Кон Игълдън
Света троица (24)

22.

Хората на Солсбъри докуцукаха до Лъдлоу с разранени крака и изтощени до крайност. Графът, когото следваха, не им беше дал мира в продължение на петдесет мили, подтикван от ужасния страх, че ще завари замъка на Йорк под обсада. Пристигнаха, като едва се държаха на краката си, за битка не ставаше и дума, но там нямаше помен от нападаща армия. Солсбъри предаде благодарности на капитаните си и им позволи да лагеруват до четирите хиляди, които вече се бяха настанили там.

Войниците на Йорк гледаха как озверелите от глад мъже на Солсбъри се трупат край казаните за храна или просто лягат на тревата, за да спят. Новопристигналите не водеха обоз със себе си след изтощителния поход. Щом луната висна ниско на небесата, стотици сержанти от армията на Йорк обиколиха наоколо и раздадоха одеяла и вода, бира и месо, всичко, което имаха, в замяна на вести от битката.

Пристигането на новата войска покачи градуса на напрежение из огромния лагер край Лъдлоу. Нови редове от заострени дървени прътове бяха побити в земята и мнозина благославяха реката, дето извиваше около замъка откъм запад и юг, като така принуждаваше всеки враг да навлиза от изток.

Каруците на Солсбъри пристигнаха на другия ден и това позволи на хората му да опънат палатки и да върнат малко от онова, което им бяха дали. Онези от ранените в битката, които можеха да ходят, пристигнаха, залитайки, ден след това и се строполясваха с облекчение при вида на опънатите навред палатки около крепостта на Йорк. Поименната проверка установи, че липсват цели осемстотин души, докато доста други бяха само в тежест на лечителите и на снабдителите с провизии.

Вечерта на третия ден съгледвачите на Йорк се върнаха с вестта, която всички тъй или иначе очакваха. Кралските Храбреци бяха забелязани на дванайсет мили оттам. Всеки един от шестте хиляди, присъстващи в Лъдлоу, се нахрани до насита, поправи всичко, което беше счупено, и наточи оръжията си. Онези, които имаха коне, се погрижиха за тях, а отрядът от стрелци зае позиция пред замъка. Фургоните на Солсбъри за пореден път влязоха в действие, като блокираха южния подстъп откъм Лъдфорд през моста.

При падането на нощта войниците на Йорк потънаха в неспокоен сън, прекъсван от викове и кошмари, докато пак не затвореха очи с надеждата някак да преминат тъмните часове. Крепостта беше Лъдлоу, но реката защитаваше гърба им не по-малко от каменните стени зад тях. Всеки войник знаеше, че най-сетне ще им бъде позволено да тичат вътре за защита — но ако се стигнеше дотам, битката щеше да е загубена и замъкът със сигурност щеше да падне. Те бяха щитът и мечът, а не бойните кули на Лъдлоу. Пазачите се смениха в полунощ и от падналата вече лека слана лагерът заблестя. Пазачите тропаха с крака и духаха в дланите си в очакване на зората.

Луната изчезна на юг и яркостта й бързо избледня. Докато небето преливаше от звездна светлина и мрак към първите нюанси на сивото, Солсбъри и Уорик се изкачиха по стълбите на най-високата кула, за да се вгледат на изток. Йорк и Едуард Марч бяха вече там и разговаряха тихо, когато бащата и синът Невил стигнаха до най-горното стъпало.

— Елате тук и ще ги видите — махна им Йорк.

Солсбъри присви очи в сумрака и зърна миниатюрни точици светлина в далечината, които мигаха и се местеха напред-назад.

— Колко са? — попита Солсбъри, като въпросът беше отправен колкото към младите мъже със зорки очи, толкова и към Йорк.

— Колкото си оставил живи из пустошта, плюс силите на краля — отвърна Йорк.

Той бе крещял и беснял през първата вечер, като чу на колко много войници Солсбъри е позволил да избягат. Приятелят му бе изтърпял тирадата, знаейки, че тя е плод на страховете му. Вярно, че можеше да тръгне по дирите им и да посече потоците от Храбреци на кралицата, които се изнизваха покрай него. Но можеше също те, прегрупирайки се, да дадат отпор и да го победят. Вместо това бе предпочел да следва първоначалния си план и да подсили Лъдлоу. Сега нямаше смисъл да съжаляват, че не бе избрал друг път.

