Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Precious Gifts, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,8 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2017)
Корекция и форматиране
Regi (2018)

Издание:

Автор: Даниел Стийл

Заглавие: Безценни дарове

Преводач: Весела Ангелова

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Излязла от печат: 25.04.2016

Редактор: Елка Николова

ISBN: 978-954-655-675-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2955

История

  1. — Добавяне

15.

Пет часа след отпътуването на Джулиет Вероник излетя директно за Берлин, без да спира в Париж. Ейдън я чакаше на летището точно зад охранителната линия, с широка усмивка на лицето. Двамата бяха разделени едва няколко дни, но им се струваше, че е минала цяла вечност. Докато вървяха към остина, се държаха за ръце. Щом видя малката спортна кола, Вероник изпита чувството, че се прибира у дома. Ейдън изглежда здравата беше работил. Носеше избеляла тениска и износени дънки. Сам слагаше рамки на снимките и ги подреждаше за изложбата. Докато пътуваха към Берлин по новата магистрала, Вероник му разказа за всичко, случило се през последните дни. Обясни му за вчерашната среща на Джулиет с архитекта, както и за намерението й да продаде магазинчето си в Бруклин.

— Ще й помогнеш ли? — отново попита той. Вероник кимна с усмивка. Беше много мило да защитава интересите на дъщеря й, без дори да я познава.

— Сигурна съм, че сестрите й няма да имат нищо против и ще се радват бързо да си вземат парите, особено Джой и Софи. — Знаеше, че всички те биха могли да използват парите за проектите си. Тими — за своя приют, Джой — за живота и кариерата си в Ел Ей, а Софи — за обучението и издръжката си. Дотук изглеждаше, че политиката й да насърчава дъщерите си да се справят сами беше дала резултат и тя се гордееше с тях.

Наближиха града, отбиха от магистралата и Ейдън подкара към квартал Мите. Показваше й забележителностите, мястото, където се беше издигала Берлинската стена и някогашния пропускателен пункт „Чекпойнт Чарли“. Вероник никога не беше идвала в Берлин и нямаше търпение да разгледа града заедно с него. Отседнаха в малък пансион край Бруненщрасе, където се намираше галерията и други авангардни места като „Куратори без граници“ — проект, започнат от Сара Белдън, търговка на произведения на изкуството от Ню Йорк. Навсякъде имаше графити, сградите бяха сиви и необитаеми. Ейдън вече я беше предупредил, че хотелът е истинска дупка, но се намираше близо до галерията и му беше удобен. След „Чиприани“ и „Дьо Кап“ знаеше, че тя е свикнала на далеч по-луксозен живот от неговия. Издаваха го дори дрехите й — бяха скъпи и винаги изглеждаше шик. Ейдън беше сигурен, че животът й в Париж и Ню Йорк е охолен, само дето не знаеше доколко точно. Той обаче нямаше намерение да се променя. Искаше да сподели живота си с Вероник такъв, какъвто си беше, без излишно да го разкрасява.

Спряха до малък хотел, за да оставят багажа, и тя се разсмя като видя, че мястото е дори по-ужасно, отколкото го беше описал. На рецепцията седеше младеж с пиърсинги и татуировки, с обръсната глава. Наложи му се да търси ключа на Ейдън и най-сетне го намери в някакво чекмедже. Мястото изглеждаше занемарено, както и гостите, които бяха отседнали тук, но стаята беше чиста. Беше оскъдно мебелирана, банята беше малка, но Вероник обяви, че това не я притеснява. Оставиха багажа и излязоха. Извървяха краткото разстояние до галерията, хванати за ръце. По цялата улица имаше много магазини, ресторанти, галерии, разминаваха се с предизвикателно изглеждащи хора, архитектурата беше смесица от старо и ново строителство.

— Толкова се радвам, че дойде! — Ейдън сияеше, беше щастлив, че са заедно. Когато Вероник видя галерията, беше впечатлена. Мястото се оказа огромно и празно, подовете бяха циментови, таванът беше висок, с оцветени греди, а стените — гладки и голи, с чудесно осветление, за да изпъкват снимките. Зад бюрото седеше момиче, а трима младежи окачваха снимки там, където Ейдън им беше казал. Две от стените вече бяха покрити с впечатляващите му творби. Както й беше обяснил при запознанството им, снимаше основно трагедиите и болестите на света. Предлагаше мрачен и тъжен поглед към живота: мъж, който беше жестоко пребит; проститутки и наркомани; скитници и окаяни деца; изтормозени хора, в чиито очи се четяха всички световни несгоди.

