Даниел Стийл
Безценни дарове (19)

19.

Самолетът на Джулиет се приземи на летището в Ница и тя нае кола до Сен Пол дьо Ванс. Беше си резервирала стая в хотел в града и искаше да потърси малка къща, в която да се нанесе, докато замъкът станеше годен за обитаване. Знаеше, че това ще отнеме известно време. Агентът по продажба на имоти, който беше направил оценката на замъка, вече я очакваше. По пътя към хотела тя се спря в кабинета на Елизабет. Софи тъкмо слизаше от колата, натоварена с покупки, и се зарадва да я види.

— Ти се върна! — Държеше се сякаш са стари приятелки и Джулиет я прегърна топло. Чувстваше се странно привързана към нея, сякаш момичето беше още един дар от баща й — наследство, което й бе завещал.

— Радвам се, че си тук за уикенда. Искаше ми се да те видя.

— Когато мога се прибирам, за да се видя с майка.

Влязоха в малката къща. Елизабет също се зарадва да я види и я убеди да остане за вечеря. Готвеше яхния и Джулиет много я хареса. Софи заяви, че майка й прави най-хубавите аши Парментие и патешко конфи в градчето. Аши Парментие приличаше на овчарски пай, правеше се от кайма и картофено пюре — чудесно зимно ястие.

Поговориха си, докато вечеряха, след което Джулиет реши, че е време да се прибере в хотела. Беше уморена от полета, от емоциите и заспа веднага щом си легна. Беше изкарала една чудесна вечер. Софи гордо се беше похвалила, че си има нов гардероб за университета благодарение на част от парите, които Джулиет й беше платила за замъка, бяха подменили и завесите вкъщи.

На следващата сутрин Джулиет се обади на Жан-Пиер и отиде в офиса му, за да разгледа чертежите, над които работеше. Беше замислил съвсем нова кухня, за която се закле, че няма да излезе скъпо. Щяха да закупят мебелите от ИКЕА и да използват стария дървен под. Архитектът остана доволен, когато тя огледа и одобри всичко.

— Страхувах се да не размислиш — призна той.

— Естествено, че няма. — Изненада се от предположението му. — Просто трябваше да се организирам и да продам фурната. Получих добра сума за нея. Продадох и част от старото оборудване, което държах на склад. — Беше събирала всеки цент за работата по замъка.

Обядваха заедно, отново си поръчаха сока, а после отидоха до замъка. Жан-Пиер можеше да започне след седмица. Два дена по-късно агентът по недвижими имоти й се обади, че й е намерил малка къща в Биот, която можеше да наеме срещу малка сума, докато се нанесе в замъка. Двамата с Жан-Пиер заедно отидоха да я видят и той също я одобри. Намираше се само на няколко километра от собствения му дом и той каза, че мястото е добро и безопасно.

В неделя вечерта, преди Софи да тръгне за Гренобъл, Джулиет заведе Жан-Пиер на вечеря при Марние, а Елизабет беше приготвила известното си аши Парментие. Когато си тръгнаха, всички си обещаха, че ще поддържат връзка.

— Харесвам приятелките ти — призна Жан-Пиер.

Тя се поколеба за миг, после го погледна свенливо.

— Не са ми приятелки. Тя ми е сестра… Е, полусестра. Майка й и баща ми са били… — Млъкна, а той кимна разбиращо. — Не знаехме, докато той не почина. И аз ги харесвам.

— Хубаво е, че се разбирате. — Джулиет кимна. И тя мислеше така. — Това често се случва тук — продължи той. — Винаги е било така. Кралският двор е бил пълен с незаконни деца, както и с хора, които всъщност са били нечии други синове и дъщери. Французите сме сложен народ — добави с усмивка. — Но баща ти не е бил французин.

— Майка ми е половин французойка. Нейната майка е била французойка. Както и баба й и дядо й.

— Значи и ти си французойка — заключи той. — Имаме силна кръв.

Всъщност Джулиет определено беше усетила подтика да дойде и да заживее във Франция, без да е сигурна защо. Жан-Пиер се радваше на решението й. Остави я пред къщата й и каза, че ще се видят на следващия ден. Нямаше търпение да се заеме със замъка и да й помогне да го превърне в хотел. Личеше си колко много значи това за нея. Все още му се струваше, че съдбата се беше намесила, за да я доведе в Сен Пол дьо Ванс.

В същия ден, в който Джулиет отпътува за Франция, Джой се яви на прослушването за рекламната кампания на козметичната фирма. Обади се на майка си да й каже, че всичко е минало добре. Надяваше се да получи работата, а Рон беше сигурен. На прослушването се беше справила чудесно. Звучеше развълнувана. Вечерта плануваха да се върнат в Ел Ей.

