Кон Игълдън
Света троица (34)

32.

Когато се събуди, Солсбъри се почувства стар. Тазът му и кръстът бяха като вкаменени, тъй че на зазоряване се наложи да седне и да разтегне крака, като тихичко простенваше. Отпърво болката се изостри, а после поутихна и той се отпусна. Багажът му беше разопакован предната вечер, но прислугата на Сандъл продължи да работи до много късно, след като всички останали в замъка заспаха. Не си спомняше някой да е влизал в стаята му, но намери приготвени купа с прясна вода, чисти чорапи и долно бельо. Избърса се целият с ленена кърпа и така премахна старата пот и миризмата на кон от кожата си. С ръце напипа под леглото глинено гърне и внимателно го постави върху тоалетката, като преди да се облече изпразни мехура си със затворени очи и въздъхна облекчено.

На вратата леко се почука, той подвикна „влез“ и двама прислужници се появиха в стаята.

Единият носеше кожено вързопче с принадлежности за бръснене, а другият — купа с вряла вода, подгрята в кухните на замъка. Той разтърка с ръка наболата бяла брада. Когато я оставяше да израсте, Алис все му казваше, че изглежда като старец. Мъжът, който наточваше бръснача в кожената лента, му изглеждаше доста стабилен в ръцете, но въпреки това съжали, че Ранкин го няма. Искаше се сериозно доверие да допуснеш мъж, който държи острие, толкова близо до гърлото ти. Изсумтя и вдигна очи, развеселен от собствената си предпазливост, докато се настаняваше на стола. Когато човекът започна да маже топло олио по кожата му, чу как стомахът му къркори и се разсмя. Осем хиляди щяха да се събудят със същите спазми на глад и за тях нямаше нищо.

Слънцето все още изгряваше, когато стигна до главния двор. Спря се на вратата и погледна огромното людско множество, прекарало нощта на земята, потънала в сянката на стените, тъй че навсякъде наоколо блестеше от скреж. Мнозина бяха станали и се движеха, въртяха ръце, духаха и потръпваха, правеха всичко възможно да върнат към живот безчувствените си крайници. Други лежаха свити на кравай, стенеха или хъркаха, легнали плътно един до друг като спящи кучета. Един инициативен капитан се опитваше всячески да накара група мъже, които бяха спали вътре, да излязат, за да изпрати на тяхно място вкочанените момчета да се постоплят, без да обръща внимание на псувните им. Солсбъри одобри действията му. Добрият офицер се грижи за хората си.

Графът потръпна при мисълта, че би могъл да прекара нощта навън. Те всички бяха млади, разбира се, но в края на декември студът беше направо брутален. Тази мисъл го накара да вдигне поглед към кулата, вече озарена в златисто. Трима мъже стояха на най-високото и оглеждаха прочистената земя около крепостта, брулени от вятъра, който сигурно ги пронизваше до мозъка на костите им. Преди да изгрее слънцето, не им позволяваха да ползват дори мангал от страх, че светлината му ще отслаби способността им да следят за врага. Мъжете се обърнаха бавно, докато той ги наблюдаваше, обгръщайки с поглед всички посоки, без следа от тревога на лицата им.

Графът спря един капитан и му прехвърли отговорността да организира ловна дружина. Една от привилегиите на ранга му беше, че трябваше просто да стои и да чака, издухвайки дълги облаци от пара през дланите си, докато мъжът изпраща разсилни до конюшните и търси доброволци, дето щяха първи да си изберат от месото, което успееха да осигурят. Трийсетина мъже вдигнаха ръка, а числото им се утрои, щом новината се разнесе.

Солсбъри прекоси откритото пространство, докато те се събираха при портала, и закопча наметалото си на врата, загръщайки се в дебелите му гънки. Когато беше млад, онези, дето се оплакваха от студа, му се струваха по-слабосилни от него. Тогава просто не го беше чувствал по начина, по който те сигурно са го усещали, но отминалите години бяха отнели голяма част от закалката му. Вятърът сякаш проникваше над стените, блъскаше и брулеше мъжете, тъй че те залитаха от неговата сила. Небето поне беше ясно, малко благоволение на съдбата. Преди още слънчевите лъчи да се разпрострат из двора, Солсбъри вече се бе качил на коня си заедно с трима рицари капитани и двеста мъже, които чакаха на крака, за да подгонят дивеча. Той със задоволство забеляза, че неколцина носеха лъкове и колчани. Щеше да им дотрябва всичко, което намерят, за изхранването на толкова хора в замъка, от птиците и зайците дори до лисиците или вълците, дето са имали нещастието да им пресекат пътя. Кухненските скари биха поели всяка живинка за печене, макар че той много се надяваше да донесе някоя сърна или елен.

