Кон Игълдън
Света троица (14)

12.

Не една и две глави се цепеха от болка и много лица бяха пребледнели в кралската колона на следващата сутрин. Още от зори денят беше ясен и студен, а настроението из огромния лагер — приповдигнато. Половината от присъстващите бяха на коне, огромни стада коне цвилеха и пръхтяха, тръскайки глави при първия допир на звънтящите хомоти и юздите. Старшите съдии, дето не бяха успели да си намерят подслон в града, излизаха сковано от шатрите си, прозяваха се и се чешеха под робите си, докато слугите им ги обгрижваха.

Всеки лорд, който пътуваше с краля, беше избрал собствено местенце в Уотфорд, белязано със знамената на рода му, тъй че стотици ярки цветни знамена се вееха на утринния вятър. Това на пръв поглед хаотично сборище всъщност беше точно подредено по име, статут и лоялност в семейни групи. От огньовете за готвене се издигаше мъгла, която тегнеше над полята, сякаш ниски облаци ги бяха притиснали. До осем часа бяха приготвили обоза и бяха оседлали конете. Редиците на Пърси бяха най-близо до посоката на процесията, повече от шестстотин рицари и воини с брадви, далеч надхвърлящи всяка друга отделна единица. Никой не оспорваше правото на графа да води. По ранг Съмърсет и Бъкингам стояха по-високо, но те имаха общо едва двеста войници ветерани, масивна сила и инвестиция, която въпреки това се губеше сред огромната армия. Други благородници се боричкаха за позиция, като местата най-близко до краля често се разиграваха на зарове или пък се продаваха.

Колоната се оформи и съгледвачите хукнаха да проверяват всичко наоколо за някаква опасност, като движенията им можеше да се проследят по враните и гарваните из отдалечените дървета, които те стряскаха с появата си.

Крал Хенри облече пълно снаряжение, когато се събуди в господарската къща, още преди слънцето да изгрее, и посети местната черква. Целият блестеше, както яздеше по фланга, а огромният му жребец се движеше с лекота. Отпред на шлема му имаше вплетен златен венец с шипове, който беше толкова част от стоманените му одежди, колкото и от царствената осанка от мъжа. Заобиколен бе от рицари и вестители, държащи знамената с трите лъвчета, докато той напредваше по огромните каменни плочи, с които бе покрит пътят на север.

Хенри се чувстваше буден и жизнен, духът му повдигаха тълпите от хора, които проточваха врат по пътя, за да успеят да го зърнат. Щом видеха краля, те надаваха ликуващи възгласи, които се изтръгваха от гърлата им при спонтанния прилив на гордост и удоволствие. Тази спонтанност бе непредвидена и неконтролирана, но точно затова изпълваше Хенри с удовлетворение. Той стигна до началото на колоната и зае позицията си зад първите три редици, където яздеха лордовете Пърси и Бъкингам.

— Бог да ви благослови всички — рече Хенри.

Двамата мъже се усмихнаха и се поклониха, доколкото им позволяваха седлата, усещайки настроението на краля и как то повдига духа на всички около тях.

Хенри докосваше различни места от доспехите и дисагите си, като проверяваше какво има в наличност. Честно казано, това беше само външно представление и съзнанието му беше леко отплеснато, докато потупваше дебелия врат на коня си и разтриваше ушите му. Все още не се доверяваше на възстановяването си и му беше станало навик във всеки свободен момент да вдишва дълго и бавно, да проверява ставите и мозъка си, да търси счупвания по тялото си. Естествено, костите и мускулите го боляха, бяха все още слаби след толкова дълго залежаване. Но мислите му бяха ясни, когато стискаше здраво юздите. Доволен беше. Погледна назад по протежение на колоната, усети върху себе си погледите на чакащите войници, докато очите му преминаха по редиците им. За мнозина това щеше да бъде момент, за който да разказват на децата си — миг, в който кралят на Англия ги е погледнал в очите и им се е усмихнал. Хенри кимна към всички, после се обърна напред. Слънцето беше изгряло и той бе готов. Колко жалко, че Маргарет не беше тук, за да го види такъв, какъвто беше.

— Милорди, джентълмени — извиси глас, — напред!

