Даниел Стийл
Безценни дарове (20)

20.

Тими посети майка си в събота следобед, като предварително й се обади. Ейдън й отвори вратата на апартамента. През цялото време се държа студено с него. Бяха започнали зле. Вероник куцукаше с патериците, все още я болеше. Джой и Джулиет й се бяха обадили, но и двете бяха заети. Джой учеше ролята си за сапунения сериал, в който още участваше, а Джулиет работеше по замъка с Жан-Пиер. В петък за малко да претърпят истинско бедствие, когато водопроводчикът бе предизвикал малък пожар, след като бе заварявал нещо, но за щастие бяха успели да потушат пламъците, преди да бъдат нанесени големи щети. Все пак и двамата бяха изнервени, а през уикенда Жан-Пиер беше помогнал с почистването. На помощ им се бе притекла и Елизабет Марние.

Тими беше предложила оферта за къщата, която искаше да купи за приют, и чакаше отговор. Изглеждаше въодушевена, докато разказваше на майка си. Ейдън ги остави да си говорят насаме. Когато Тими реши да си тръгне, той я изпрати. Тя го изгледа ледено, не му отговори, когато й пожела довиждане, и рязко тръшна вратата след себе си.

— Тя ме харесва — каза той на Вероник с крива усмивка. — Просто се страхува да го покаже.

Вероник се надяваше двамата скоро да се разберат, макар че дъщеря й не беше казала нищо за него. Направи й впечатление обаче, че се беше държала далеч по-внимателно с нея и с много повече уважение. Коментарите на Брайън и на Ейдън бяха свършили работа. Злополуката с Вероник беше накарала всички да се замислят. Всичко можеше да свърши и далеч по-зле.

Вероник и Ейдън играха на карти и гледаха филми през целия уикенд и когато Тими си тръгна, той излезе за малко с фотоапарата. Изглеждаше щастлив, когато се върна, беше направил няколко страхотни снимки в парка. Сготви вкусни спагети за вечеря, а накрая поработи на компютъра. Беше организирал нещата така, че да може да остане в Ню Йорк толкова, колкото беше необходимо. Искаше Вероник да дойде при него в Лондон, след като махнат гипса й, и тя обеща да го направи. Тогава вече щеше да е декември. Това й се струваше на цял живот разстояние, особено както куцукаше с патериците.

В понеделник отново се зае с портрета на Николай. Ейдън ръмжеше всеки път, като минеше покрай нея, но когато Вероник напредна, той призна, че платното става все по-хубаво. Тя изучаваше снимките и записите, които беше направила, и това вършеше добра работа.

Една сутрин Ейдън я извика и й показа сутрешния вестник.

— Вчера Бърти е бил арестуван — мрачно каза той. — За застрахователна измама. Сега ще си има много по-сериозни проблеми от завещанието. Ако го осъдят, ще иде в затвора.

— Радвам се, че Пол не е жив да го види. Това щеше да разбие сърцето му.

Но и двамата знаеха, че това не би го изненадало. Пол все предричаше такава развръзка и се боеше от нея.

Вероник веднага се обади на Тими да й каже и за нейна изненада дъщеря й вдигна телефона. Брайън вече й се беше обадил. Вероник предположи, че доведеният й син ще се откаже от иска, но Тими й обясни, че според Брайън той може и да продължи да ги притиска за споразумение, за да плати на адвоката, който вероятно ще струва скъпо и няма да работи без пари.

— Ти оправи ли си отношенията с Брайън? — попита Вероник.

— Всъщност, да — призна Тими. — Заведе ме два пъти на вечеря. Първия път ми каза, че ще напусне, ако след края на вечерята още го мразя. Ходихме в „Двайсет и едно“ и изкарахме добре, така че остава.

Вероник беше впечатлена и намери тактическия му ход за умен и оригинален. Надяваше се дъщеря й скоро да се помири и с Ейдън. Него трудно можеше да вини за нещо, каквото и да си мислеха другите.