В далечината редицата от факли все повече растеше — чак до хоризонта, докато четиримата мъже само се вглеждаха в тях мрачно и безмълвно. Йорк познаваше земята на изток най-добре от всички, затова и беше най-силно впечатлен, разтриваше тила си и клатеше глава.

— Все пак, може и да е трик — рече. — Мъже с факли, на разстояние един от друг, така че да изглеждат повече, отколкото в действителност са.

Сам не го вярваше и никой от останалите не отговори.

Слънцето щеше да разкрие числеността на кралската армия, изправена пред Лъдлоу.

— Лъдлоу никога не е бил превземан — заяви Йорк след време. — Тези стени ще продължават да стоят дълго след като ние си отидем, все едно колко кожари или земевладелци са решили да го нападнат през тази година.

Небето зад приближаващата армия бавно просветляваше, чисто и бледо. Йорк застина, щом започна да различава тъмните форми на оръдията, които мъжете влачеха със себе си. След като вече знаеше как да ги разпознава, той ги затърси с очи и се приведе още повече над камъните, толкова, че на Солсбъри му се прииска да го хване за ръката, преди да е паднал. Дузина тежки оръдия бяха довлечени до Лъдлоу, всяко от които можеше да изстреля желязно гюле по въздуха на разстояние цяла миля. Поставени под стените, та били те и стените на Лъдлоу, те щяха да причинят ужасяващи разрушения.

— Дошли са да ни разбият — прошепна Солсбъри.

Той усети как Йорк се разгневи на думите му, но светлината преди изгрева бе достатъчно силна за да могат всички да видят с очите си размерите на кралската армия. Едва можеха да различат благородническите знамена в меката сивкава утрин, но числеността им беше плашеща, поне два пъти повече от онези, които се бяха събрали зад името на Йорк.

— Виждам емблемата на Пърси — рече Едуард и посочи с пръст. — Лорд Грей ей там. Ексетър. Бъкингам. Съмърсет отляво, виждате ли? Това там знамето на Клифорд ли е?

— Да — отвърна Йорк. — Огромна глутница песове и момчета без бащи, тъй ми изглежда. Трябваше да убия Бъкингам в Сейнт Олбънс, когато се беше проснал на пода с лице, разрязано на две. Търсете кралската емблема с лъвовете. Или пък лебеда на кралицата. Тази вълчица ще е сред тях, сигурен съм.

Кралската армия спря на половин миля в далечината, засвириха рогове, които и мъртвите щяха да събудят, или поне всеки йоркист, дето би могъл някак си да проспи трясъка и тътена от тяхното пристигане. Редовете от факли бяха загасени, тъй като слънцето изгря изцяло, и Йорк и Солсбъри само можеха да се блещят от изумление срещу дузините рицари в доспехи, яздещи нагоре-надолу по протежение на първите редове с разветите знамена на всички родове, които бяха представени там, начело с трите златни лъва върху червен фон. Това беше представление, предназначено да всее страх и шок — и доста добре си свърши работата.

В първия ред екипажите от топчии вдигнаха огромните дула от черно желязо и поставиха дървени блокове под тях. Йорк стисна дясната си ръка в юмрук, като видя, че палят мангали, и мъже припкат край тях с чували с черен прах. По целия фронт на кралската армия във въздуха се извиха тънки струйки дим. Мъжете по зъбчатите стени чуха заповедта, един-единствен глас, на който отговори гръмотевичен тътен и такава експлозия от дим, че половината кралска войска изчезна зад него.

Във въздуха помежду им не излетяха метални гюлета. Пламъкът и димът бяха само предупреждение и демонстрация на мощ. У никого, видял това, не остана и грам съмнение, че следващият изстрел вече ще разкъсва тела и ще разбива стените на замъка. Но такъв не дойде. Вместо това един-единствен вестител излезе на кон пред останалите, придружен от шестима мъже. Двама от тях надуха рогове, докато останалите развяваха кралските знамена и лъвовете заплющяха. Те стигнаха до силите на Йорк и вестителят занарежда с пълен глас. Малко от думите му достигнаха до кулите, макар че четиримата мъже отгоре проточиха вратове, за да чуят. Йорк наблюдаваше с кисел вид, докато глашатаят приключи речта си и изчезна от поглед, насочвайки се към вътрешността на замъка. Щяха да го пропуснат да мине, за да остави посланието си на господаря на Лъдлоу.

