Кон Игълдън
Света троица (4)

2.

Дери Бруър беше в лошо настроение. Дъждът се лееше като из ведро и барабанеше по голото му теме. Досега не беше осъзнавал доколко наличието на гъста коса пази от дъжда. От жестоката атака на пороя го болеше целият череп и ушите го сърбяха. И за да бъде пълно окаяното му състояние, подгизналата му кафява роба мокро шляпаше по голите му бедра и жулеше кожата. Главата му беше обръсната от сравнително умела ръка тъкмо тази сутрин, та все още усещането беше за нещо ново и болезнено, и ужасяващо беззащитно пред природните стихии. Монасите се влачеха наравно с него, всичките с обръснати темета и белите кръгове кожа просветваха с мокър блясък в сумрака. Доколкото Дери можеше да прецени, никой от тях не беше сложил залък в устата от зазоряване, макар че бяха вървели и припявали през целия ден.

Голямата стена на кралския замък се простираше пред тях на Пийскод Стрийт, те дрънчаха с хлопка за милостиня и се молеха на глас, единствените глупци, дето стояха навън под дъжда, когато наоколо имаше подслон. Уиндзор беше богат град; замъкът, заради чието обслужване той съществуваше, се намираше само на двайсет мили от Лондон, като още половин дузина други в периферията на столицата, всеки от които на разстояние един ден пеша от другите. Присъствието на кралското семейство беше привлякло най-добрите златари, бижутери, винопродавци и търговци от столичния град, амбицирани да продадат стоката си. Поради присъствието на самия крал и повече от осемстотин мъже и жени обслужващ персонал, тълпите бяха набъбнали, а цените на всичко — от хляба и виното до златните гривни — се бяха вдигнали.

Заради киселото си настроение Дери предположи, че францисканските монаси също ще бъдат привлечени от потока на златото. Все още не бе съвсем сигурен дали мърлявите му спътници не бяха просто едни доста хитри просяци. Вярно, брат Питър заливаше тълпите с тиради за неправдите и алчността, но всички останали монаси носеха освен купичките за милостиня и ножове за продан. Един широкоплещест несретник, изглежда, се бе примирил с ролята си да носи на гръб огромен воденичен камък. Мълчаливият Годуин вървеше с камъка, завързан с връв за гърба му, и тъй се беше привел, че едва можеше да вдигне очи, за да види къде стъпва. Другите казваха, че понасял тази тежест за изкупление на някакъв стар грях, но Дери не беше посмял да попита какъв е той.

В часовете, когато в абатствата служеха литургия, групата им спираше и се молеше, приемаше предложената вода или домашна бира, които хората им носеха, като в това време сглобяваха един педал и завъртаха камъка, точеха ножове и благославяха онези, дето им пускаха някоя монета, без значение колко дребна беше тя. Дери изпита угризение заради стегнатата кожена кесия, която носеше прилепнала към слабините си. В нея имаше сребро, достатъчно да храни всичките, докато им се пръснат стомасите, но ако го извадеше, подозираше, че брат Питър ще го раздаде на разни незаслужаващи негодяи и ще остави монасите да гладуват. Той изпухтя, изду бузи и избърса дъждовните капки от очите си. Водата се стичаше по лицето му в постоянен поток, та трябваше да мига на парцали.

Преди четири нощи идеята да се присъедини към тях му се видя добра. В резултат на скромната си търговия всичките четиринайсет монаси бяха въоръжени. Свикнали бяха да нощуват по пътищата, където крадци биха могли да се опитат да крадат дори от хора, които си нямат нищо. Дери се спотайваше в конюшнята на една евтина странноприемница, когато дочу как брат Питър споменава за Уиндзор, където щели да се помолят за възстановяването на краля. Никой от тях не се изненада, че още един пътник би желал да стори същото, не и когато душата на краля бе застрашена и в цялата страна върлуваха насилници.

Дери въздъхна, разтърквайки силно лицето си. Кихна с все сила и се улови, че отваря уста, за да изпсува. Тъкмо тази сутрин брат Питър бе ударил с пръчка един мелничар, дето изкрещя нещо богохулно навън на улицата. На Дери му достави удоволствие да види как благият водач на групата изригва в гняв, който би го превърнал в небезизвестно име из бойните рингове на Лондон. Оставиха мелничаря на пътя с уши, от които капеше кръв от юмручните удари, каруцата му преобърната, а чувалите с брашно — до един разкъсани. Дери се усмихна при този спомен и погледна към брат Питър, който разтърсваше хлопката на всеки тринайсет крачки, тъй че звукът отекваше в каменните стени горе на хълма.