След това се обади на Джой и Джулиет да им каже за Бърти. Никоя от двете не се изненада. От твърде дълго време брат им беше поел по лош път. Нямаше как да не стане нещо такова. Като свърши с обажданията, Вероник сподели с Ейдън, че момичетата са й се сторили щастливи.

— Мисля, че Джулиет има връзка с архитекта в Сен Пол дьо Ванс — каза тя. А Джой беше щастлива с Рон. — Тими пък току-що ми призна, че излиза с адвоката.

В момента животът на всички вървеше чудесно. Освен при Бърти, който се беше запътил към затвора.

През следващите пет седмици, докато Ейдън помагаше на Вероник, Тими продължи да се държи с него ледено, макар и цивилизовано. Офертата й за къщата беше приета и проектът за приюта можеше да стартира. Майка й пък ставаше все по-умела с патериците.

Вероник се притесняваше за Деня на благодарността и продължаващото напрежение между Ейдън и Тими, но празникът всъщност не се състоя, което улесни положението. Джулиет и Джой не си дойдоха у дома, а Тими остана като доброволка в кризисния център. С Ейдън се оказаха сами. Той сготви пиле, а тя — традиционната плънка и всичко, което вървеше с нея. Двамата споделиха един спокоен и уютен празничен ден.

Завърши портрета на Николай в седмицата, преди да й свалят гипса. Дори Ейдън призна, че работата й е великолепна. Тя изпрати на Николай снимки по имейла, а той беше впечатлен и заяви, че портретът е чудесен. Помоли я да му го изпрати в Лондон. Тя го прати като подарък и отказа заплащане. Обясни му, че за нея е било удоволствие да го рисува и му благодари, задето отново се бе захванала с това.

Когато й свалиха гипса, Ейдън я заведе на вечеря, за да отпразнуват събитието. В Ню Йорк беше прекарал точно пет седмици. Чувстваше се съвсем като у дома си с нея, дори Кармина беше започнала да го обича, но вече се налагаше да се прибере в Лондон и да работи по изложбата си.

— Може да тръгнем веднага след Коледа, а ако искаш, ти може да тръгнеш сега, а аз ще дойда след празниците — каза Вероник. — За Коледа ще трябва да съм тук, но после мога да пътувам. Момичетата са далеч, а Тими е заета. В края на декември съм твоя. А може да тръгнем и сега, да се върна тук за Коледа и веднага след това пак да дойда в Европа.

— Музика за ушите ми — отговори той. Решиха да пътуват след три дни, така че той да може да продължи работата си. Вероник планираше да се върне за Коледа в Ню Йорк и да я прекара с дъщерите си, което й се струваше правилно, а Ейдън намираше за честно.

Преди да заминат Вероник вечеря с Тими и дъщеря й, й разказа за къщата, която беше купила. Все още се вместваше в бюджета. Беше депозирала тримесечно предупреждение за напускане на фондацията, в която работеше, и призна, че често се вижда с Брайън.

— А какво става с теб и Ейдън? — попита тя майка си. Все още не го харесваше след неприятното им запознанство. Вероник обаче смяташе, че и трите й дъщери бяха по-мили с нея, след като вече знаеха за съществуването му. Джой и Джулиет й се обаждаха по-често, а Тими не беше толкова агресивна и беше малко по-внимателна с майка си.

— Всичко изглежда наред. Много е добре, всъщност — отговори тя спокойно. Мисля, че ако го опознаеш и му дадеш шанс, и ти ще го харесаш.

— Странно е, но всъщност е на същата възраст като мъжа, с когото излизам — каза Тими. Ейдън беше с две години по-възрастен от Брайън.

— Не е странно. Просто така стоят нещата. Не ни е грижа за възрастта ни — каза безмилостно Вероник.

— Да, различни сме. Имаме си свои гледни точки за живота, но той ме оставя да бъда тази, която съм. И ме харесва. Щастлива съм с него. — Не знаеше как иначе да го каже. Връзката й с Ейдън беше лесна и дори Тими беше признала на сестрите си, че той най-вероятно не е с майка им заради парите. И трите бяха го издирили в интернет и разбраха, че е уважаван и талантлив фотограф. А Вероник изглеждаше по-щастлива от всякога. Дори и дъщерите й нямаше как да го отрекат.