Йорк се обърна към графовете до себе си и накрая спря поглед върху сина си, който стърчеше над всички тях, облечен в доспехите си. Като останалите и Йорк бе пребледнял, разколебан. Знаеше, че кралският пратеник ще бъде доведен при него, затова заговори бързо, докато още бяха сами.

— Не съм си мислил, че самият Хенри ще излезе срещу мен — рече той. — Независимо как са го сторили, не знам дали мъжете няма да се огънат при това положение.

Терзанията, които изпитваше тази малка група, застанала на бойниците, щяха да обземат и всеки войник, който стоеше отдолу. Едно беше да вдигнеш оръжие срещу някой друг лорд, особено от онези, дето Йорк бе обвинил, че са изменници и манипулатори на кралското мнение, съвсем друго бе да застанеш срещу краля на Англия на бойното поле. Всички можеха да видят карето от издигнати флагове и знамена.

— Половината от тях са фермерски синове — наруши тишината Едуард. — Можем да ги прогоним, точно както са си плюли на петите на Блоър Хийт. Нека двамата с Уорик поведем нашите две хиляди срещу фланга им. Ще ги притиснем отстрани, докато останалите атакуват центъра. Нашите мъже са ветерани, сър. Всеки от тях струва колкото двама или трима от тези тук — още докато говореше, граф Марч усещаше отчаянието на Солсбъри и на баща си. Младокът погледна към Уорик за подкрепа, но дори и той поклати глава.

Солсбъри се взря нагоре към стълбите, преценявайки дали няма да го чуят.

— Баща ми е бил нападан много пъти в тази земя — изведнъж каза той. — И все от един и същи шотландски главатар. Ралф Невил беше предпазлив човек, но в един случай се оказало, че го превъзхождат по численост, а го били сгащили на открито място. Знаел, че ако остане да се бие, ще загуби всичко.

Тримата до него го слушаха внимателно, а Солсбъри отново погледна към стъпалата.

— Той изпратил напред трима свои слуги, трима мъжаги с два сандъка сребро, оставил ги сами на една ливада, докато шотландците от клана пълзели към тях като вълци, каквито всъщност си и били. Сигурно неочакваният им късмет ги направил мнителни, или пък просто вече били научили, че графът е хитър враг. Хората на главатаря очаквали някаква клопка и докато успеят да се уверят, че няма такава, баща ми вече се бил оттеглил и се скрил в една крепост, недосегаем за атаките им.

— А какво станало със среброто и с хората му? — попита Едуард.

Солсбъри сви рамене.

— Взели всичко. Мъжете убили, а среброто набързо потеглило към дома на главатаря. Напили се до забрава заради спечеленото богатство и все още спели, когато хората на баща ми ги нападнали в тъмното. Бил довел предостатъчно воини за тази работа, а после пък проследили дирите на онези със сандъците през полята и горите. Хората на баща ми убили главатаря в дома му и насекли сподвижниците му, преди да успеят да се надигнат, за да се защитят. На сутринта си взели обратно сандъците и се върнали през границата. Този спомен беше любимият на баща ми в късните му години. Сгрявал се в студовете, като си спомнял как онези зяпнали от изненада, твърдеше той.

Тропотът на стъпки го накара да вдигне предупредително ръка към всички и да замлъкне рязко, без да довърши онова, дето искаше да каже.

— Милорди, говоря от името на Негово Величество Хенри, крал на Англия, Ирландия и Франция, Пазител и Защитник на кралството, херцог на Ланкастър и Корнуол, Бог да благослови името му — вестителят направи пауза и преглътна от неудобство под студения поглед на мъжете, към които се обръщаше. — Милорди, имам мисията да заявя пред вас, че кралят ще помилва всички онези, които са вдигнали оръжие срещу него. Ще прояви милост към всеки, който приеме неговото опрощение без забавяне — тук той трябваше да събере кураж да продължи и по челото му изби пот, — с изключение единствено на херцог Йорк, граф Солсбъри и граф Уорик. Тези мъже са обявени за предатели и трябва да бъдат предадени на кралските сили и на кралските власти.

