Кон Игълдън
Света троица (32)

30.

Коледа мина и замина в движение — една от най-странните коледи, която Йорк и Солсбъри бяха прекарали далеч от семействата си. Макар че вървяха на север, за да водят война, двамата не биха пропуснали деня, в който се е родил Христос, дори хората им да нямаха нищо против това и да не биха го сметнали за лоша поличба.

Присъствието на осемхилядната войска, която се стовари в енорията му, изуми епископа на Линкълн и макар катедралата на хълма да беше доста голяма, тя не можеше да побере всички. Огромни тълпи от мъже се бяха размесили без лоши помисли с местните енориаши, докато останалите, сгушени отвън, гледаха със страхопочитание нагоре към най-високата камбанария в Англия. Като никога, дъждът им даде почивка. Нямаше никакъв вятър и студът се засили. Градът заискри от скреж и хората отвън много бързо започнаха да треперят и да подухват в дланите си. В няколкото часа тишина и приглушено припяване на химни сякаш целият свят притаи дъх.

Бяха загубили почти два дни, за да стигнат до катедралата, но Йорк установи, че събитието е ободрило мъжете му. Сега те сякаш вървяха с по-лек товар върху плещите си. Несъмнено мнозина бяха изповядали греховете си насред това обширно и замръзнало затишие, молейки за прошка, за да имат поне шанс, ако умрат, да идат в рая. Самият той направи същото и в момента, когато коленичи, се почувства благодарен, че смъртта на краля не му тежи на съвестта. Щеше да е прекалено тежко бреме, твърде много за опрощение.

С изненада установи, че бавното придвижване на север му доставя удоволствие. Римските пътища бяха павирани със солидни каменни плочи, които прекосяваха пущинаци и гъсти дъбови, брезови и ясенови гори. Войниците изкачваха хълмове и пред тях се откриваше безкрайна гледка към тъмнозелените поля, преди да се спуснат пак към залесените долини и да продължат похода си.

Дъждът и пронизващият вятър им бяха постоянни спътници, процеждаха се през дърветата от двете страни на пътя, помрачаваха настроението на мъжете, а дрехите и наметалата натежаваха почти колкото доспехите им. Въпреки всичко Йорк вдишваше въздуха и той му беше познат, макар понякога да пронизваше дробовете му до болка. Политиката и проблемите от Лондон изчезнаха. Наслаждаваше се на компанията на Солсбъри, без да има друга грижа, освен да отхвърля достатъчно мили зад гърба си всеки ден. Храната не достигаше и след осем дни недояждане вече можеше да се потупа по корема и да усети със задоволство стегнатия мускул, загубил тлъстината, която бе натрупал през последните няколко години. Чувстваше се силен и бодър, макар да беше едва ли не срамно, че е повел войската си срещу вражеската армия. Независимо от цялото му доброжелателство този факт хвърляше сянка върху приповдигнатия му дух.

Двамата със Солсбъри събраха още четиристотин мъже от собствените си имоти, тъй като минаваха близо до тях — често единични фамилни къщи, които отдавна бяха притежание на семействата им и възвърнати след като Указите бяха анулирани. Вторият син на Йорк, Едмънд, граф на Рутланд, бе сред тях. Беше на седемнайсет и се пръскаше от гордост, че има възможност да върви до баща си и да се бие редом с него. Той нямаше височината и масивното телосложение на по-големия си брат, но приличаше на баща си — с черна коса и тъмни очи, и стърчеше видимо над него. Бащата приветства пристигането му с радостен вик, но, оставайки насаме със Солсбъри, сподели, че се чувства така, все едно Сесили го следи чрез момчето.

