Даниел Стийл
Безценни дарове (18)

18.

Вероник и Ейдън прекараха две чудесни седмици заедно в Париж. Трябваха му няколко дни, за да свикне с мисълта, че жената, която обича, е богата. Започна да се шегува с това и Вероник го прие за добър знак. Разкритието го беше сварило неподготвен, но истината бе, че то не промени нищо между тях.

Когато напуснаха Париж, бяха съкрушени, но адвокатът на Бърти искаше от Вероник да даде показания под клетва, а тя имаше и други неща за уреждане, така че трябваше да замине за Ню Йорк. Обеща да се върне след няколко седмици. И на двамата това им се струваше като цяла вечност. Прекараха незабравими дни заедно — разхождаха се дълго из Булонския лес и замъка Багател, посещаваха изложби, аукционите в хотел „Друо“. Готвиха си сами, ходиха по ресторанти, разговаряха с часове, правеха любов, спяха. Една вечер Ейдън дори й чете поезия, след като намериха любима негова книга при букинистите по крайбрежието на Сена.

Тръгнаха от „Шарл дьо Гол“ по едно и също време. Той я изпрати до нейния изход, целуна я и й маха, докато тя се отдалечаваше по коридора към самолета. Щом изчезна от погледа му, Ейдън се почувства така, сякаш бе изгубил най-добрия си приятел. Обади й се по телефона преди самолетът й да излети. Единственото, което искаше, беше да се върне скоро и Вероник обеща да го направи.

В Лондон Ейдън трябваше да подготви още една изложба. А в Ню Йорк Вероник се оказа затрупана с работа.

Още на другия ден Джулиет й се обади. Най-сетне беше продала магазинчето си за сандвичи и не можеше да си намери място от радост. Сега вече можеше да тръгне за Франция. Беше решила да потегли след седмица, но в крайна сметка се оказа, че са й необходими две седмици, за да организира всичко. Джой и Рон отлетяха за среща с козметичната компания, която я искаше за рекламно лице в националната си кампания за цяла година — нещо, което Рон беше уредил. Сделката беше много голяма и двамата много се вълнуваха. Работата изглеждаше сигурна и ако я получеше, щеше да спечели цяло състояние, а и да привлече вниманието върху себе си.

Джой пристигна вечерта, преди Джулиет да отлети за Франция. Това беше рядка възможност всички да вечерят заедно. Рон пък се беше съгласил да се срещне с Вероник преди срещата с дъщерите й. Появи се в апартамента й с Джой и очите му замалко да изхвръкнат, като видя картините по стените.

— За бога, истински ли са? — прошепна, а Джой кимна с усмивка.

— Повечето от тях са били на дядо. Бил е търговец на произведения на изкуството.

Рон беше наистина впечатлен. Вероник влезе в стаята, облечена в семпъл пуловер и широки панталони. Джой поразително приличаше на нея. Усмихна се на високия хубавец, който стърчеше до дъщеря й. Той погледна Джой, а после хвърли притеснен поглед на майка й. Внезапно се почувства като изгубено хлапе.

— Толкова се радвам да се запознаем — топло го поздрави Вероник и му предложи питие. Рон с удоволствие би пийнал водка с лед, но не беше сигурен, че ще изглежда добре. Поколеба се.

— Може ли шампанско?

Вероник го помоли да отвори бутилка „Кристал“ в кухнята. После наля на всекиго по чаша и двамата се върнаха в дневната. Благодари му за голямата помощ, която оказва на Джой в кариерата й, а дъщеря й изглеждаше трогната — майка й правеше всичко по силите си, за да предразположи приятеля й да се чувства удобно. Рон си помисли, че Вероник е чудесна жена, която се грижи дъщеря й да получи най-доброто. Тя пък не скри, че няколко години е била нещастна от кариерата, която си бе избрала Джой, но заяви, че накрая я е приела и е впечатлена от усилията му да помогне.

— А това е едва началото — каза той и се усмихна на Джой. — Един ден тя ще стане голяма звезда. Искам да получи роля, в която ще може да използва и певческия си талант. Рекламната кампания ще е нейният голям истински дебют. Цялата страна ще гледа лицето й в продължение на година.

На Вероник й хареса това, че той цени дъщеря й и се съгласи, че има великолепен глас.