— Чудесно. Обади ми се като разбереш какво е станало — заръча й Вероник. Виждаше колко й помага Рон с кариерата. Джой изглеждаше много по-уверена отпреди, а той не я оставяше да си губи времето с безполезни неща. Агентът й беше далеч по-склонен да я подтиква да опитва всичко. Рон искаше от нея да направи избор. Ако успееше да получи мястото, това щеше да е повратен момент в кариерата й. Вероник нямаше как да отрече, че Пол им беше помогнал да сбъднат мечтите си, дори и онези, за които не бяха подозирали — като Джулиет, която искаше да превърне замъка в хотел.

Все още изпитваше съжаление към Бърти. Надяваше се да преодолее гнева си и да постигне нещо в живота.

Тъжно й беше, че Джой и Джулиет вече не са в Ню Йорк, но нищо не каза на Ейдън за това. Знаеше, че той и без това смята, че е прекалено привързана към дъщерите си предвид възрастта им. А те очевидно бяха далеч по-малко привързани към нея, което беше нормално за годините им. Все още я болеше от мнението им, че не би трябвало повече да рисува, след всички тези години. Освен това не смятаха, че заслужава в живота й да има мъж. Но тя си имаше Ейдън, това беше важното.

На следващата сутрин й се обади Николай. Намираше се в Ню Йорк и каза, че иска да я види.

— Кога започваме? — попита я той с дълбокия си глас и тежък акцент.

— Да започнем какво? — Знаеше, че едва ли има предвид романтична връзка. Беше твърде възрастна за него предвид жените, с които се обграждаше.

— Ами поръчката ми… Моят портрет.

— Сериозно ли говориш? — Беше изненадана.

— Разбира се. Нали вече те наех…

— Николай, от години не съм рисувала. Може да съжаляваш, че си го направил.

— Имам ти пълно доверие. Кога започваме? — повтори той. — Утре имам време. В Ню Йорк съм за четири дни.

Вероник се замисли. Дори вече не пазеше принадлежностите си за рисуване.

— Можем да започнем — каза. — Ще ти направя няколко снимки и няколко видеозаписа, а после ще мога да довърша. Утре в десет?

— Идеално. А после ще обядваме. Нали? — Да.

Остана без дъх. Не можеше да повярва, че се беше съгласила да рисува портрет на Николай. Ами ако нищо не се получи?

Втурна се към магазина за художествени материали, купи необходимите й маслени бои, платно, за което се надяваше да е с точния размер, триножник, терпентин и четки — всички онези неща, които беше изоставила преди години. А когато се прибра в дома си, се почувства неуверена, нервна и глупава. Подреди нещата в кухнята, където според нея светлината беше най-добра, след което домъкна удобен стол, в който да настани Николай.

Същата вечер не призна нищо на Ейдън, не искаше да говори за това, но той долови въодушевлението в гласа й.

— Каниш се да свършиш някоя щуротия. Усещам го — обвини я закачливо, като в същото време беше доволен. Не му харесваше да мисли колко е самотна Вероник без него.

— Просто се занимавам с някои материали за рисуване — отговори тя. — Купих ги тази сутрин.

— О, ами време беше. Добре, започвай. — Самият той беше зает с подготовката на следващата си изложба.

Почувства се виновна, задето не му каза цялата истина, но реши, че така е по-добре. Николай се появи на следващата сутрин точно в десет. Той я притисна в прегръдката си като мечок, а тя го почерпи с кафе и го настани на стола в кухнята. Изненада се от себе си колко гладко мина скицирането. Направи му няколко снимки и видеозапис, накара го да се разхожда свободно, докато разговаряха, така че да огледа лицето му от всички ъгли и да намери позиция, която най-много й допада. Съгласиха се портретът да е три четвърти, а той одобри размера на платното. Вероник пък беше изненадана от това колко бързо нервното напрежение се изпари и как бе погълната от работата. Нахвърли още няколко груби скици и му ги показа.

— Много добре — каза той, кимна одобрително и после добави, че е направил резервация в „Ла Гренуил“ за обяд — един от най-изисканите ресторанти в Ню Йорк.

Вероник се приготви набързо, избра елегантен черен костюм на „Шанел“. Колата ги чакаше долу. Профучаха по Пето авеню към Петдесет и втора улица между Пето и Мадисън, след което обядваха и разговаряха за изкуство, за портрета и забележителната му яхта. Скоро Николай плануваше да отлети за Южния Пасифик, където се намираше друга негова яхта. Беше приятна компания, с него беше забавно да се разговаря. След обяда тя се прибра и отново се залови с портрета — искаше да доизчисти онова, което беше започнала сутринта. Началото се очертаваше да е добро.

На следващата сутрин Николай отново дойде, а тя още нищо не беше казала на Ейдън, знаеше, че ще се ядоса. Втория ден работиха три часа, на третия — два. През последния ден прекара само час с нея, но тя му направи още снимки и видеозаписи. Беше доволна, че вече разполага с всичко необходимо, засега нищо повече не й беше нужно.

