Даниел Стийл
Безценни дарове (6)

6.

Николай вече си беше тръгнал от хотела, когато Вероник се събуди на следващата сутрин. Изстена, като се видя в огледалото. Коленете й приличаха на хамбургери, целите й крака бяха в драскотини. Ръцете още я боляха, а като допълнение на всичко имаше и махмурлук от шампанското.

— На нищо не приличаш — съобщи на отражението си и влезе под душа. Когато започна да се облича, вече се чувстваше по-добре. Усмихна се, като се сети за чудесната вечер, която бе прекарала на терасата на президентския апартамент. Николай беше необикновен мъж и тя се замисли дали някога пак ще го види. Не й се струваше много вероятно, но щеше да е забавно да го представи на дъщерите си, ако наистина се появи в Южна Франция. Момичетата щяха да бъдат изненадани, че се е запознала с него. Руснакът не беше от онези хора, които обикновено присъстваха в спокойния й живот. Двамата всъщност нямаха нищо общо, но разговорът с него се бе оказал интересен, а и той притежаваше трезв поглед върху живота. Очевидно беше човек, който изживяваше пълноценно всеки ден и я бе посъветвал да прави същото. Срещата им не беше довела до нищо, просто един лек флирт, но нямаше съмнение, че той бе твърде интригуващ и привлекателен мъж. Вероник не можеше да си представи, че би могла да се обвърже с него, прекалено различни бяха, а и тя беше твърде възрастна за него. Все пак се надяваше отново да се срещнат някой ден.

Напусна хотела в добро настроение. Портиерът й беше наел кола и тя сама шофира до Венеция. Можеше да вземе и самолет, но предпочете да шофира и да се наслаждава на тосканския пейзаж. От Рим тръгна по обяд и пристигна във Венеция в късния следобед. Пътуването мина леко, кара по магистралите през Флоренция и Болоня. До паркинга, където върна наетата кола, я очакваше лодка от хотел „Чиприани“. Настаниха я в апартамент с изглед към лагуната. Вечерта беше красива и топла и след като разопакова багажа си, нае една от хотелските лодки, за да я откара до площад Сан Марко, искаше да се поразходи. Нямаше търпение отново да разгледа Венеция. От години не беше идвала тук.

Градът беше дори по-хубав, отколкото го помнеше, с огромната си църква, с Двореца на дожите, с откритите кафенета, където хората си бъбреха и пиеха вино. Навсякъде имаше туристи, това й харесваше. Чувстваше се спокойна и в безопасност в продължение на двучасовата си разходка. Купи си сладолед от уличен продавач, съзерцава катедралата, окъпана в нощните светлини, наблюдава хората, които се качваха на гондоли, за да се плъзнат под Моста на въздишките. Помисли си, че това е най-романтичният град на света. Нахлуха спомени за медения й месец с Пол, но се опита да не мисли за това. Както беше казал Николай предната вечер, миналото го нямаше, беше време да погледне към бъдещето и да се наслаждава на настоящето. Съветът беше добър. Усети приятна умора, когато се качи отново в лодката, за да се върне в хотела. Загледа се в светлините на Венеция, докато минаваха през лагуната към „Чиприани“.

Щом се прибра в стаята, застана на малкия балкон и си припомни невероятния изглед към Рим от предната вечер. Замисли се за Николай, за вечерята с него и за нещастието, което бяха избегнали. Точно преди да заспи получи съобщение от него и се усмихна, като го видя. Пишеше й, че се надява да се чувства по-добре и да не страда от станалото предния ден. Отговори му незабавно, отново му благодари за вечерята и го увери, че е съвсем добре, че искрено се наслаждава на Венеция и че се надява отново да се видят.

Събуди се рано на следващата сутрин, закуси на балкона и отново отиде на площад Сан Марко, този път решена да изследва града в подробности. Тръгна по тесните извити улички и всеки път щом си помислеше, че се е изгубила, отново се озоваваше на познато място. Уличките изглежда завиваха рязко и се пресичаха. Влизаше в красиви малки църкви, наслаждаваше се на великолепните мраморни скулптури и фреските, навсякъде, където отиваше, правеше нови открития. Изкуството спираше дъха и тя се чувстваше окрилена от самия факт, че се намира там. След няколко часа разходка седна на пейка на малък площад и се огледа наоколо. Нямаше представа къде е попаднала, но това беше без значение, защото знаеше как да стигне до площад Сан Марко, а всяко кътче от Венеция беше прекрасно.

