Кон Игълдън
Света троица (6)

4.

Ричард Йоркски беше в чудесно разположение на духа. Денят бе горещ, във въздуха миришеше на гипс и камък. Рисуваната зала в двореца Уестминстър беше на няколко века, с тъмночервен таван, напукан по цялото си протежение и почти непрекъснато просмукван от влага. Сега за пръв път той бе успял да изсъхне и миризмата беше доста приятна.

Йорк се облегна назад, докато на дългата маса си подаваха един ръкопис с дължината на човешка ръка. Всеки от седналите мъже почтително поспираше, щом го получеше, и прочиташе отново думите, които щяха да обявят Едуард от Уестминстър за Уелски принц и наследник на английския трон. Не един от събраните тук лордове хвърляше изпод вежди скришни погледи към Йорк, мъчейки се да отгатне каква е подмолната му игра. Едмънд Бофорт, граф Съмърсет, накара всички да чакат, докато изчиташе повторно официалната декларация и се опитваше да открие какво изпуска.

Тишината стана напрегната, всички чакаха да вдигне перото и да се подпише. Уестминстърската камбана наблизо биеше за обяд и звуците й бумтяха из коридорите. Йорк прочисти гърлото си, с което накара Съмърсет рязко да вдигне глава.

— Вие присъствахте, когато пишехме това, милорд — рече Йорк. — Не ви ли удовлетворява предназначението на документа? Или неговият ефект?

Съмърсет пъхна език между устната и горните си зъби и устата му се изкриви. Ясно се виждаше, нямаше двусмислени клаузи, нямаше хитро подредени думи, с които би могло да се отрекат кръвните и наследствени права на сина на крал Хенри. Въпреки това подозрението, че изпуска нещо, не му даваше мира. Йорк със сигурност не получаваше нищо, като позволяваше на рода Ланкастър да продължи да управлява за още едно поколение. Ако изобщо имаше подходящ момент Йорк да предяви претенции за трона, той беше сигурен, че е точно сега. Крал Хенри все още не беше на себе си, изпаднал в умопомрачение, потънал в мъгла. Йорк управляваше от негово име повече от година, в което време не се случиха нито бедствия, нито пък дойде нападение от Франция, без да броим обичайните набези в корабоплаването и в крайморските градове. Съмърсет ясно съзнаваше, че популярността на Йорк расте. Въпреки това ето ги документите, които парламентът беше приел и препратил към лордовете и, разбира се, към Йорк, за да ги подпишат, да ги подпечатат и превърнат в закон. Мъжете в тази зала щяха да потвърдят, че едно момченце, все още бебе, ще е бъдещият крал на Англия. Съмърсет раздразнено разтърси глава, когато още двама барони издадоха някакви гърлени звуци в знак за нетърпението им да обядват по-скоро и да се насладят на следобеда си.

— Това се подготвя цели четири месеца — рече Съмърсет, без да вдига глава, — ще почакате още минутка, докато отново го прочета.

Йорк въздъхна шумно, облегна се на стола си и се взря във високия таван над главата му. Видя в гредите едно гнездо от кал, което някоя смела или може би глупава малка лястовица бе свила, избирайки тази зала, за да отгледа поколението си. Стори му се, че зърва някакво движение през входната му дупка и съсредоточи поглед там, примирен да почака.

— Момчето Едуард ще бъде коронясано в Уиндзор — извиси глас Съмърсет, — но нищо не се споменава за регенти, докато расте.

Йорк се усмихна.

— Баща му е все още крал, Едмънд. Да назначим регент би било двойна грешка. Аз се съгласих да пазя и защитавам кралството за периода на болестта на крал Хенри. Нима би искал да назнача и трети човек, или пък четвърти? Може би накрая, докато приключиш, ще ни накараш всички да управляваме Англия.

Около масата реагираха със смях, а Съмърсет ги изгледа навъсено.

— Крал Хенри ще се отърси от онова, което го потиска — отвърна той. — Тогава къде ще бъдете вие, лорд Йорк?

— Моля се за това — рече Йорк, но в очите му личеше единствено забавление. — Накарал съм да четат молитви всеки ден, тъй че да мога да снема от себе си ужасния товар на властта. Родът на баща ми може и да произхожда от крал Едуард, но синовете на Джон Гонт идват преди моите. Не се домогвам до трона, Едмънд. Всичко, което правя, е да пазя Англия цяла и в безопасност само докато кралят й сънува. Аз не съм бащата на детето му, само неговият Пазител.