— Ще се обадиш, когато си готова, а аз ще ти кажа къде да ми пратиш портрета. Сто хиляди долара? — попита той и извади чековата си книжка, а тя моментално възрази.

— Не, не. Десет. Пет. Не ставай глупав. И не искам още нищо да ми плащаш. Първо виж дали ще ти хареса. Като приключа, ще ти пратя снимки.

— Десет хиляди не са достатъчно — заинати се той. — Ти не си някоя улична художничка.

— Е, това ще го разберем по-късно — усмихна се тя. — Може никак да не ти хареса.

— Не вярвам — възпротиви се той и огледа скиците, преди да си тръгне. — Много ми харесва.

— Благодаря ти, Николай.

Той отново я прегърна и си тръгна, а през следващите три дни тя непрекъснато рисува, докато спомените бяха още свежи в съзнанието й. Внезапно установи, че й липсва охра за основата, беше забравила да купи.

Отиде до същия магазин, купи охра, както и някои други цветове, взе и още няколко четки. Мислеше за портрета, когато слезе от бордюра, за да махне на едно такси. С ъгълчето на окото си мерна нещо да се задава с пълна скорост към нея и преди да разбере какво става, един куриер на колело я блъсна. Тя се озова във въздуха, а после падна на тротоара, покупките й профучаха покрай нея. Някой изкрещя. Гумите на таксито, на което беше помахала, изсвириха. Колата спря и шофьорът изскочи, за да й помогне. Някой вдигна чантата й с покупките и ги сложи до нея. Вероник лежеше на земята уплашена. Лявата китка я болеше ужасно, а когато опита да се изправи, не можа да помръдне. Шофьорът веднага се обади на 911, а куриерът изглеждаше паникьосан.

— Не видях, че не сте на тротоара — обясни той. Главата й се въртеше, не можеше да го види добре, а шофьорът на таксито й нареди да не се движи. Не можеше да мръдне, имаше чувството, че цялата й лява част е потрошена на милион парченца, а после чу сирените и усети как я вдигат на носилка. Сирените завиха още по-силно, когато линейката потегли, а парамедикът й премери кръвното и й сложи кислородна маска на лицето.

— Ще се оправите — внимателно каза той. Китката й беше изкривена под странен ъгъл, личеше, че и кракът й е счупен. После Вероник повърна и се почувства адски неудобно.

Линейката спря пред спешното отделение на болница „Ленъкс Хил“. Парамедиците останаха, за да попълнят документацията, а една сестра й зададе безброй въпроси за осигуровката, възрастта, пита я дали носи протези или очила, за религиозната й принадлежност, има ли алергии и дали взима някакви лекарства.

— Мисля, че съм си наранила ръката — изстена тя. — Вероятно и шията. Всичко ме боли.

Завиха я с топло одеяло и й казаха, че ще дойде да я види лекар. Не искаха да й дадат нищо за болката, преди да бъде прегледана. Чувстваше се глупаво, беше й зле и я болеше ужасно.

— Искате ли да се обадим на някого? — попита сестрата. Прииска й се да се обади на Ейдън, но не искаше да го изплаши. Помисли си за Тими, но после се отказа. А и колко лошо можеше да е всъщност? Не се канеше да мре, просто беше си навехнала китката.

Опита се да дремне, за да не повърне отново. Появи се лекар и я събуди, разпита я какво е станало и я прегледа. После направиха рентгенова снимка на цялата й лява страна.

— Всъщност можеше да бъде далеч по-лошо — каза лекарят. — Можеше да ви блъсне на улицата, след което да ви удари кола, или пък да си ударите главата в тротоара. Имате счупен глезен и счупена китка. Мисля, че може да се справим и без пирони. Ще ги наместим и ще сложим гипс. За около пет седмици трябва да се оправите. Сама ли живеете?

Тя кимна, замаяна от болката.

— Тогава мисля да ви задържим тук за два дни. Ще трябва да ползвате патерици, което ще е трудно с тази китка.

Наистина се беше ударила зле, но беше сигурна, че ще може да се обслужва, а може би дори и да рисува.

Скоро след това я отведоха в хирургията на ортопедичното отделение. Сложиха й система с упойка, а когато се събуди, беше в реанимацията. Сестра в синя престилка я викаше по име и й предлагаше да смуче натрошен лед.

— Как се чувствате? — попита я сестрата.

— Малко съм замаяна — призна Вероник и се опита отново да заспи, но трябваше да е будна. Сестрата обеща да й даде нещо за болката, а после и да я отведе в стаята. Вече им беше дала номера на осигуровката си, която покриваше и самостоятелна стая.