Йорк и Солсбъри използваха всеки излишен кон за съгледвачите, поставяха хора обратно по пътя за Лондон и на запад към границата с Уелс. Други пък яздеха на десет мили пред тях, групи от по трима ездачи, тъй че поне единият да оцелее при засада и да се върне обратно. Във враждебна територия най-разумно бе да имат пред себе си ездачи на голямо разстояние, които като морски кончета да щъкат напред-назад по всяко време, да приемат заповеди и да предават вести за обстановката пред тях. С всеки изминал ден разстоянието се увеличаваше, тъй че когато Уорик се върна на юг в Лондон, вестта за това беше остаряла с шест дни, докато стигне до Солсбъри. Съдейки по няколкото стегнати реда, които изпрати до баща си, Уорик идваше на север с мъжете от Кент, изтръгнати от семействата им и недоволстващи през целия път.

Едуард Марч беше още по-лаконичен, когато съобщението му ги достигна. Не даваше никакви сведения от замъка Лъдлоу, просто потвърждаваше, че е заел позиция и пращаше поздрави от майка си. Йорк се усмихна на себе си, щом прочете единствения ред, подписан „Е. Марч“, представяйки си Едуард разкъсван между отговорността да предвожда войска и тормозен през цялото време от наставленията на майка си. Все пак Йорк беше доволен. Всички бяха наизлезли.

Независимо от дъжда, тъмнината и студа, той имаше на бойното поле три войски, готови да разбият силите, които кралица Маргарет бе успяла да събере. Едва ли не беше готов да благославя враговете си, че са се събрали на едно място, макар и през зимата, където той можеше наведнъж да ги порази. Годината си отиваше и това му се стори в реда на нещата. Наближеше ли пролетта, цяла Англия вече щеше да е в ръцете му.

После се замисли за самотния млад мъж в епископския дворец, без съмнение в момента зачетен под лампата. Йорк разтърси глава, за да се освободи от този образ. Съдбата на Хенри беше завързан възел, той знаеше, че не е приключил с краля. Но за момента щеше да гледа единствено напред.

След като пращаха съгледвачи толкова далеч напред, нямаше начин Йорк и Солсбъри да бъдат изненадани. Нито един от двамата не видя нещо необичайно в галопиращия мъж, който пришпорваше към тях изнемощелия си кон. Когато минаха край град Шефилд, седалище на графа на Шрусбъри, Йорк вече навлизаше в земи, които познаваше особено добре още от детинство. Големият град Йорк бе разположен само на два дни път на север и той чувстваше, че е все едно у дома си. Хората му пропуснаха съгледвача, както толкова много пъти досега. Повечето нямаха нищо ново за докладване и Йорк го поздрави с усмивка, докато младият мъж слезе от коня и се поклони. Беше неестествено пребледнял и вир-вода от пот, но Йорк просто повдигна вежда, изчаквайки го да се успокои.

— Милорд, има огромна тълпа напред край град Йорк. Армия каквато не съм виждал през живота си.

Минаваха през една тъмна горичка, а пътят беше като разкъсан конец — половината от камъните му липсваха. От двете страни ги захлупваха дървета, които на места растяха направо между римските плочи. Йорк видя, че Солсбъри обърна коня си, и приближи, за да чуе.

— Изглежда, този младеж е открил обекта на отмъщението ни — рече Йорк, като говореше с насилено лековат тон. — А къде са другарите ти?

— Милорд, аз… аз… не знам. Видяхме, че те са пуснали собствени съгледвачи, и после пришпорих коня. Загубих ги от поглед — несъзнателно човекът потупа с трепереща ръка врата на коня си. От муцуната на животното се пенеше дълга лига, залепнала отгоре й.

— Колко ги приближи, преди да обърнеш обратно? — попита Йорк. За негова изненада, младежът се изчерви, сякаш поставяха под въпрос смелостта му. — Просто ми разкажи какво видя.

Двамата със Солсбъри специално подбираха за съгледвачи само мъже, дето можеха да броят или поне да преценяват числеността на големи групи. Йорк гледаше нетърпеливо, докато онзи движеше пръстите си и си мърмореше под нос.