Замъкът се извисяваше над главите им в дъжда, единствено така можеше да бъде описана гледката. Масивните стени и кръглите кули не бяха разрушавани никога, откакто първият им камък е бил положен преди векове. Крепостта на крал Хенри притискаше Уиндзор, почти цял град в пределите на града, където намираха дом стотици хора. Дери се загледа нагоре. Краката, стъпили на каменната настилка, го боляха.

Почти бе дошло време да напусне малката група от монаси и Дери се зачуди как най-добре да отвори дума. Брат Питър бе останал изумен от молбата му да го обръснат като останалите. Макар че те самите приеха това като жест за отхвърляне на светската суета, нямаше никаква нужда Дери да възприема прическата им. Наложи му се да употреби цялото си умение да убеждава, преди по-старият мъж да се съгласи, че може да прави каквото пожелае със собствената си глава.

Младият монах, дето развъртя бръснача по гъстата коса на главата му, на два пъти го поряза и остърга парче кожа с големината на монета от едно пени точно от върха на темето му. Дери изтрая всичко това почти без да гъкне или да се оплаче, като накрая си заслужи доволно потупване по гърба от страна на брат Питър.

Сега, под проливния дъжд, той се запита дали си е струвало. Вече се чувстваше отслабнал и изнемощял. В тази стара роба можеше да мине и без да си бръсне главата, но рискът беше огромен и преследвачите му вече бяха показали неведнъж, че няма да се откажат и ще бъдат безмилостни. Той въздъхна и пак си каза, че беше цена, която си струваше да плати, макар да не можеше да се сети за друг момент от живота си, когато да е бил по-посърнал от сега.

Не бе избрал за себе си да бъде най-отявленият враг на Ричард Плантагенет, херцог на Йорк. Като се обърнеше назад към действията си, предполагаше, че е могъл да бъде и по-отстъпчив. Мъжът, който го бе обучавал, би му размахал пръст с укор заради гордостта, която бе проявил. Старият Бъртъл би му чел конско с часове, изтъквайки, че враговете ти никога не бива да виждат силата ти, никога. Дери едва ли не чуваше раздразнения глас на стареца, докато се влачеше нагоре по склона. Ако смятат, че си слаб, няма да изпратят корави убийци от Лондон да вървят по петите ти. Не биха плащали в сребро на всеки клюкар в града за новини за твоето местонахождение. Няма да дават награда за главата ти, Дери!

Това, че за известно време стана францискански монах, може и да беше спасило главата му, или просто му бе загубило няколко дни — никога нямаше да узнае кое от двете. Но наистина беше вярно, че докато се движеше с монасите, подминаваха различни групи от враждебно настроени мъже, които се смееха и подиграваха или се извръщаха, щом брат Питър ги молеше за някоя монета. Всеки един от тях или пък цяла дузина биха могли да бъдат платени от Йорк, как можеше да знае. Беше държал погледа си сведен в земята, докато се мъкнеше с останалите.

Дъждът спря за малко, макар че някъде наблизо тътнеше буря и тъмните облаци все още пробягваха по небето. Брат Питър избра този притихнал момент, за да постави една ръка върху езичето на хлопката, а другата да вдигне високо, за да спре треперещата им група.

— Братя, слънцето залязва, а земята е твърде мокра, за да спим на открито тази вечер. Познавам едно семейство от другата страна на града, на около миля оттук, зад билото на Касъл Хил. Те ще ни позволят да използваме хамбара им, за да хапнем и да спим там, а ние в замяна ще благословим къщата им и ще ги включим в нашите молитви.

Монасите видимо се ободриха при тези думи. Дери откри, че бе развил поне мъничко уважение към странния им начин на живот. С изключение на масивната фигура на бикоборец на Мълчаливия Годуин, никой от тях не изглеждаше физически силен. Подозираше, че един-двама предпочитаха просяшкия живот пред трудовия, но пък те наистина приемаха своята бедност на сериозно във век, в който всеки друг работеше, за да избяга от това мизерно състояние. Дери прочисти гърло, като заглуши кашлицата, която беше придобил някъде по мокрия и студен път.