— Всички извръщаме глави от такива гледки — обясни той, като я видя, че разглежда снимките. — А аз искам хората да видят. Не можеш да бягаш от живота, защото е грозен или тъжен. — Гледната му точка беше сурова, а фотографиите му — по-затрогващи и от творчеството на Диана Арбус или Нан Голдин, които също снимаха неудачници и наркомани. Ейдън виждаше нещата още по-тежки и дори по-депресиращи. Фотографиите притежаваха някаква болезнена красота. Докато ги гледаше, Вероник се зачуди колко ли от тях ще се продадат. Творбите му не бяха от ония, които човек би искал да види, като се събуди сутрин. Все пак тези неща трябваше да се кажат, а той имаше смелостта да го направи. Не се беше отдръпнал при вида на мизерията или гетото, а снимката му на индийското дете, ридаещо над тялото на мъртвата си майка, предизвика сълзи в очите й. Ейдън беше защитник на бедните и унизените, гласът на безгласните. От снимките му беше лесно да се разбере защо изпитва такава ненавист към хората с пари или към онези, които водеха лесен живот. Според Вероник в света имаше място и за двете. Ейдън изповядваше далеч по-екстремни политически и социални виждания и яростно изразяваше това чрез работата си.

— Красиви са — възхитено призна тя и думите й го развълнуваха.

— Понякога се тревожа, че са малко крайни. Не искам да плаша хората, но през повечето време чувствам, че правя именно това.

Представи я на Карл, собственика на галерията — млад мъж в началото на трийсетте, целият в татуировки. Учтиво й стисна ръката и когато каза името си, тя не пропусна онова „фон“, което подсказваше, че е аристократ в един много модерен свят. Никой не би го допуснал по външността му. Работещите в галерията изглеждаха твърде предизвикателно, нещо характерно за берлинската арт сцена. Всичко изглеждаше далеч по-крайно и агресивно от света на изкуството в Париж, който бе запазил познатата си бохемска същност и беше далеч по-малко авангарден. Всичко тук беше впечатляващо и ново за нея. Да го сподели с Ейдън я зареждаше и й разкриваше цяла нова вселена, макар самата тя да изпитваше страст към по-различен вид изкуство. Ейдън харесваше и други течения, беше се наслаждавал на посещенията им в „Уфици“ във Флоренция. А и според него, исторически погледнато Ренесансът също е бил считан за авангарден навремето. Това беше интересна гледна точка и когато я сподели, Вероник се развесели. В думите му все пак имаше истина.

Всеки творец изпреварваше времето си, все едно в коя област се изявяваше. Често новите концепции шокираха обществото — първите голи изображения, идеята, че земята е кръгла… Или онова, което Ейдън правеше в момента. Вероник се възхищаваше на това колко е отворено съзнанието му, на новаторството и смелостта му. Да гледа снимките му я вдъхновяваше отново да се върне към рисуването. Това я подсети за Николай и портрета, който бе пожелал да му нарисува. Зачуди се дали наистина ще й се обади — мислеше си, че като модел щеше да бъде забавен. Руснакът притежаваше силен характер, който се проявяваше и в излъчването му.

Ейдън я покани на обяд в една бирария, където хапнаха наденички и пиха големи халби с тъмна бира. След обяда я разведе из още няколко галерии, за да я запознае с местната арт сцена. Всичко беше твърде авангардно, но й хареса. Двамата имаха много за какво да си говорят — за съвременното изкуство, мотивацията на творците, гледните им точки, разликите в поколенията творци. На Ейдън му доставяше удоволствие да бъде с човек, който изпитва такава страст към изкуството във всичките му форми. Вероник пък беше много отворена към новите идеи, което му харесваше, макар собственият й стил на рисуване да бе далеч по-традиционен и да не беше склонна да поема рискове. От друга страна, неговите творби стискаха човек за гърлото, осмелявайки се да покажат истината такава, каквато е.

Накрая отново се върнаха в галерията. Джони Гарднър, неговият представител, вече беше там. Оказа се по-млад от Ейдън, с щръкнали черни коси. С изключителна сериозност обясни на Вероник работата на шефа си. Младежът й хареса. Тръгна си няколко минути по-късно, за да се срещне с художник, който имаше студио нагоре по улицата. Ейдън продължи да поставя снимките в рамки и тя му помогна, а след това наблюдаваха как ги окачат по стените. Ейдън често ги спираше, за да промени нещо — да размени две фотографии или да мръдне някоя с няколко сантиметра. Беше изключителен перфекционист в работата си. На Вероник й хареса да е част от това. Вълнението от предстоящото откриване осезаемо се долавяше в галерията.