Войниците при портала подсвирнаха на онези горе на кулата. Те се взряха за последен път, преди да им извикат: „Чисто е!“. Избутаха масивната дървена врата навън и малката портичка се вдигна. Шестима войници спуснаха навън подвижния мост на мястото му върху рова.

Солсбъри се загледа в подгизналото поле отвъд външния ров и локвите вода, които блестяха на утринното слънце. Метна се на коня още щом първите редици от стрелци излязоха, като си бъбреха и се смееха. Гората, на която никога не е било позволявано да приближи твърде близко до замъка, лежеше пред тях в края на половин миля открито пространство — изкуствена линия, маркирана от горските пазачи векове преди тях.

Щом вратата се отвори, всеки мъж вътре сякаш се стегна, изведнъж усетил се уязвим, и ръцете се плъзнаха към дръжките на мечовете, а стотиците, дето лежаха, се изправиха. Солсбъри излезе и почувства как сърцето му бие по-бързо от чиста радост и как раздвижването носи живот в крайниците му, а кръвта протича из цялото му тяло. Бедрените кости го боляха силно, но той не обръщаше внимание, загледан напред за най-доброто място, където да навлезе сред дърветата. Около него и зад него двеста мъже се затичаха, задъхани, дърпаха лъкове и подвикваха на приятели. Зад тях вдигнаха подвижния мост и под него зейна бездна. Малката порта бе завинтена обратно в леглото си в камъните и вратите на замъка бяха затворени и залостени отново. Той извърна поглед назад към крепостта и видя как един от стражите на кулата вдига ръка. Отвърна му със същия жест, докато ловната дружина пресичаше прочистената земя и приближаваше линията на дърветата, все още потънали в дълбока сянка.

 

 

Йорк се събуди внезапно, седна в леглото и се зачуди в унес какво го е извадило от съня. Беше стоял до късно и бе оставял знаци по картите си в опит да състави план за всяка възможна комбинация на сили срещу него. За миг се обърна на другата страна и пак се отнесе в сън, после още веднъж чу как високо над главата му изсвири рог.

Кулата.

Изскочи от леглото, съблече набързо нощната си одежда, надяна туника и клин, без да се замисля, ругаейки наум, като откри, че през нощта единият му ботуш някак си бе изчезнал под леглото. Наметката му висеше на един стол и той я грабна заедно с меча и ремъка, залиташе по коридора, като едновременно с това запасваше оръжието над рамото и около кръста си. Рогът се разнесе отново, непрекъснато, зовеше за бой, за да вдигне крепостта срещу вражеската армия. Йорк се затича, отмятайки с длан падналата над челото си коса.

Излезе на двора и се подхлъзна на заледените камъни. На покрива на кулата стражите сочеха към нещо, което се намираше отвъд стената. Войниците вече се събираха край портала, подготвяха оръжието си и придърпваха ризници върху туниките си. Той прекоси втория мост над вътрешния ров, тичешком премина през наблюдателната кула и чу предупредителни крясъци. Граф Солсбъри беше извън Сандъл, толкова поне разбра. Мозъкът му беше в мъгла, все още се бореше да разбере какво се случва.

Затрополи нагоре по каменните стъпала и влезе в кулата, изкачи вътрешните стълби до покрива, където пристигна задъхан. Загледа се над затревеното поле към тъмната линия на гората в далечината. Всичко беше тихо и той се обърна озадачен към стражите, които го наблюдаваха.

— Какво видяхте? — попита ги.

Капитанът на охраната стисна челюст, като погледът му се стрелна към едно младо момче, което бе свело поглед към ботушите си.

— Милорд, аз гледах на юг. Но младият Тенън тук твърди, че видял някакво раздвижване сред дърветата, след като ловците ни навлязоха в гората. Може да не е било повече от дивеч, притичал да се скрие, но заповедта ми…

— Не, той е прав — отвърна Йорк. — По-добре да ме извадят от сън за нищо, отколкото да ме сгащят в леглото. Погледни ме, момче. Кажи ми какво видя.

