Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Precious Gifts, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,8 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2017)
Корекция и форматиране
Regi (2018)

Издание:

Автор: Даниел Стийл

Заглавие: Безценни дарове

Преводач: Весела Ангелова

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Излязла от печат: 25.04.2016

Редактор: Елка Николова

ISBN: 978-954-655-675-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2955

История

  1. — Добавяне

9.

На сутринта Ейдън я посрещна пред „Чиприани“, приготвил раницата си и малък куфар. Взеха лодка до големия паркинг, който обслужваше всички жители и посетители на Венеция. Отне му няколко минути да намери своя „Остин Хийли“. Вероник се влюби в колата му като я видя. Изглеждаше много по британски и му подхождаше идеално. Натъпкаха чантите в багажника и върху малката задна седалка. Вероник се беше сетила да вземе кутия със сандвичи от хотела, в случай че решат да не спират за храна. Беше в бяла тениска, розови дънки и сандали, които си беше купила от Венеция. Изглеждаше свежа и красива в горещия юлски ден. Ейдън носеше риза с навити ръкави и дънки. И двамата сложиха слънчеви очила и се качиха в колата. Изглеждаха като идеалната двойка. Никой никога не би могъл да отгатне разликата в годините им, нито би предположил, че доскоро са били съвсем непознати. Дъщерите й щяха да се изненадат, ако ги видят заедно.

— Готова ли си? — Той се обърна с усмивка към нея и тя кимна. Поеха на тричасовото пътуване до Сиена. Наслаждаваха се на пейзажа и разговаряха. След час Вероник му предложи сандвич, а тя предпочете ябълка. Мислеше си за целувката им предната вечер, но не каза нищо. Ейдън изглеждаше толкова спокоен и непринуден, че тя се замисли дали онова не беше просто някаква случайност. Държеше се все едно бяха стари приятели. Снощи, когато я целуна, внезапно бе осъзнала, че иска да са заедно повече време. Това я объркваше, не беше съвсем сигурна какво точно иска да се случи за в бъдеще.

Стигнаха в Сиена малко след обяд и решиха да се поразходят из града, преди да се регистрират в хотела. Той вече беше предложил небрежно да си наемат две стаи, за да я успокои.

Разходиха се из Пиаца дел Кампо, посетиха огромния Палацо Публико и катедралата със забележителната фасада. Целият град беше строен през Средновековието, тринайсети век, и изглеждаше дори по-стар от Венеция. Тъкмо бяха пропуснали Палиото[1], което се провеждаше всяка година през юли и после пак през август, с хиляди зрители, костюми и конни надбягвания. Ейдън веднъж вече беше посещавал Сиена за надбягванията и сподели, че наистина си струва човек да ги види. Провеждаха се из целия град, идваха хора от цяла Италия и Европа. И двамата смятаха, че очарованието на Италия не би могло да се сравни с нищо друго. Дори Франция, която и двамата обичаха, не беше толкова приветлива. Ейдън снимаше на всяка крачка, направи много снимки и на Вероник.

В късния следобед отидоха в малкия хотел, където преди Ейдън беше отсядал, и взеха две съседни стаи. Съдържателят им препоръча малък ресторант за вечеря, който и двамата харесаха. Всичко беше съвсем различно от Венеция, но бе интересно да се види. За Вероник Венеция беше най-красивото място в Италия.

— И сега трябва да се предам в опитите си да те очаровам с останалата част от Италия ли? — попита той със съкрушен вид, а тя се засмя. И двамата се съгласиха, че и Флоренция много им харесва и нямат търпение да идат там.

Потеглиха към Флоренция на следващия ден, след като пиха кафе и закусиха в хотела. Всеки плати за стаята си. Ейдън предложи да покрие сметките и за двете стаи, но Вероник не му позволи. Пътуваха като приятели. Тя не знаеше какво е материалното му положение, но бе трогната от щедростта му и от доброто му отношение.