Йорк леко натърти на последните си думи и макар Съмърсет да знаеше, че целта е да го жегнат, той пак се наежи и стисна дясната си ръка в юмрук. Чул беше слуховете, дето се носеха из Камарата на лордовете и на общините. Подобни клюки на ухо бяха достойни за презрение, породени от злостното желание да съсипят кралица Маргарет и да се отрекат рождените права на сина й. Съмърсет изруга под нос, грабна перото и подписа името си с театрален жест, като позволи на служебните писари да вземат от него свитъка и да попият мастилото, преди накрая да подадат документа на Йорк.

Може би за да раздразни още повече стария мъж, Йорк на свой ред бавно огледа написаното. Не биваше да се прибързва, затова той се зачете и зачеса врата си, когато усети колко се забавляват другите мъже наоколо и как клокочи гневът у херцога срещу него. Всъщност той бе обмислял да забави дори още повече обсъжданията в парламента. Ако крал Хенри починеше, преди документът да бъде подписан, в този момент Йорк беше кралският наследник. Дадоха му този статут със закон преди четири години, когато изглеждаше, че кралицата е безплодна или че кралят не е в състояние да изпълнява съпружеските си задължения.

Дори тогава тази мисъл обсебваше съзнанието му — че собственият му подпис го отделяше от Короната. Но Солсбъри го беше убедил. Главата на фамилия Невил по-добре от всеки друг знаеше как да управлява властта и да я осигурява за хората от собствената му кръв. Удоволствие бе да види интелектът и лукавството на Невил, впрегнати в негова полза, мислеше си Йорк, докато четеше. Когато той се ожени за Сесили Невил, родът Йорк придоби силата на клан и толкова широка и разнообразна роднинска мрежа, че той със сигурност в един момент щеше да управлява, независимо от това какви имена носеха по мъж или пък какъв е родовият им герб. Можеше само да е благодарен, че се бяха спрели на Йорк за свой избраник. Явно човек, който стои рамо до рамо с Невилови, можеше да се издигне нависоко. А онзи, който е срещу тях, като бедния нещастник Съмърсет, изобщо нямаше да види власт.

Най-сетне той кимна със задоволство. Вдигна перото си, потопи го и добави собственото си име в края на списъка, като с удоволствие сложи отзад и декоративни завъртулки.

Твърде рано беше да заяви претенции за престола, Солсбъри го беше убедил в това. Мнозина от кралските благородници, без дори да се замислят, биха грабнали оръжието още в момента, в който узурпатор се домогнеше до трона. Стъпка по стъпка — пътят се простираше пред него, стига да реши да го измине. Животът на едно новородено е деликатно нещо, сам той бе загубил пет деца от разни болести и настинки.

Усмихна се на писаря, който поставяше оловни тежести по краищата на свитъка. Като Пазител, той трябваше да сложи големия печат на трона на Англия отгоре, последния етап. Четирима обикновени граждани бяха стояли там по време на цялата дискусия и чакаха да дойде време да изпълнят своята роля. Щом Йорк им кимна, те приближиха до масата, поставиха отгоре й двете части на сребърния печат и доближиха купата с втечнен восък, която държаха подгрята на мъничък мангал. Всички присъстващи наблюдаваха, когато кралският печат щракна и се съедини, а връз излятия върху него син восък се очерта образа на крал Хенри, седнал на трона си. Един от мъжете използва малък нож, за да изчисти краищата на диска още докато се образуваше и изстиваше, а друг постави върху самия документ парчета лента. Беше работа на умели майстори и всички гледаха с интерес, когато топлият диск бе повдигнат и притиснат върху пергамента, оставяйки мазно петно на страницата. Отмахнаха двете половинки и остана само тънък медал, отлят върху лентите — той не можеше да бъде отстранен, без или хартията да се разкъса, или самият печат да се счупи.

Нямаше връщане назад. Носителите на печата се захванаха да прибират инструментите на занаята си, поставиха сребърните части обратно в копринените им торбички, а после в заключена кутия от същия полиран метал. След като се поклониха на Пазителя, те под строй и безмълвно напуснаха стаята. Ролята им бе приключила.