Редиците от рицари и воини се задвижиха в синхрон, но тъй като бяха твърде широки за римския път, се простираха сред полята от двете му страни. Беше изненадваща мисъл, но Хенри се сети, че баща му сигурно е бил обграден от подобно множество, когато е разгромил французите при Аженкур. Душата му се преизпълни от въображаемия образ на мъжа, когото никога не беше познавал, и той се почувства близък с него повече от когато и да било. Затвори очи, мъчейки се да усети духовното присъствие на баща си. Бойният крал със сигурност би наблюдавал сина си сега, стига да можеше. Може и да беше една обикновена Съдебна обиколка със съдии, писари и адвокати с изострени лица, които завършваха колоната, но беше също и армия, строена на полето, и Хенри почувства с радост колко всичко е точно на мястото си. Без напрежението да напредват през вражеска територия мъжете в редиците си подвикваха и разговаряха помежду си, докато се придвижваха пеша или на кон, водейки разговори по най-различни въпроси — все едно бяха групичка от перачки на реката. Първите шест мили изминаха под изгряващото слънце. То придаваше пролетна топлина на деня, който се очертаваше ясен.

Зад стената от воините на Пърси крал Хенри не успя веднага да види съгледвача, дето тичаше обратно към колоната и размахваше едната си ръка, докато с другата водеше коня по неравната земя и рискуваше както своя, така и неговия врат. Той принадлежеше към обкръжението на краля и не обърна внимание на въпросите на другите мъже, пробивайки си гневно път през тях, докато те го дърпаха за дрехите и наметалото. Граф Пърси размени поглед със сина си и двамата дръпнаха юздите, спряха на място и оставиха другите да ги задминат, а те се приближиха до краля.

— Скуайър Джеймс! Ела по-близо! — извика му Хенри, щом разпозна младия мъж. Направи му знак и съгледвачът се поклони ниско на селото, едва поемайки си дъх, преди да заговори.

— Ваше Височество, край Сейнт Олбънс има армия. Видях бялата роза на Йорк, орела на Солсбъри и герба на Уорик — мечка и бял жезъл на червен фон. Лагерът им е на изток от града, но по самите улици нямаше следа от тях.

Граф Пърси бе довел коня си достатъчно близо, за да чуе всяка дума, и старецът сякаш се изду от възмущение заради своя крал.

— Може ли да го разпитам, Ваше Височество? — рече Пърси и наведе глава.

Хенри кимна. Искаше да ги остави да разговарят, докато той мисли.

— Колко са? — излая граф Пърси към съгледвача. — С каква численост разполагат? Вече си показал, че окото ти е набито.

— Нагъсто бяха, милорд. Плътно един до друг, като тръстики. Бих казал повече от тези, които имаме тук, но не мога да съм сигурен, защото ако е колона, тя се разпростира, а тези просто стояха.

— В каква формация? — рязко попита графът.

Младият мъж започна да заеква, съзнавайки, че думите му могат да бъдат причината да влязат в бой. Беше на не повече от шестнайсет години и нямаше опит, за да отговори както трябва.

— Аз… не, милорд… аз…

— Хайде, момче, изплюй камъчето. Да се бият ли са дошли, или не? Видя ли пики, изнесени напред, или пък още струпани на купчина и готови да ги грабнат? Бяха ли конете оседлани? Имаше ли запалени огньове, или пък бяха изгасени?

Младият съгледвач тъкмо да отвори уста и Томас, лорд Егремонт, добави и своите въпроси.

— Къде беше багажът им? Изпратен в тила? Кое от благородническите знамена беше най-близко до града?

— Мисля, че имаха подръка пики, милорд. Не си спомням за огньове или дали всички коне бяха оседлани. Не, чакайте, да, видях някои рицари в предните редици, които носеха доспехи и бяха на кон. Не всички, милорд.

— Достатъчно, милорд Пърси, Томас — каза крал Хенри на бащата и сина. — Оставете момчето на мира. Скоро ще видим достатъчно. Колко е — две или три мили до града? След около час ще знаем всичко.

Лорд Пърси се намръщи на реакцията на краля и прокара ръка по лицето си, преди да отговори.

— Ваше Височество, трябва да спрем и да помислим за собствената си формация. Ако ще влизаме в битка, бих подредил хората в по-широки редици, с коне във всеки фланг. Бих извел уелските стрелци на Тюдор на предна линия и…

— Казах „достатъчно“ — прекъсна го Хенри. Гласът му беше твърд и ясен, и графът замлъкна внезапно, все едно някой го удари. Хенри усещаше, че ушите на всеки мъж наоколо са се наострили, и започна да почуква с пръсти по рога, закачен на седлото му.