В единайсет вечерта си поръчаха каджунска храна от „Загреус пройект“. Беше много вкусна и докато вечеряха, успяха да завършат още две стени. После се върнаха в хотела и си легнаха изтощени. Ейдън се вълнуваше от предстоящото откриване, но се радваше, че Вероник е с него.

Когато тя се събуди на следващата сутрин, той нежно я погали. Лежаха голи в леглото и още полузаспали започнаха да се любят.

— Какъв прекрасен начин да събудиш човек — сънливо измърка тя, а той я целуна.

— Благодаря ти, че ми помогна снощи. Имаш добро око — похвали я той.

— Ти също. Правиш чудесни неща.

Изкъпаха се заедно, закусиха набързо и отидоха в галерията. Отне им още два дена, докато завършат подготовката. Имаше достатъчно кътчета и умно подбрани места, които им предоставяха допълнителни стени и разширяваха изложбата. Всичко беше готово. Ейдън размени местата на три фотографии, преди да се върне в хотела и да се преоблече за откриването. Беше предоставил твърде много от снимките си за изложбата и сега се надяваше на чудесни отзиви.

За откриването Ейдън беше облякъл черна риза и черни дънки, а Вероник — черни кожени панталони и черния пуловер, който си беше купила след няколко часа разходка по Ораниенбургер щрасе.

— Изглеждаш страхотно — възхитен отбеляза той и я целуна на излизане от хотела. Вълнуваше се много заради самото шоу, а Вероник най-вече заради него. Най-важният критик в Берлин беше обещал да присъства и още щом влязоха, Карл, собственикът, го уведоми, че получил обаждане от музей в Испания, откъдето искали да закупят някои от творбите му. Друг музей в Хамбург също проявявал интерес. Изложбата беше важна за Ейдън и се радваше, че я споделя с нея.

Хората започнаха да прииждат. Имаше ордьоври, музика, пъстра тълпа от почитатели на изкуството. Творци и колекционери бяха дошли от Италия, Испания и Англия. Критикът също се появи и хареса изложбата. Ейдън беше звездата на вечерта, творчеството му беше оценено и предизвика дискусии. Вероник забеляза, че повечето от присъстващите бяха млади хора, далеч от нейната възраст. Внезапно се почувства стара и се замисли дали не изглежда глупаво в черните си кожени панталони. Носеше косата си спусната, по молба на Ейдън. Това й напомни за английския израз „стара овца, облечена като агне“ — надяваше се да не изглежда така.

Беше съвсем различна от хората, наобиколили Ейдън. В нея нямаше нищо предизвикателно, просто го обичаше и се радваше да е там с него, но вечерта се оказа тежко напомняне, че живеят в различни светове. Беше й приятно да е тук, но не се чувстваше на мястото си. Замисли се той как ли би се вписал в нейната среда. Би могъл да го направи, стига да поиска. Но беше твърде остър камък, имаше много категорични идеи, които едва ли щеше да промени заради някой друг. А и тя го уважаваше за това. Питаше се дали би могъл да бъде щастлив в нейния свят с недоверието, което изпитваше към хората с пари и с презрението към традиции, които смяташе за безсмислени. За него всичко трябваше да бъде честно и ясно, инак не би могъл да го толерира. Самият той твърдеше за себе си, че е гадно копеле, но нищо не може да направи по въпроса.

Нямаше съмнение, че понякога нейният свят не беше толкова честен, че в него царстваха преструвките и измамата. Малко хора можеха да си позволят да бъдат директни като Ейдън. Той нямаше нищо за губене, нямаше кого да защитава, освен себе си. През целия си живот Вероник се беше съобразявала с други хора и ситуации, често пъти за своя собствена сметка, което Ейдън не одобряваше. Смяташе, че трябва да е по-остра с хората, по-пряма, а тя настояваше, че това не й е в стила. По негово мнение правилният отговор на хора, които по някакъв начин те обиждат или пък са груби, безчестни, неделикатни, или те използват, беше „майната ти“. Вече на няколко пъти й беше предложил при необходимост да го каже на някоя от дъщерите си. Мисълта за това я бе накарала да се разсмее.

Вероник винаги беше безкрайно учтива, а добрите й обноски и възпитание съпътстваха всичко, което вършеше. Ейдън настояваше, че това е лъжа, а той мразеше лъжците. Според него, ако някой те нарани, просто му сритваш задника и продължаваш напред. Това се виждаше и в работата му. Имаше меко сърце, но в същото време умееше и да се наежва като таралеж.

Правеше го винаги, когато се ядосаше. Вероник беше по-мека и спокойна, и заедно, по някакъв странен начин, двамата се допълваха един друг. Успокояваше го, а той я насърчаваше да е по-силна и категорична.