Йорк се изправи и плесна с ръце.

— Едно дете беше произведено в принц на Уелс и наследник на трона. Милорди, гордея се с Англия днес, както баща със сина си.

Погледна с блеснали очи към Съмърсет. Дори и тогава Съмърсет можеше да не обърне внимание, ако някой друг не се беше изсмял на глас. Обиден, графът веднага напипа дръжката на меча си и се обърна към Йорк лице в лице през масата.

— Обясни какво искаш да кажеш, Ричард. Ако имаш куража да обвиниш някого в непочтеност и държавна измяна, направи го ясно, без хитри френски игрички.

Усмивката на Йорк се разтегли и той поклати глава.

— В грешка си, Едмънд. Остави лошото си настроение да отмине. Днес е ден на радост — продължението на наследствената линия на крал Хенри е осигурено.

— Не — отвърна Съмърсет с плътен и леко дрезгав глас. Беше на четирийсет и осем години, но нито физиката му бе отслабнала, нито пък фигурата му се бе прегърбила, докато косата му започваше да сивее. Той бавно стана от стола си с изпънати рамене, едва сдържащ гнева си. — Вярвам, че ще получа удовлетворение, Ричард. Ако ти разпространяваш неверни слухове, трябва също да ги защитаваш. Господ и дясната ми ръка със сигурност ще решат изхода от това. Сега ми се извини и ме помоли за прошка, иначе ще се видим утре при изгрев-слънце, отвън на двора.

Ако помежду им не беше масата, той сигурно щеше там, на място да извади меча си и да го нападне. И други в стаята се хванаха нервно за оръжието, знаейки, че Съмърсет може с един скок да се хвърли, а той беше неуловимо бърз. Внимателно, Йорк също стана.

— Заплашваш Пазителя и Защитника на кралството — заяви той. Гласът му се беше снижил предупредително, макар че все още се усмихваше, без да може да прикрие удоволствието си от развитието на нещата. — Свали ръката си от меча.

— Казах, че искам удовлетворение — скръцна със зъби Съмърсет и лицето му почервеня.

Йорк се засмя, макар че поради напрежението, настъпило в залата, смехът му прозвуча фалшиво.

— Грешиш, но твоята заплаха е престъпление, което не мога да простя. Охрана! — той извиси глас и стресна всички около себе си. Двама яки мъже моментално влязоха вътре и още щом забелязаха застиналата сцена пред очите си, извадиха мечове. Йорк се обърна към войниците на парламента, без да сваля очи от Съмърсет.

— Арестувайте лорд Съмърсет. Той отправи заплаха към личността на Пазителя. Убеден съм, че разследването ще покаже някакъв по-дълбок заговор срещу трона и онези, които му служат.

Съмърсет най-сетне се задвижи, изтегли острието и със същото движение се хвърли през масата. Обсегът му се оказа невероятен и Йорк бързо отскочи назад, като се удари в стената. Изсъхнала мазилка се посипа на спирали от тавана. Почуден, той посегна нагоре към лицето си и загледа пръстите си, едва ли не очаквайки да види кръв. Но пазачите бяха скочили върху Съмърсет още в движение и хватката им попречи на удара му. Докато се бореше, те му отнеха меча и извиха ръката му зад гърба, при което той изръмжа от болка.

— Какъв си глупак, Едмънд — рече Йорк, вече доста разгневен. — Оттук по Темза ще те отведат директно в Тауър. Не мисля, че ще те видя пак, преди да подготвят обвинението. Ще изпратя новини за твоя арест до кралицата в Уиндзор. Не се съмнявам, че ще бъде съсипана от загубата на толкова близък човек.

Извлякоха Съмърсет извън залата, докато той продължаваше да крещи и да се бори.

Йорк изтри потта от челото си. Махна с ръка към свитъка върху масата.

— Занесете това в Уиндзор, за да го дадат и прочетат на крал Хенри. Един Господ знае, че той няма да чуе думите, но въпреки всичко туй трябва да се направи.

После Йорк се съвзе, вдигна глава и излезе на топлия въздух в Уестминстър. Останалите лордове тихо запристъпваха зад него, без да обелят и дума.

