Кон Игълдън
Света троица (11)

9.

Йорк стоеше подпрял ръце на дървените перила, докато наблюдаваше с видима гордост как момчето заема позиция. Най-големият му син Едуард, граф на Марч, беше тринайсетгодишен, макар да бе по-висок и значително по-силен от градските момчета, дето бяха с по три-четири години по-големи от него. Той вдигна меча към баща си и с дръжката му свали забралото на шлема си.

— Гледай това — рече под нос Йорк.

Солсбъри се усмихна, както бе подпрял рамо на един каменен стълб. Двамата с Йорк бяха прекарали почти месец в замъка Лъдлоу, крояха планове и се приспособяваха към изненадващия и неблагоприятен развой на събитията. От масивната каменна крепост те бяха изпратили ездачи до всичките си отделни имения със заповеди, които свикваха капитаните и най-добрите им воини, и сега селото и околностите му бяха заприличали на военен лагер. Малка беше опасността от набези откъм Уелс тази година, след като новините се бяха разпространили отвъд границата на запад. Лъдлоу се бе превърнал в най-голямото въоръжено сборище в страната, а те още прииждаха. Солсбъри изпита удоволствие да се отдели за малко от сложните си задачи по осигуряването на такова множество с храна, бира и екипировка, за да погледа как този негов любимец се бие.

Двама мъже се изправиха пред Едуард на тренировъчната площадка, оградена от всички страни с покрити колонади от сив камък. Облечени в хубави доспехи, те също вдигнаха мечовете си към Йорк и сведоха глави. Джеймсън беше ковач с масивна фигура. Извисяваше се с една глава над момчето и беше около два пъти по-широк в гръдния кош. Нарочно подбран за контраст, сър Робърт Далтън беше слаб, придвижваше се с грациозни, идеално балансирани движения, краката му винаги бяха твърдо стъпили на земята.

Йорк вдигна ръка, момчето барабанчик в ъгъла поде боен ритъм и сърцата на всички, които познаваха този звук от бойното поле, забиха ускорено.

И тримата носеха щитове, закачени за лявата ръка и стиснати в подлакътната извивка. Момчето се движеше леко със своя, макар Солсбъри да забеляза, че той е твърде голям за него. Граф Едуард бавно пристъпи надясно, като държеше щита си високо, пресичайки възможността на двамата мъже да го нападнат едновременно. Мечът му сочеше право напред като змийски език в очакване.

По-едрият мъж първи направи движение. Издаде неистов рев, който отекна навред. С него целеше да уплаши младия си противник. Замахна с меча отляво на Едуард, като с трясък блъсна щита, който момчето държеше далеч от тялото си, за да поеме удара. Мъжът и момчето се обсипваха с буря от бързи удари, трополящи един връз друг, вклиняваха се в най-малкия процеп на защитата. Това продължи не по-дълго от десетина удара на сърцето, за които двата боядисани щита успяха да се ожулят и набраздят. Накрая едрият мъж се отдръпна.

— Още, Джеймсън — подигравателно извика изпод шлема момчето, — нима ти свърши силата?

Преди мъжът да успее да отговори, другарят му се включи с бързи, настъпателни стъпки. Сър Робърт разчиташе на скоростта и умението далеч повече, отколкото ковачът. Той финтираше и се завърташе, краката му с непрестанно движение търсеха най-добрата нападателна позиция, после се шмугваше назад или отблъскваше противниковото острие със своето, когато приближеше твърде много. Тази схватка приличаше на танц, но наблюдаващите я лордове трепнаха, когато Едуард бе ударен с дръжката в корема и загуби равновесие. Сър Робърт веднага го последва, притисна го и го накара да отстъпва, като удряше все по-бързо, докато ръката, държаща щита, би трябвало да е отмаляла и вкочанена чак до рамото. Бащата на Едуард ги наблюдаваше хладнокръвно, докато сър Робърт налагаше момчето и го притискаше към земята, с очи вперени в щита и с десния крак изнесен пред тялото. Почти свито на кълбо, момчето замахна към крака му и го уцели малко над глезена. Сър Робърт изкрещя от болка. Беше достатъчно бърз да си върне баланса, преди да падне, но все още куцаше, докато се оттегляше.