Младежът се запрепъва в думите, а очите му, вторачени, гледаха навсякъде другаде, но не и в херцога на Йорк.

— Първите редици навлязоха без да шукнат, милорд. Пълно затишие. После нададоха викове и ми се стори, че чувам бой. Останалите изведнъж се втурнаха напред, а после ги нямаше и аз надух рога. Това е всичко, което знам, милорд. Но повече беше заради шума, а не заради онова, дето видях. Ловците не крещят, милорд, поне аз знам така.

Йорк се извърна и се вгледа в гъстите гори, които изведнъж придобиха мрачна, страховита окраска в очите му.

— Колцина излязоха навън?

Капитанът отговори на въпроса му.

— Видях ги как се подреждат при портата, милорд. Поне двеста. Някои имаха лъкове.

— В такъв случай не става дума за бандити. Двеста войници са твърде много за неколцина опърпани крадци — Йорк запука кокалчетата си и ръцете му се свиха в юмрук.

— И оттогава не сте чули нищо? — попита той по-младия страж.

Онзи безмълвно поклати глава.

— Стойте тук и си отваряйте очите. Викайте за всяко нещо, което видите. На около ден път от тази крепост се намира голяма армия. Ако те са дошли в горите ми, искам да…

Замлъкна на средата, щом малка групичка мъже изхвръкна от гората и с пълна скорост прекоси откритото пространство. Надали бяха повече от четирийсетина и тичаха като зайци. Йорк зяпна, като видя, че гледат към кулата и правят знаци. Някои сочеха назад към сенките на дърветата.

— Исусе! — процеди Йорк и затича с все сила обратно надолу. Успя да се задържи на крака, макар че стъпалата се сливаха под него, и крачките му заехтяха, докато пресичаше вътрешния подвижен мост към главния двор.

— Подредете се на вратата! — изрева през откритото пространство. — Готови за атака! Конят ми! Тук, бързо!

Имаше усещането, че е минал само миг, откакто беше на топло, заспал под одеялата. Разтърси глава. Със силата на волята си се мъчеше да се успокои, защото паниката щеше да го съсипе. Солсбъри беше там навън и е бил атакуван. Единственият ответ можеше да бъде да разбие онези, които водеха бой сред дърветата, да хвърли всеки мъж от замъка Сандъл срещу тях.

Йорк видя сина си Едмънд сред онези, които всеки момент щяха да излязат през главната порта. Сърцето му биеше тъй силно, че едва не припадна, но протегна ръка и издърпа младежа до себе си, като наведе глава и му заговори:

— Едмънд, заеми позиция при вратата на любовниците в западната стена. Знаеш къде е. Стой далеч оттук. Изчакай там да мине денят.

Миниатюрната вратичка беше скрита високо във външната стена, невидима за всеки нападател. Въпреки това Йорк я бе показал на синовете си, издърпа гъстия бръшлян, за да им покаже откъде, един по един, хората биха могли да избягат. Наричаха я вратата на любовниците, за да прикрият истинското й предназначение, таен изход за спасение, когато крепостта бе пред превземане.

Синът му се стъписа при това предложение.

— Нима това е нападение, тогава? Армията на кралицата ли?

— Не знам — сряза го Йорк. — Във всички случаи, Едмънд, ти не си част от това. Вземи двама със себе си и използвай вратата. Днес не мога да се притеснявам и за теб.

Наведе се и целуна сина си по бузата, като за миг го прегърна.

— Върви!

Едмънд може би отвърна нещо, но баща му вече бе обърнал гръб. Бяха му донесли снаряжението и коня. Той седна на високия стол, който поставиха пред него, а прислужниците завързваха и закопчаваха плочки по бедрата му и обуваха на краката му ботуши с шпори. Той видя, че синът му все още стои там и гледа с копнеж през главния портал, докато го отваряха, а оттам се виждаха отчаяните мъже, които се мъчеха да влязат вътре.

— Върви! — изрева баща му и го стресна тъй, че той на мига тръгна.

С внезапно движение Йорк скочи от стола, щом ловците се втурнаха край него. Сграбчи един, като едва не го повали, тъй рязко спря хода му.