— Ами граф Марч? — попиша Едуард, искрено обиден, че не е бил споменат.

Вестителят погледна нервно към огромния мъж, който клатеше глава.

— Не са ми казали да спомена това име, милорд. Аз… не мога…

— Вървете, сър — рече Йорк внезапно. — Ще изпратя отговора си по обед със свой собствен вестоносец. Ще се върнете ли при кралската армия?

— Да, милорд. Негово Величество чака да чуе отговора ви.

— Тогава крал Хенри е сред войниците, тъй ли? Присъства на бойното поле?

— Видях го със собствените си очи, милорд. Заклевам се. Ще изчакам отговора ви, ако пожелаете.

— Не — отвърна Йорк и го освободи с рязък жест. — Върнете се при господаря си.

Вестителят отново се поклони и изчезна, придружен надолу от прислугата на Йорк.

Солсбъри видя, че Йорк се готви да раздаде бесни заповеди. Още щом вестителят се отдалечи, той побърза да заговори:

— Историята на баща ми е ключът към тази врата. Не можем да издържим днес. Нямаме нито достатъчно мъже, нито достатъчно силни стени да устоим на такава армия.

— Какво, ще ме накараш да бягам ли? — нахвърли се върху най-стария си приятел Йорк.

— Нима кралят не предложи опрощение? — веднага отвърна Солсбъри. Вестоносецът му беше помогнал неволно, но Солсбъри трябваше да открие точните думи, с които да успокои настръхналата чест на Йорк. — Кажи на капитаните си да чакат завръщането ти. Кажи им, че кралят е просто маша на Пърси или пък залог на френската си кралица — той вдигна ръка и повиши глас, когато Йорк започна да спори. — Кажи им, че ще се върнеш през пролетта и че един водач избира мястото, на което ще стои, а не оставя врага си да му го избира. И Господ сам знае, че кралят не е популярен. Той почти не е напускал Кенилуърт от колко време вече? Не е свиквал парламент от три години, няма ред в страната. Не го обичат много, в сравнение с теб. Нека твоите и моите мъже си получат опрощението, Ричард! Нека се върнат по домовете си, като знаят, че това е просто все едно си поемат дъх между два удара, преди да разбием тази кралска паплач, лордовете един по един, човек по човек!

Йорк го беше зяпнал с леко отворена уста. Изглеждаше така, сякаш се бореше с предателството, и синът на Солсбъри добави своя глас в спора.

— Не можем да победим тук — тихо рече Уорик. — Знаем, че това е истината. Можем да умрем тук, най-вероятно, но бих предпочел да им дадем този малък триумф — а после да се върнем и да ги нападнем, когато са задрямали, опиянени от успеха си. Последната победа е важната, милорд Йорк, а не пътят към нея.

Гневът у Йорк бавно се изпари, главата му клюмна, той се подпря на назобената каменна стена. Без да обръща внимание на Уорик, отправи умоляващ поглед към Солсбъри.

— Смяташ, че можем да се завърнем след такава загуба? — попита с глас, прегракнал от болка.

— Изненадаха ни тук. От наша страна и ние ще ги изненадаме. Няма нищо недостойно при подобни обстоятелства, Ричард. Ако не беше така, щях да надуя роговете заедно с теб и да приключа с това днес по един или друг начин. Нима искаш да се откажа от живота си на това място? — Солсбъри вдигна гордо брадичка. — Ако дадеш заповед, ще се бием до последния човек. Ще ударим силно кралските…

Тропот и звънтене на доспехи прекъснаха думите му и четиримата погледнаха над кулите към събраните армии долу. Уорик възкликна, като видя знамената на придвижващите се войници.

