внезапно по инстинкт се сниши и от двете страни около тях заваляха стрели.

Томас изруга, като видя как двама стрелци в сребристо и червено падат, пронизани в гърдите. Вдигна ръка за благодарност към двойката мъже, дето ги свалиха заради него. Те само докоснаха почтително чела и продължиха напред.

— Тук! — изрева Трънинг. — Обградете Егремонт!

Редиците се формираха около Томас, докато той седеше на седлото и беснееше. Чуваше стържещото дишане на войниците, когато го доближиха. Те едва си поемаха дъх в нажежения утринен въздух и макар да беше раздразнен, съзнаваше, че, както винаги, Трънинг се бе оказал прав.

— Стойте тук и починете — подвикна и видя, че по лицата им се изписва облекчение. — Пийте вода и чакайте. Нали виждате, ние сме три пети повече от тях.

Щом си поеха дъх, поведе ги бавно напред. Конят му стъпваше несигурно между телата на мъртвите стрелци, на които се натъкваха по пътя. Те лежаха самотни, с остриета, стърчащи от телата им като бодли. Все още се чуваше тракането на лъковете из стесняващата се пролука между двата противника, въпреки това му се струваше, че има повече трупове с цветовете на рода Невил, отколкото от собствените му мъже в сиво.

През цялото време, докато той, заедно с Трънинг и конниците, галопираха из ливадите, войниците на Невил стояха неподвижно и ги чакаха. Когато редиците му забавиха ход, видя как отсрещната линия изведнъж се стрелна напред, заприижда със страшна скорост. Томас премига. Хората на Невил бяха толкова по-малко, че беше истинско самоубийство да идват тук, където можеше да ги обкръжи и унищожи. Предположил бе, че Солсбъри ще се окопае и ще защитава лагера си, докато може или докато изпратят конници за подкрепление. Нямаше никаква логика да тръгнат да нападат.

— Стрелци! Целете се в първите редици! — чу заповедта на Трънинг. Духът му литна от щастие, като видя как дузина скрити мъже наизскачаха от високата трева и изоставиха дивашката игра със стрелците на Невил, за да се отзоват на заповедта на Трънинг. Още щом напуснаха прикритието си, противниците им на свой ред скочиха и отново полетяха стрели — къси, режещи удари, които покосяваха редиците. Жертвите бяха ужасяващи и от двете страни, но забеляза, че шестима или осмина от неговите стрелци оцеляха и се прицелиха в редицата на Невил. За тях бе твърде късно да бягат, затова стреляха, докато бяха погълнати.

С неистов рев рицарите на Невил препуснаха връз тези, които стреляха по тях, коне и мъже се срутваха заедно, оставаха повалени. Отделяха ги вече не повече от двеста ярда и Томас усети как устата му пресъхва, а мехурът му се пълни. Добре се движеха конниците на Невил. Томас преглътна нервно, когато най-сетне разбра, че стои пред личната охрана на Солсбъри. Бърз поглед наляво и надясно го успокои. Имаше достатъчно ширина в редиците му. Имаше и числено надмощие. В този тържествен момент Томас Пърси, барон Егремонт, вдигна ръка за атака и точно в същия миг, преди да успее да проговори, Трънинг, коварното малко копеле, им заповяда да нападат.