Поговориха около час. Рон вече беше влюбен и в майката — и когато трябваше да тръгват за вечерята, я целуна по двете бузи, преди да се разделят, а тя му пожела късмет на срещата следващия ден. В таксито Вероник се обърна към Джой с широка усмивка.

— Харесва ми. Той е умен, честен, има страхотни идеи за бъдещето ти и е луд по теб. — Беше изключително впечатлена. Джой цялата сияеше.

— Той е толкова добър, мамо — прошепна тя, а майка й я прегърна.

— Ти също. Толкова се гордея с теб — призна Вероник и наистина го мислеше.

— Благодаря — каза Джой със сълзи в очите и държа ръката на майка си по целия път към ресторанта.

Джулиет искаше да отпразнува заминаването си и ги беше поканила в ресторант „Балтазар“ в Сохо. Няколко пъти беше разговаряла с Жан-Пиер Фларион, за да му каже, че пристига, и искаше да се разберат с коя част от проекта да започнат. Смяташе да се види и с Елизабет и Софи — тя щеше да се прибере от Гренобъл за уикенда.

Тими пък смяташе, че вече е намерила сграда за приюта и бе щастлива. А Джой и Вероник се държаха така, сякаш криеха нещо. След като поръчаха, Вероник им призна, че току-що се бе запознала с Рон и го беше харесала. Тими го беше видяла предната вечер и също го бе одобрила.

— Всички сте се захванали с прекрасни проекти — похвали ги Вероник. — А аз мисля да се върна към рисуването — добави тя, с което изненада най-вече Тими.

— Защо? Не си рисувала от години? Защо сега?

— Прозвуча така, сякаш майка им беше обявила, че смята да играе кючек в някой марокански сук.

— Че защо не? Имам достатъчно време. А това лято се нагледах на толкова изкуство в Италия, че се вдъхнових.

— Просто ми се струва глупаво да започваш кариера на твоите години — продължи Тими. — Не ти трябва. А ако почнеш да рисуваш портрети срещу заплащане, ще бъдеш с вързани ръце, защото хората ще ти казват какво да правиш.

— Така е. Но мисля, че ще ми хареса. — Дъщерите й я изгледаха озадачени. Бяха въодушевени от собствените си дела, тя също ги подкрепяше, но мисълта, че тя също искаше да се занимава с нещо, им се струваше глупава. — Според вас какво трябва да правя?

— Ами малко да попътуваш, да си почиваш, да се виждаш с приятели… — каза Тими и Джой се съгласи.

— И да съм тук, когато ви трябвам — добави тя. Беше самата истина. Дъщерите й никога не бяха съвсем искрени за това. Смятаха, че тя не трябва да прави нищо и само да чака обаждане от тях, в случай че им потрябва. Майка на повикване.

— Но вие вече сте големи — продължи тя. — А аз трябва да се занимавам с нещо. От няколко години се опитвам да измисля какво да е то, след като вече сте пораснали. В завещанието си дори баща ви пише, че трябва отново да започна да рисувам. Всъщност Николай ме помоли да му нарисувам портрет, когато се видим в Ню Йорк.

— Пази се от него — предупреди я Джой и се засмя. — На яхтата ми се стори, че ти е хвърлил око.

— Не мисля — усмихна им се Вероник. — Но ще е забавен модел за рисуване. Има много изразително лице.

— И много впечатляваща яхта — добави Джой. Цели седмици я бяха обсъждали.

— Слава богу, че не се налага да се притесняваш за това, мамо — мило каза Джулиет. — Не ти трябва да се омъжваш отново, нито дори да излизаш с някого. Ти си си напълно самодостатъчна.

Каза го с добри чувства, но Вероник го намери за потискащо.

— Не бих излизала с някого, нито пък бих се омъжила за него, защото „се налага“ от финансова гледна точка. Бих излизала или живяла с някого, защото го обичам.

Дъщерите й внезапно се почувстваха неудобно от думите й.

— Е добре де, все пак не ти се налага — настоя Тими и опита да омаловажи темата, но Вероник не й позволи.

— Ами ако искам? Ако се влюбя в някого? — каза тя, а дъщерите й се втренчиха в нея.