 

 

Барон Егремонт се вряза с все сила в центъра на врага. Съвсем наясно беше, че решимостта му да разбие сватбарската група не може да се пречупи. Макар гербът на Пърси да беше изстърган или покрит, неговите стрелци първи бяха пуснали кръв и убили пет-шест от рицарите и войниците на Невил. След това не можеха да позволят нито тихо отстъпление, нито пък втори шанс. Виждаше гнева на граф Солсбъри, изписан по лицето му. Той бе заобиколен от най-добрите си воини, размахваше меча си наляво и надясно, като същевременно сочеше с него и крещеше за промени в строя. Томас пришпори коня си право срещу по-стария мъж; усещаше щита и меча си леки като перце в ръцете си. За това беше тренирал. Беше довел седемстотин души срещу почти една трета по-малко. Ще да ги повали преди слънцето да стигне пладне.

По целия фронт конници на Невил и на Пърси влизаха в сблъсък и връхлитаха едни връз други с тъп трясък, който ги разтърсваше и оставяше зашеметени. Страшен миг бе за рицарите на Пърси, когато удариха и продължиха по инерция от набраната скорост, изблъскани от онези, дето яздеха край тях. Конете забавиха ход срещу плътната маса от мъже на Невил. Изведнъж воините на Пърси се оказаха неподвижни, размахваха мечове на място, пречейки си едни на други, конете им ритаха всичко, което минаваше близо до краката им.

Освирепял Томас замахна с меча към първия вражески рицар, пред когото се озова. Мъжът тъй рязко се завъртя, за да го избегне, че мечът му, закачайки метална пластина от доспехите му, изстърга лъскава спираловидна стружка. Томас изрева, когато получи звънлив удар по левия крак, целият за миг застина, после се промъкна покрай мъжа, когото се мъчеше да убие. Чу как онзи изръмжа някаква псувня, но нито един от двамата не можеше да се върне назад. Други двама се изправиха пред него, а зад тях се виждаше Ричард Невил, граф на Солсбъри.

— Балиън, удряй отпред! — изрева Томас и усети как огромният му жребец се напряга под него в реакция на командата. Почти година му беше отнело да обучи коня си, тъй че да не се вдига на задни крака в цялата си дължина, както би сторил пред някой друг жребец. Вместо това той се вдигна и атакува напред почти в един и същи момент, едва отлепил крака от земята, и предните му копита вече замахваха към конете пред него.

Прекрасно се виждаше, че Балиън би повел веднага някое диво стадо. Едрото животно нямаше нужда да го подканят и единствената опасност беше да не загуби контрол, когато започнеше да раздава ритници. Томас видя раздвижване зад себе си и извика: „Удряй назад!“, докато парираше друг удар с щита си. Чу писък, който внезапно секна още щом конят му изстреля задния си крак срещу невидим за него нападател. Усети, че се смее в шлема си, въодушевен от пораженията, които можеше да нанесе само с една дума.

— И спокойно! — извика на възбудения жребец, макар той да продължаваше да подскача, да се движи нервно и да пръхти в желанието си пак да се вдигне нагоре. Огромният кон се успокои, но Томас получи тежък удар върху бронята на гърба си. Изправи се в стремената, за да си придаде височина, и в отговор размаха меч с все сила. Изкрещя победоносно, когато тежкото му оръжие проряза огромна рана в рицаря и от назъбените краища на разкъсания метал бликнаха пръски кръв. Не беше смъртоносна рана, но противникът му се килна настрани, губейки равновесие на седлото. С единия си крак зарита хаотично във въздуха, докато другият все още бе заклещен в изкривеното стреме. Лорд Егремонт гледаше с доволство как един мъж, с когото се бе сблъскал в битка, бе завлечен от уплашения си кон извън бойното поле.

Тогава нещо го удари по шлема. Томас изохка от болка и се дръпна инстинктивно, докато зрението му се замъгляваше. Чуваше данданията по цялата предна линия и, с малко гузно чувство, се надяваше Трънинг да е някъде там и да е запазил хладнокръвие. Нямаше никакъв шанс да надзирава битката, не и от самия й център. Мъжете наоколо го притискаха с дивашка енергия, огъваха и издраскваха бронята му, мъчеха се да разбият металните й свръзки или да намушкат и нарежат Балиън, та заедно с него да падне и той.