— Не можеш да бъдеш мила със задници — беше казал при един от среднощните им разговори. — Не го заслужават. Трябва да си твърда като тях, инак завинаги ще ти се качат на главата. — И по някакъв начин Пол точно така беше направил. Дори дъщерите й го правеха понякога. Мислеха, че е тяхно право, и това дразнеше Ейдън, докато слушаше разговорите им по телефона. Кореше я, че е толкова отстъпчива с тях.

Джулиет й се обади, докато все още бяха в галерията, за да й каже, че е обявила магазинчето си за продажба. Обсъдила го с Арнолд, обявила разумна цена за бизнеса си и бързаше да сподели с майка си. Учуди се от шумотевицата около нея, пречеше й да разговарят, а майка й изглеждаше заета.

— Къде си? — попита Джулиет. Момичетата бяха свикнали винаги да им е на разположение, но и да не ги притеснява, когато самите те бяха заети. Очакваха да бъде майка на повикване, без собствени планове и нужди, и винаги се учудваха, когато си имаше други неща за вършене. Явно смятаха, че докато не й се обадят, живее в заключена стая, и се предполагаше веднага да се отзове на заповедите им.

— Намирам се на откриването на изложба — каза с висок глас Вероник. Беше твърде близо до музиката, но не искаше да излезе. Ейдън искаше тя да е до него, това беше голямата му вечер. Не каза на Джулиет, че е в Берлин. Не й трябваше да знае. Не искаше да отговаря на въпроси като „с кого?“ и „защо?“.

Джулиет повтори думите си, за да може майка й да я чуе по-добре, и направо премина към темата. Често именно така преминаваха разговорите им. „Заета съм, мамо“ веднага слагаше край на разговора. Ако Вероник обаче беше заета, това не означаваше нищо.

— Говорих с Тими — продължи Джулиет. — Съгласна е да ми продаде дела си на цената, за която бяхме говорили с теб. Иска да прибави парите към онова, което татко й остави за приюта и вече започва да оглежда къщи в Уестсайд. Каза, че може би ще отнеме време, докато открие каквото й трябва. Обадих се на Джой, но все попадам на телефонния секретар. Получила е роля в сапунен сериал и през следващите няколко седмици ще работи всеки ден. Мисля, че спи с новия си мениджър — добави ни в клин, ни в ръкав, продължавайки разговора, който бяха водили за него в Южна Франция. — На другата вечер ми изпрати есемес, че вечеря с него и говорят за оная реклама за козметика, за която й беше уредил прослушване. Каза ми, че ще ми се обади като се прибере, но така и не го направи. Може да си е мислила, че в Ню Йорк е много късно, но имам усещането, че тя крие нещо.

Трите сестри се познаваха добре. Вероник също. И тя чувстваше, че Джой крие нещо по отношение на този нов мениджър.

— Надявам се намеренията му да са почтени и да не се опитва да се възползва от нея — разтревожи се тя.

— Той е добре известен и представлява известни хора — успокои я Джулиет. — Проверих го в Гугъл, когато Джой ми каза за него. И тя е права. Той наистина изглежда много добре. Та какво мислиш? — попита тя, а музиката в галерията се усили. Звучеше джаз и силно резонираше в циментовия под и стените.

— За кое? — извика Вероник, за да заглуши шума на тълпата. — За мениджъра на Джой ли? — Не знаеше какво да мисли. Беше твърде рано и нямаше никаква информация за него.

— Не. За цената, която искам за фурната. Добре ли е? — Джулиет отново се беше върнала на проекта за замъка и онова, което трябваше да направи, за да го осъществи.

— Не знам. Арнолд какво казва? — попита Вероник.

— Казва, че му се струва добре, след като я предлагам с цялото оборудване и имам клиентела.

— Тогава съм сигурна, че цената е добра. Ще ти се обадя утре — обеща Вероник. Вече й беше трудно да следи разговора.

— Утре съм заета. Трябва да ида до склада в Йонкърс и да инвентаризирам излишното оборудване, което съм оставила там. И него трябва да продам.

— Добре — каза Вероник. В този миг Ейдън й помаха да дойде при него и тя му кимна. — Обичам те. Скоро ще се чуем.

Приключи разговора и отиде при Ейдън. Той искаше да я запознае със сериозен немски издател, който мислеше да пише книга за работата му. Оказа се много интересен човек и двамата с Вероник дълго разговаряха с него. Останаха взаимно впечатлени един от друг. Вече беше почти полунощ, когато тълпата започна да намалява. Ейдън беше доволен от начина, по който бе преминало откриването, и от това, че всички, за които се беше надявал да присъстват, бяха там. Собственикът на галерията беше щастлив, че бе успял да ги събере, а работите на Ейдън бяха много добре приети. Джони Гарднър, представителят му, също беше доволен от шоуто.