На Ейдън му беше забавно, като наблюдаваше нетърпението на Вероник докато наближаваха Флоренция. Държеше се така, сякаш пътуват към Мека, и не спираше да говори за галерията „Уфици“ и колко я харесва, за Дуомо — катедралата „Санта Мария дел Фиоре“, за Палацо Векио. Много пъти беше ходила там с родителите си, а по-късно само с баща си, и нямаше търпение да покаже на Ейдън любимите си места. Взеха си стаи в хотел „Екселсиор“ на площад „Онисанти“ още щом пристигнаха, паркираха колата и тръгнаха да се разхождат.

Първо влязоха в „Санта Мария дел Фиоре“, а после — в музея точно зад катедралата. Вероник знаеше много за Донатело, Дела Робия и другите художници и не спираше да разказва, а Ейдън беше впечатлен. После отидоха в галерия „Уфици“, която за Вероник беше самият рай. На Ейдън му харесваше, че са заедно. Тя знаеше истории за почти всеки художник, детайли за работата му, съпоставяше различните произведения по начин, за който той никога не беше се сещал. Очите й пламтяха от въодушевление, когато говореше.

На връщане към хотела спряха на Пиаца дела Синьория и си купиха сладолед. Решиха да се върнат на площада през нощта и да вечерят, след като си поотпочинат в хотела. Прекрасно беше да бъдат заедно.

Докато вечеряха, между двамата се разгоря спор. Според него единствената причина тя да не продължи да рисува, е, че просто би могла да си позволи да не го прави, на което тя възрази, че е била твърде заета с дъщерите си.

— Това не е извинение. Щом имаш талант, трябва да го използваш. Не можеш просто да го забравиш ей така за двайсет години. Това е престъпление. Ако беше бедна, щеше да живееш от това.

— Ако бях бедна, щях да работя някъде като сервитьорка, за да издържам дъщерите си, а нямаше да седя и да рисувам портрети. — Намуси се леко и премина в отбрана.

— Можеше да бъдеш по-комерсиална. Нямаше просто така да изоставиш таланта си. — Трудно му беше да приеме решението й. И понеже нямаше деца, нямаше и представа колко време отнемаха те. А Вероник винаги беше смятала децата си за по-важни от всичко останало.

— За тях щеше да е по-добре да знаят, че имат талантлива майка, която се отнася сериозно към дарбата си и я уважава. За тях това би бил великолепен пример — настоя той.

— И трите следват страстта си. Също като мен, през всичките тези години — спокойно отвърна тя. Чувстваше се поласкана от начина, по който Ейдън се възхищаваше от рисуването й и любовта й към изкуството, но дъщерите й винаги бяха на първо място. Важно беше да прекарва времето си с тях, а и с Пол, докато бяха женени. Само че цялата тази ценностна система беше чужда за Ейдън. Животът му се въртеше около собствения му талант и развитие, което тя уважаваше. Той нямаше нито деца, нито човек до себе си, върху който да съсредоточи вниманието си. Съществуваше само той. Нейният живот беше твърде различен, отдаден на семейството. Децата бяха нейният приоритет.

Привършваха вечерята, когато тя получи есемес. Погледна го, за да провери дали не е от дъщерите й, и видя, че е от Николай. Интересуваше се дали е добре и дали се е възстановила след срещата им в Рим. Пишеше, че се надява скоро да се видят. Докато четеше, тя се усмихна, и после разказа на Ейдън.

— Съобщението е от Николай Петрович. Проверява дали съм добре.

Не му отговори. Реши да го направи по-късно. Не искаше да изглежда груба и да отвърне на есемеса му пред Ейдън. Изненада се обаче като забеляза, че той се подразни от думите й.

— За какво става въпрос? Той защо ти пише? Каза ми, че си била добре, когато си тръгнала от Рим. Сега какво иска?

— Нищо — отговори тя, озадачена от реакцията му. — Просто се държи приятелски.

— Пиши му, че си добре и да те остави на мира — изсумтя той. — И без това сигурно е мафиот. Никой не може да спечели толкова пари по честен път. — Според медиите Петрович притежаваше състояние от осемдесет милиарда долара.