Два часа по-късно я качиха на инвалидна количка и я отведоха, дадоха й болкоуспокояващо и тя остана да лежи в леглото. Чувстваше се замаяна и глупава. Продължаваше да си мисли, че вината сигурно е нейна, както при инцидента в Рим, но сега беше различно. Нямаше избор. Велосипедът я беше блъснал преди въобще да го забележи. Освен това имаше работа, трябваше да довърши картината на Николай, а не да лежи по болниците. Действието на лекарствата отмина и китката и глезенът отново адски я заболяха, но не искаше да взима болкоуспокояващо. Най-накрая реши, че ще е най-добре да се обади на Тими и да й каже. Звънна й, но се включи гласова поща, което обикновено означаваше, че дъщеря й работи. Не искаше да й каже, че е в болница, като й остави съобщение. Реши да й се обади сутринта.

Успя да поспи няколко часа, но в четири сутринта отново се събуди от агонизиращата болка. Помогнаха й да иде до тоалетната, което се оказа сложно и болезнено изживяване, по-трудно за изпълнение, отколкото беше очаквала, използвайки един крак и една ръка. След това се отпусна в леглото, изтощена от усилието. Помисли си, че в Лондон е девет сутринта и може да се обади на Ейдън. Изчака още час, опита се да събере смелост и най-накрая извади телефона и му звънна. Когато й вдигна, около него беше шумно.

— Здравей, скъпа. Как си? Аз съм на гарата и снимам. Може ли да ти се обадя после? — весело предложи той, но когато тя отговори, усети, че нещо не е наред. — Звучиш ужасно. Болна ли си? Къде си?

Вероник опита да сдържи сълзите си, но адската болка отново се беше върнала.

— Претърпях глупав инцидент — каза тя. От лекарствата чувстваше езика си като шкурка, три пъти по-голям.

— Какъв инцидент? — веднага попита той, като се сети за ферарито.

— Нищо особено… Просто бях невнимателна… Не го видях… тъкмо виках такси пред магазина, когато един велосипедист ме блъсна. Въобще не го видях, че идва.

Звучеше замаяна и сякаш й беше трудно да говори. Ейдън изпадна в паника.

— Добре ли си? Какво стана?

— Счупих си китката и глезена, но съм добре. И по-зле можеше да е. — След което не можа да се спре и се разплака. — Нищо сериозно, но просто дяволски боли… Утре ще съм по-добре.

Ейдън се усъмни в думите й, а две счупени кости не му се видяха малка работа.

— Вкъщи ли си?

— Не. Задържаха ме в болницата.

Това го поуспокои, но не му харесваше мисълта, че е сама.

— Обади ли се на момичетата?

— Джой и Джулиет заминаха. Едната е в Ел Ей, а другата — във Франция. Обадих се на Тими, но се включва гласова поща, а не исках да я плаша със съобщение, че съм в болница. Чувствам се толкова глупаво — оплака се тя.

— Не си глупава, само че малко сваляш нивото. Това не е толкова изтънчено, колкото да те блъсне ферари — пошегува се той и Вероник се засмя. Почувства се по-добре само от това, че го чува. — Искам да се обадиш на Тими. Кажи й веднага да си довлече задника при тебе.

— Ще й се обадя сутринта. Не искам да й звъня в четири след полунощ.

— Обещай ми, че ще й се обадиш. И ги накарай да ти дадат нещо, за да заспиш. Обади ми се като се събудиш. А, в коя болница си?

— „Ленъкс Хил“. Обичам те — каза тя, щастлива, че го чува.

— И аз те обичам. Сега опитай да поспиш.

След разговора Вероник се почувства по-добре. Нещата не изглеждаха съвсем безнадеждни. Взе болкоуспокояващо и поспа още няколко часа, а на сутринта отново се опита да се обади на Тими. Гласовата поща още беше включена, така че й остави съобщение да й се обади, без да споменава за злополуката. Винаги беше вярвала, че трябва да е силна заради децата си и да им помага, но самата тя почти никога не беше ги молила за помощ. Всъщност не помнеше кога за последно беше го правила.

Малко по-късно се появи една от сестрите и й показа как да използва патериците. Оказа се сложно, тъй като не можеше да си служи с лявата ръка, нито да се отпусне на левия крак. Когато се върна в леглото, се чувстваше изтощена и замаяна. Тими още не беше отговорила на обаждането й. Обади й се Ейдън.

— Как си? — попита той, силно разтревожен, но тя звучеше по-добре.

— Добре съм. Тази гадост наистина боли, а е трудно да използвам патерици със счупена китка, но ще се оправя. — Дори до банята не можеше да иде сама, но не му каза. Да стои на един крак, докато опитва с една ръка да си смъкне бельото, беше като акробатично упражнение, но щеше да се справи.

— Обади ли се на Тими?

— Не. Сигурно е заета. Ще види, че съм й звъняла, и ще ми се обади.

— За Бога, най-сетне ще й оставиш ли съобщение, че си в болница? Най-малкото ще дойде да ти помогне. Закълни се, че ще й се обадиш.