— Щом розата, орелът и мечката са излезли на полето за война, милорд Пърси, бъдете уверен, че няма да ги разочаровам. Ще разполагаме с достатъчно време да се подредим за бой, когато видим какво имаме насреща. Няма да изтощавам конете си излишно в калта, след като пред нас до града има чудесен път.

Погледът му попадна на съгледвача, който гледаше и слушаше със зяпнала като на идиот уста.

— Предай новината надолу по линията, скуайър Джеймс. Нека мъжете знаят за какво става дума, с какво може да се сблъскаме тази сутрин. И открий Дери Бруър, където и да се е спотаил. Ще искам да знам и той какво мисли. Доведи ми го и после пак излез с този твой орлов поглед на разузнаване. Имаш моята благодарност и благословия за службата ти.

Съгледвачът стана аленочервен в смесица от удоволствие и неудобство и едва не падна от седлото, когато се покланяше на краля. Не посмя да обели и дума, само изведе коня си от колоната, пришпори го и се отдалечи в галоп към тила.

 

 

Ричард Йорк яздеше по края на разораното поле, като избягваше дълбоките бразди, докато оглеждаше града с камбанарията на манастира, която се виждаше отвсякъде. От дясната му страна три хиляди мъже изпълваха Кий Фийлд от единия до другия край и чакаха заповеди. Той гледаше над главите им, докато обикаляше в лек галоп източната граница на града, прикривайки доколкото можеше безпокойството си. Още не знаеше какво ще донесе денят, дали съдбата ще го реабилитира, или напълно ще го разсипе. Солсбъри и Уорик бяха изостанали доста, защото той ускори ход, макар синът му Едуард да беше редом до него и да гледаше баща си с неподправена радост, щастлив просто да бъде там. Четиримата яздеха покрай задните стени на дървени къщи и тук-там съзираха втренчени лица край отворените прозорци.

Оскърбително беше как очевидно нито Солсбъри, нито Уорик споделяха тревогата му. Кралят идваше на север с огромна армия. Йорк добре знаеше, че дори само да събереш въоръжени мъже по пътя на краля би било опасна провокация. Въпреки това се видя принуден да приеме съвета на Солсбъри, който той му даваше непрекъснато през последните месеци. Не можеха да приближат краля без въоръжено присъствие. Йорк си имаше свои шпиони в Уестминстър и до един те докладваха, че враждебността към неговото име и кауза все повече се усилва. Информаторите на Солсбъри твърдяха дори повече — че някои като херцог Бъкингам и кралицата открито спорят дали да не го премахнат. Йорк поклати глава, сякаш имаше тик. Ако той и Невил яздеха сами, можеше да ги заловят и да ги изправят на съд на място. Кралят водеше съдиите си и носеше печата си. С него бяха и перовете на кралството. Не му трябваше нищо повече.

Йорк се засуети, спря коня си и разгледа входовете към града от изток. Виждаха се три пътеки — ясни като трите портала към Сейнт Олбънс. Един избор вече бе направен, когато реши да не остава в Лъдлоу с наведена глава. Йорк бе заемал поста кралски лейтенант във Франция и Ирландия и не можеше да седи и да чака някой друг да решава съдбата му. Знаеше, че ако беше поел по пътя на страхливеца, кралят щеше да стигне до Лестър мирно и тихо — и щеше моментално да обяви Йорк и Солсбъри за предатели. Специално хората на Солсбъри бяха убедени в това. Каквото и да става, той не можеше да позволи тази декларация да бъде направена.

Йорк свали ръкавицата си и я постави върху рога, за да избърше потта от лицето си. После погледна на юг към каменния път, който разсичаше хълмовете в далечината. Имаше достатъчно силна армия, за да нападне, избор, чийто изход бе доста несигурен, избор, който означаваше, че действително е предател на Короната. Щеше да бъде прокълнат като изменник пред най-големия си син, мисъл, от която му призляваше. Подобно действие би вдигнало страната в праведен гняв срещу убиеца на крале. Никога повече няма да познае спокойствието и мира и няма да спи от страх, че са му изпратили убийци през нощта. Йорк потръпна и раздвижи рамене в доспехите. Такива мъже съществуваха, знаеше го много добре. Преди два века крал Едуард бил посечен от някакъв тъмнокож маниак и се отбранявал от него в собствените си покои с един стол. Човек не би искал да избере такава съдба.

Не можеше да бяга, а не смееше да се бие. Това, което избра, беше най-слабото решение, макар че имаше по-голям шанс да не завърши съвсем катастрофално. Йорк обърна коня си с лице към Солсбъри и Уорик и срещна погледа на по-стария мъж, който го режеше като с нож, наблюдаваше и претегляше всяка промяна в изражението му.