— Бяха разделени на три, милорд. Три големи квадрата, в които лагеруваха край града. Всеки от тях се състоеше от почти ш-шест хиляди, ако съм преценил точно. Може би малко по-малко, но бих казал, че разполагат с около осемнайсет хиляди.

Йорк преглътна и почувства как по гърба му премина тръпка. Беше се изправил пред почти толкова в Лъдлоу, но кралските благородници бяха загубили хиляди оттогава, а също и предводители като Бъкингам и Егремонт. За миг го налегна отчаяние при мисълта за такава многочислена армия. Където и да отидеха, кралицата и благородниците й сякаш набираха войници все едно бяха ята от скакалци. Йорк обърна очи към Солсбъри, който го измери с намръщен поглед. Името на краля беше могъщо средство за привличане на мъже в негово отсъствие, или по-скоро поради отсъствието му. Йорк не срещна погледа му, размишляваше бързо, докато съгледвачът се взираше в него.

— Те знаят, че идваме, щом са се засекли с техните постови — изведнъж се обади Солсбъри. — Преди колко време беше това?

Младият мъж сякаш изпита облекчение, когато извърна поглед от болезнения израз върху лицето на Йорк.

— Видях ги вчера сутрин, милорд. Трябваше да завия в широка дъга, за да избегна ездачите, които ме преследваха, но надали са били повече от двайсет, може би трийсет мили. Не се отдалечавам повече.

— Те са имали един цял ден, за да дойдат на юг, ако са тръгнали веднага след като са забелязали съгледвачите ни.

— Не — каза Йорк. — Имаме още съгледвачи на шест и на дванайсет мили. И никой от тях не се е върнал да доложи, че ги е забелязал. Армията на кралицата не е помръднала, или поне не го прави бързо.

— Дори и така, Ричард, твърде много са — прошепна Солсбъри.

Йорк го изгледа кръвнишки, като на мига освободи задъхания войник и поръча да изпратят друг по същия път. Нуждаеше се от своите морски кончета повече от всякога сега, когато такава огромна армия беше тръгнала срещу него.

— Не, не са — твърдо възрази той. — Дори зимата да потисне духа на половината от кентските мъже, Уорик ще доведе шест хиляди или повече. Синът ми има три хиляди със себе си — говореше монотонно, като междувременно преценяваше шансовете им.

Ако извикаше обратно Едуард, на уелската граница нямаше да остане никой, който да се изправи срещу Тюдорите. Всичко зависеше от това колко са тръгнали с Уорик и на какво разстояние бяха от тях. Йорк тихичко изруга и Солсбъри кимна.

— Имаме нужда от крепост — обяви той. — Някъде, където да чакаме в безопасност. Мидълхам е твърде далеч и е прекалено малка за осем хиляди войници.

— Тогава Сандъл — предложи Йорк. — На не повече от четири левги от това място е.

— Може армията на кралицата вече да е минала оттам — възрази Солсбъри. — По̀ бих тръгнал на запад или на север, може би обратно към Лъдлоу дори.

— Ще ни покосят, преди да сме стигнали — Йорк силно разтри лицето си, сякаш да възвърне към живот плътта си. — Аз не бих предизвикал съдбата повторно. Не. Никой от другите съгледвачи не се върна. Можем да стигнем до замъка Сандъл. Той е почти като остров, крепост на хълма, и е лесен за защита. Ще ни свърши работа.

— Не ми харесва, че поемаме такъв риск — твърдо заяви Солсбъри. — Искаш от мен да се запътя право в ръцете на врага, който ни превъзхожда двукратно.

Той се стресна от изненада, като чу как Йорк се смее и рязко вдишва, пълнейки гърдите си с въздух.