Известно време те сякаш не можеха да го докоснат. Доспехите му бяха добри, по-дебели и твърди, отколкото броните от ковано желязо на по-бедните рицари. Естествено, болеше, като го удряха, но той беше екипиран, защитен, докато другите падаха при всяко размахване на меча му. Солсбъри сякаш беше изчезнал в тълпата, но той го зърна отново и заби острите като бръснач шпори в прорезите по хълбоците на Балиън, като от това потече нова кръв. Жребецът се втурна напред и изпотъпка двамина с брадви, дето бяха приближили с пълзене през редиците на конете. Едва смогнаха да вдигнат оръжието си и вече бяха бутнати на земята и стъпкани. Оттам насетне очите на Томас следяха единствено чичо му; под забралото очите му бяха подивели от мъст. Главата му още бучеше от последния удар, а в устата си усещаше вкус на кръв, но баща му щеше да чуе, ако той лично вземе главата на водача на клана Невил. Семейството на Пърси нямаше как да разгласи една победа, спечелена от наемници, но старият щеше да узнае, че е изпратил онзи от синовете си, когото трябва.

— Солсбъри! — извика Томас и видя как по-възрастният мъж се извърна на седлото, за да види кой вика името му. Невил не носеше ризница или някакво друго снаряжение освен метална яка. Щитът му все още нямаше драскотина, защото никой не бе достигал до него през гъстата охрана. Може би защото господарят им беше толкова лошо оборудван, мъжете се тълпяха наоколо му, загубвайки пет-шест воини в битката, за да могат да защитят графа, на когото служеха. Всичко си имаше добра страна. Томас вече виждаше, че числеността си казва думата. Ужасно дрезгавият глас на Трънинг се носеше някъде отдясно, заповядваше на мъжете да се придвижат срещу фланговете. Томас осъзна, че съвсем скоро ще стане господар на бойното поле, победител за своя род.

— Пърси — процеди Солсбъри в неговата посока. Томас едва не дръпна юздите от изненада, едно моментно колебание, което накара Ричард Невил да забели зъби. — Естествено, син на Пърси! Кой друг би яздил, без да покаже герба си, за да нападне по време на сватба? Кое от безчестните му палета си ти? Хенри? Томас? Вдигни си забралото човече, че да мога да пронижа с меча си грозната ти човка.

С див рев Томас отново пришпори коня си и Балиън се юрна. Чу как лорд Невил се смее, защото пътят му бе блокиран. За първи път Томас се озоваваше сред хора, не по-малко тренирани и умели от самия него. Не, осъзна в миг, дори по-умели с меча. Не можеше да си пробие път със сила и старото копеле му се подиграваше — всичко това отекна в съзнанието му със спомените за вечния присмех на баща му, очите му се наляха с кръв, кръвта забушува в ушите му, докато имаше чувството, че в главата му сякаш се разбиваха морски вълни. Той премига от кръвта, стичаща се от някаква рана по темето му. Шлемът беше добре подплатен, но удар от тежък боздуган го беше вдлъбнал тъй, че острият му ръб се триеше в черепа му, все едно му правеха трепанация. Дишаше учестено и дъхът му се блъскаше горещ в процепите на шлема; въпреки това продължаваше да дърпа и ръчка Балиън да напада, макар устата на животното вече да се пенеше и то губеше сили от шуртящата по гърдите му кръв.

Някъде из краката на биещите се рицари бяха успели да си пробият път сиви воини с брадви. Раните, които нанасяха, бяха ужасяващи, удряха крайниците на конете и така поваляха конниците заедно с цвилещите животни. На земята бронираните рицари лежаха зашеметени и уязвими, докато успеят да се вдигнат на крака. Битката се бе превърнала в дивашко меле, като никоя от страните не отстъпваше. Войниците на Пърси все още прииждаха, но Томас видя, че хората на Солсбъри бяха посекли много от тях. Личните стражи на Невил бяха силни и бързи, полагали клетва да защитават господаря си и екипирани не по-зле от самия Томас. И когато тези мъже се изправяха срещу ковачи и касапи, въоръжени с брадви, те минаваха през тях с бързи, съсичащи удари.