— Кога ще се върнеш? — попита Тими.

— За Коледа ще съм тук — отговори тя.

— Аз няма да съм тук, мамо — каза тя притеснено.

— Брайън току-що ме покани в Бостън и бих искала да отида.

Вероник се изненада. Същата вечер се обади на Джой и Джулиет да ги пита къде ще са за празниците. Джой щеше да ходи в Сейнт Бартс с Рон, макар досега да не беше й го казала, а Джулиет не искаше да я разочарова, но й се щеше да остане във Франция. Щом като дъщерите й нямаше да са си у дома за Коледа, можеше да изкара празниците в Лондон или в Париж с Ейдън. Съобщи му го на закуска в деня преди заминаването им.

— Ако очакваш да започна да се оплаквам, недей — заяви той и засия. — Колко дълго може да останеш в Европа?

— Може би два месеца.

Усмихна му се. Дъщерите й бяха заети и това за първи път я караше да се чувства по-благодарна от когато и да било. Предоставяше й се истинска възможност да започне новия си живот с него и да отдели време и за себе си. Крайно време беше.

 

 

Ейдън и Вероник заминаха за Лондон. Той беше щастлив да се върне в мансардата си. Планираха да останат там десетина дни, за да може да приключи с работата си, след което да отидат в Париж за Коледа и Нова година и да поостанат в апартамента й известно време. Беше отделил за нея кътче в мансардата си, където да рисува, ако пожелае. Вероник искаше да пътуват до Сен Пол дьо Ванс през уикенда, за да видят докъде е стигнала Джулиет със замъка и да се срещнат с Жан-Пиер. По всичко личеше, че там романсът също бурно процъфтяваше.

Седмица след като бяха в Лондон й се обади брат Томазо от Венеция. Съобщи й, че има интересни новини около произхода на картината, които би искал да обсъди с нея, но първо я молеше да му я изпрати. Обеща да й се обади веднага, след като види платното. Тя незабавно се свърза с Арнолд и го помоли да изпрати картината във Венеция.

— За какво става въпрос? — попита Ейдън, след като тя затвори.

— Не знам. Брат Томазо казва, че имал интересни новини. Сега иска да види картината, така че помолих Арнолд да му я прати. Нямам търпение да разбера какво ще ни каже.

 

 

Посрещнаха Коледата в апартамента на Вероник в Париж, само двамата, а на другия ден отидоха на празничната литургия в Нотр Дам. На Нова година бяха с Джулиет и Жан-Пиер в Сен Пол дьо Ванс. И тя, и Ейдън го харесаха. Възстановяването на замъка вървеше по-бързо, отколкото беше очаквала. През целия януари останаха в Париж. В средата на месеца брат Томазо отново й се обади и я помоли да дойде във Венеция. Картината беше пристигнала невредима и той я беше проучил внимателно. Ейдън каза, че се чувства така, сякаш чакат да разберат дали са спечелили от лотарията, и пожела да я придружи във Венеция. Отлетяха в петък следобед и в четири часа вече бяха в манастира, когато братята се отправяха към параклиса за вечерната служба. Беше слънчев зимен ден и Венеция изглеждаше по-красива от всякога.

Брат Томазо ги очакваше в библиотеката, където се бяха срещнали за пръв път. Картината беше поставена на триножник. Монахът веднага стана да ги поздрави и се зарадва да ги види.

— Прекарах чудесни мигове, изучавайки картината ви — сподели той с Вероник. Взе показалка и започна да им показва важни детайли, благодарение на които беше установил дали платното е истинско.

Ейдън не можеше повече да издържа на напрежението и попита:

— Това истински Белини ли е?

Брат Томазо ги изгледа сериозно и им отговори по начин, какъвто не очакваха.