— Аз съм си у дома. Накараха ме да вървя през бури и дъжд, но точно заради това се чувствам по-силен. Тази година си отива и този последен, голям лов с нея. Сандъл е само на няколко мили. Не се боя от твоя „риск“, нито от движението на враговете си, все едно колко от тях са ми довели — Йорк поклати глава с ехидна усмивка. — Няма да бягам. Нито днес, нито в някой друг ден. Това, че бях принуден да напусна Лъдлоу, ми стига за един живот. Казвам ти, повече няма да им обърна гръб.

Очите му гледаха студено в очакване на отговор и се чудеше дали Солсбъри ще продължи да спори, докато времето, което им беше толкова необходимо, се изнизваше.

— Четири левги до Сандъл? Сигурен ли си? Дванайсет мили? — отрони най-сетне другият. Йорк се усмихна на приятеля си.

— Не повече от това, заклевам се. Когато бях момче, яздех от Йорк до пазара в Шефилд с баща ти. Познавам тези земи. Ще сме в безопасност зад стените на Сандъл, преди слънцето да е започнало да залязва.

— Тогава засили темпото — отвърна Солсбъри. — Не можем да накараме слънцето да стои на едно място.

 

 

Армията, лагеруваща край стените на Йорк, беше най-голямата, която Дери Бруър някога бе виждал. Въпреки това той продължаваше да нервничи, гризеше със зъби една инфектирана драскотина на пръста си, притискаше сгорещеното място и плюеше, когато усетеше горчивина в устата си. Над огромната шир от палатки и мъже, които страдаха от непрекъснатата влага, надвиснаха буреносни облаци. Изкопали бяха отходни канали, но само за една нощ проливни дъждове те се наводниха и из целия лагер се понесе мръсотия, която се смеси със застоялата вода. Върлуваха и болести, тъй че по всяко време поне стотина мъже започваха да стенат и да изпразват червата си със смъкнати до глезените клинове или галски бричове. По някаква причина шотландците страдаха повече от останалите, чувстваха се съсипани от този странен бич и докато болестта ги изгаряше, силите им бяха отслабени като на деца.

Дери слезе от коня край шатрата на кралицата, най-голямата единична структура в равнината. Предаде юздите на Възмездие на един слуга, като отдели момент да му обясни за отчаяния копнеж на животното към сбръчкани зимни ябълки, ако случайно се намереше подобно нещо наоколо. Показа му едно сребърно пени като обещание и влезе, за да присъства на военния съвет. Чу гласовете на Маргарет и лордовете й няколко крачки преди да влезе.

Вътре шумът от дъжда беше много по-силен. Шатрата пропускаше вода на поне десетина места и капките капеха в съдовете с тъпо почукване, а въздухът тежеше от влага. Полевите мангали, сложени върху мокри постелки, изпускаха кълбета от дим и прибавяха към атмосферата задушлив мирис на въглища и пукането на зелено дърво. Дери разстла наметката си да съхне върху една пейка и приближи, почти незабелязан, за да ги слуша.

Лорд Клифорд бе в центъра на дискусията — нисък мъж с фино телосложение и изящни мустаци, дето сигурно трябваше да се подкастрят всеки ден, за да запазят формата си. Макар че беше само един от дузината по-маловажни барони в това множество, той смело използваше смъртта на баща си в битката при Сейнт Олбънс с мъже като Съмърсет и Пърси. Заради тази споделена загуба те бяха предоставили място на Клифорд на своята маса и му бяха дали власт, далеч надхвърляща тази, която прилягаше на ранга му.

Дери не го харесваше, никак дори. Младият барон имаше навика да го надприказва, сякаш неговото мнение не струваше и пет пари. И при други обстоятелства щеше да е трудно да изпитва уважение към подобен човек, но ето, случи се тъй, че да не трябва да прави специални усилия, за да го намразва.

Застанал настрана, Дери се чудеше дали нарочно групата благородници до един бяха с лице към кралицата, като че тя беше огънят, който ги топлеше. Забеляза и огромния червенобрад шотландец, застанал зад рамото й като страж. Лицето му беше безизразно, но слушаше доста внимателно онези, дето щяха в един момент да вкарат другарите му в битка.