Поговориха още няколко минути и той обеща да й звъни на няколко часа.

Тими видя двете пропуснати обаждания от майка си и чу съобщението й, но от предната вечер се разправяше с кризисна ситуация. Една от клиентките й беше пребита от приятеля си наркоман. Обади й се от улицата и Тими отиде при нея, заведе я в болница и после съобщи в полицията. След това отиде в приюта, където беше отседнала жената, прибра децата й и ги отведе в приемен дом. Чак до следобеда беше заета с това, а дотогава пред офиса й се бяха натрупали клиенти. Искаше после да се върне в болницата при клиентката си, която още беше в критично състояние и се бореше за живота си. В шест часа й предстоеше важна среща, за да договаря финансиране. Като ръководител на отдела тя трябваше да води срещата. Денят беше от онези, в които се чувстваше разкъсана на хиляди парченца и всичко беше от изключително значение. Нямаше време да се обади на майка си, така че й прати есемес: „Много съм заета. Утре ще говорим. Предстои важна среща. Съжалявам“. Нямаше как да й обясни всичко в съобщението, а знаеше, че майка й просто иска да си поговорят.

Вероник видя есемеса и реши да не я притеснява. Тими и без това нищо не можеше да направи, а й предстоеше и важна среща.

Подремна няколко часа, когато Ейдън отново й звънна.

— Тя обади ли се?

— Прати ми есемес. Заета е, има важна среща. Не искам да я тревожа. Аз съм добре. — Проблемът щеше да дойде, когато се прибере вкъщи, и още не беше измислила как ще се справя. Беше се обадила на Кармина, но икономката не можеше да остане с нея — имаше деца и нямаше на кого да ги остави през нощта. Предложи й да наеме сестра, но Вероник отказа. Счупен глезен и китка — какво толкова… Не беше претърпяла сърдечна операция, така че не искаше да създава проблеми.

— Кажи й, че си в болница… — настоя той. — Затова имаш деца. Инак защо да си прави човек труда?

Имаше право. По негово настояване най-сетне изпрати съобщение на Тими:

„Вчера претърпях глупава злополука. Счупени лява китка и глезен. Скоро ще се чуем. Обичам те. Мама“. Не искаше да я моли за внимание, нито да я пристиска, но дъщеря й поне трябваше да знае.

Този път Тими отговори бързо. „Слава богу, че е само това. Днес съм затрупана с работа. Утре ще звънна. Обичам те. Т.“ Когато прочете есемеса от майка си, Тими изстена. Точно това й трябваше в момента. Цял ден беше разрешавала големи кризи, някои от които — животозастрашаващи за клиентите й. Проблемите на майка й бяха нищо в сравнение с това. Зачуди се дали не е паднала по стълбите, или нещо такова. Но каквото и да беше, не можеше да се занимава с това точно сега.

Когато Ейдън отново се обади, Вероник му разказа какво се беше случило и той побесня.

— Какво става? Какви са тези твои деца? Докато бяхме заедно, постоянно ти звъняха да искат съвет или някаква помощ.

— Няма смисъл да звъня на Джой в Лос Анджелис, нито пък на Джулиет във Франция. Нищо не могат да направят оттам. Аз съм възрастен човек, предполага се, че мога да се грижа сама за себе си.

— Да бе, можеш. Един път ще те блъсне ферари, после ще те връхлети велосипед. За пет минути не мога да те оставя сама. И съм дяволски бесен на дъщеря ти. Трябваше да ти се обади, като разбра, че имаш проблем. Хич не ми пука колко била заета, това са глупости!

И на Вероник й беше неприятно, но познаваше дъщеря си. Тими не беше от хората, които биха дошли да бавят майките си, имаше достатъчно напрежение в работата. Джулиет веднага щеше да дойде, но беше на почти пет хиляди километра. Нямаше никаква причина да я разстройва по телефона. На Вероник й трябваше някой, който да й помага за най-елементарни неща, не се нуждаеше от съчувствие по телефона, макар да й харесваше да разговаря с Ейдън. В семейството тя беше тази, която оказваше помощ. На дъщерите й никога не беше им се налагало да се грижат за нея. За баща си също не бяха се грижили, след като получи инсулта.

— Какво ще правиш като се прибереш? — попита Ейдън.

— Ще го измисля. Не са ми ампутирали крайник, само ще бъда с гипс за пет седмици.

— Пет седмици? По дяволите. И как ще се справиш?

— Ще подскачам на един крак и ще използвам дясната си ръка.

— Тими ще остане ли с теб? Поне след работа може да идва.

— Мога да я помоля, но се съмнявам да го направи. Заета е.

Ейдън не направи никакъв коментар. Каза й, че я обича и я посъветва да се опита да заспи.

През остатъка от деня Вероник поспа, гледа телевизия. Лекарят отложи изписването й още с ден, докато не свикне с патериците.