— Възможно е — призна тя. Не познаваше Николай толкова добре, за да го защитава, нито пък имаше представа как е спечелил парите си. — Но с мен беше много любезен.

— Да, след като едва не те уби. Сигурно се страхува да не го съдиш.

— Разбира се, че няма такова нещо — настоя тя, опитвайки се да го успокои, когато изведнъж й хрумна, че той ревнува. Това я накара да се зачуди дали целувката във Венеция не беше нещо повече от туристически жест. Държеше се с нея изключително внимателно и с уважение, но сега изглеждаше истински изнервен, задето Николай й пише. — Героят беше ти, Ейдън — внимателно каза тя. — Ти беше този, който ме спаси.

Потупа го по ръката и той се поуспокои. Вероник едва сдържа усмивката си. Реши, че гневната му реакция е много симпатична.

— Бъди внимателна с хора като тоя — предупреди я Ейдън. — Не го познаваш. Суров човек е. Такива като него са непредсказуеми. Мъжете с толкова власт и пари си мислят, че притежават света и всичко в него. Не искаш да го накараш да вярва, че може да притежава и теб, нали? — Начинът, по който го каза, я трогна. Отнасяше се с нея като с младо и наивно момиче.

— Не ми се вярва повече да се чуя с него. Според мен той просто беше учтив. Доста пострадах, след като паднах. — Опита се да го успокои, но вместо това Ейдън отново стана напрегнат.

— Вината за това беше моя, не негова.

— Не, ти ме спаси — настоя тя. — Ако не беше ме изблъскал, нямаше да се отърва само с охлузвания. Щях да съм мъртва.

При тези думи Ейдън се усмихна.

— Съжалявам, че се нарани — каза той и наистина го мислеше.

— Това е нищо. И ако не беше станало така, можеше никога да не те срещна. — Вероник вече знаеше, че Ейдън си има едно наум за всеки, когото смяташе за „богат“, а Николай определено отговаряше на условието далеч повече от самата нея. Парите, които тя бе наследила, бяха като подаяние в сравнение с неговото състояние. Просто хората с пари изнервяха Ейдън, без значение как се бяха сдобили с тях.

Темата отново се върна, когато посетиха Палацо Векио и Палацо Пити и видяха как бе процъфтявала Флоренция навремето. Това отново отключи поредната му философска тирада за богатите, за това как те нямат никакво понятие от истинския живот, а Вероник учтиво изказа несъгласието си.

— Парите не те предпазват от истинските проблеми, Ейдън — опита да обясни тя. — Майка ми почина, когато бях на петнайсет, а баща ми — като станах на двайсет и една. Парите не промениха това, макар да ми се щеше да го бяха направили. Богатите хора също се разболяват, умират, сърцата им се разбиват като на всички останали. Парите просто ти дават допълнително удобство, когато ти се случват лоши неща. Ейдън продължи да защитава позицията си, но когато тя му призна, че по време на инцидента в Рим за частица от секундата й се беше приискало да остане пред ферарито и да изкуши съдбата, той искрено се разстрои. Призна му, че смъртта на Пол я беше съкрушила дълбоко, но сега, когато дъщерите й бяха пораснали и живееха отделно, а и след грозните разкрития при прочитането на завещанието, животът й бе започнал да има далеч по-малко смисъл. Ейдън беше ужасен от думите й.

— Нека ти кажа нещо за мен — каза той с болка в гласа, впил поглед в очите й. — Майка ми се самоуби, когато бях на дванайсет, защото животът й беше нещастен. Умори се да живее в мизерия и да се чуди какво да сложи на масата, без значение колко усърдно работи. Баща ми пропиваше всяко пени, което тя печелеше, изневеряваше й със съседките и я пребиваше всеки път, когато се напиеше. Така че тя се самоуби, явно за нея това е бил единственият възможен изход. — Вероник замръзна в мълчание. Протегна се през масата и го хвана за ръката. Погледът му едва не разби сърцето й. Внезапно си представи малкото момченце, останало без майка. А после той продължи. — Баща ми се напи до смърт в буквалния смисъл, като бях на седемнайсет. Тръгнах си след погребението и повече не се обърнах назад. Мисля, че заради това никога не съм искал да се оженя и да имам деца. Не искам да имат детство като моето.