— Когато кралят пристигне — рече Йорк, — никакви резки движения сред нашите хора, разбрахме ли се? Заповедта ми трябва да е твърда, да обхваща всички. Кралските редици ще дойдат наострени при гледката на такова множество, наредено срещу тях. Само един глупак сред нас е достатъчен — дори само един да подхвърли обида в неподходящ момент — и всичко, което сме планирали и за което сме се молили, ще се разпадне.

Макар да бяха четирима, разговорът се водеше между двамата бащи в групата. Йорк и Солсбъри стояха с лице един към друг върху тъмната земя, докато синовете им ги гледаха и мълчаха.

— Съгласих се на всичко това, Ричард — отвърна Солсбъри. — Ти искаш своя шанс да пукнеш цирея. Разбирам те. Мъжете ми ще се подчинят на заповедите, уверявам те. Изпрати своя пратеник при краля, нека каже условията, които обсъждахме. Смятам, че думите няма да стигнат до Хенри или пък ако стигнат, че той няма да ги изслуша, но и преди съм изразявал възраженията си. Ти водиш парада, Ричард. Моите хора няма да влязат в бой, освен ако не ги нападнат. Тогава не мога да отговарям за мира.

Йорк извърна лице на една страна, за да почеше и потърка загрубялата си кожа. Знаеше, че синът му улавя всяка казана дума, и за първи път съжали, че го е довел от Лъдлоу. Височината и яките плещи придаваха на Едуард вид на истински рицар, особено със спуснато забрало. Въпреки това той беше само на тринайсет. Момчето все още вярваше, че баща му не може да греши, докато Йорк виждаше пред себе си само затворени пътища. Раздразнен единствено на себе си, Йорк преглътна и сложи ръкавицата си, като я дърпаше, докато пръстите му стигнаха до края, а после тъй стисна юмрука си, че той затрепери.

— Крал Хенри ще ме изслуша — каза колкото се може по-уверено. — Ако той позволи да разговаряме при мирни условия, ще ида при него преди пладне днес. Ще коленича и ще му се закълна във вярност и във всичко, което поиска като мой крал. Ето как това ще приключи, милорд Солсбъри. Мирно и ние двамата възстановени в длъжност, като ти отново ще бъдеш съветник, а синът ти — капитан на Кале.

— А за себе си? — попита Солсбъри — Каква титла ще поискаш от краля за себе си?

Йорк небрежно сви рамене.

— Може би Първи съветник или пък Главен констабъл на Англия — все едно какво ще е името, важното е пак да съм до дясната му ръка. Нищо повече от това, което заслужавам за службата си.

Йорк погледна на юг и напрегна поглед за да види първите признаци, че кралската армия приближава. Вятърът се засилваше и отнемаше част от топлината на въздуха. Той не видя как Солсбъри и Уорик се споглеждат, а после бързо извръщат очи.

— Той ще ме изслуша — повтори Йорк.

 

 

Дери Бруър тичаше покрай колоната, подтикван от младия съгледвач, който не разбираше защо отказва кон. Вместо да губи време да му обяснява, че няма представа как да се задържи на гърба му, че едва ли дори би могъл да се качи отгоре му, Дери реши да пробяга разстоянието до краля. Не беше взел предвид факта, че колоната продължава да се движи и така милята от тила до фронта се превърна в почти две. Докато стигне до първите редици, той вече дишаше тежко и бе облян в пот, едва можеше да продума.

Едмънд, херцог Съмърсет, хвърли поглед надолу към аленото лице на шпионина с развеселено пламъче в очите. Дори киселият граф Пърси загуби смръщеното си изражение при тази гледка.

Дери тъй се задъхваше, че трябваше да сложи ръка на стремената на краля, за да може да върви редом с тях и да не изостане.

— Ето ме, Ваше Височество — едва отрони той.

— Полуумрял и полузакъснял — промърмори Бъкингам от дясната му страна и така си спечели изпепеляващ поглед.

— Исках съвета ти за нещо преди известно време, мастър Бруър — рече кралят надуто. — Научи се да яздиш — това е заповед. Вземи някой излишен кон и накарай някой от съгледвачите да ти покаже как се прави.

— Да, Ваше Височество. Съжалявам — отговори Дери със свирещи издихания. Беснееше против себе си, като знаеше, че едно време можеше да пробяга три пъти по-дълго разстояние и пак щеше да пристигне готов да се бие или пак да хукне.