Дери обхвана в миг всички подробности, настани се, пренебрегвайки миризмите на болест и разхлабени черва, които насищаха въздуха заедно с тези на мокра вълна и гниеща кожа. Поне е топло, помисли си с благодарност.

— Ако Йорк е довел краля на север, то ще е като затворник — казваше в този момент Клифорд. — Наредил съм на капитаните си да не обръщат внимание, ако видят кралски знамена. Те знаят, че крал Хенри никога няма да тръгне срещу съпругата и сина си, затова и не се боя от дезертьорство. Такива хора винаги са по-щастливи, ако им даваш прости команди, нали знаете. Въпреки това са решителни, милейди. Смятам, че гледката на лъвове на бойното поле би повдигнала духа им, би потвърдила, че те спасяват крал Хенри. Да се надяваме, че Йорк наистина го е довел. Това ще им придаде сили.

Маргарет забеляза приближаващия Дери Бруър. Направи му знак да дойде, без да обръща внимание на раздразненото сумтене на Клифорд, когато Съмърсет и Пърси му направиха път да мине напред.

— Какви са новините, мастър Бруър?

— Все още вилнеят болести из лагера, милейди, но днес заболелите са по-малко от вчера. Виждал съм подобно нещо във Франция, но засега сме загубили само неколцина от най-слабите мъже. Мисля, че по-скоро ще заглъхне, отколкото да се разпространи, дай Боже. Изпратих шейсетте най-тежки случая обратно в града да си почиват и наредих да им дават бульон и бира. След това трябваше да настоявам за принципа „един излиза, друг влиза“, защото иначе цялата армия ще вземе да се настани на топло да почива — той вдигна поглед към безстрастното лице на шотландеца, застанал до нея. — Шотландските момчета отказаха да идат, милейди. Изглежда, предпочитат сами да си лекуват болежките.

Без да променя израза си, огромният мъжага му кимна едва забележимо и това накара Дери да се усмихне.

— Този човек няма ли нещо по-важно за съобщаване? — внезапно се обади лорд Клифорд с прекалено силен за затвореното пространство глас. — Знаем, че има болест сред лагера, Бруър. Предполагам, че има също и крадци, които крадат принадлежностите на другарите си. И какво от това? — той се огледа за реакцията на околните, сякаш очакваше от тях да го изхвърлят навън на дъжда.

Съмърсет поклати глава и предпочете да пренебрегне този изблик заради по-важните им задачи.

— Чакаме заповедта да тръгнем, милейди. Днес ли ще бъде това? Отнема време да се събере лагерът, а светлината вече си отива. Бих искал хората ми да са готови за тръгване.

В шатрата настъпи тишина, всеки един от мъжете се обърна, за да улови отговора на Маргарет. Между веждите й се появиха две отвесни бръчки и Дери забеляза, че, както стоеше, тя подръпваше кожичката край нокътя на палеца си с показалеца на дясната си ръка. Разбираше безпокойството й при толкова много старши благородници, вперили поглед в нея. Тя бе онази, която настоя да й се подчиняват, като насила им наложи ранга и правото си на това. И това беше цената — че трябва да издаде заповед, която можеше да ги прати всичките на смърт. Всеки присъстващ там имаше и лична причина да влезе в бой срещу Йорк, но отговорността беше нейна, за съпруга и за сина й.

Тя отвори уста да заговори, но потуши звука, който излезе от гърлото й в дълга въздишка. Беше станала свидетел на ужасната касапница на Блоър Хийт, беше видяла цели армии, разкъсани и разбити от Нортхамптън, Уорик и Марч. Бе изминала стотици мили, за да събере достатъчно мъже, които да тръгнат за Лондон и да спасят краля. Но много преди да са готови, Йорк бе дошъл на север.