— Какво правят тези? — извика той шокиран. — Това е капитан Тролоп, който отвежда войниците ми. Какво…

Уорик замлъкна, когато редиците на шестстотин ветерани от Кале издигнаха бяло знаме и приближиха към кралските сили. Посрещнаха ги враждебно приготвени пики, както и рицари и лордове, които излязоха напред. Докато Уорик ги наблюдаваше отвратен, редиците се разделиха, за да пропуснат маршируващата колона.

— Господи, Боже мой! Това е краят! — възкликна Солсбъри. — Тези мъже ни бяха нужни — и се обърна към Йорк. — Не е лесна работа да застанеш срещу краля, приятелю. Ако напуснеш това място, можем да подготвим капитаните за връщането си. Няма да бездействам, заклевам се. Ще пратя на всеки писмо с клетва, че съм верен на краля, като моля единствено той да защитава Хенри от зли хора.

— Не мога да се махна! — викна Йорк и го заглуши. — Не разбираш ли? Ако си тръгнем тази нощ, ще бъдем лишени от права с Указа, всеки един от нас! Йорк и Солсбъри — няма ги! Уорик — няма го! Марч — изчезва. Делото на целия ми живот, родът ми, името ми, почернени от техните укази, разсипани и унищожени! Проклет да си. Проклет да си крал Хенри и френската ти кучка. Предпочитам да умра тук с тези стени зад гърба си.

— Аз пък предпочитам да живея — обади се с твърд глас Уорик, пресичайки скръбната му тирада. — Предпочитам да живея, за да мога да преча на всеки закон, който те направят. Да живея, за да мога да държа парламента в ръката си и да ги принудя да скъсат тези наредби и укази. Да живея, за да мога да си отмъстя на враговете, заедно с онези, дето разбират, че Йорк също е с кралско потекло. Това бих сторил, милорд. Но баща ми каза истината. Ако пожелаете, ще остана с вас и ще гледам как войниците разрушават дома ви и онези, които обичате. Ще стоя до вас, когато ги пуснат да изнасилват и изтезават, подпалват и разбиват всичко, което ви е мило и драго. Такава е клетвата ми и силата на думата ми. Съдбата ми е във вашите ръце.

Йорк огледа тримата мъже, които чакаха неговото решение. Беше в капан, раздвоен между два пътя, всеки от които толкова страшен, че можеше само да гледа в една точка и да се тресе. След дълга пауза той кимна.

— Все още имам приятели в Ирландия. Мъже, които нехаят за указите и които ще ме защитават на моя земя. Ще дойдете ли с мен?

— Аз не — рече Солсбъри. — Кале ще ме държи далеч от лапите на кралските служители, но пък е близко до Кент. Достатъчно близко, за да прескоча отсреща в някоя тъмна нощ следващата година.

— Уорик? — попита Йорк.

— Кале — твърдо отговори той.

— Едуард? — рече Йорк и се обърна, поглеждайки нагоре към сина си, който стърчеше като дърво над тях. Младежът се сгърчи, разкъсван между две крайности на лоялност.

— Ако позволиш, татко, бих предпочел да се върна във Франция. Няма по-добро място да събера армия и да се върна обратно.

Ако изборът на сина му бе удар за него, Йорк с нищо не го показа. Кимна и потупа Едуард по рамото.

— Към отсрещните ливади има пътека и мост на запад от Лъдлоу. Пътят е тих и ще ни отведе надалеч. Трябва да разговарям с жена си, преди да тръгна, както и с капитаните си. Трябва да им се каже какво да очакват. Какво ще речете за завръщане през април, след шест месеца?

— Дайте ми девет месеца, милорд — отвърна Уорик. — Девет месеца и ще събера достатъчно мъже, за да спечелим всичко, дето сме загубили.

Йорк кимна, преструвайки се на неподвластен на изтръпващото отчаяние, което скова крайниците му.

— Много добре. Ще очаквам да чуя, че сте прекосили в първия ден на юли, дай Боже, всеки един от вас. Дайте ми клетва, че ще стъпите на английска земя през юли следващата година, или ще се прочуете като мъже без вяра, клетвопрестъпници. С Божията благословия ще им го върнем тъпкано за този позор.

Тримата графове се заклеха пред Ричард Йорк, стиснаха му ръката и коленичиха край бойниците. После, в мрачно настроение, слязоха надолу, за да уредят бягството си.