Едуард от Марч се изправи в цял ръст, почти ослепял от стичащата се в очите му пот, но вече събрал гняв, какъвто само едно тринайсетгодишно момче може да изпита. С вик беше негов ред да скочи напред, принуждавайки стройния рицар да върне в играта щита си. Едуард вдигна меча, за да нанесе удар по него, но после внезапно отскочи настрани и плонжира към едрия ковач, който обикаляше около него. Тази тактика свари неподготвени и двамата мъже и мечът на Едуард се стовари върху металната яка от доспехите на Джеймсън, което го зашемети. Ако момчето беше достигнало пълните си размери, това щеше да е смъртоносен удар.

В този момент на шок все още куцукащият сър Робърт Далтън пристъпи напред, опря собствения си меч във врата на момчето и произнесе ясно и силно:

— Мъртъв.

И тримата вдигнаха забралата си, макар че младият граф беше огънал своето още в първия сблъсък и сега се бореше с него. Ковачът, който с неудобство въртеше врата си, приближи, сграбчи ръба му и с все сила го задърпа, докато накрая забралото притрака и се отвори.

— Какво беше това, а? — попита Джеймсън с дебелия си бас. — Нападаш ме във врата, при положение че точно пред теб има човек?

Младият граф сви рамене, доволен, че се е показал пред всички.

— Бях те хванал натясно, Джеймсън, и ти го знаеш. А когато влизам в бой, винаги ще имам зад себе си мъже, които да ми пазят гърба. Може и ти да бъдеш, ако не остарееш прекалено много дотогава. Щеше да счупиш главата на сър Робърт…

Ковачът се разкикоти и усмивката сбърчи широкото му квадратно лице.

— Така е, да. Достатъчно дълго съм те тренирал. Не бих позволил другиму да ме прави на глупак, не и след като цял живот съм ял бой.

Очевидно бе, че той не беше пострадал от показната схватка, макар че продължаваше демонстративно да разтяга ударения си врат.

— Браво! — подвикна Йорк отстрани. — Слушай учителите си, Едуард. Ставаш все по-силен и по-бърз всеки път, когато те гледам.

Двамата мечоносци се поклониха дълбоко, щом чуха гласа на Йорк, а Едуард се изчерви от удоволствие при похвалите на баща си, и вдигна гордо меч.

— Той мисли много точно — рече Солсбъри. Собственото му настроение се беше повишило, щом видя какво детско удоволствие изпита приятелят му. — Добро равновесие, първият признак на бързината. Добре са го обучили.

Йорк се опита да свие небрежно рамене, но радостта, че виждаше колко добре се бие най-големият му син, извираше на топли вълни от него.

— Да, Едуард има кураж и Джеймсън и сър Робърт знаят как да го изкарат на показ. Няма да срещне мнозина, дето ще са силни като ковача, а пък сър Робърт е обучаван първо във Франция и после в Англия. Рядко съм виждал някой толкова добър с острието. Само след няколко години мисля, че ще си струва да гледаш как момчето се бие.

Двамата мъже се обърнаха, когато чуха стъпки откъм далечния край на колонадата. Солсбъри видя, че идва сестра му, херцогиня Сесили, съпруга на Йорк и майка на развълнуваното момче, което сега цепеше въздуха и поваляше куп въображаеми съперници на тренировъчната площадка. Солсбъри се почувства стар, като гледаше един толкова млад живот, чиито истински битки тепърва предстояха.

— Гледахме тренировката на Едуард, Сесили — подвикна той на сестра си, когато тя приближи. — Много обещаващо е момчето — но пък с тази кръв може ли да не е? Чудя се дали съименникът му, крал Едуард, е бил толкова висок на неговата възраст? Расте като гъбка момчето, щом се обърна и вече е качил един инч. Ще стане по-висок от мъжа ти, не се съмнявам.

Солсбъри видя, че сестра му е притиснала към гърди най-малкото си дете, поставено в бродирана платнена люлка, която тя бе привързала през рамо. Малкият плачеше с изумителна сила, гневен, пронизителен рев, който дори от няколко крачки разстояние цепеше болезнено ушите. Той усети как настроението на Йорк се развали, щом тя приближи до него.