— Някой като Николай ли? — притесни се Джой.

— Не, Николай не. Някой. Който и да е. Какво ще си помислите?

— Ще решим, че си се побъркала — веднага отговори Тими. — Защо ти е такова главоболие на твоите години? Освен това няма свестни мъже за жени на твоята възраст. Всички са женени. — Успя да разбие цялата й надежда с един замах. — Няма свестни мъже дори за жена на моите години, още по-малко на твоите. Освен това, мамо, така си си по-добре, а имаш и нас.

Пълната безчувственост на думите й остави Вероник без дъх.

— Имам вас, но вие водите напрегнат живот, както и трябва. Колко често си говорим? Не много. Веднъж седмично? Веднъж на всеки десет дни? Всички искате да си имате партньори в живота, аз защо да не искам? — Искаха от нея да им е винаги под ръка, но през останалото време да не им се пречка. И нямаха нищо против, че е сама. Всъщност така им беше по-удобно.

Изгледаха я с ококорени очи, сякаш си беше изгубила ума, а после Джой смени темата. Разговаряха за Рон и предстоящата среща за рекламната кампания. Джулиет не спираше да бъбри за замъка, а Тими им разказа за приюта. Но мечтата на Вероник да си има живот, проект, да се върне към рисуването, да се среща с мъж им беше напълно безразлична и дори им изглеждаше абсурдна. Внезапно беше разочарована, осъзна, че за тях тя е като някакъв предмет, предназначен за тяхно удобство. Бюро за услуги. Продължи да разсъждава над това и като се прибра у дома. Чувстваше се потисната от начина, по който гледаха на нея. Щастието й въобще не ги интересуваше. Когато Ейдън й се обади, тя му разказа за разговора.

— Децата са много неблагодарни — каза той. — Ето защо никога не съм искал свои. Сигурен съм, че въобще не им е хрумвало, че може да искаш някого в живота си и да не бъдеш завинаги сама. Че можеш да си щастлива с мъж.

— Държат се сякаш съм стогодишна бабичка — оплака се тя, наранена от безчувствеността и егоизма им. Постоянно се тревожеше за щастието им, а те никога не мислеха за нейното.

— Не е така — каза разумно Ейдън. — Просто си мислят, че майка им е извън времето, че е свръхжена, която няма собствени нужди. Мислят си, че могат да те вадят от килера винаги, когато имат нужда да ги успокоиш или да оправиш бъркотията, а после да те приберат, когато приключиш. Нещо като прахосмукачка — добави той и я накара да се засмее.

— Точно така — съгласи се тя. — Беше ужасно да ги слушам. Въобще не ги е грижа за мен. Никога не са се замисляли как се чувствам. Мислят ме за машина. Дори не искат да рисувам, смятат го за безсмислено, така че защо да си правя труда?

— Ами аз пък искам да рисуваш. Мисля, че трябва отново да започнеш да рисуваш портрети.

— Мислех си за това — каза тя, но не спомена за Николай. При това нямаше представа дали той наистина ще й се обади.

— Кога се връщаш? — попита Ейдън с надежда.

— Още не знам. Двете с Тими трябва да предадем финансовите си извлечения. — Преди няколко дена Джулиет беше дала своето и бе казала, че всичко е било фиктивно, а въпросите били отегчителни. Джой щеше да представи своето в Ел Ей по препоръка на Брайън. — Веднага щом ги предадем ще мога да ти кажа кога се връщам.

— Нека е скоро, моля те — каза той тъжно.

След като приключиха разговора, тя се замисли за дъщерите си и за думите им. Не можеше да си представи как някога би могла да им разкаже за Ейдън. Смятаха я за стара, че въобще не бива да има връзки с мъже и вярваха, че трябва да остане сама до края на живота си. Какво трябваше да направи при това положение? „О, а между другото… Имам любовник, който е с единайсет години по-млад от мен и двамата въобще не ставаме от леглото…“. Въображението й отказваше да работи. Но и никак не й се щеше да продължи да го пази в тайна. Знаеше, че я обичат, но никога не бяха се замисляли какво ще е добре за нея, мислеха само за себе си. По това си приличаха с баща си, който цял живот си беше угаждал. Връзката й с тях беше съвършено еднопосочна, което беше точно обратното на онова, за което копнееше. Дъщерите й щяха да се ужасят, ако знаеха, че е влюбена. Натъжи се, след като осъзна, че те въобще не я познават, а и не искаха да я опознаят. На тях им харесваше да е сама, с което им беше по-достъпна. Сега тя изпитваше още по-голяма благодарност, че има Ейдън. Щеше да е толкова нещастна без него сега, когато го познаваше. Той твърдеше, че всички деца са такива, но тя не споделяше това.