— Брат Питър, може ли да поговорим? — рече той.

Водачът на малката им група веднага се обърна; по лицето му не се четеше нищо.

— О, разбира се, Дери — съгласи се той.

Устните му бяха посинели. Дери отново се сети за препълнената кесия, пъхната на топло до тестисите му.

— Аз… ъъ… няма да продължа с вас — рече и погледна в краката си, за да не стане свидетел на разочарованието, което знаеше, че ще се изпише по лицето на монаха. — Трябва да се срещна с един човек в замъка. За известно време ще спра там.

— Аа, Дери — отвърна брат Питър, — добре. Поне ще идеш с Божията благословия.

И, за негова изненада, старият мъж протегна ръка, положи я върху наранената кожа на темето му и леко го натисна надолу. Изтрая това, странно развълнуван от вярата на монаха, докато той призоваваше Свети Христофор и Свети Франсис да го съпровождат в пътешествията му и изпитанията на живота пред него.

— Благодаря, брате. Чест е за мен.

Тогава възрастният мъж се усмихна и свали ръката си.

— Просто се надявам, че онези, от които бягаш, ще бъдат заслепени от слънцето, Дери. Ще се моля да са толкова слепи, колкото Саул от Тарс, когато минаваш край тях.

Дери премигна от изненада насреща му и той се позасмя.

— Не са много тези, дето, присъединявайки се към нас, настояват да си обръснат главата, след като са прекарали само ден или два на пътя, Дери. Но все пак, смея да твърдя, то с нищо не ти навреди, независимо колко неумело си служи с бръснача брат Джон.

Дери го гледаше като втрещен и въпреки неудобството си — развеселен.

— Чудех се наистина, брате, как стана така, че някои от вас имат обръснато петно на темето, не по-широко от три пръста, пък мен като че ли ме обръснахте чак до ушите.

В погледа на брат Питър проблесна игриво пламъче.

— Това беше мое решение, Дери. Сметнах, че щом някой е толкова настоятелен да му обръснат главата, ние трябва да удовлетворим максимално желанието му. Прости ми, чедо, ако можеш.

— Разбира се, брат Питър. Ти ме доведе тук жив и здрав.

Импулсивно, Дери запретна робата си бръкна надълбоко, като извади кесията. Притисна я в ръцете на монаха и стисна пръстите му върху мократа кожа.

— Това е за теб. Вътре има достатъчно, за да ви изхранва в продължение на месец, та и повече.

Брат Питър замислено претегли с ръка кесията, после я протегна обратно.

— Господ ни изхранва, Дери, винаги. Вземи си я обратно, макар че добрината ти ме трогва.

Дери поклати глава и отстъпи назад с протегнати ръце.

— Моля те, брате, за вас е.

— Добре, добре — рече възрастният мъж и я прибра. — Убеден съм, че ще й намеря приложение или пък някой ще има по-голяма нужда от нас. Господ да те закриля, Дери. Кой знае, може да дойде време, когато ще пожелаеш да вървиш с нас по-дълго от няколко дни. Ще се моля за това. Хайде, братя, че дъждът заваля отново.

Всеки един от групата дойде да стисне ръката му и да му пожелае всичко добро, дори Мълчаливия Годуин, който смаза дланта му в огромния си юмрук и го потупа по рамото, все още приведен под тежестта на камъка на гърба си.

Дери стоеше сам на улицата на върха на хълма, която минаваше покрай замъка, и гледаше как групата монаси бавно се спуска надолу. Вярно беше, че пак вали, и той потръпна, докато се обръщаше към портала на кралската крепост. Имаше натрапчивото усещане, че го гледат, затова се затича, скри се под навеса на стената и приближи към тъмната фигура на дежурния пазач. Присви очи в сумрака. Мъжът беше подгизнал до кости, точно като него, стоеше там във всяко време с алебарда и звънец, с който вдигаше тревога.

— Добър вечер, сине — рече Дери и вдигна длан, за да изпише кръстния знак във въздуха.

Пазачът го погледна.

— Тук не е позволено да просиш, отче — рязко отвърна той, но добави и „съжалявам“, след като размисли за миг.