— Кой ни напада? — попита го.

— Не видях знамена, милорд. Мисля, че чух как викат Пърси, но те надойдоха от всички посоки и аз…

— Колко са? Къде е Солсбъри? — извика графът и накара човека да се свие от страх.

— Не видях, милорд. Имаше много хора, но дърветата. Не знам…

Йорк изръмжа и го бутна настрани. Мъжете му наизлизаха навън през подвижния мост, образуваха редици пред крепостта, сякаш зърно се изливаше върху земята, дърпаха се настрани, за да позволят на още и още да се появят на светлината.

Йорк отиде при тях веднага щом успяха да го облекат в доспехи, хванал юздата на коня си, с шлем и меч в едната си ръка.

Извън стените той усети как вятърът духа над открития терен, носейки мразовит дъх. Надяна шлема и закопча каишката под брадичката си. Кимна на войника, който му подложи кръстосаните си длани, постави металния си ботуш върху им и с едно плавно движение се метна на коня. Чу как мъжът изруга, когато шпората прониза палеца му, но не погледна надолу. Вместо това вдигна ръка, а после рязко я свали.

Капитаните изреваха заповед „Напред“, макар половината воини да бяха още в крепостта. Сандъл не беше построен така, че хиляди да могат да излязат лесно от него, но Йорк си представяше как повалят Солсбъри — като кучета, обградили мечка. С всеки изминал миг го пронизваха страх и гняв, затова не искаше да чака. Водеше коня си в редицата, вторачен в тъмните дървета. Вдигна рязко глава, като чу как нейде в тези листаци от сенки и зеленина прозвуча рог, слаб и тънък звук, някъде издалеч.

— С мен! — изрева надолу по редицата. Пришпори коня си и той хукна в галоп, юздите опънати като метални пръчки по врата му.

Мъжете удвоиха скоростта и се спуснаха с него през полето, оставяйки замъка и безопасността му зад себе си.

 

 

Солсбъри извика от болка, когато нещо прелетя пред очите му, удари рамото му и изчезна в храсталаците. Конят му се вдигна на задни крака и зарита по някого отдолу, щом се опита да грабне поводите. Гората изведнъж бе оживяла от хора, прииждащи тихомълком от всички посоки. Той се въртеше ли, въртеше, благодарен, че е взел меча си, размахваше го с все сила и ги държеше надалеч. Мъжете с него се биеха настървено за живота си и за безопасността на графа. Вече дори не знаеше в каква посока се намира замъкът Сандъл, знаеше само, че трябва да се измъкне, ако изобщо искаше да оцелее.

Тъкмо бяха навлезли в гъстата гора и нападението започна. Той все още нямаше представа дали врагът бе чакал него, или пък бе попаднал в засада, преди още да са били подготвени. Но нищо от това не би имало значение, ако не можеше да се върне, а шансовете се стопяваха пред очите му, докато посичаха всичките му войници наоколо. Повечето от ловната му дружина носеха ризници, толкова ценни бяха, че никога не ги оставяха без надзор. Но пък нямаха щитове и тежките остриета бяха рядкост, носеха предимно ками и малки брадвички, които се закачваха на коланите. Онези, дето ги връхлетяха иззад сумрака на дърветата, размахваха бойни брадви и дълги мечове, носеха шлемове и доспехи.

В далечината някои от хората му се откопчиха и хукнаха, проклинани от другите, дето останаха. Разбираше ги, за бога, разбираше ги добре. Накъдето и да погледнеше, към него настъпваха мъже, а дясната му ръка вече започваше да се уморява. Те сякаш извираха от гъсталаците, с изподрани, разкъсани лица, изцапани в зелено, озъбени, сграбчваха хората му и удряха, удряха, докато те почваха да плюят кръв и падаха на земята.

Един от ловците му се бе опитал да надуе рог, но звукът бе пресечен още в началото, щом стрела прониза гърдите му и той се срина. Друг го грабна и се помъчи да избяга, като същевременно изсвири. Но го спря облечена в желязо ръка, която стърчеше като пръчка, и той се търколи по гръб, подхвърляйки рога на трети. Този мъж успя да изсвири дълга нота, но някак загуби кураж и хукна през гъстата и ниска растителност, следван от трима войници на противника.