Представянето на финансовия отчет на Вероник по иска на Бърти отне цяла вечност — пет часа с кратка почивка за обяд. Състоя се в конферентната зала в кантората на Брайън Макарти. Арнолд беше там, за да й оказва морална подкрепа, от каквато нямаше нужда, а тя силно се впечатли от Брайън и реши, че е много добър адвокат. Възразяваше на точните места, предварително я беше инструктирал да не отговаря, за да не падне в капана на адвоката на доведения си син. Вероник беше подготвена добре. Питаха я основно по финансови въпроси и както призна по-късно на Ейдън, преживяването беше отегчително.

И с Тими трябваше да мине по същия начин. Брайън я беше подготвил какво да говори и за какво да внимава, но тя не спря да демонстрира колко й е неприятно, че й се налага да присъства там. Имаше много работа, беше й се наложило да отмени срещата си с агента за продажби, за да види отново къщата, която искаше да купи. Беше помолила Брайън да смени деня на срещата, но след като той отказа, тя отново му се ядоса. Не спря да спори с него и за въпросите, които й беше казал да отбягва.

Адвокатът на Бърти се държа много по-твърдо с нея, отколкото с Вероник, и въобще не беше толкова учтив. През цялото време Бърти седеше насреща й и я гледаше злобно. След един час Тими беше побесняла, а адвокатът на брат й я предизвикваше. Обвини Брайън, че не възразява достатъчно. В края на срещата Брайън беше вбесен, Тими — още по-ядосана, а адвокатът на Бърти изглеждаше доволен. След като всички си тръгнаха, Тими се нахвърли върху Брайън да му обяснява какво не бил направил и какво трябвало да направи, след което заяви, че си е изгубила времето. Адвокатът беше толкова разярен, че изхвърча навън, без да каже и дума.

Тими се върна в офиса си. Изглеждаше така, сякаш се канеше да убие някого, когато Брайън й се обади. Тя не можа да повярва на смелостта му да я търси след скапаното си представяне днес.

— Искам да направя сделка с теб — започна той направо, след като тя вдигна телефона. Тими се изкуши да му затвори. Арнолд вече беше й се обаждал с молба да отстъпи, преди Брайън да се е отказал да ги представлява. Трябваше им за иска, бил най-добрият в града, така че не бивало да се държи грубо с него. А сега и той самият й се обаждаше.

— Каква сделка? — попита тя.

— Не знам какъв ти е проблемът с мен — дали не ме харесваш като човек, дали си изкарваш на мен факта, че брат ти е задник, или пък просто мразиш мъжете. Или пък си имала някакви проблеми с баща си. Ако е така, наистина съжалявам. Но или ще работим, за да спечелим, или аз съм дотук. Искам да проверя дали ще можем да вечеряме като двама цивилизовани възрастни и дали ще успеем да стигнем до някакво мирно разрешение. А ако след вечерята продължиш да ме мразиш, ще се оттегля от случая. Не бих могъл да работя за семейството ви, ако нещата продължат така, а и не искам да станат по-лоши. Нито пък ти. Та какво ще кажеш? Вечеря? Ресторант по твой избор. Например „Двайсет и едно“? — Това беше един от най-добрите ресторанти в града и й беше любим.

— Какво те е грижа дали те харесвам? — изръмжа тя по телефона, смаяна от предложението му. Всъщност вече беше започнало да й харесва да го мрази. Така изпускаше парата.

— Аз съм готин човек. Не заслужавам това. И този случай въобще не ми трябва. Поех го като услуга към Арнолд. Това е случай, от който никой няма да изкара свестни пари, а твоят полубрат е нищожество. Всички го знаем. Доколкото мога да преценя, вече върнах услугата. Дотук цялата ми работа представляваше едно допълнително главоболие. Само че не ми е приятно, дето оня дрисльо и евтиният му адвокат размахват саби срещу вас. Искам да ви помогна, но това ще стане само ако сме екип. Ако няма екип, няма и случай и аз напускам. — Беше подходил изключително прямо и колкото и да не й се щеше, остана впечатлена.