— Дали е Джакопо Белини? Не, не е. — При тези думи Вероник леко се разочарова, но не беше изненадана. Винаги се беше съмнявала, че картината е оригинална, и ето че се беше оказала права. — Изследвах я внимателно, първоначално смятах, че е на бащата Белини — Джакопо, но се оказа, че греша. Проучванията ми обаче ме отведоха до много интересна картина, която е принадлежала на първия граф Дъдли в края на деветнайсети век.

— Картината за последно е показвана пред публика през 1955-та — продължи той, — след което отново се появила петдесет и пет години по-късно, за да бъде продадена на аукцион през 2010-та. Нарича се „Пейзаж с Мадоната и Младенеца“ и е дело на Джовани Белини, син на Джакопо. След като веднъж я проследих, бях напълно убеден, че вашата картина е дело на Джовани, а не на баща му, както бях решил първоначално. Така че си имате Джовани Белини, а не Джакопо. Няма никакво съмнение.

Ейдън и Вероник бяха впечатлени от думите му. Монахът добави почти небрежно:

— Може би новината, че авторът е Джовани Белини, а не баща му, също е добра за вас. Картините на Джакопо днес се продават между двайсет и сто хиляди долара. Картината на Джовани Белини, за която ви говорих, е била продадена за над пет милиона долара от Сотбис през 2010-та. А вашата картина е рядко съкровище, което може би струва дори повече.

И двамата го гледаха втренчено, без да знаят какво да кажат.

— Историята на картината е почти толкова забележителна, колкото тази на художника — продължи той. — Намерих я да се споменава в някои много стари книги, посветени на изкуството, с които разполагаме в библиотеката. Първо открих само нейно описание, а после се появи в две различни издания. Била е закупена от френско семейство тук, във Венеция, в края на века, след което заедно с картината са се преместили във Франция. Единственото, което не мога да си обясня, е как така се е върнала отново тук, откъдето сте я купили. Но пътят й е бил дълъг и невинаги щастлив. Хората, които са я купили, били френски банкери, Бергер-Коен. Красяла е парижкия им дом в продължение на много години. Наследил я е най-големият им син, мисля през 1918-та. Била е негова до 1940-та.

— След това напълно изгубихме следите й. Картината просто изчезва. Проследихме обаче тъжната съдба на семейството. Всички Бергер-Коен били изпратени в немски концентрационни лагери по време на Окупацията и доколкото знаем, никой не е оцелял. Притежавали са забележителна колекция от творби на изкуството и отделни образци са се появявали на различни места през годините. В Германия, Англия, една картина във Франция, няколко в Южна Америка. Има няколко в музеите.

— А сега се появява тази. Някак е намерила пътя си обратно до Венеция, а вие сте я купили. Можем само да предполагаме, че е била отмъкната от нацистите с останалото от колекцията на Бергер-Коен, когато са ги интернирали. Ясно е, че търговецът, от когото сте я закупили, не е подозирал с какво съкровище разполага, предвид малката цена, която сте платили. И така, скъпа моя — каза той и погледна Вероник, — вие разполагате с едно изключително съкровище за вашата колекция. Трябва добре да се грижите за него. Ако питате мен, истинското му място е в музея.

След един дълъг миг Вероник се обърна към брат Томазо.

— Наистина ли всички Бергер-Коен са загинали в концентрационните лагери?

— Така мисля. Картината очевидно е попаднала при немците, след като собствениците й са били отведени. Понякога е по-лесно да се проследи картина, отколкото човек. Но от онова, което изчетох, всички от семейството са изчезнали.

Произнесе тези думи с уважение, а Вероник се замисли. Историята беше толкова тъжна, а тя изпитваше вина, че притежава картина, която се беше озовала при нея след такова нещастно странстване. Искрено благодари на брат Томазо за проучването му, написа солиден чек за манастира и още един за монаха — за него, а не за благотворителност, а той я целуна и по двете страни. Попита го дали може картината да остане в манастира, докато не уредят връщането й в Ню Йорк, след което с Ейдън си тръгнаха заедно с документите, които й бяха дали.

— За какво мислиш? — попита я Ейдън, докато се отдалечаваха от „Сан Грегорио“. Очакваше да е радостна, но Вероник беше странно мълчалива, сякаш нещо й тежеше.