Тази нощ Ейдън не й се обади, нито Тими. Вероник взе хапче за сън и спа непробудно до седем часа сутринта, когато дъщеря й се обади. Тими от шест часа беше в офиса си и не беше успяла да се наспи. Клиентката й в болницата беше починала през нощта и от медицинския екип се бяха обадили да й кажат. Почувства се зле като разбра и когато се обади на майка си, звучеше тъжна и изморена.

— Извинявай, че не ти се обадих, мамо. Вчера тук беше лудница. Как стана тая работа? — Опита се да се фокусира върху незначителната злополука с майка й и да не мисли за трагичната смърт на клиентката си. Жената беше на двайсет и три, имаше три деца, чийто живот щеше да бъде съсипан — без майка и с баща в затвора. Предния ден го бяха арестували и предстоеше да го обвинят за убийство. Държавата щеше да се погрижи за децата.

— Блъсна ме един мъж с велосипед — обясни Вероник и отново се почувства глупаво.

— Боже, мамо… Знам, че звучи ужасно, но просто днес не мога да дойда. Тук съм затрупана. — Искаше да посети децата на починалата жена. — Кармина се грижи за теб, нали?

Вероник се смути.

— В „Ленъкс Хил“ съм, уча се да ползвам патерици.

— Е, поне там си в безопасност. Утре ще дойда, обещавам. — Тими почувства облекчение, че майка й е в болницата. Там щеше да е добре и нямаше да има нужда от нея.

— Мисля, че утре ще ме изпишат — каза Вероник.

— Добре. Значи този уикенд със сигурност ще дойда.

След като приключиха Вероник се ядоса на себе си, а очите й се напълниха със сълзи. През цялото време си мислеше, че когато Тими разбере, че е в болница, веднага ще дойде. Но дъщеря й беше твърде заета. Това я караше да се чувства така, сякаш никой не го е грижа за нея. Искаше още сега да се прибере и й беше все едно дали няма да се пребие в банята.

Когато лекарят влезе в стаята й с хирургическа шапка, маска и тъмносиня престилка, по лицето й все още се стичаха сълзи. Вероник реши, че току-що излиза от операция. Той се приближи, за да я прегледа. Тъкмо се самосъжаляваше, когато лекарят със сериозен тон обяви, че се налага да й ампутират ръката и крака. Очите й се опулиха, втренчи се в него и после избухна в смях.

— Мамка му! Почти ти повярвах! — Ейдън си беше смъкнал маската и я целуваше. — Какво правиш тук? Обичам те, благодаря ти, че дойде! — Никога в живота си не беше се чувствала толкова щастлива.

— Онова, дето не си можела да си вдигнеш гащите, всъщност привлече вниманието ми. Реших, че най-разумно ще е да дойда да ти помогна, макар да съм далеч по-добър в свалянето им — обясни той, докато събличаше престилката. Вероник се смееше и не можеше да повярва, че е тук. — И след като невъзможните ти дъщери не полагат грижи за теб, реших да се заема аз. Може да се преоблека като медицинска сестра, но те предупреждавам, че ще изглеждам адски тъпо. — Седна на стола до леглото й и я погледна с изпълнени с любов очи. Само това си заслужаваше всичко, през което беше преминала. — Кога можеш да се прибереш?

— Утре, но ще трябва да се науча да ползвам патериците.

После Ейдън сподели закуската си с нея, а тя му обясни къде е апартаментът и му даде ключовете, за да отиде и да го подготви. Камериерката също щеше да е там. Малко след това той тръгна, а тя се обади на Кармина да й каже, че се прибира, без да обяснява повече.

Когато пристигна в апартамента, Ейдън веднага й се обади.

— Добре, тоя път не съм уплашен. Но няма как да не питам. Всичките тия Реноар и Дега, и разните малки картинки дето са навсякъде, предполагам, че са оригинали и са били на дядо ти. Нали?

— Да — притеснено отвърна тя, като се страхуваше, че той пак ще се паникьоса. — Наред ли е всичко?

— Не, ужасно е и мисля, че трябва да ги продадеш. Това място е като музей! Още не мога да си обясня какво правиш с мен. А, между другото — рязко смени тона, — какъв, по дяволите, е тоя портрет насред кухнята ти?

Вероник веднага се сети за портрета на Николай.

— Това е сделка. Той предложи да ми плати сто хиляди долара.

— Вземи ги — каза Ейдън, но не изглеждаше доволен. Още ревнуваше.

— Свалих на пет или десет — продължи тя и се засмя, малко засрамена, че не му беше казала по-рано.

— Ти си истинска бизнес дама. Би трябвало да ти се разсърдя, че си го премълчала, но след като си инвалид, тоя път ще ти простя. Просто не го прави отново.

— Няма. Но той е безобиден. А това си беше само сделка.