Дери се усмихна, зъбите блеснаха на загорялото му лице.

— Изпрати съобщение на капитана си. Той ще пожелае да дойде тук, за да ме види.

— Не и в този дъжд, отче, истина ти казвам — с неудобство отвърна мъжът.

Дери хвърли бърз поглед нагоре-надолу по пътя. Наоколо нямаше никой, а пък той беше изтощен и направо умираше от глад.

— Кажи му „лозе“ и ще дойде.

Известно време другият го гледаше с подозрение, докато той чакаше и се мъчеше да се покаже колкото може по-уверен. След малко мъжът отстъпи, сви рамене и подсвирна пронизително. Вратата в помещението на охраната зад него се отвори и Дери чу как някой напсува дъжда и студа, които нахлуха вътре.

Мъжът, който излезе имаше красиви мустаци, които веднага увиснаха на дъжда. Бършеше си ръцете с кърпа, а по устата му се виждаха пресни следи от яйце. Той не обърна внимание на монаха, застанал на вратата, а се обърна към пазача.

— Какво има?

— Този монах, сър. Помоли да ви доведа.

Дери усети как търпението му се изчерпва, след като капитанът продължаваше да не му обръща внимание. Заговори бързо, ала потракващите зъби му пречеха да говори ясно.

— Замръзнал съм, мокър съм и съм гладен, Хобс. Думата е „лозе“ и кралицата ще иска да ме види. Пусни ме вътре.

Капитан Хобс тъкмо бе отворил уста да реагира гневно, че се обръщат към него с такъв тон, когато се усети, че са използвали името му, както и думата, която му бяха казали да запомни преди няколко седмици. Тогава изведнъж застина и мигновено промени държанието си. Вгледа се по-внимателно в мръсния монах, който стоеше пред него.

— Мастър Бруър? За бога, човече, какво се е случило с главата ти?

— Ако искаш да знаеш, Хобс, дегизиран съм. Сега ще ме пуснеш ли вече? Болят ме краката и ми е толкова студено, че ей тук мога да си пукна.

— Да, сър, разбира се. Ще ви заведа при кралицата. Само преди няколко дни Нейно величество питаше за вас.

Дъждът се засили още, плющеше върху нещастния пазач, докато те се отдалечиха и влязоха на топло.

 

 

Колкото и уморен и съсипан да беше, Дери не можеше да не забележи как всичко навред е притихнало и тишината става все по-плътна, докато Хобс го водеше към покоите на краля. Слугите минаваха, без да вдигат обичайния шум, и ако изобщо говореха, то го правеха шепнешком. Хобс го доведе до една врата, след като даде още една парола на двамината, които я охраняваха. За Дери бе ясно, че в състоянието на краля не е настъпило подобрение. Четиринайсет месеца бяха минали, откакто крал Хенри беше загубил съзнание и изпаднал в толкова дълбок ступор, че никой не можеше да го извади от него. 1454-тата година беше стигнала до края на лятото си, без да има крал на трона в Лондон и единствено херцогът на Йорк управляваше на негово място в ролята си на Пазител и Защитник на кралството. Англия имаше дълга история на регенти за кралските деца — самият Хенри бе имал нужда от качествени мъже, които да управляват вместо него, когато бе наследил трона в детска възраст. Но нямаше прецедент за лудост, несъмнено наследена от майката на Хенри и от опетнения френски кралски род.

Дери бе подложен на цялостен обиск и го изтърпя. След като пазачите се увериха, че не носи оръжие, или поне че не намериха такова, обявиха пристигането му и отвориха вратата към вътрешните стаи.

Той влетя вътре, обгръщайки с поглед сцената — кралицата и краля, които вечеряха. На пръв поглед крал Хенри сякаш си седеше нормално, клюмнал над купичка със супа. Дери забеляза въжетата, с които го бяха вързали за стола, тъй че да не пада, както и слугата, който вдигна очи при неговото влизане — той държеше лъжица, с която да храни господаря си. Приближавайки, Дери видя също, че Хенри носи лигавник, в който се бе събрала толкова супа, колкото вероятно беше влязла и през устата му. Гъст бульон капеше по отпуснатите устни на краля, а когато Дери коленичи със сведена глава, чу как тихо се задавя.