На следващия ден отзивите бяха чудесни, а това невинаги се случваше с представяния, които повече шокираха и обиждаха, отколкото да доставят удоволствие. Но критиците бяха „схванали“ идеята, а седем от фотографиите бяха продадени на високи цени. Ейдън беше щастлив. Приемаха го за един от най-талантливите млади фотографи на арт сцената. А това, което искаше в момента, беше да присъства в повече музеи.

Разговаряха за това, докато обядваха в бар „Париж“ на следващия ден, а Вероник му даде добър съвет. Беше започнал да уважава опита й, добрия й усет за бизнес. Когато я похвали, тя се разсмя и заяви, че това е в гените й заради дядо й и работата му с произведения на изкуството. Ейдън все повече чувстваше, че съдбата се бе намесила от мига, когато я бе зърнал край фонтана Ди Треви, а после и във Венеция. Беше убеден, че това е съдба, че им е писано да са заедно.

— Значи нямаш нищо против да си с най-възрастната жена наоколо? — попита го тя предпазливо. На няколко пъти тази мисъл й беше хрумвала. Някои от момичетата на откриването бяха по-млади и от дъщерите й, а той би могъл да бъде с всяка една от тях, въпреки прошарените си коси. Това беше неговата, а не нейната среда, и макар да й беше приятно, беше го почувствала.

— Не ставай глупава — смъмри я той и прозвуча съвсем по британски. — Че ти беше най-красивата жена тази вечер. На кого му пука на колко си години? На мен не. Защо тогава теб трябва да те е грижа? А и видях как всички мъже те зяпат, половината зала искаше да е с теб. Дори немският ми издател ме пита за телефона ти. Не бих му го дал. Пръв те видях — усмихна й се той.

— Благодаря ти… — Беше харесала издателя, но и напълно щастлива с Ейдън. Отново се развесели от това, че ревнува и проявява собственическо чувство. Това я ласкаеше и й показваше, че го е грижа за нея. — Всички там изглеждаха далеч по-предизвикателно от мен. — Макар да беше с черен кожен панталон, обувките й бяха „Шанел“. Доста от присъстващите бяха по джапанки или гуменки, с дрехи сякаш от магазини втора употреба. Не се беше осмелила да го изтъкне, а и не искаше. Ейдън беше с черни каубойски ботуши, които си бе купил от един винтидж магазин в Лондон и които вече бяха добре износени от предишния им собственик. Тя просто нямаше такъв стил. Беше шик, винаги изглеждаше елегантна, каквото и да носеше, освен това притежаваше една особена изтънченост.

— Бях горд, че съм с теб — тихо призна Ейдън. — Само това има значение. Ако исках да съм с момиче, татуирало лешояд на гърдите си, със змия около шията и пиърсинг по цялото лице, облечена с оръфана тениска, щях да бъда. Има много такива момичета. И само една Вероник.

Усмихна й се и тя разбра, че той наистина го мисли. Изпита облекчение. Беше му признала, че се е почувствала не на място през първата част от вечерта, но после се бе отпуснала и забравила усещането, докато водеше интересни разговори. Всички говореха английски.

През следващите два дни обикаляха Берлин. Посетиха Музея на фотографията — един от берлинските държавни музеи, както и Музея на съвременното изкуство в „Хамбургер Банхоф“, бивша железопътна гара. Бяха в ботаническата градина, гледаха витрините по Курфюрстендам. Вероник настоя да посетят Еврейския музей, където имаше кула на Холокоста, и да почетат загиналите евреи. Изживяването беше съкрушително, докато гледаха снимките и изложените вещи. Включиха се и в обиколката. И двамата бяха дълбоко разтърсени. Излязоха навън и през следващите два часа разговаряха само за това. После се върнаха в хотела, за да си починат, преди да излязат за вечеря. Вероник беше благодарна на съдбата за изминалите няколко дни, наслаждаваше се на всяка една минута. Внезапно животът й се бе оказал много по-различен и интересен.

Беше будна, а Ейдън още спеше, когато телефонът й звънна. Беше Тими.

Вероник й отговори шепнешком, за да не го събуди.

— Къде си? — попита дъщеря й. — На кино ли? Защо шепнеш?