— Съжалявам. Може днес да съм се поувлякла. Но това просто си е загуба на време и пропилях целия си ден. Клиентите ми имат нужда от мен, имам други неща за вършене. — Една от клиентките й току-що беше приета в психиатрия след опит за самоубийство и Тими искаше да я посети.

— Аз също. А изслушванията са такива. Губят времето на всички. При майка ти продължи дори по-дълго, отколкото при теб.

— Тя и без това няма какво друго да прави — пренебрежително изтърси тя, което Брайън не намери за много любезно. Тими му изглеждаше много вироглава жена, обидена на целия свят.

— Е, ще ходим ли на вечеря?

Предложението си заслужаваше, но тя не можеше да си обясни защо искаше да вечеря с нея след всичко, което му беше казала. Поколеба се, после каза:

— Добре. „Двайсет и едно“. Кога?

— Какво ще кажеш за утре вечер?

Беше свободна.

— Става.

— И в края на вечерята ако решиш, ще се откажа от случая.

— Това е доста смело от твоя страна — каза тя.

— Ами аз съм смел мъж. И по-лошо съм виждал. Не се боя, че ще ме уволнят. Особено след като си взема чека — засмя се той.

— Ето какво. Ако още те мразя, аз ще платя вечерята — предложи Тими.

— Не, това не е сделката — напомни й той. — Вечерята ще платя аз, а ти ще кажеш дали искаш да напусна. Чиста работа.

— Не те мразя — каза тя объркана. — Просто се ядосах. Не обичам да си губя времето. И ако мразя някого, това е Бърти.

— Той си го заслужава. Аз — не. И в двата случая печелиш, а ние можем да станем приятели. Ако решиш, може да сме екип. Ако искаш да напусна, ще те разбера. И не ме е страх да се оттегля. Сделката е добра. — Предложението му беше изобретателно.

Тими се впечатли.

— Искаш ли да мина да те взема? Къде живееш?

— В центъра съм. Ще си взема такси.

Брайън не й каза, че и той живее в центъра, в Трай бека. Беше решила да не го ангажира.

Тими не спомена на никого за поканата. На следващия ден беше в „Двайсет и едно“ в седем и половина вечерта, както се бяха разбрали. Брайън я чакаше на бара, беше си поръчал коктейл „Бул шот“. Стори й се добър избор и тя си поръча същия. Имаше дълъг ден — беше на посещение в психиатрията, а сутринта разбра, че един от любимите й клиенти се беше самоубил през нощта. Десетина пъти го бяха прибирали от улиците, но той отново се връщаше. Непрекъснато се сблъскваше с подобни трагедии. Наистина харесваше този скитник. Дори обмисляше да откаже вечерята, но накрая все пак реши да дойде.

— Тежък ден, а? — попита Брайън. Прочете го в очите й.

— Много. — Усмихна му се и когато седнаха на масата, реши да му разкаже.

— Не знам как се справяш. Майка ми е психиатър — специалност са й младежите със суицидни наклонности. Това би ме убило. А тя всъщност е много весел човек.

— Как се е хванала с тази работа?

— Имала е близначка, която се самоубила, когато били на петнайсет. Това е нейният начин да оправи нещата. Ами ти? Защо бездомници?

— В университета карах стаж в приют за бездомници и работата ме увлече.

— Къде си учила? — попита той любопитно. Искаше му се да разбере защо таи толкова гняв.

— Бакалавър в Принстън, а магистратурата изкарах в Колумбийския университет. Знам, че си учил в Харвард — добави тя с възхищение.

— Само Бог знае как успях. Преди да вляза в университета не бях силен ученик, но после ми потръгна. Единственото, което исках, беше да спортувам. Университетът се оказа цената, която трябваше да платя, за да играя футбол. Отне ми години да проумея, че в живота има и други неща — например момичета, работа, при която използваш мозъка си, като да речем правото. Винаги съм спортувал — призна той. Личеше си по тялото му.