Капитан Хобс не прекрачи по-напред от прага. Вратата се затвори в гърба на Дери и той видя как младата кралица се надига от мястото си с изписан по лицето ужас.

— О, главата ти, Дери! Какво си си причинил?

— Ваше Величество, предпочетох да дойда при вас, без да ме наблюдават и да докладват за всяка крачка. Моля ви, нищо не е. Със сигурност ще порасне пак, или поне така ме уверяват. — С раздразнение той забеляза, че кралицата сякаш се бори със смеха си.

— Прилича на яйце, Дери! Почти не са ти оставили коса.

— Да, Ваше Величество, францисканският монах, който държеше бръснача, се оказа необичайно прецизен.

Дери се изправи от пода и усети как леко се олюлява — призля му за миг от топлата стая и глада.

Кралицата видя колко е омаломощен и усмивката й изчезна.

— Хъмфри! Помогни на мастър Бруър да се настани, преди да е паднал на пода. Бързо, всеки момент ще припадне.

Дери се огледа замаян, за да открие човека, към когото бе отправено това. Усети как го хващат под мишниците и го настаняват върху широк дървен стол. Премига и се помъчи да си събере ума оттам, където изведнъж му бе притъмняло. Подобна слабост беше унизителна, още повече след като знаеше, че брат Питър е все още навън на дъжда, запътен към своя хамбар и мястото за преспиване.

— Ще се оправя за миг, Ваше Величество — рече Дери. — Бях на път дълго време.

Не й каза, че са го преследвали, че е трябвало да употреби цялата си изобретателност и контактите си докрай, само за да избегне мъжете, които го издирваха. На три пъти го разкриваха и го преследваха през изминалия месец, два пъти в седмицата преди да се присъедини към монасите. Знаеше, че ще дойде време, когато краката ще го предадат или няма да успее да стигне до безопасно място, където да се скрие. Хората на Йорк го бяха оплели в мрежите си и настъпваха. Почти усещаше грубите вървища около врата си.

Той вдигна очи и благодари на мъжа, който го подкрепи — очите му се разшириха, щом разпозна херцога на Бъкингам. Хъмфри Стафорд беше червендалест и едър, мъж с огромен апетит. Беше се справил с Дери все едно беше лек като перце и главният шпионин се зачуди колко ли от теглото си е загубил по пътя.

Херцогът се приведе и се вгледа в него, като огромният му издут нос се набръчка гнусливо.

— Смъртно уморен — заяви той. Дери с неудобство откри, че онзи се навежда още повече и го подушва. — Дъхът му е сладък, Ваше Величество, като от загнило. Каквото и да е онова, дето има да ни казва, да го казва веднага, преди да се е гътнал и да ни умре в ръцете.

Дери присви очи към надвисналото отгоре му лице.

— Ще оживея, милорд. Обикновено успявам.

Нито за миг никой от трима им не погледна към крал Хенри. Той седеше ням, безчувствен и невиждащ. Дери рискува да хвърли поглед изпод вежди, ала съжали, че го стори. Кралят беше слаб и блед, но не това бе най-странното. Очите му бяха отворени и абсолютно празни. Би повярвал, че има насреща си труп, ако не виждаше, че диша, като главата му лекичко се полюляваше при всяко вдишване.

— Гореща супа за мастър Бруър — чу се гласът на кралицата. — Също хляб и масло, още студено говеждо с чесън, всичко, което успеете да намерите.

Той затвори очи с благодарност и остави болежките да отшумят, докато в тялото му се настаняваше топлината от стаята. Не бе стъпвал близо до хубав огън от дълго време. Завладяха го облекчение и изнемога, почти дремеше, когато поставиха под носа му чиниите. Миризмата им го свести и той се нахвърли с такъв внезапен прилив на апетит, че в очите на Маргарет заблестя развеселено пламъче. Усещаше как врялата супа го връща към живот, сякаш питателността й достигаше право в крайниците му и се процеждаше до мозъка на костите му. Дери млясна с уста и отчупи от хляба, който беше тъй пресен, че нямаше дори нужда да го топи в супата, за да го омекотява.

— Мисля, че ще живее — иронично се обади Бъкингам от отсрещната страна на масата. — Ако бях на ваше място, Ваше Величество, щях да внимавам за покривката си. Така както е тръгнал, спокойно може да изяде и нея.