— И как е племенникът ми? — попита Солсбъри с насилена веселост в гласа.

— Все още страда. Открих при него един лекар, който се мъчеше да го разтяга, но той пищеше толкова ужасяващо, че не можех да му позволя да продължи. Това по твое нареждане ли беше? — острият й взор тъй закова мъжа й, че той извърна очи, вместо да я погледне.

— Предложих му да пробва, Сесили, това е всичко. Човекът всъщност мислеше, че някакъв вид дървена скоба може да помогне на растежа му — само за няколко години. Имам майстори, дето могат да конструират подобно нещо, ако ти се съгласиш — какофоничните звуци достигнаха нови висоти, Йорк се сепна и запуши с пръст ухото си. — Боже мили, чуй го сега! Това дете никога не спи, само реве! Мислех си, че ако гърбът му може да се изправи, това ще му донесе спокойствие.

— Или пък да бъде счупен, та да умре! — скастри го Сесили. — Не ща да чуя нищо повече за тези скоби. Ще ме оставиш аз да се грижа за Ричард оттук нататък. Няма да оставя разни глупаци да го измъчват, да го изцеждат като мокър парцал.

Изправен пред неудобството да бъде свидетел на такава гневна сцена между съпруг и съпруга, Солсбъри се отдалечи, за да наблюдава инструктажа на площадката, като нарочно се скри с няколко крачки зад един пилон, та да им даде някакъв вид лично пространство. Засмука вътрешността на устната си, когато Йорк проговори пак, раздразнен, че подслушва една женена двойка, на която не й пукаше за околните.

— Сесили — рече Йорк със силен глас, за да надвика крясъците на детето, — ако искаш да проявим милосърдие, ще го изнесеш навън някоя зимна нощ и ще оставиш студът да си свърши работата. Той е на две години и продължава да пищи денонощно. Казвам ти, спартанците са имали това право. Лекарят ми казва, че гръбначният му стълб се изкривява и че ще става все по-зле. Няма да живее без болка и няма да ти благодари, че си го спасила, ако се превърне в инвалид. Нима ще донесеш позор в дома ми с този изкорубен син? Какво ще стане, дали ще полудее от това, ще бъде зарязан в някоя самотна къща да го гледат слугите — като някое бясно куче или идиот? Не е грях да го пуснеш да си върви, просто го остави на студа. Отец Самюъл ме увери, че е така.

Когато Сесили му отговори, гласът й беше като съскане на змия и брат й се стресна за приятеля си.

— Няма да докоснеш и косъм от главата му, Ричард Плантагенет! Чуваш ли ме? Загубила съм пет деца за твоя род и име. Родила съм и шест живи и пак съм бременна. Вярвам, че съм дала достатъчно за Йорк. Тъй че, ако реша да задържа това дете, дори той да не проходи, то това не е твой проблем. Достатъчно съм сторила, износила съм достатъчно деца. Това тук има повече нужда от мен от всички други накуп и аз ще се грижа за него, сама, ако трябва. Обещай, че няма да подшушваш на лекарите, Ричард. Кажи ми, че не е нужно да съм нащрек да не би някой да му поднесе някое отровно лекарство.

— Разбира се, че не — изръмжа той. — Но, заклевам се, това дете ти е повредило мозъка, Сесили. Деца умират, в реда на нещата е. Някои живеят и израстват силни, а някои бедни души страдат като това тук, уловени между живота и смъртта. Сега съжалявам, че му дадох името си. Само да знаех, че ще представлява това малко пищящо вързопче…

— Недей! — отвърна Сесили с очи, блеснали от сълзи.

— Когато носиш дете, ставаш друга жена, Сесили. Изобщо не те разбирам. Давай! Прави каквото искаш с него. Аз имам други синове — тогава той се извърна и обърна очи към тренировъчната площадка, където най-големият му син атакуваше един дървен стълб, обвит в плат и кожа, и го налагаше с все сила. Йорк усещаше гневния поглед на жена си върху себе си още дълго време. Но отказа да се обърне и след време тя си тръгна със скована стойка.