Остана там няколко минути и до нея седна някакъв мъж. Не можа да разбере причината, но човекът й се стори смътно познат, на рамото му висеше фотоапарат. Вероник имаше чувството, че някъде го бе виждала, но не можеше да се сети къде. Забеляза, че и той също я поглежда. Смръщи се, щом видя ожулените й колене под късата розова рокля. Краката й изглеждаха много по-добре, отколкото бяха вчера, и не я боляха много. Може и да не бяха красиви, но поне заздравяваха. Създаваха впечатлението, че е била влачена от кон. Мъжът се намръщи отново, като видя и ръцете й.

— Трябва да е било гадно падане — съчувствено отбеляза той със забележим британски акцент. Беше се досетил, че тя говори английски, заради пътеводителя до нея на пейката. Вероник се опитваше да разбере къде е попаднала, но не можеше. Усмихна му се. Мъжът беше младолик, с посребрена коса и сериозни кафяви очи.

— Преживях близка среща с кола в Рим — простичко каза тя. — Не е толкова зле, колкото изглежда.

Непознатият не изглеждаше убеден. Ожулванията по краката й вече бяха придобили пурпурен оттенък, но не изглеждаше разстроена. Твърде погълната беше от всичко наоколо, за да мисли за драскотини и ожулвания.

— Е, тук поне няма да ви блъсне кола — усмихна се мъжът. След това спомена църква, която тъкмо бил разгледал и си струвало да бъде посетена. Вероник му благодари, взе пътеводителя си, за да я намери, и минути по-късно непознатият се отдалечи. Все още имаше чувството, че беше го виждала някъде, но после реши, че това е плод на въображението й и забрави за случката. Замисли се дали да не иде до църквата, за която й беше казал, но се притесни да не се изгуби отново. Откри я на картата, оказа се, че се намира на няколко пресечки по-надолу и беше трудна за достигане. Така че продължи напред и точно както бе предполагала, отново се озова на площад Сан Марко. Сутрешната й разходка се беше оказала успешна, бе видяла чудесни неща, много малки църквици и параклиси с ренесансово изкуство, толкова характерно за Венеция. Седна в едно открито кафене, поръча си кафе и сладолед, извади бележник от чантата и започна да скицира. Копнееше да рисува след всичката красота, която видя тук и в Рим. Скицира лицата на някои от хората в кафенето и това й достави страхотно удоволствие. Отпиваше от кафето, хапваше сладолед и не вдигна поглед, докато не завърши малката рисунка на жената през няколко маси. Остави бележника на масата и отново забеляза мъжа с камерата. Беше седнал на съседна маса и й се усмихна, когато разбра, че го е видяла.

— Да не ме следите? — попита я той. Тя се засмя на въпроса му и поклати глава. За втори път се срещаха днес, но Венеция беше малък град, а всички пътища водеха към площад Сан Марко.

— Според мен вие ме следите — обвини го тя с усмивка. Без да поиска разрешение седна до нея и с възхищение огледа рисунката.

— Много сте добра — похвали я той. Тя се засрами и дръпна бележника. Не обичаше да показва работите си и се срамуваше. А и напоследък рядко скицираше.

Изискваше се вдъхновение, а Италия я провокираше.

— Я да ми обясните нещо — небрежно започна мъжът с наситенокафяви очи и прошарена коса. — Защо ме следвате из цяла Венеция? Да не сте от ЦРУ или КГБ? — Правеше се на сериозен, но в очите му проблясваше закачливо пламъче. Долавяше се някакъв смътен сарказъм и Вероник се засмя на начина, по който зададе въпроса си. Изглеждаше по-различен от другите туристи из града и го разпознаваше всеки път, когато го мернеше в тълпата.