Дери го изгледа студено, но прехапа език, за да не си създава нови врагове. Със сигурност, поне за момента, му беше достатъчно да е преследван от един херцог.

Отпусна се на стола. Знаеше, че кралицата го глези повече от повечето хора, дето й служеха. Беше й благодарен. Дери вдигна покривката, за да попие крайчеца на устата си, като същевременно се усмихна на Бъкингам.

— Ваше Величество, благодаря за търпението. Достатъчно се съвзех, за да ви докладвам новините.

— От два месеца те няма, Дери. Какво те държа далеч от краля толкова дълго?

Той изправи гръб, бутна настрани чинията, тъкмо навреме, за да бъде отнесена от прислугата.

— Ваше Величество, стягах редиците на онези, които ми носят новините. Имам мъже и жени на служба във всеки благороднически род и те са лоялни към крал Хенри. Някои вече ги няма — едни са били разкрити и ликвидирани, други са били принудени да бягат. Трети пък са се издигнали до по-авторитетни позиции, което според тях означава, че ще им заплащам повече. Употребих време да им обясня, че лоялността към краля не се измерва със сребро, макар че някои ми искаха наведнъж по трийсет сребърника.

Кралица Маргарет беше красива млада жена, все още на двайсет и няколко години, с чиста кожа и нежен врат. Тя присви очи, докато Дери говореше, хвърляйки бързи погледи към съпруга си, сякаш очакваше, че той може да реагира след всички тези месеци на мълчание. Сърцето на Дери се сви като я гледаше — съпруга на мъж, който изобщо не я беше опознал.

— Какво ново за Йорк, Дери? Разкажи ми за него.

За миг той вдигна очи към тавана с орнаменти, обмисляйки как да опише Пазителя, без да прекърши надеждите й. Простата истина беше, че Йорк не се бе провалил в управлението на страната. Некомпетентността не беше измежду всички възможни обвинения, дето можеше да отправи срещу Ричард Плантагенет. Дълбоко, дълбоко в сърцето си той съзнаваше, че херцогът управлява огромната и сложна машина на държавата с доста повече умение и разбиране, отколкото Хенри някога е имал. Но това не беше нещо, дето можеше да го каже на младата му съпруга, която отчаяно чакаше да чуе добри новини.

— Той не крие поддръжката си за рода Невил, Ваше Величество. Йорк и граф Солсбъри придобиват имоти и къщи из цялата страна. Чух за дузина случаи, отишли на съд, където в основата е присвояването на земя от страна на Невил.

По челото на кралицата се появиха бръчки на загриженост. Тя махна нетърпеливо с ръка.

— Разправяй ми за бунтове, Дери! За провалите му ми разправяй! Кажи ми, че английският народ не дава подкрепата си за този човек.

Дери се поколеба, преди да продължи.

— Гарнизонът на Кале е отказал да се подчинява, Ваше Величество. Това е трън в очите, който Йорк трябва да преодолее. Те са най-голямата армия на разположение на Короната, а твърдят, че не са им плащали, откак Мен и Анжу са паднали. Последно чух как били заграбили вълната от сезона и заплашват да я продадат, като сложат печалбите в собствения си джоб.

— По-добре, Дери, още по-добре! Би могъл да прати граф Съмърсет да се оправя с тях, ако не беше загубил подкрепата на този добър мъж покрай атаките си към съпруга ми. Сигурна съм, те щяха да послушат Съмърсет. Нали знаеш, че Йорк намали и кралското домакинство? Дойдоха тук неговите хора с разни заповеди и печати и освободиха лоялни служители, без дори да им дадат пенсия, взеха и коне от конюшнята, за да ги разпределят сред поддръжниците на господаря си. Породи, дето повече не можеш да събереш на едно място. И всичко това в името на свидните му сребърни парички, Дери!