Солсбъри се върна и застана до рамото на Йорк, оставяйки му време да възвърне спокойствието си. После двамата мъже се загледаха в младия Едуард, който разцепи тренировъчния пилон на две и изкрещя триумфално, като падна на земята. Контрастът между двамата сина в този момент не можеше да бъде по-голям.

— Ще всява ужас на бойното поле — рече Солсбъри, като се надяваше да види поне малко от гордостта и удоволствието да се връщат върху лицето на Йорк.

Вместо това приятелят му се намръщи и съсредоточи поглед някъде в далечината.

— Може би няма да се наложи — рече той с дрезгав глас, — ако все още е възможно да се помиря с Хенри. Ти го видя, Ричард, застанал там, най-сетне с образа на човека, който трябваше да бъде. За първи път ми заприлича на баща си. Това бе може би най-странният момент в живота ми. Кралят ме отпрати, сякаш бях пребито куче, въпреки това сърцето ми се преизпълни с радост да видя у него такава сила — Йорк поклати глава, зашеметен от спомена. — Ако успея да накарам Хенри да разбере, че не съм заплаха за него, на сина ми може цял живот да не му се наложи да се бие. За нищо друго не ме е грижа, освен за рода и името ми — задълженията ми са свързани единствено с това да задържа титлите и земите си, за да може Едуард да ги наследи.

— Ще бъда щастлив, ако видя двама ви сдобрени — отвърна Солсбъри, като скри изумлението си. — Само че ти самият твърдеше, че край краля има твърде много мъже, които недолюбват името Йорк и му шептят в ушите, а и френската му кралица, тя също няма приятелски чувства към теб. Да разбирам ли, че все още не са те повикали за неговия велик Съвет, тази Обиколка.

— А тебе? — попита другият. — До мен нищо не е дошло. Редом с краля ще яздят херцози и графове, дори нисшестоящи барони, но не и ние двамата. Мъже, които познавам от години, вече не отговарят на писмата ми. Ами сина ти Уорик?

Солсбъри поклати глава.

— И той е изпаднал в немилост явно. Брат ми Уилям е бил извикан в Лондон. Граф Пърси е женен за една Невил, въпреки това стои до краля. Какво, мислиш, означава това?

Остатъци от гневния диалог със Сесили все още нюансираха тона на Йорк, когато му отговори.

— Означава, че ушите на крал Хенри са пълни с отрова, това означава. Всички тези приказки за „защита на кралството от онези, дето застрашават мира“ — кого другиго биха имали предвид, ако не Йорк и Солсбъри? Да, и Уорик също, ако застане до нас. Струва ми се дребнава злоба, дето опетнява името ми след всичко, което съм направил за трона на Ланкастър. Двамата с теб дадохме титлата Уелски принц на сина му, за бога! Докато кралят спеше, защитавахме Англия от всички, които й бяха хвърлили око. Може би трябваше да оставя на французите контрола върху Ламанша, та да правят набези по бреговете ни, или пък да бях пренебрегнал подкупничеството и корупцията на користните лордове, когато ме викаха да осъдя поведението им. Господи, Боже, знам, че имам врагове, твърде много, за да ги броя. Един по един всички, които наричах приятели, се отдръпнаха и сега са под крилото на кралица Маргарет. Писах на Ексетър, Ричард. Независимо от различията ни този човек се ожени за най-голямата ми дъщеря. Мислех си, че ако се стигне до избор, той и аз… все едно, няма значение. Нямам отговор от него. Домът на собствената ми дъщеря за мен е затворен.

— Не можеш да очакваш повече. Принудиха го да живее в Понтефракт по твоя заповед, Ричард. Ексетър не би простил това с лекота. Не, Ексетър ще подкрепи Пърси, а те са в калта. Но все пак, имаш съюзници — отговори Солсбъри. — Обещал съм ти своята подкрепа. Моето име е свързано с твоето по всякакъв начин, тъй че двамата се издигаме или падаме заедно. Синът ми все пак идва в Лъдлоу с повече от хиляда войници от имотите си — дори в каменното сърце на крепостта Солсбъри сниши глас почти до шепот. — Ако те ни обявят за предатели, ще бъдем достатъчно силни да се хванем за оръжието.