Солсбъри се огледа, обзет от ужас и чувство за безнадеждност. Те нямаха край, а неговите мъже падаха покосени наоколо. Пришпори коня си и животното прескочи някакъв храст, като пръхтеше и цвилеше стържещо, на пресекулки. Графът видя как някакъв мъж тича между две дървета и се хвърля връз него с огромен плонж. Замахна с меча си и усети, че реже месо, но после бе запратен по гръб на земята. Тогава конят му хукна да бяга, а той можеше единствено да го гледа как се отдалечава със стремена, размятани из въздуха.

Върху му се нахвърли брадат мъж, сякаш изникнал отникъде. Солсбъри се бореше, но беше много по-слаб. Онзи изръмжа нещо на шотландско-галски и вдигна брадвата над главата си.

— Мир! Откуп! — изкрещя графът. Беше толкова близо, че виждаше всяка пора, всяка драскотина по подивялото лице на мъжа.

За негово облекчение, нападателят го освободи от хватката си и се оттегли, облегна се на дръжката на брадвата и го загледа. И докато той се изправяше до седнало положение и се опитваше да заговори, младият шотландец изведнъж му се метна и го удари така, че загуби свяст.

 

 

Йорк чу коня, преди да го види. Собственото му животно се бореше да си пробие път през непроходимата гора, изтласкано насила от криволичещите нишки на животинските пътечки, за да може той да се движи наедно с хората си. Йорк дръпна юздите при звука на чаткащи копита и сърцето му сви, щом разпозна жребеца на Солсбъри, хукнал като полудял и вече разранен от тръните и клоните, през които е минал. Паникьосаното животно не виждаше как да пробие през редицата от мъже с вдигнати срещу него щитове, за да го принудят да спре на място, и се завъртя около оста си, ритайки с копита.

— Пуснете го да мине! — извика Йорк и продължи напред. — Не може да са далеч оттук.

Той различи донякъде пътеката, която конят бе оставил, и се опита да я проследи, макар че тя тъй кривеше и обикаляше, че беше почти невъзможно. Стори му се, че чува шум пред себе си, и протегна напред ръка. Капитаните му видяха и повториха жеста, като спряха безмълвно редиците от мъже.

Гората притихна, всички животни и птици отдавна бяха избягали далеч от тях. Йорк проточи врат, за да види нужната му посока, после различи звука на движещи се мъже, виковете и гласовете на врага в гората. Върху собствената му земя.

Той посочи към източника на звуците и мъжете му отново тръгнаха напред. Видя как гората пред очите им се раздвижи — редица от войници, която се простираше докъдето им стигаше погледът. В същия момент забелязаха и него и от двете страни избухна оглушителен рев. Йорк вдигна щита си и шумно спусна забралото, замахвайки с меча си за първия удар.

Армиите се сблъскаха и нямаше пространство за маневри или престрояване. Едната редица се огъваше пред другата и всяка смърт беше облято в пот, огласено от стенания убийство, в достатъчна близост, та да вдишаш същия въздух и да бъдеш опръскан с кръвта на другия, когато той падне. Йорк удряше ли, удряше всичко, що успееше да достигне, използвайки височината на коня си и дългия си меч, за да сее ужасна сеч. Но в миговете между замахванията си той виждаше как тълпи от войници напредват отляво и отдясно. Обграждаше го огромна сила. Наддаде тъжен вик заради Солсбъри, но нямаше друг избор.

— Отстъпете в редица! Стойте с лице към тях, но се отдръпвайте към замъка!

Още веднъж изрева заповедта и чу как капитаните му я повтарят с пълен глас, вече в отстъпление. Трудна работа беше, някои от тях бяха просто момчета от Лондон, обучени криво-ляво, стъписани пред дивашкото кръвопролитие, което не бяха очаквали.

Вражеските войници чуха заповедта му и започнаха настъпление. Йорк скръцна със зъби, когато видя, че някои от тях са облечени в синьо и жълто. Хора на Пърси, дошли да си отмъстят заради всички свои господари, които бяха загубили. Той се отдръпваше с кръгови движения, обръщаше коня си и галопираше обратно, после пак заставаше с лице към нападателите си. Не можеше да си спомни доколко се е отдалечил от замъка, не беше съвсем сигурен. Всяка крачка беше трудна, когато ревящи мъже с вдигнати брадви се втурваха срещу тях и замахваха с оръжието си в кръгови движения, сякаш жънеха овес. Войниците на Йорк падаха и пак се вдигаха, отстъпвайки, мъчеха се да образуват стена от щитове, но все пак гледаха в краката си, за да избегнат коренища и трънаци. Без да щат, се събираха в центъра, като търсеха защита сред тълпата, макар че по този начин онези по фланговете се разреждаха и падаха покосени.