— Определено се надявам да е така. Ако беше нещо повече, щеше да се наложи да го убия. — Шегуваше се, но Вероник долови гнева му. Ейдън беше ядосан на портрета повече, отколкото на колекцията й. Къщата, която беше видял в Париж, донякъде го беше подготвила. — Впрочем, апартаментът ти в Париж ми хареса повече — добави той. — Много по-човешки и весел е. Това тук ми е твърде сериозно. Макар че картините са възхитителни.

Беше ги разгледал, докато Кармина го наблюдаваше подозрително. Нямаше представа кой е тоя мъж, но Вероник му беше дала ключовете си, а той бе оставил багажа си насред спалнята й.

— След малко се връщам — каза той. — Да ти донеса ли нещо?

— Само себе си. Трябват ми дрехи, с които да се прибера утре. Срязаха дънките ми, когато постъпих. Но това можем да го измислим и тази вечер.

— Ей сега идвам — обеща той и след половин час вече беше при нея в болничната стая с голям букет и огромно плюшено мече, което носеше балон. Беше купил балона от болничния магазин за подаръци, така че беше с огромен син надпис, който гласеше „МОМЧЕ Е!“, което я накара да избухне в смях.

— Благодаря ти, че дойде — каза тя отново. Двамата се целунаха, а сестрата влезе и се усмихна.

— Е, днес изглеждате много по-щастлива — отбеляза тя. — Как се справяте с патериците?

Ейдън се опитваше да й помогне да свикне, но никак не й беше лесно, ръката я болеше. Сестрата предложи да използва инвалидна количка, което щеше да бъде по-лесно и безопасно.

— Имам чувството, че съм на сто години — оплака се Вероник.

Ейдън прекара целия ден в болницата, но накрая умората надделя. Легна до нея на леглото и заспа, а тя се зачете в списанието, което сестрата й беше донесла. В шест следобед Ейдън спеше дълбоко, облегнал глава на рамото й, когато в стаята влезе Тими. И тя изглеждаше почти толкова уморена и съсипана, колкото майка си. И двете бяха с тъмни кръгове под очите.

— Кой е това? — свирепо попита дъщеря й.

— Приятел от Лондон. Долетя, за да ме види — отговори Вероник, опитвайки се да звучи по-спокойна, отколкото беше. Чувстваше се като тийнейджърка, чиято майка я е изловила да се целува с гаджето си.

— И какво прави в леглото ти? — Тими беше потресена. Нямаше представа нито кой е този мъж, нито защо спи в леглото на майка й.

— Спи. Всъщност преди малко заспа.

— Какво става тук, по дяволите?

Ейдън се събуди и се втренчи в нея. Като видя свирепото й изражение, веднага се досети коя е тя. Изправи се сънен и седна на леглото.

— Аз съм Ейдън Смит — спокойно се представи той. — Дойдох, за да се погрижа за майка ти, понеже никой друг не изяви такова желание. — Стана от леглото, изправи се в целия си ръст и протегна ръка към нея. — Предполагам, че ти си Тими. Лош късмет е тая злополука — студено каза той. Тими стисна ръката му, но бързо я пусна. Не беше подготвена за тази среща. Вероник не знаеше какво да каже.

— Какво става тук? — попита Тими с тон на полицай. — Има ли нещо, което трябва да знам? — Изгледа майка си обвинително.

— Не ми се вярва — студено отговори Ейдън. — Освен ако не решиш да обясниш защо си била толкова заета, че да не дойдеш да видиш майка си. Всъщност, тя го приема за нормално. Аз обаче го намирам за някак тъжно. Бих се осмелил да допусна, че тя щеше да дойде в болницата заради теб. — Тими беше толкова стресната от думите му, че цяла минута не успя да измисли какво да каже. Тримата мълчаха и се гледаха.

— Нямам деца — продължи Ейдън, — но ако имах и бях в болница с изпочупени кости, бих искал да дойдат да ме видят.

— Имах проблем с една клиентка. Всъщност тя почина и аз трябваше да се оправям с болницата, полицията, да настаня децата й в приемен дом. — Тими прозвуча враждебно, докато обясняваше, ядосана на думите на Ейдън. — И освен това снощи имах важна среща — сурово добави тя, но той вече беше успял да я накара да свие платната. Който и да беше, явно не се боеше от нея. И беше съвсем очевидно, че има близки отношения с майка й.

— Изглежда, че водиш таен живот, мамо — ядно изтърси Тими и в този миг се сети за последния им разговор, когато майка им ги разпитваше как биха се почувствали, ако в живота й има мъж. Явно въпросът й тогава бе преднамерен, а не случаен, както си бяха помислили. — Какво си правила? — продължи да разпитва тя.

— С Ейдън сме заедно от лятото — отговори направо Вероник. — Срещнахме се в Рим. — Не спомена за останалите градове, на Тими щеше да й дойде в повече. Самата тя едва успяваше да не се разсмее.