— За бога, не това искам аз — възпротиви се Йорк. — В деня на сватбата ми със Сесили ти ми каза, че родът Невил е с мен, помниш ли? Спази думата си, когато трябваше, и съм ти благодарен — ръцете му стиснаха още по-силно перилата и кокалчетата му побеляха. — Баща ми бе екзекутиран за държавна измяна, Ричард. Разбираш ли, че лесно няма да потегля по този път? Ако тронът ми падне в ръцете, няма да го откажа, разбира се, че не! Но съм преживял абсолютно цялото си детство като храненик, с опетнена чест и име. Нима искаш името Йорк да се окаля до черно? — той сведе глава към него и заговори с рязък шепот: — Казвам ти, няма да се вдигна с оръжие срещу него. Не мога, не и както е сега. Когато Хенри беше болен и хората твърдяха, че ще умре, беше съвсем различно. Сега се е събудил — и не е същият човек. Ти беше там, видя го. Може би духът му е възмъжал, докато е спал, не знам. Може Господ да му е възвърнал мозъка в безграничната си милост. Всичко се е променило сега, след като агнето е напълно събудено, след като се е превърнало в мъж. Всичко е ново.

В двора Едуард Марч сбираше нещата си, за да си тръгва. Беше свалил шлема и косата му беше черна и мокра от пот. Солсбъри видя как момчето поглежда към колонадите за одобрението на баща си, но Йорк не забеляза.

— Ако можех да прекарам само час с краля — побърза да продължи той, докато ръцете му стискаха перилата, сякаш искаше да ги пречупи. — Ако можех да съм сигурен, че е прочел писмата ми, или да можех просто да изхвърля тези шепнещи мъже, щях да успея да спукам този цирей. Съмърсет! Чу ли, че вече е произведен в херцог? И капитан на Кале? Моята титла, край, няма я! Мъжът, когото пратих в затвора, е обявяван за „верен и лоялен поданик“ на всеки ъгъл в Лондон, като така аз ставам за смях. Съмърсет, Пърси, Ексетър, Бъкингам и Дери Бруър. Докато те са живи и процъфтяват, шансът на моя крал да живее му се отнема. Казвам ти, той пак ще потъне, с тези хора около себе си.

Солсбъри чувстваше единствено раздразнение, докато Йорк говореше. Преди този мъж беше като скала за амбициите на рода Невил. Една среща със събудения крал и камъкът Йорк сякаш се пропука до основи. Той не показа разочарованието си, когато отговори:

— Каквото и да плюят срещу нас, никой крал не може да управлява без тримата си най-силни лордове. С времето Хенри ще разбере това, сигурен съм. Но, приятелю, знаеш, че не можем да идем при него без въоръжени мъже, иначе ще ни завържат, ще ни уловят като рибки в рибарска мрежа. С твоите и моите войници, които ще гарантират безопасността ни, крал Хенри ще трябва да изслуша справедливите ни оплаквания. Няма да седя и да чакам мъже като граф Пърси да ме обявят за враг на Короната! Нито пък ти. Трябва да действаме решително и стремително, за да представим нашия случай. До лятото вече това ще е зад гърба ни и мирът ще бъде възстановен. Защо не? — Солсбъри усещаше, че говори на вятъра. Йорк не го слушаше, както бе застанал там застинал и вкаменен, все още бесен на жена си.

— Съжалявам за сина ти… че е… сакат — рече Солсбъри.

Йорк сви рамене и поклати глава.

— И преди съм погребвал деца. Сигурно и в бъдеще ще се случва. Няма значение какво се случва с едно болнаво момче, макар че се страхувам за напрежението върху майката. — Той погледна приятеля си право в очите и в тях се четеше болка. — Сесили се е вманиачила по това дете. Има моменти, в които просто ми се иска малкото човече да… Няма значение. Ела, сигурно си гладен. Нека готвачката ми ти приготви нещо специално. Направо прави чудеса с осолената риба.

Йорк потупа приятеля си по рамото и двамата се запътиха към банкетната зала. Известна част от напрежението им се изпари при мисълта за едно добро ядене.