— Бяхте ли вече в Двореца на дожите? — попита той с интерес.

— Сутринта бях там — невероятен е. Опитах да вляза в катедралата, но опашката беше безкрайна. — Обикновено не разговаряше с непознати, но в този мъж имаше нещо толкова предразполагащо, а пък и разговорът беше невинен, така че нямаше против да си побъбрят.

— Ще ви издам една тайна как да влезете в катедралата — каза той и сниши глас. — Ако кажете на охраната, че отивате на литургия, веднага ще ви пуснат. Един приятел ми го каза и работи. Днес опитах.

— Сериозно? — Тя го изгледа изненадано, благодарна за съвета. Не й се искаше да чака с часове на опашката в жегата.

— Сериозно. Опитайте — посъветва я той и очите му потърсиха нейните.

— Ще го направя, благодаря. — Усмихна му се и отново я споходи онова натрапчиво чувство, че го е виждала някъде и преди. Погледна камерата му и тогава внезапно си спомни. Беше го видяла при фонтана Ди Треви в Рим, когато се канеше да си пожелае три неща. Беше я наблюдавал, после изчезна и тя напълно го беше забравила, до днес.

— Видях ви преди два дни в Рим — замислено каза тя. — Мисля, че се канехте да ме снимате, докато хвърлям монети във фонтана. — Мъжът кимна. Беше я разпознал по-рано. Красотата й, необичайният цвят на очите й го бяха поразили — смесица между лавандулово и синьо.

— И по-късно ви видях — призна с виновно изражение и посочи коленете й. Боя се, че вината за това е моя.

Вероник поклати глава.

— Не, едва не ме блъсна кола — каза тя, но после се сети за силата, която я беше избутала от пътя и я бе спасила от ферарито. Замисли се над думите му.

— Боя се, че малко се попрестарах. Помислих си, че ще загинете. — Гледаше я в очите, докато й казваше това.

— Вие сте ме изблъскали? — Тя замръзна, а той кимна смутено. — Мислех си, че някой ме бутна, но не бях сигурна. Реших, че съдбата се е намесила — призна Вероник и му се усмихна с благодарност.

— Не, това бях само аз. Не изглеждаше, че се каните да се отдръпнете. Бяхте твърде уплашена, за да реагирате. — Не й се искаше да му признае, че все още не знаеше защо бе стояла като вкаменена, гледайки как колата на Николай се носи към нея. — Оказахте се по-лека и отлетяхте по-далеч, отколкото си представях. Дяволски силно ви блъснах — каза той с извинение. — Почувствах се ужасно, като видях коленете ви тази сутрин.

— Спасихте ми живота — удивено прошепна тя. — След станалото се огледах навсякъде, но никого не видях, а после седнах на бордюра и бях много уплашена.

— Видях, че шофьорът слиза от колата, за да ви помогне, а после се струпаха хора. Стори ми се, че нямате нужда и от мен. Вече знаех, че ще се оправите — тихо обясни той.

— Често ли го правите? Обикаляте и спасявате живота на хора в риск? — Радваше се, че може лично да благодари на спасителя си. Той я беше блъснал толкова силно, че тя буквално беше отлетяла на безопасно място, въпреки тежкото приземяване.

— Никога. Аз съм ужасен човек. Обикновено бутам бабички по улиците. — Никак не приличаше на злодей, да бъде герой му отиваше. — Освен това стояхте точно пред мен и аз реших, че ако колата ви блъсне, може да блъсне и мен. Постъпката ми беше продиктувана изцяло от егоистични подбуди. — Гласът му отново стана шеговит. Имаше странно чувство за хумор.

— Не ви вярвам — заяви тя и го накара да се засмее.

— Все едно. Дължите тези чудесни колене, както и ръцете си, на мен. Извинявам се за бруталността.

— Дори не ме болят. Далеч по-сериозно щеше да е, ако ме беше блъснала кола — каза тя.

— Да, определено. Щеше да е и по-кърваво — призна той.

— Всъщност аз буквално прелетях — обясни Вероник. — Клетият шофьор се изплаши до смърт.