— Сериозно ли е това? — попита Тими. Не беше нито времето, нито мястото за този въпрос, но в момента Вероник нямаше избор. Не искаше да предаде Ейдън като отрече. Той беше дошъл чак дотук заради нея и сега тя чувстваше, че е длъжна да бъде честна с дъщеря си.

— Така изглежда.

— Много мило от твоя страна, че ни го съобщи — каза Тими разярена. Обърна се и излезе от стаята.

Вероник и Ейдън се спогледаха.

— Добре ли си?

— Мисля, че да — отговори тя и му направи място до себе си. — Когато и да й бях казала, все нямаше да й хареса. Мисля, че на тях им харесва повече да съм сама. Така им е по-лесно. — Тими определено не беше останала доволна, когато Ейдън я нападна, че не бе дошла по-рано. Това не беше никак любезно от нейна страна, но Вероник я познаваше, а и личеше, че е много уморена.

Малко по-късно й изпрати есемес. „Извинявай за неловката ситуация. Благодаря, че дойде. Обичам те.“ В момента това беше всичко, което би искала да й каже.

В мига, в който се прибра, Тими се обади и на двете си сестри. Още щом й вдигнаха телефона, тя изтърси:

— Мама е претърпяла злополука и си има гадже.

Джой и Джулиет реагираха различно. Джулиет веднага се разтревожи и попита за злополуката. Джой пък направо попита:

— Кой е?

Тими им разказа за инцидента и за срещата си с Ейдън в болницата. Джулиет се разстрои, че майка й не беше й се обадила.

— Сигурно не е искала да те тревожи — разумно изтъкна Тими. После сподели, че Ейдън изглеждал по-млад от майка им и връзката им явно била сериозна.

— Спеше в леглото й като влязох — каза тя на Джой.

— Направи ме на нищо, че не съм дошла по-рано.

— Че ти не отиде ли веднага да я видиш? — смая се Джой.

— Не можех, бях ужасно заета. Една от клиентките ми беше пребита до смърт от приятеля си и трябваше да се оправя с децата й. А снощи имах среща с екипа. — Сега, като го казваше, Тими се почувства виновна въпреки уважителните причини, които имаше. Но все пак не беше ходила на фризьор или нещо такова. Трябваше да разреши критична ситуация, а майка й беше добре.

— И откъде се е появил той? — попита заинтригувана Джой. Не беше очаквала това от майка си.

— Дошъл е от Лондон, за да се грижи за нея. Така каза. Не знам къде го е крила, но сега е тук и не изглежда, че скоро смята да си тръгне.

— Сигурно ни мисли за ужасни — притеснено каза Джулиет. — Никоя от нас не е с мама. Тя добре ли е?

— Не знам. Предполагам, че да. Гипсирана е на две места. Така и не говорих с нея. Толкова се вбесих, че си тръгнах.

След разговора им и двете момичета се обадиха на Вероник. Никоя не спомена Ейдън. Когато приключи разговорите и с двете, Вероник се усмихна, бяха се държали много мило.

— Димните сигнали бързо се разнасят — пошегува се тя.

— Казаха ли нещо за мен? — попита Ейдън.

— Нито дума.

— Съжалявам, че така се нахвърлих на Тими, но не харесах поведението й.

— Може би това й е подействало добре. Не беше права — призна Вероник. — Но пък много се радвам, че ти си тук. — После го погледна със съжаление. — Тези дни няма да съм много забавна с тоя глупав гипс.

— Ще се справим някак — каза той лукаво.

— Не това имам предвид — засмя се тя, а после се облегна на възглавниците и се усмихна. — Е, ами добре дошъл в семейството, Ейдън. Запозна се с Тими. Сега ще трябва да се срещнеш и с другите две.

— Нямам търпение — изсумтя той и отново се излегна до нея. — Сигурно ще е поучително, но аз съм далеч по-заинтригуван от майка им.

И трите момичета имаха много, за което да мислят, след като Тими им разказа за станалото. Не беше им минавало през ума, че ще трябва да се справят с нещо такова — мъж в живота на майка им. И то по-млад от нея.

Същата вечер Тими вечеряше с Брайън в квартала. Това беше втората им среща.

— Това наистина ли те изненадва? — Той изглеждаше смаян от реакцията й. — Тя е красива жена. — Дори не изглеждаше много по-възрастна от дъщерите си.

— Да, изненадана съм — призна Тими. — Винаги е била сама. Баща ми беше с много жени. Майка ми обаче така и не се обвърза с друг мъж. Някоя и друга среща, но нищо сериозно, след като двамата се разделиха. Беше му много отдадена.

— Звучи така, сякаш цял живот е била длъжна някому — изтъкна той. — Надявам се приятелят й да е свестен човек. Тя го заслужава.

Тими не каза и дума.