Битката се съсредоточи в бушуващия център — сред онези, които бяха отгледани и обучени за такава работа, които бяха тренирали дишането и мускулите си да се бият по цял ден. Доспехите бяха жизненоважни, за да удържат на тежките удари, идващи от всички страни, докато мъжете се биеха и късаха сухожилия, извиваха ръце и крака, и стави, за да сипят удари до несвяст. Онези, които нямаха подобна защита, падаха покосени и избелелите треви бяха огънати до земята от проснатите умиращи воини. През цялото време слънцето се издигаше все по-високо над главите им, жулеше рицарите така, че едва поемаха дъх, като птички с отворени човки, с усти, зейнали под шлема, а зъбите им се блъскаха и чупеха в метала, когато ги удареха.

След по-малко от час битката загуби част от лудешката си сила и енергия. Единствено издръжливостта започна да решава кой ще оцелее и кой ще умре — по двойки и по тройки те се сблъскваха и биеха, влачейки се напред. Дотогава повечето от цивилните на Пърси бяха паднали убити или бяха тъй тежко ранени, че можеха единствено да куцукат назад, като се подкрепяха и придържаха с ръце стомаси, станали на кървава пихтия. Охраната на Невил бе сведена до осемдесетина човека, обкръжени от двойно повече воини в добро снаряжение.

Томас едва можеше да повдигне глава и, седнал върху Балиън някъде отзад, опитваше да направи равносметка, мръщейки се на привидно неизчерпаемата енергия на Трънинг. Виждаше как мечоносец язди нагоре-надолу по бойната линия на Пърси и подтиква изнемощелите мъже към повече усилие. Опита се да притисне дясната си ръка в дълга ръкавица, от която капеше кръв от невидима рана. Първата остра болка от пострадалия му череп бе позаглъхнала до притъпено туптене. Дори огромната глава на жребеца клюмаше надолу към високите треви, но, доколкото можеше да прецени, Солсбъри беше още жив. Стисна челюст, отчаян. Не беше забелязал сина му, младоженеца, на който и да е етап от битката. Мъртвите бяха разпръснати по цялото поле, но падналите бяха все измежду арендаторите на родовете, нямаше дори едно важно име сред тях.

Помъчи се да събере енергия, за да влезе пак в боя, като трябваше само да си представи неодобрението на баща си, за да изведе духа си от ступорното състояние. С периферното си зрение видя как Трънинг жестикулира към него и накрая фактът, че той вероятно го подозира, че е изостанал от страх, му даде волята да се включи в нападението отново. Викаше го, сякаш беше някакво неуверено момче! Как му се искаше някой от противниците да му отсече отвратителната глава. Ето това беше име, дето искаше да остане паднало в праха, дори и да беше единственото.

Той пое в тръс към битката и усети как Балиън залитна и с усилие възвърна равновесието си, като едва не падна. Взе бързо решение, виждайки колко малко от вражеските мъже бяха все още на коне. Вдигна забралото и подсвирна на двама ранени, които гледаха убийствената битка, но първо провери дали носят герба му. Те поеха поводите и му помогнаха да слезе от коня. Усети краката си странно меки, когато докосна земята, и това му даде да разбере, че са доста пострадали. Залитна леко, но освен натъртванията и малко кръв все още имаше сила, сигурен беше, все още бе достатъчно бърз. Той потупа врата на коня, доволен, че това смело животно няма да бъде убито заради изтощението си.

— Намерете му вода, ако можете. Докато дойда да си го взема, очаквам да сте го изчеткали и да сте намазали с гъша мас раните му.

Мъжете с удоволствие напуснаха окървавената ливада. Докоснаха чела и се поклониха дълбоко на лорд Егремонт, докато отвеждаха бойния му кон.

Томас се върна и вдигна глава срещу вятъра. Господи, какво облекчение бе да почувстваш полъха в лицето си, след като е било затворено за толкова дълго. Промъкна се напред покрай туфа жълти цветове, които се открояваха сред тревите. Доспехите му скърцаха и тракаха, маслото от ставите се беше изтрило. Вървеше и размахваше меча си, като същевременно разхлабваше плочките на ризницата върху раменете и гърдите си, както и върху посинелите мускули отдолу.