— Така и трябва. Караше прекалено бързо и беше на косъм да ви удари. В Рим всички карат като луди.

И двамата знаеха, че е истина, но човекът с фотоапарата мислеше, че вината е изцяло на шофьора с ферарито, а тя просто бе извадила голям късмет.

— Вината наистина беше моя. Не се отместих от пътя. Не знам защо, просто замръзнах.

— И точно затова ви блъснах с всички сили. Не си дадох сметка, че приземяването ви ще е толкова тежко. Радвам се, че не се потрошихте — каза той с облекчение. Цяла нощ след инцидента беше мислил за нея. — Казвам се Ейдън Смит, между впрочем.

Протегна ръка и двамата се здрависаха.

— Вероник Паркър — учтиво се представи тя.

— Радвам се да се запознаем — любезно отвърна Ейдън и отново се пошегува. — Сега спрете да ме преследвате, Вероник Паркър.

Плати кафето си и се канеше да си тръгне, когато тя също се изправи.

— Ще опитам — обеща тя. — Сега се връщам в хотела, така че няма от какво да се притеснявате. — И двамата се засмяха.

— Къде сте отседнали?

— В „Чиприани“.

Това не го изненада. Хотелът беше от най-добрите във Венеция и изглеждаше съвсем подходящ за жена като нея.

— Колко елегантно. Аз съм отседнал в малка странноприемница на улица „Приули деи Кавалети“. Може би е с една идея по-добре от студентско общежитие, но пък е евтино.

Очевидно в „Чиприани“ не беше.

— Фотограф ли сте? — поинтересува се тя, докато крачеха през площада. Фотоапаратът му изглеждаше професионален.

— Да, хроникьор съм на световните злини, а тук има много от тях — иронично отвърна той.

— Тогава защо ме снимахте при фонтана? Там няма нищо зло.

— Защото бяхте толкова красива — любезно призна той и изражението му се промени. — Исках да запазя образа ви завинаги. Слънцето подчертаваше цвета на очите ви, а на лицето ви бе изписана някаква тъга. Но имаше и много надежда, докато обмисляхте желанията си. Надявам се да се сбъднат. — На лицето му грейна усмивка. Вероник забеляза, че от време на време ставаше мрачен и сериозен. Предположи, че е човек с много лица и настроения. — Е, внимавайте да не ви бутне някоя гондола — каза той, докато я изпращаше до моторната лодка на „Чиприани“.

— Ще внимавам. Благодаря ви, че ме спасихте в Рим — искрено каза тя. В действителност Ейдън я беше спасил от самата нея, в онази частица от секундата, когато последните събития я бяха залели и тя се остави на съдбата. А после се бе намесил той.

— Винаги. За мен беше удоволствие. И отново се извинявам за пораженията. Следващия път ще бъда по-внимателен.

— Надявам се да няма следващ път — искрено каза тя и си припомни как ферарито на Николай се носеше към нея, докато не усети силата на Ейдън.

— Надявам се. Ще се видим утре някъде наоколо — небрежно подхвърли той.

— Няма да ви следя, обещавам — усмихна се Вероник.

— Няма да ви се наложи. През целия ден срещам все едни и същи хора. Това е, защото се бях изгубил през по-голямата част от следобеда — призна той. Двамата се разсмяха и тя се качи в лодката.

Помаха му, докато лодката се отдалечаваше, а той й отговори. Гледаше как се смалява в далечината и се замисли дали някога ще я види отново. Съдбата се беше намесила цели три пъти. При фонтана Ди Треви, а сега два пъти във Венеция. Струваше му се прекалено да се надява на четвърти път. Никой не би могъл да бъде такъв късметлия, помисли си той, докато се отдалечаваше със спомена за очите й. Оказа се дори по-красива, отколкото смяташе, когато я видя в Рим. Приличаше на ангел с гарвановочерни коси. Беше странно как съдбата и случайността продължаваха да я изпречват на пътя му. Сега знаеше къде е отседнала, но не искаше да я притеснява. Двамата бяха непознати и единственото, на което би могъл да се надява, бе, че ще я срещне отново някъде по улиците на Венеция.