— Но ти няма да си такъв баща — внимателно каза тя. — Ти си различен човек.

Той кимна и тя видя сълзите в очите му. Ейдън й беше доверил тъмните тайни от младостта си.

— Баща ми беше истински кучи син. Майка ми беше мила жена и не заслужаваше такъв живот. — Вероник кимна съчувствено и продължи да държи ръката му. Това обясняваше много за него — гнева му, страха му от отговорност към брак и деца, ненавистта му към мизерията и онова, което тя причиняваше на хората… И беше избрал да вини богатите за всички злини на света. Някой беше виновен за всички световни нещастия и за Ейдън това бяха богаташите. Демонизираше всеки, който притежаваше голямо състояние, което тревожеше Вероник, но от друга страна искрено му съчувстваше за това, което беше преживял.

Ейдън продължаваше да настоява, че бедните и богатите са различни. Не можеше да си представи, че човек с пари някога би могъл да преживее нещастия като неговите. Само че Вероник знаеше, че нещастията идват при всички, във всички форми и цветове и не са запазени само за бедните. И богатите преживяваха трагедии.

— Някои хора просто са лоши, Ейдън. Няма никакво значение дали са богати, или бедни.

— Предполагам, че е така — въздъхна той и стисна ръката й. Виждаше загрижеността в очите й. — Мразех всеки миг от детството си, а най-вече ненавиждах баща си.

След като вечеряха, решиха да се разходят и Ейдън я прегърна през раменете. Вървяха и мислеха над онова, което беше казал другият. Вече се познаваха по-добре и започваха все повече да свикват един с друг. Понякога той проявяваше склонност да се инати, но на Вероник й беше ясно, че всъщност е много добър човек, много по-чувствителен и раним, отколкото бе склонен да признае. Беше я почувствал по-близка, щом й беше разказал за родителите си.

Върнаха се в хотела, а на следващия ден продължиха поклонническата си мисия към изкуството — посетиха всички важни галерии, няколко пъти се връщаха в „Уфици“. След пет дена и двамата се съгласиха, че вече им е достатъчно и не е останало нищо, което биха желали да видят отново. Докато обядваха, Ейдън я погледна.

— Какво ще правим сега? — попита той. Все още разполагаше с няколко седмици, преди да замине за Берлин, а и нямаше желание да се разделят. Въпреки спорадичните философски противоречия, двамата си изкарваха чудесно заедно. И от непознати в началото, вече бяха станали приятели.

— Не знам. Предполагам, че мога да се обадя на дъщерите си. Две от тях ще идват насам и трябва да разбера кога.

— Защо идват при теб? Просто на почивка?

— Не. По-рано това лято бях наела къща в Сен Тропе, а нито една от тях не дойде. Водят натоварен живот. Сега ще дойдат само за няколко дни по семейни дела.

Ейдън забеляза тъгата в очите й. Твърде дълго беше сама, без някой, с когото да споделя времето си, някой, който да я обича. Нищо, че имаше три дъщери. Те вече не бяха част от ежедневието й. Осъзна колко точно самотна е Вероник. Освен това подозираше, че за нея е по-тежко, отколкото показваше.

Същата вечер Вероник се обади на Тими. При нея беше следобед и бе заета в офиса. Тими не попита къде е, нито как е — мислеше, че е в Париж. Опита се да се свърже с Джулиет, но тя не й вдигна. Съобщението от гласовата поща на Джой пък обясняваше, че е заета със снимки за реклама в продължение на цяла седмица и няма време да отговаря на обаждания.

— Според теб сестрите ти кога ще дойдат да видят замъка?

Мислеше, че Тими може да знае, въпреки че тя самата не смяташе да идва.

— Не знам. Ще трябва тях да ги питаш, мамо. Преди два дни говорих с Джулиет и тя каза, че ще е след няколко седмици. Мисля, че отиде при приятели във Върмонт. Още е много разстроена заради татко.