— Просто съм сред хора — излъга Вероник. Напоследък като че ли все по-често го правеше. Нямаше как да обясни за Ейдън, а още по-малко това, че спеше до нея. Внезапно се беше оказала с таен живот. За първи път. — Какво става? — попита на свой ред тя. Тими говореше със сериозен и напрегнат тон. Вероник незабавно се досети, че нещо не е наред. Добре познаваше децата си.

— Днес всички получихме писмо. И ти ще получиш. Бърти ни съди. Иска четвърт от всичко, включително и от замъка. Иска и да попречи на Софи да вземе каквото и да е, тъй като татко не я е признал приживе.

— Това няма значение — спокойно каза Вероник.

— Човек може да завещае цялото си имущество, на когото реши. Може и на кучето си да го остави, ако пожелае. Така е в Щатите. Във Франция трябва да оставиш на децата си две трети от всичко, но не и в САЩ. Така че той не може да отнеме нищо от Софи. — Помисли си дали Бърти наистина би могъл да се пребори с другите, само че Пол недвусмислено беше обяснил защо лишава сина си от наследство. Изглеждаше смислено и честно, предвид всичко, което му беше дал приживе.

— Не мога да кажа, че съм изненадана — продължи Вероник с въздишка. — Но ми е тъжно да го чуя. Не ви трябва такова главоболие, нито пък на мен. Арнолд какво казва?

— Казва, че вероятно няма да спечели и дори няма да стигне до съда. Само че може да ни струва доста заради адвокатските такси. Според него Бърти не иска процес, а само да ни тормози, докато не стигнем до споразумение. А ние няма да го направим. Днес сутринта говорих с Джой и Джулиет и те мислят също като мен — да го пратим по дяволите. Той е пълен кретен и винаги си е бил такъв. Тормозеше ни още от деца и ни крадеше джобните. Да върви на майната си.

Всичко изглеждаше ясно. Вероник беше съгласна, макар че тя не би казала нещата толкова грубо. Изпитваше съжаление към него, но бе отвратена от поведението му. Изглежда с годините ставаше все по-зле, а сега се долавяше и отчаяние. Предполагаше, че може да е затънал в дългове. Баща му също беше изпадал в такова положение от време на време заради лошите инвестиции, които бе правил, но винаги беше успявал да се измъкне с чест. Поне във финансово отношение Пол беше достоен човек. За Бърти това не важеше.

— Иска да ни отнеме наследството. Ама че трън в задника — добави ядосано Тими. — Според Арнолд той не би могъл да постигне нищо, тъй като не е страна в процеса, но ще опита да направи нещо, така че хронометърът е включен. Точно от това нямахме нужда. Ще ти пратя писмото по имейла. Нашите дойдоха по пощата, така че сигурно и с твоето е станало така. Вероятно е отишло в Ню Йорк.

Вероник можеше да си представи какво пишеше в писмото и не гореше от нетърпение да го прочете.

— Утре ще трябва да се срещна с адвоката му — продължи Тими. — Джулиет има някаква среща с брокер, дето продавал ресторанти, и не можела да я отмени, а Джой всеки ден е на снимки до късно вечерта. Въобще не мога да се свържа с нея. Сигурно спи с готиния си нов мениджър — раздразнено изтърси тя, а Вероник се усмихна.

— Изглежда всички сме единодушни по въпроса. Да се надяваме да е свястно момче и добър мениджър, който да не я преследва заради парите.

— Джой е твърде умна за това. Никога не пръска пари по мъже. — За разлика от Джулиет, както знаеха и двете, но си премълчаха. — Така че ще трябва сама да ида на срещата. Мразя Бърти и в червата.

— Той определено не е свестен — тъжно каза Вероник, — но все пак ти е полубрат. Да се надяваме скоро да получи просветление. — Никога не се отказваше. Тими беше вдигнала ръце още преди години, а също и Пол. Вероник се беше опитала да му влияе положително, но без резултат. А сега той съдеше всички. Вече и тя започваше да преосмисля поведението си към него.

— Цял живот няма да получи просветление, мамо. Той е мошеник и жалък крадец. — Вероник нямаше как да не се съгласи, но все пак го намираше за потискащо. — Някой ден ще свърши в затвора, където му е мястото. И татко така мислеше.

— Слава богу, че баща ви няма да го види, ако се случи. Това щеше да разбие сърцето му.

— Той знаеше какъв е Бърти, затова го лиши от наследство. Все едно, просто исках да знаеш какво става тук. А ти кога се прибираш? Трябваш ни тук, мамо.