Йорк направи още един кръг и видя пред себе си просветление. Молеше се на Господ да не е просто празнина в листака. Прекръсти се и даде заповедта, която те се надяваха да чуят.

— Веднага, тичайте и се прегрупирайте на открито! — Хората му моментално излетяха, още преди да е спрял да крещи, и трябваше да галопира с все сила, за да бъде редом с тях, докато конят му прескачаше храсти и излизаше на открито на зимното слънце и вятъра. Не беше сгрешил. Замъкът Сандъл лежеше отпред и хиляди мъже тичаха да се подредят в редици на откритото пространство, тупаха с ръце по коленете си с разгневени лица.

Усещането за подухващ вятър и хоризонт възвърна увереността им, накара ги да поискат да срещнат воините, дето тъй ги бяха уплашили в мрачната гора. Те вдигнаха оръжие и изреваха предизвикателно, докато гората бълваше войници направо върху полето.

Първите бяха посрещнати с трясък на щитове и голи мечове, но все повече и повече прииждаха, като успяха да заобиколят дори множеството, струпано пред Сандъл, заливайки го като вълна. Йорк веднага обърна коня си, щом видя как през откритата площ тичат шотландски воини с извадени ниско долу мечове. После те скачаха и с трясък разбиваха щитовете и ризниците на хората му. Сърцето го заболя, като съзря стрелците, които притичваха от фланговете им, защитени от стотици други, застанали с меч и щит пред тях, за да бъдат недосегаеми.

Стрелите полетяха след миг и битката ту напредваше, ту се отдръпваше на поляната пред замъка. Войската на Йорк беше настървена и всеотдайна, не се щадеше, но нямаше начин да разбие потока от войници, които прииждаха все така иззад дърветата. Стотици от нападателите бяха убити, но винаги идваха други, за да секат по редиците му, ревяха и се блъскаха. Стрелите летяха на рояци, поваляха хора или ги принуждаваха да вдигнат нагоре щитовете си, тъй че оставаха уязвими за удари отдолу.

Йорк и хората му биваха изтласквани все по-назад, докато конят му не се озова в третия ред, на не повече от петдесетина ярда от големия портал на Сандъл. Не можеше да се изтегли по малкия подвижен мост. Тъй както бе забавил тръгването им, тесният проход би се задръстил и сега от тела, ако се опитаха да потърсят закрила зад стените на замъка. Той пое дълбоко въздух, затвори очи и напълни дробовете си с въздуха, който бе познавал през целия си живот. Когато отвори очи, видя пред себе си Маргарет.

Кралицата яздеше кафява кобила, заобиколена от дузина брадати шотландци като нейна лична охрана. Бяха скупчени в самия край на бойното поле и наблюдаваха, едва показали се иззад дърветата. Деляха ги не повече от триста крачки и той ясно различаваше усмивката на лицето й. Стори му се, че разпознава до нея Дери Бруър, и поклати глава.

Сякаш цял век мина, докато обхождаше с поглед бойното поле да открие и най-малкия лъч надежда. Битката около него продължаваше и всеки следващ момент ги доближаваше до пълния разгром. Всичко беше свършено. Той прокара език по устната си кухина, за да събере достатъчно слюнка да заговори. Внимателно прибра меча в ножницата и вдигна дясната си ръка.

— Мир! Предавам се! В името на Йорк, предайте мечовете си! — трябваше да повтори заповедта с пълен глас, преди да го чуят.

Мъжете му го изгледаха втрещени, по-скоро може би от облекчение. Те също виждаха накъде върви схватката. Онези в тила поставиха оръжието си на земята и вдигнаха ръце, за да покажат, че са го сторили. Той чуваше същата команда да отеква от другата им страна. Бавно, шумът от боя заглъхваше, заменен от виковете на ранените и умиращите — звук, който изведнъж прозвуча вцепеняващо в настъпилата тишина.