— Ако говориш с тях им кажи, че ще е добре да ми се обадят преди просто да се появят — помоли Вероник, а Тими се изненада.

— Защо? Да не правиш нещо специално?

— Може пък да имам свой план. Не искам просто да си седя тук и да ги чакам да дойдат. Джой не ми отговаря на обажданията, а с Джулиет е невъзможно да се свържа, след като затвори фурната за лятото. — Дотогава тя беше денонощно в магазинчето и беше лесно човек да я намери. Сега беше преминала в нелегалност.

— Прати есемес и на двете — посъветва я Тими, а Вероник се въздържа да не изтъкне, че това е доста труден начин човек да поддържа връзка с децата си. Те вярваха, че тя не се занимава с нищо, че просто си седи и ги чака и ще зареже всичко, когато решат да се появят. И това всъщност си беше самата истина в продължение на много години. Само че вече тя искаше нещо повече. Сега Ейдън се бе превърнал в част от живота й. С него й беше забавно. И с всеки ден ставаше все по-важен за нея, макар самият той да си имаше собствен живот, както и изложба, която да организира в Берлин. Но засега и двамата бяха свободни.

— Ще го направя — каза тя на Тими. — Ами ти как си?

— Побърквам се от работа. Тук никога нищо не се променя. — След завещанието Тими все още не беше взела някакво конкретно решение. Искаше да потърси сграда, но нямаше време.

— Е, ами опитай да не работиш толкова много. Въобще смяташ ли да си починеш?

— Ще ида с приятели в Хемптънс този уикенд. Това е първата почивка, която си взимам.

— Добре. Ами забавлявай се — пожела й Вероник, след което й каза, че я обича. Едва след като затвори осъзна, че Тими не я беше попитала за нищо, нито дори как е. На дъщерите й никога не им хрумваше да й задават такива въпроси.

На следващата сутрин разказа на Ейдън за разговора с Тими. Нямаше представа кога ще дойдат дъщерите й, но все още не знаеше нищо със сигурност.

— Това не ми изглежда много мило — каза той, докато закусваха в хотела. — Да не би да се предполага, че ти трябва просто да зарежеш всичко, щом се появят? — Намираше поведението им за странно, още повече щом ставаше въпрос за майка им.

— Ами те не са особено деликатни — призна честно тя. — Не мога да очаквам от тях да организират живота си около моя. Сигурна съм, че очакват да съм свободна, когато решат да дойдат. Мислят, че няма какво друго да правя. Понякога това е доста дразнещо.

— Може да им кажеш, че си заета и малко да ги превъзпиташ. Струва ми се, че някой трябва да им съобщи, че не си им робиня. — Тя се усмихна на думите му. — Изглежда, че твърде дълго си им била на разположение. — Това беше истина и стана така, защото в живота й нямаше мъж, не работеше и беше сама, освен това те много й липсваха. Така че те винаги смятаха, че тя ще е свободна за тях. Плановете й никога не бяха по-важни от децата й.

— Прав си — призна тя на Ейдън. — Научих ги на лоши навици. Но този път не идват да се забавляват. Идват да видят замъка край Сен Пол дьо Ванс, който баща им остави. Мисля, че вероятно ще го продадат. От години е необитаем. Само че първо трябва да го огледат.

— Разбираш ли какво имам предвид, като говоря за богатите? — попита Ейдън. — Баща им е имал замък, който дори не е използвал. Това не е ли шантаво? — Тя му се усмихна и се зачуди какво ли би казал, ако му признае, че всъщност замъкът беше неин. Според него Пол беше човекът с парите, а тя не бе направила нищо, за да разсее заблудата му. Предвид твърде лошото мнение, което Ейдън имаше за богатите, Вероник се боеше да му признае, че парите са нейни, а не на Пол, който не беше имал и петак, когато се бяха оженили. Смяташе, че това е повече информация, отколкото Ейдън имаше нужда в момента. Не й харесваше да създава у него впечатлението, че е една от ония жени, които живеят на нечия издръжка в продължение на десетилетия, но в момента това й се струваше по-добре от алтернативата да му признае истината.