Докато го казваше, Тими прозвуча като дете, което се нуждае от закрила — нещо необичайно за нея. Обикновено беше невъзмутима и силна, изглеждаше непобедима. Само че смъртта на баща им беше разтърсила и трите й дъщери. Сякаш част от основата, върху която стояха, се беше срутила и сега се чувстваха нестабилни и несигурни в себе си. Това припомни на Вероник как самата тя се бе чувствала, когато баща й почина, именно затова се беше омъжила за Пол още същата година. Човек, на която и възраст да изгуби родителите си, се среща лице в лице с преходността — и на любимите хора, и своята. Загубата на Пол беше тежка, без значение какъв баща беше.

— Скоро ще съм у дома — неопределено отговори Вероник. Нямаше планове и й се искаше да е с Ейдън. Въздъхна, когато затвори. Ейдън се беше събудил и бе чул последната част от разговора им.

— Нещо не е наред ли? — Разтревожи се като видя притеснението й.

— Да. Не… Очаквано, но все пак неприятно. Доведеният ми син съди всички ни, защото баща му го лиши от наследство. Знаех, че ще стане така. Не е добър човек, макар да ми е тъжно да го призная.

Ейдън се усмихна и я целуна.

— Знаеш отговора ми за такива хора: „майната ти“. Тя прихна, но знаеше, че той говори сериозно.

— По-лесно е да го кажеш, отколкото да го направиш. Прекарах двайсет години в опити да държа семейството цяло, въпреки развода и децата от два брака, но завещанието на Пол сложи край на илюзиите ми. Отряза собствения си син, а включи незаконно дете, за чието съществуване никой не знаеше. Дотук с мечтите ми. Но дори и така, ако той тръгне да ни съди, ще трябва да се оправяме с това и да преминем през всичко, дори да стигнем до съда, ако се наложи. Според мен е просто опит за изнудване, но американската правна система предразполага към това и дори насърчава хора като него да опитват. Ще натрупа дивиденти, преди всичко да приключи.

— А може ли да спечели? — попита Ейдън.

— Съмнявам се. Пък и момичетата не биха се споразумели с него. Ще спечелят само адвокатите. Защитата ще струва цяло състояние, а той сигурно ще използва адвокат по предварително споразумение, което няма да му струва нищо, освен ако не спечели.

— Шантава система — заяви Ейдън отвратено. Тя го погледна тъжно.

— Момичетата искат да се прибера. Не ми се иска да те оставя толкова скоро.

— Ами тогава недей. Те са големи жени. Остави ги сами да си свършат работата. — Изглеждаше разочарован от желанието й да си тръгне.

— Не мога да им кажа „майната ви“, Ейдън — внимателно каза тя. — Те са ми деца. А той съди и мен. Трябва да се прибера в Ню Йорк, да се срещна с адвокати и да видя какво става. После пак мога да дойда в Европа.

Не го покани в Ню Йорк, тъй като предпочиташе да е с него някъде, където дъщерите й нямаше да им се натрапват, нито пък да го разкрият. Все още не. По-късно щяха да се справят с това, сега не му беше времето. Всички все още преживяваха загубата на Пол, а и Бърти им беше на главите. Новината, че майка им има мъж в живота си, щеше да ги шокира. Нямаше никакви илюзии по въпроса.

— Ще дойдеш ли в Париж, когато се върна? — попита го тя. Той кимна, но й заприлича на изоставено дете. Това беше другото в него, което тя обичаше. Чувстваше, че той има емоционален проблем с изоставянето заради смъртта на майка си, докато още е бил дете, макар никога да не беше говорил за това, след като й разказа историята. Темата беше болезнена.

— А защо вместо това не дойдеш с мен в Лондон сега? — помоли я той. — И оттам може да летиш за Ню Йорк.

Вероник помисли малко и после кимна в знак на съгласие, а той се зарадва. Искаше да й покаже студиото си, апартамента си и целия свой свят там. Досега само бяха пътували заедно, а той искаше да сподели с нея и ежедневието си. И тя искаше да му отвърне със същото, но не знаеше как. Може би в Париж, където беше сама. В Ню Йорк щеше да е много по-трудно заради дъщерите й. В Париж имаше свобода да прави каквото си иска. В Америка щеше да е контролирана — нещо, което той не можеше да разбере, защото нямаше деца. Ейдън правеше каквото си реши и смяташе, че тя глези момичетата с връщането си.

— Те са големи жени, остави ги да се справят сами — повтори той, докато събираха багажа си. Бяха решили да пропуснат вечерята в „Борхард“ и веднага да потеглят към Лондон с колата. Работата му в Берлин беше приключила.

— Но това е моята работа, Ейдън. Да си майка е постоянно занятие, дори и децата ти да са пораснали.