— Мислех си за Бергер-Коен и онова, което ги е сполетяло. Може би можем да разберем дали някой член на семейството все още живее в Париж.

— Но това е било преди седемдесет и пет години… — внимателно й напомни той. — Дори някой да е оцелял и да се е върнал от лагерите, вече би трябвало да е починал.

Тя кимна, а после продължиха към хотела, потънали в мрачно мълчание. Вечерта премина тихо. Отидоха до любимия си ресторант, но по това време на годината мястото не беше толкова оживено, а Вероник изглеждаше отнесена и тъжна.

Когато напуснаха Венеция на следващия ден, тя продължаваше да е в същото мрачно настроение. Картината се беше оказала изключително скъпа, но за нея това нямаше голямо значение. Чувстваше се сякаш е една от нацистите, които я бяха откраднали. Сподели с Ейдън усещането си, че ръцете й са изцапани с кръв.

— Но хората вече ги няма — опита се да я вразуми той. — Можеш да й се радваш. Това е красива картина, също като онези, които ти е оставил дядо ти. Подарък от бившия ти съпруг.

— Дядо ми не е крал картини от хора, убити в лагерите на смъртта — тъжно каза тя и Ейдън не я опроверга. Нямаше смисъл. Когато се прибраха в апартамента й в Париж, тя седна зад компютъра и се захвана за работа. Събира и проучва информация цял следобед и цяла нощ, а когато си легна, Ейдън вече беше заспал.

На следващата сутрин отново се залови за работа, продължи и през следващите няколко дни. Четири дни по-късно отдели три имена от списъците, които беше извадила. В Париж имаше хиляди Коен и не по-малко Бергер. Имаше и трима Бергер-Коен. Показа на Ейдън списъка и същия следобед им се обади.

Първата се оказа млада жена, която каза, че семейството й е от Елзас и никога не са живели в Париж. Вторият беше младеж, студент. Обясни, че родителите му живеели на съпружески начала, но така и не се оженили. Майка му била Бергер, а баща му — Коен, така че носел имената и на двамата. На третия номер се обади млада жена. Представи се като Анриет Вилие. Франсоа Бергер-Коен се казвал дядо й и те живеели в дома му, за да се грижат за него. По тази причина телефонът бил на негово име. Отговаряше неохотно на въпросите й, понеже реши, че става въпрос за телефонен маркетинг, и се изненада, когато Вероник я попита дали може да се видят колкото е възможно по-скоро.

— Някакъв проблем ли има? — притесни се младата жена.

— Не. Мисля, че може би разполагам с нещо, което е принадлежало на дядо ви или на неговото семейство преди много време, и бих искала да го обсъдя с него.

— Това е невъзможно — отсече жената. — Цялото му семейство е загинало през войната. Оцелял е само той, а имуществото им е било иззето — домът им и всичко в него.

— Знам — внимателно отговори Вероник. — Той би ли разговарял с мен?

— Дядо е на осемдесет и осем и не е добре. По онова време е бил дете. Умът му е ясен, но може да не помни предмета, който смятате, че сте открили — обясни внучката.

— Ще му донеса снимка — каза Вероник. Пазеше една в компютъра си и можеше да я принтира. — Може ли да дойда утре? — упорито попита тя.

— Трябва да взема малкия си син от училище — въздъхна Анриет. — Елате в пет следобед. Само ви моля да не го разстройвате. Онези времена са били много тежки за него. Не обича да говори за тях.

— Обещавам, че ще направя всичко възможно да не го разстроя. Мисля, че ще пожелае да си върне онова, което ще му дам, ако е било притежание на семейството му, на родителите му.

Затвори телефона и замислена се обърна към Ейдън.

— Мисля, че го открих. Един от тях. На осемдесет и осем е. По онова време трябва да е бил на тринайсет.

— Какво смяташ да правиш? — разтревожено попита Ейдън. През последните дни Вероник се държеше като обсебена и това започваше да го тревожи.

— Утре ще се срещна с него. Искаш ли да дойдеш с мен?