— Къде ще се срещнеш с дъщерите си? — попита Ейдън.

— В Кап д’Антиб. Дотогава нямам нищо за правене — призна тя. — Бих се радвала някой ден да се запознаеш с тях. — Усмихна му се, но той поклати глава.

— Не знам дали ще се разберем. Не ми харесва как се държат с теб. Не ми изглеждат особено внимателни. Отношенията ти с тях ми се струват твърде еднопосочни, като цялата любов и внимание идват от теб. — Не грешеше, макар да прозвуча грубо. А тя нямаше как да отрече — наистина често се чувстваше по този начин, а той го беше разбрал веднага.

— Невинаги е така — каза тя, опитвайки се да бъде честна спрямо тях. — След като баща им почина, на няколко пъти проведохме доста мили разговори. Разбирам, че са много заети. — Когато Пол почина, те се нуждаеха от помощта й, така че успяха да намерят време. Всъщност Ейдън беше прав. Есемесът не беше същото като обаждането, когато човек можеше да разговаря, да се смее или да опита да скрие нещо. Дъщерите й рядко я наместваха в живота си и не се интересуваха за нейния.

— На мен ми се струва, че твърде много са съсредоточени върху себе си, което не е по-различно от начина, по който описваш баща им. Може би той ги е научил да се отнасят така с теб. — Критикуваше я, но не бъркаше много в преценките си.

— Всъщност той беше много по-мил с мен, отколкото те — замислено отговори Вероник. Но така ли беше наистина? Вече не беше сигурна. — Предполагам, че като си на двайсет, нямаш много време за родителите си. На техните години вече имах три деца и съпруг. Това те учи да мислиш и за другите, освен за себе си. А единственото, за което дъщерите ми сега мислят, са самите те и собствените им нужди.

— Добре. Тогава да си гледат работата — безцеремонно заяви Ейдън. — А ние какво ще правим сега? Мисля, че Флоренция я изчерпахме. Искаш ли да попътуваме още заедно? Имам време. — Не му се искаше да я остави, освен ако тя не го пожелаеше, а се надяваше, че няма да го направи. Дните им заедно бяха вълшебни — Венеция, Сиена, Флоренция… Ейдън искаше още.

Тя го погледна срамежливо през масата.

— Би ми било приятно — призна тя. Нямаше представа какво е това, приятелство или нещо различно, въпреки разликата в годините им. Струваше й се невероятно, но на моменти имаше усещането, че е половинката от една двойка, особено когато спореха за гледните си точки за живота, но споровете не бяха груби и скоро стихваха. Всичко това приличаше на странен епизод от живота им, но и за двамата вършеше работа и тя се наслаждаваше на всеки миг. Не й се искаше да свършва. Нито на него.

— Защо да не потеглим към Франция? — предложи той. — Можем да се помотаем в Южна Франция, да прекараме там известно време. И ще отскочим там, където ти се налага да бъдеш. Как ти се струва?

— Прекрасно — заяви тя и се усмихна широко. Решиха да тръгнат от Флоренция на другия ден, след още едно последно посещение на „Уфици“.

След закуска се отправиха към стаите си, доволни от плана, а когато стигнаха до вратата на Вероник, Ейдън протегна ръка към нея и я притегли към себе си. Тя вдигна поглед към него и видя топлите му шоколадови очи да се приближават. Взе я в обятията си и я целуна, много по-страстно, отколкото оня път в гондолата, с много повече чувство. Целуваха се дълго и страстно, докато не останаха без дъх. Тя се облегна на вратата и той я целуна отново. Не остана съмнение какво се случваше. Двамата се влюбваха. Не знаеха дали ще продължи, дали въобще ще се получи, но точно сега, в този момент, това беше всичко, което искаха, и то бе прекрасно.

Бележки

[1] Традиционни конни надбягвания в Сиена. Празникът води началото си от 14 век. — Б.пр.