— Егремонт! — извика Томас, приближавайки към битката, за да предупреди своите кой е и къде се намира. След миг изруга и спусна забралото си, като видя как Солсбъри се връща назад сред хората си и започва да отстъпва. Всички се присъединиха към господаря си и Томас изведнъж съжали, че не е задържал Балиън. Онези от тях, които все още яздеха, поддържаха линията на Невил, но несъмнено се оттегляха.

— Не — изкрещя им Томас, — стойте, изправете се срещу нас! — видя как измъчената фигура на Балиън се стопява в далечината зад него и хукна напред, не знаейки какво друго да стори.

Един вражески рицар стоеше и размахваше ръце над главата си, може би се надяваше, че ще успее да привика собствените си хора обратно. С дива сила Томас посече врата му, докато преминаваше, и го запрати на земята. Продължи да тича и пуфтеше толкова силно, че се наложи да вдигне пак забралото. Тогава Трънинг приближи с коня си до него. Лицето му беше съвсем малко по-зачервено от обичайното. Както обикновено, дъвчейки увисналия си мустак, той се загледа надолу към Томас Пърси.

— Трънинг! — облекчено въздъхна по-младият мъж. — Дай ми коня си! Трябва да ги хванем, да ги повалим! Балиън е изчерпан. Бързо, човече, слизай от коня!

— Това се брои като бойна заповед, милорд Егремонт. Не се причислява към политиката и целите на бащиния ти род, а е просто въпрос кой ще язди и кой ще ходи пеша. Боя се, че избирам язденето, милорд.

— О, невернико… — задави се от яд Томас. Посегна към поводите му, но старата кранта на Трънинг се отдръпна. — Ще накарам да те обесят за неподчинение.

— Тъй ли мислите, милорд? Имам чувството, че баща ти повече ще се загрижи за това колко от хората му си загубил днес, без да му занесеш и една глава от рода на Невил. Или си намерил, бароне? Намери ли си поне една важна глава от Невилови, която да закачиш за косата на седлото си? Не съм видял такава.

Томас замлъкна, отказа да отговори дори с думичка на саркастичните забележки. Нито той, нито баща му можеха да знаят, че Солсбъри ще доведе със себе си толкова много от най-добрите си воини. Изпусна въздуха от издутите си бузи. Биха се добре, хората от рода на майка му. Трябваше единствено да оцелеят след нападението му и те се справиха успешно. Знаеше, че заедно с мъжете му сигурно са заклали поне стотина от най-добрите воини на Солсбъри, но сега гледаше как ядрото им от рицари все повече се отдалечава, оттегляше се под строй. Ако си беше запазил резерва, няколко дузини стрелци можеха да ги покосят. Томас наблюдаваше мрачно как чичо му се измъква от капана, който му беше заложил. Изруга пресекливо. Искаше да се освободи от шлема, но кръвта сигурно го беше залепила за косата и скалпа му в подгизнала маса, затова се отказа. Трънинг продължаваше да стои и да го наблюдава, предъвкваше мустака си, сякаш представляваше деликатес за прегладнял човек.

— Можеш да докладваш на баща си, че си се бил добре, милорд. Не бих излъгал, че не е така. Ти почти стигна до стария дявол. Видях те.

Томас вдигна очи, изненадан, и се зачуди дали отново не го взимат на подбив. Не видя присмех в изражението на боеца и сви рамене.

— Но не е достатъчно, нали?

— Не и днес — отвърна Трънинг. — Мъжете се препъват и падат по лице, така стоят нещата в живота. Но няма значение. Кой остава прав накрая — това е най-важното.

Томас усети как се смръщва, изумен, че Трънинг не го обвинява за това, че нямат победа днес. Разтърси глава и с това накара дребния мъж да се усмихне.

— Ще ти доведа коня, милорд. Още като го купуваше, ти казвах, че е твърде едър, но пък е неустрашим. Изтощен или не, ще те закара до вкъщи.

Ветрецът се засили, когато Трънинг се отдалечи в тръс. Томас почувства как куп остри болежки обхващат тялото му, щом то разбра, че повече няма да се бие, а ще може да се отдаде на болките и да се лекува. Изненадващо, не почувства срам. Вдигаше ръка към всеки, който можеше да го види, и описваше дъга във въздуха, сочейки им обратния път към дома, откъдето бяха дошли преди една сутрин и един век.