Налагаше се да вземе решението заради неговото присъствие. Тя трябваше да рискува всичко. Пръстът, който чоплеше палеца, стана по-настойчив и Дери чуваше как стърже в нокътя. Сърцето му се късаше за нея в настъпилата продължителна тишина. Беше се спазарила с Тюдорите и с шотландците, за да спечели подкрепата им. Беше им обещала собствения си син, заложила бе на един кон собственото си бъдеще. Той си представяше какъв страх би могла да изпитва да хвърли заровете още един път. Ако Йорк отново успееше да разгроми мъжете, събрани в тази шатра, тя нямаше какво повече да даде.

— Милорд Съмърсет ми каза, че предпазливостта не печели войни — най-сетне отрони Маргарет. Нещо в изражението й се отпусна, изведнъж сякаш цялото й напрежение се стопи. Пръстите й спряха трескавото опипване и се и отпуснаха. Тя пое дълбоко въздух и едва не се задави. — Дайте заповед лагерът да се разформирова, милорди. Ще излезем на бойното поле срещу Йорк и всички, дето са тръгнали с него. Помнете, че се сражавате, за да освободите краля на Англия, задържан от тези отвратителни предатели. Вие сте застанали на правилната страна. Моите благодарности и Божията благословия да е с всички вас.

Главата й клюмна, след като приключи, част от моментната ожесточеност я напусна и тя пак придоби тъжен и уморен вид. Лордовете около нея се поклониха и й благодариха в нестроен, дрезгав хор, освободени от бездействието и вече тръгнали към своите бойци.

Дери остана с кралицата, шотландецът също беше там и го наблюдаваше внимателно. След сделката, която беше сключила отвъд границата, те очевидно бяха решили да я пазят докрай. Дери намигна на мъжагата, на което той отговори с жест, в който дясната му ръка попадна върху дръжката на камата.

— Бих ви попитал дали имате някакви специални инструкции за мен, милейди, но все още не сме съвсем насаме — при което той театрално изви глава към мрачния воин до нея.

Мъжът само го изгледа безстрастно.

Маргарет заусуква кичур коса около пръста си, все по-стегнато и по-стегнато. Гласът й звучеше безрадостно, когато му отговори.

— Винаги си казвал, че работата ти приключва, когато започват боевете, Дери. Помогнал си ми повече, отколкото мога да изразя с думи, но дойде времето на битките. Сега, предполагам, всичко ще се решава от стрелците, рицарите и войниците — за миг тя стисна очи. — Дери, виждала съм как командва Солсбъри. С очите си видях как той разби армия три пъти по-голяма от неговата при Блоър Хийт. Не познавам достатъчно Йорк на бойното поле, за да се боя от него, но наистина се страхувам от Солсбъри. Ще стоиш ли близо до мен?

— Разбира се! А що се отнася до останалото, в лицето на Съмърсет и Пърси имате добри воини, милейди. Не се безпокойте. Съмърсет е прекрасен командир. Баща му го е обучил добре и момчетата му имат доверие. Доколкото виждам, той притежава талант за това, а и не се отказва от съвети. Никой от тях не обича Йорк, Маргарет. Знаят какво е заложено и няма да се огънат, обещавам ви. А също и шотландците най-вероятно.

Огромният мъж до Маргарет изсумтя раздразнено, а тя се позасмя.

— Не дразни човека, Дери. Ще те разкъса на парчета.

— Е, той е два пъти по-млад и два пъти по-едър, или почти — отвърна Дери. — Макар да реших, че мога първо малко да го притесня.

Шотландецът се усмихна бавно, показвайки какво мисли за изявлението му.

— Трябва да ми доведат коня, Дери — рече тя. — Твоят наблизо ли е?

— Възмездие ли? Почти няма нужда да го връзвам, толкова ме обича той. Като хрътка ми е верен, милейди.

Тя се усмихна, оценявайки опитите му да я ободри.

— Да се надяваме, че името му е добро знамение тогава.