— Още ли? — Тими изглеждаше впечатлена.

— Не съвсем. Сега карам ски, играя тенис, такива неща. Нямам време.

— Да, знам за какво говориш. Някога имах собствен живот. Сега работя по осемдесет-деветдесет часа в седмицата. Това ме пази да не се забърквам в неприятности.

— Струва ми се малко тежко — съчувствено отбеляза той.

— И да си бездомен е тежко. — А после му разказа за приюта, който се канеше да отвори със завещаното от баща й, както и за къщата в Уест Сайд. — Мисля да е за жени и момичета, но още не съм решила. Те просто не оцеляват на улицата. Чисто физически им е по-трудно. Мъжете повече мога да ги предпазя, но всеки ден виждам колко много жени пропадат.

Брайън кимна. Тими имаше меко сърце, но го бе обградила с твърде много бодлива тел. Учуди се, когато си даде сметка, че започва да я харесва.

Насладиха се на хубава вечеря, разговаряха за изкуство, музика и за нещата, които обичаха в свободното си време. Тими се чувстваше все по-добре. Брайън работеше не по-малко от нея. След няколко чаши вино той призна, че миналата година се е разделил с приятелката си, с която живели пет години.

— Какво стана? — попита Тими.

— Омъжи се за най-добрия ми приятел от колежа. Явно той е по-забавен от мен и не е толкова зает. Тя е лекар на „Ню Йорк Мете“. Дава ми безплатни пропуски, а аз й ги връщам. Така че, всички си имаме своите малки драми. Сега отново съм соло, което не е никак зле. Нямам време да ходя по срещи.

— Нито пък аз — твърдо заяви Тими. — Развалих годежа ни преди две години. Той ми изневери, а оня преди него спа с най-добрата ми приятелка. Реших да се откажа докато е време. Два страйка и съм аут.

— Не — каза той и я изгледа. — Просто трябва да разкараш играчите и да вземеш нови. Понякога се налага да прочистиш отбора, а не да се предаваш. Всички допускаме грешки. — Той й се усмихна. Беше толкова хубава, когато не е ядосана. Тими беше красива жена, но майка й беше нещо друго — класа и невероятни обноски. Беше му трудно да повярва, че двете жени имат родствена връзка.

— От две години не съм излизала на среща — призна тя. — И не искам да го правя.

— Това няма никакъв смисъл на твоите години — каза той. Това поне обясняваше гнева й. Беше наранена и още не бе успяла да се излекува. — Трябва да се върнеш в играта. — Плати сметката и й се усмихна. — И така, какво правим? Разделяме ли се?

Тя също му се усмихна.

— Прекарах чудесно.

— Аз също. Но не в това е въпросът. Уволнен ли съм?

— Може би не — стеснително отговори тя.

— Добре, защото си мислех пак да те поканя на вечеря. Можем да си говорим колко много работим и да се оплакваме, че нямаме гаджета заради измамниците в миналото ни. — Той се намръщи. — Като се замислиш, това звучи ужасно. Нека просто си изкараме хубаво и да намерим друга тема за разговор.

— Благодаря за вечерята — каза Тими, когато излязоха навън.

— Аз пък ти благодаря, че не ме уволни. Искаш ли да те закарам? Живея в Трай бека.

Тя се съгласи. В таксито говориха за „Мете“ и перспективите им през следващата година. Брайън се оказа добра компания. И наистина беше готин човек. Остави я в Уест Вилидж и накара таксито да изчака няколко минути, за да си поговорят.

— Имаш ли куче? — попита я, а тя го погледна объркано и поклати глава.

— Не. Защо?

— И аз нямам. Това е много лошо. Можехме да ги разхождаме заедно.

Тя се засмя на думите му. Вечерта с него наистина й беше харесала.

— Забавлявах се — призна му тя.

— И аз също. Сигурен бях, че накрая ще ме уволниш.

Усмихна й се отново и я изпрати до вратата, а когато се качи в таксито, й помаха. Това беше най-хубавата вечер, която беше прекарвала от години. Все още се усмихваше на себе си, докато се качваше по стълбите, а когато Брайън влезе в таксито, на лицето му също имаше усмивка. Накрая и двамата бяха отбелязали гол.