— Да, чух това, Ваше Величество — отвърна той с неудобство. Зачуди се кога ли спи Йорк, за да е свършил толкова много неща само за една година. Проблемът с гарнизона в Кале беше един от само пет-шест по-дребни черни точки срещу Пазителя Йорк. Страната се развиваше достатъчно добре и макар някои да говореха срещу орязването на кралското домакинство, Йорк безмилостно събираше държавните фондове, а после харчеше придобитото мъдро, за да си спечели още по-голяма поддръжка. Дери вече виждаше времето, в което страната би предпочела крал Хенри никога да не се събуди, ако всичко продължаваше да се развива така. Той и Маргарет искаха или Йорк да го сполети някакво нещастие, или пък кралят най-сетне да дойде на себе си. Нуждаеха се от това, и то преди да е станало твърде късно. Дери отново се взря в безстрастното изражение на монарха, който климаше в стола си, и усети как по тялото му преминава тръпка, а ръцете му настръхват. Ужасно нещо беше жив човек да бъде докаран до такова жалко състояние.

— Има ли някакво подобрение в заболяването на краля? — попита той.

Маргарет поизпъна гръб, за да се защити от болката, която щеше да последва, докато отговаряше.

— Двама нови лекари се грижат за него, онзи глупак Олуърди вече го няма. Трябваше да изтрая всякакви набожни лицемери, които идваха тук да тормозят и да зяпат съпруга ми. Той изстрада толкова много, на такива отвратителни неща го подлагаха, че ме е срам да ти разказвам. И никой от тях не успя да върне духа му в тялото. Бъкингам ми е голямо утешение, но дори и той понякога се отчайва, нали, Хъмфри?

Херцогът издаде неясен звук и предпочете да сърба от купичката със супата, поставена пред него.

— Ами синът ви, Ваше Величество? — попита Дери колкото е възможно по-внимателно. — Когато го показахте на крал Хенри, нямаше ли никаква реакция?

Маргарет сви устни.

— Звучиш ми като онзи абат Уедъмстед с неговите инквизиторски въпроси. Хенри вдигна очи, когато му показах бебето. Вдигна поглед за миг и съм убедена, че разбра какво му говоря — очите й блеснаха от сълзи, предизвиквайки го да й се опълчи.

Дери прочисти гърлото си и започна да съжалява, че е дошъл.

— Съветът на лордовете ще се събира през следващия месец, Ваше Величество, за да назове сина ви Едуард за кралски наследник и за принц на Уелс. Ако Йорк се намеси в това, амбицията му да управлява ще лъсне. Макар че това би било жесток удар, едва ли не се надявам да стане, та другите да разберат истинското лице на този Пазител и какво възнамерява да прави. Онези благородници, които се лутат и отказват да видят истината, няма да могат да я отрекат тогава.

Маргарет погледна към съпруга си и по лицето й се изписа тревога.

— Не мога да се надявам на това, Дери. Моят син е наследникът. Заради малкия Едуард изстрадах унижението Йорк и Солсбъри да присъстват на раждането, да се промъкват край леглото ми и да надничат под завивките, за да се уверят, че бебето е наистина мое! Лорд Съмърсет едва не стигна до бой с тях, за да защити честта ми, Дери. Има моменти, в които едва ли не съжалявам, че тогава не прониза на място с меча си този Плантагенет заради наглостта му и обидите му. Не, мастър Бруър. Не! Не мога дори да си помисля, че тези страхливци биха могли да отхвърлят рождените права на сина ми.

Дери се изчерви, като чу какво е изтърпяла, макар че му бяха разказвали историята повече от веднъж. Една част от него можеше дори да се възхити на извратения мозък на Йорк, как му е дошло наум да си помисли, че бременността може да е била измамна и някое друго дете да бъде донесено отвън. Поне тази тема бяха оставили на мира, макар че все още се носеха слухове за друг баща. Шепнеха името на Съмърсет в тази връзка, което прилежно се докладваше обратно до наострените уши на шпионина. Но като познаваше наеженото достойнство на Съмърсет, съмняваше се, че това е нещо повече от вулгарна лъжа, макар и доста находчива.

Докато седеше и размишляваше, откри, че клюма почти в синхрон с краля — изтощението изведнъж го обзе целия. Направо благославяше Маргарет, че го видя как се срива и го отпрати, за да се погрижат за почивката му. Той коленичи и се поклони на херцог Бъкингам на излизане, поглеждайки за последно към изпадналия в ступор крал, сляп и глух за всичко, което ставаше около него. После се запрепъва след прислужника, който го отведе в една стая с мирис на прах и влага. Без дори да си направи труд да свали мократа роба, Дери се просна в цялата си дължина върху леглото и заспа.