 

 

Когато настана вечер, из цялата крепост Лъдлоу и на юг в селцето Лъдфорд запалиха факли. Огромните порти на крепостта се разтвориха и първите редици въоръжени рицари навлязоха вътре с развети знамена на всички благородни родове, които представляваха. Херцогиня Сесили Йоркска застана да ги посрещне във вътрешния двор зад вратите, застинала и притихнала, докато въоръжените ездачи профучаваха край нея, търсейки някаква следа от съпруга й или пък от някакъв вид клопка. Те трополяха и обикаляха из целия замък, ритаха врати и всяваха ужас у слугите, които се тресяха със сведени глави, очаквайки всеки момент да бъдат пронизани.

Минаха два часа, преди кралица Маргарет да влезе в Лъдлоу. Тя яздеше странично на седлото начело на стотина свои Храбреци и Томас, лорд Егремонт, беше този, който й помогна да слезе от коня. Лицето й бе сковано в презрителна ледена гримаса, когато застана пред съпругата на Йорк и огледа по-възрастната жена с хладна възбуда.

— Та, значи, смелият ви съпруг избяга, тъй ли? — попита Маргарет. — Като последния страхливец.

— А вашият никъде се не вижда. Спи ли — или пък се моли? — отвърна със сладък гласец Сесили. Очите на кралицата се присвиха, но тя продължи: — Спечелихте тази вечер, мила моя, но съпругът ми ще предяви претенции за това, което му се полага. Не бива да се съмнявате в това.

— Той няма да разполага с това място — рече Маргарет, като посочи с ръка каменните стени наоколо и се усмихна на по-възрастната жена, която някога й се бе струвала застрашителна. — Лъдлоу ще бъде продаден сега, когато Йорк е един от простолюдието, заедно с всеки друг камък и късче земя, дето някога е притежавал. Къде ли ще прислониш глава тогава, Сесили? Без прислуга да те обслужва или друго име освен това на съпругата на изменник? Видях Указите с гордо положения кралски печат отгоре. Няма да намериш подслон и при Солсбъри, и Уорик след месец. Те всички са обект на Указа за отнемане на права и тази отвратителна троица е разчленена.

Сесили Йорк потръпна, сякаш думите бяха удари с камшик. Недалеч се чуваха крясъци и писъци, докато кралските войници вилнееха из село Лъдфорд, изпълнявайки заповедта да търсят Йорк.

— Аз се омъжих за мъж, миличка — рече Сесили, — а не за дете. Може би, ако ти бе сторила същото, щеше да разбереш защо не се страхувам.

— Аз пък се омъжих за крал — сряза я Маргарет, побесняла от хладнокръвната демонстрация на превъзходство на тази жена.

— Да, така е. И в замяна той загуби Франция. Не смятам, че това беше най-добрата сделка, мила моя, а ти?

В яростта си кралицата искаше да удари Сесили Йорк. И може би щеше да го стори, ако не бяха довели децата й. Най-големият, Едмънд, бе прегърнал с всяка ръка по една от сестричките си. На шестнайсет той беше почти с телосложението на мъж, макар да носеше само туника с колан и нямаше оръжие. Едмънд носеше най-малкото си братче подпряно на хълбока си. На Ричард не му беше удобно така и, вкопчен в брат си като уплашено коте, той гледаше с ококорени очи наоколо.

Сесили се обърна към тях и протегна ръце към най-малкия.

— Ела тук при мен, Ричард — рече тя и му се усмихна, а той едва ли не скочи от брат си в ръцете й и тя залитна под тежестта му.

Малкото момче трепереше, докато се изкатери по нея на безопасно място, и издаваше тихи животински стенания. Сесили го целуна по челото, обърна се към Маргарет и повдигна веждите си в безмълвен въпрос.

— Сега трябва да отведа децата си, освен ако нямаш още нещо за казване?

Едно от момичетата започна да плаче и да ридае при вида на толкова много непознати войници в дома им. Сесили й каза да мълчи и остана да чака позволението на кралицата да се оттегли. Маргарет прехапа устни и с неудоволствие освободи съпругата на Йорк. Остана загледана след тях, докато излизаха през портите, и се почуди на собствената си завист и тъга.