— Йорк и Солсбъри са пред нас, мастър Бруър, с Уорик. Съгледвачът ми докладва, че армията им е най-малкото колкото нашата колона. Трябва да знам намеренията им, Бруър, преди да вкарам хората си в града.

Дери беше чул новината, разгласена многократно, докато тичаше напред. Беше имал време да помисли, макар че едва ли можеше да е достатъчно при толкова оскъдна информация.

— Ваше Височество, не е възможно да знаем какви са намеренията на Йорк в момента. Лично аз не вярвах, че ще напусне Лъдлоу, но тъй като го е сторил, заплахата не може да се пренебрегне. Той неведнъж се е оплаквал от влиянието на Съмърсет и Пърси върху кралската ви особа. Може би ще пожелае да ви убеждава в правотата си, ако му предоставите безопасен достъп до себе си. Но не бих се доверил на този човек, Ваше Височество. И друго — бих изпратил лорд Пърси в тила.

— Какво!? — веднага възропта Пърси. — Никъде няма да ме изпращаш, ясно ли ти е, нахално копеле такова! Как смееш да даваш подобни съвети на краля? Ще накарам да те съблекат и да те бичуват, ти…

— Извиках мастър Бруър за съвет — обади се крал Хенри, прекъсвайки гневния изблик на стареца. — Ще бъда благодарен, ако останеш спокоен, докато той говори. Аз ще преценя каква стойност имат думите му.

Граф Пърси се кротна с неудоволствие, с все още втренчени в злополучния шпионин очи, които му обещаваха ужасяващо възмездие.

Дишането на Дери се успокои.

— Не е тайна войната между родовете Пърси и Невил, Ваше Височество. Каквото и да възнамерява Йорк, наемните войници, които двамата командват, не трябва да се допускат близо едни до други. Щом са кучета, все ще се бият, Ваше Височество. Лоялността към техните господари може да даде началото на кръвопролитието, докато господарите им всъщност искат мир.

— В такъв случай смяташ, че Йорк е довел цяла армия само за да бъде изслушан ли? — рече кралят и се загледа в пътя насреща си. Първите къщи на града вече се виждаха, на по-малко от миля разстояние.

— Смятам, че той щеше да ни срещне на открито, ако имаше намерение да се бие — отвърна Дери. — Битките не се водят в градовете, Ваше Височество — или поне не се водят добре там. Аз бях в Лондон, когато Джак Кейд влезе вътре, и си спомням добре хаоса, който настъпи в онази нощ. Младият Уорик също присъстваше и неговите спомени не са по-сладки от моите. Нямаше тактика, нямаше маневри на полето — само тичане и паника, и кръвопролития из малките улички. Ако Йорк възнамерява да напада, той няма да позволи на тази колона да влезе в Сейнт Олбънс.

— Благодаря, мастър Бруър — отвърна кралят. Осени го един спомен и той се усмихна лекичко, продължавайки: — Макар да нямаш бира, имаш доверието ми.

Дери примига при това ехо от едни други времена — една полузабравена сянка. Кралят, пред когото беше изправен сега, с ясния си поглед едва ли навяваше спомени за онзи потънал във водата мъж.

— Благодаря, Ваше Височество — отвърна Дери, — чест ми правите.

После вдигна очи към все още бясно вторачения в него граф Пърси. Надяваше се старецът да е отчел специалния му статут пред краля. Имаше си достатъчно врагове.

— Градът е пред нас и няма признаци редиците на Йорк да излизат напред, за да ни пресрещнат — каза Хенри. Сви в юмрук дясната си ръка, сграбчила юздите, и Дери видя как гневът му се отприщи и покри лицето му с червени петна. — Въпреки това на пътя ми има армия, препъникамък за преодоляване. Това няма да понеса, милорди. Не и аз. Няма да продължим отвъд Сейнт Олбънс, докато не получа удовлетворение и ако те са предатели и прокълнати мъже, то аз ще окича пътя обратно до Лондон с главите им, всеки майчин син от тези, дето ни чакат. Всички до един.

— Да се оттегля ли в тила, Ваше Височество? — попита го граф Пърси с поглед, все още закован злобно върху Дери Бруър.

— Не — без колебание отговори кралят. — Води ни вътре в града, граф Пърси. Нека тръбите да свирят, вдигнете високо знамената! Нека онези пред нас да знаят, че съм тук и че не се притеснявам от присъствието им. Нека се боят от проклятието ми и от смъртта, ако посмеят да вдигнат оръжие против законния си крал.