Родителите му определено не бяха гледали така на нещата и идеята му беше напълно непозната.

— Сами трябва да се оправят. — Беше непреклонен по въпроса, а „майната ти“ се беше превърнало в тяхна шега, макар да не беше в стила на Вероник.

Ейдън се обади на Карл, благодари му за страхотното шоу и му каза, че си тръгват, а Карл му обеща да го държи в течение за бъдещи продажби, запитвания от музеи и каквото още можеше да изскочи. Представителят му се беше върнал в Ню Йорк веднага на другата сутрин след откриването. Същата нощ стигнаха почти до Антверпен, отседнаха в малка странноприемница и рано на следващата сутрин продължиха с пътуването.

На следващия ден Вероник седна зад волана и й хареса. Стигнаха Английския канал край Кале и качиха остина на влака за трийсет и пет минутното преминаване. Във влака закусиха докато стигнаха Фолкстоун, а после се върнаха в колата. Отне им още два часа до Лондон и се отправиха към Нотинг Хил. Ейдън живееше в таванско помещение, пълно с фотографска техника и съкровища, които беше събирал по време на пътуванията си. Щом влязоха, Вероник реши, че това е ергенска квартира — на дивана беше захвърлен пуловер, в хладилника нямаше нищо за ядене, а леглото беше неоправено още от заминаването му. Той й обясни, че има чистачка, която идва от време на време, но забравил да й се обади. Въпреки безредието, жилището излъчваше топлина и уют с тумбестата печка в ъгъла. Призна й, че мястото е много студено през зимата. Когато излязоха да купят храна, Вероник се влюби в квартала. Купиха кафе, риба с картофки, които и двамата се съгласиха, че са ужасно нездравословни, но въпреки това ги харесаха. Разстлаха ги на хартия, която да отнеме от мазнината, и ги наръсиха с оцет и сол.

— Мммм… Много е вкусно — каза Вероник и се намръщи, а той я снима, без да може да спре да се смее. Когато беше с нея, всяко място изглеждаше по-добро. Призна й колко много ще му липсва. Тя се беше съгласила да остане в Лондон два дни с него, но след това трябваше да замине. Вече беше успяла да се чуе с Джулиет и Джой. И двете бяха разстроени заради заплахите на Бърти. После получи обаждане от Елизабет Марние, която също беше паникьосана. Вероник я успокои, че най-вероятно делото няма да стигне доникъде и че положението на Софи е сигурно, тъй като баща й я беше признал за своя дъщеря в завещанието си. Бърти просто опитваше да използва положението, за да измъкне пари, но Вероник не вярваше, че ще успее. Обеща на Елизабет да я държи в течение и й каза да не се притеснява. Пол беше оставил на тях двете да се погрижат една за друга и за децата му, а той отново се беше измъкнал. Типично за него.

Следващите два дни Вероник посвети изцяло на Ейдън. Посетиха галерията „Тейт Модърн“, музея на Виктория и Албърт и всичките му любими галерии. Помогна му да изчисти и подреди жилището. Едната вечер си готвиха, а на следващата решиха да хапнат навън. Тя искаше да идат в „Бара на Хари“, в който членуваше, за да го сравнят с оня във Венеция, но в Лондон мястото беше далеч по-официално, а никой от двамата не желаеше да се облича така. Искаха просто да са заедно, да се забавляват и да правят любов. Вероник имаше усещането, че се опитват да складират прекараното заедно време за предстоящите самотни дни. Знаеше, че Ейдън много ще й липсва. Никой от двамата не можеше да си представи времето, когато щяха да бъдат разделени. Да бъдат заедно й изглеждаше толкова нормално и естествено, че собственият й дом и дъщерите й почти престанаха да й липсват. Сега домът й беше там, където беше Ейдън.

Сутринта, когато си тръгна, тайно залепи бележка на огледалото в банята, като му напомняше, че го обича. На летището едва успяха да се разделят.

— Скоро ще се върна, обещавам — каза тя и отново се целунаха. — Ще дойда в Париж веднага щом мога. — Това щеше да е следващата стъпка във връзката им. Подобно на Венеция, Флоренция и Берлин, Лондон също се беше оказал успешен. Вероник се чувстваше напълно спокойна с него и хареса апартамента му. Надяваше се и той да хареса нейния на Ил Сен Луи. Ейдън вече беше споделил, че обича Париж, така че тя не се притесняваше.

Той я накара да обещае, че ще се обади веднага щом кацне и двамата се целунаха за последен път. Вероник мина през охранителната линия и му маха, докато не се скри от очите й. С натежало сърце и с мисълта, че го оставя, се качи на самолета за Ню Йорк.