Даниел Стийл
Безценни дарове (21)

21.

Докато очакваше часа на срещата, Вероник не спря да се притеснява през целия ден. В четири и половина излязоха от апартамента и отидоха до адреса в петнайсети арондисман. Паркираха от другата страна на улицата. Жилището се оказа малка, занемарена къща. Видът й подсказваше, че някога е изглеждала добре, но времето беше сложило своя отпечатък и сега се нуждаеше от сериозен ремонт. Улицата също не беше в много по-добро състояние.

Вероник натисна звънеца. Отвори им млада жена в началото на трийсетте, в дебел пуловер и пола. До нея стоеше малко момченце. Отвътре се носеше миризма на готвено, а щом влязоха, доловиха атмосфера на особена аристократична бедност. Подът в антрето беше застлан с евтин жълт линолеум, върху който беше метнат стар износен килим. До стълбището имаше инвалидна количка.

Вероник представи себе си и Ейдън. Жената настани момченцето пред телевизора и след като се поколеба ги поведе нагоре по стълбите, сякаш се боеше да не стане жертва на някаква измама. Вероник обаче беше толкова настоятелна, искрена и решителна по телефона, че жената накрая се беше предала и сега се надяваше да не е допуснала грешка. Все пак бе решила да покани вътре двамата непознати.

Вероник извади от чантата си кафяв плик със снимката на картината. Ръцете й бяха ледени и цялата трепереше, докато следваше жената по стълбите. Двете разговаряха на френски.

Тръгнаха по дълъг коридор, покрит с износен килим, след което Анриет отвори вратата на малка спалня. Възрастен мъж си почиваше в кресло, а пред него имаше проходилка. Четеше, но когато влязоха, вдигна поглед. Беше в овехтял костюм, виждал и по-добри дни, но беше чист и спретнат, с ясен поглед.

— Дядо, тези хора са дошли да те видят. Искат да говорят с теб — каза внучката, а Вероник му се усмихна. Човекът я изгледа, като очевидно се опитваше да се сети дали я познава, но после поклати леко глава.

— Не ви знам коя сте — ясно каза той.

— Наистина не се познаваме, мосю — призна Вероник. — Искам да ви разкажа една история за нещо, което притежавам, и да ви питам за него.

Старецът се съгласи, рядко имаше гости. Жената придърпа два ниски стола за Вероник и Ейдън, самата тя седна на леглото.

Вероник му разказа за това как беше купила една картина във Венеция преди много години, по време на медения си месец.

— При развода я оставих на съпруга си, но наскоро картината отново се върна при мен. През цялото време се чудех дали е истинска. Мислех, че може да е Белини, а може би майсторско копие. — Старецът слушаше внимателно, докато тя разказваше. — Преди няколко месеца я занесох в един манастир във Венеция, за да науча нещо повече за нея, за произхода й, както и да разбера дали наистина е Белини. Ако е оригинал, смятах да я завещая на децата си. Миналата седмица отново посетихме манастира, бяха успели да проследят картината.

— Принадлежала е на парижко семейство някъде през 1900 година — продължи Вероник. — Семейство Бергер-Коен. През 1918-та преминала в наследство на най-големия им син. А през 1940-та картината изчезва по същото време, когато… — Вероник замълча за минута, а очите на стареца се напълниха със сълзи. — Когато и семейството изчезнало… — приглушено продължи тя. — Монасите мислеха, че никой не е оцелял, но не бяха сигурни. Намерих ви през интернет. Дойдох да разбера дали сте част от това семейство.

Известно време възрастният мъж не можа да каже нищо, а когато я погледна, по лицето му се стичаха сълзи.

— Бях на тринайсет. След училище си тръгнах с един приятел. Бях закъснял и когато се върнах, цялото ми семейство го нямаше. Всичките — четирите ми сестри, родителите ми, големият ми брат. Сестрите ми бяха по-малки от мен. Бяха отвели всички. Съседите ме криха известно време, налагаше се да излизам вечер, за да търся храна, защото хората нямаха достатъчно. Накрая нацистите все пак ме намериха. Изпратиха ме в друг лагер, не при родителите ми. Никой от тях не оцеля. Разбрах това след войната с помощта на Червения кръст. От лагера ме освободиха американците, тогава бях на осемнайсет. Там се запознах и със съпругата си. Тя беше едва на седемнайсет. Скоро след това се оженихме. И тя беше загубила семейството си. Върнахме се в Париж. Работихме здравата. Дълго време нямахме деца. А това е внучката ми Анриет. Тя се грижи за мен. Баща й — моят син — живее в Лион. Къщата, която отнеха от родителите ми, се намираше в шестнайсети арондисман. Никога не открих нищо от някогашната ни собственост. Станах учител, съпругата ми беше медицинска сестра, чудесна жена. Почина преди три години.

Повдигна нагоре ръкава си и показа избледнелия татуиран номер на ръката си. Всичко, което човекът разказа, оживя пред очите й и почти й прилоша. Можеше да си представи как са изпратили малкото момче в лагера на смъртта, как се е запознал с едно момиче, с което някак успели да оцелеят и да продължат живота си заедно.

Извади снимката от плика и му я подаде. Старецът дълго мълча, сякаш изгубен в друг свят.

— Беше на дядо ми. Остави я на татко. Красеше трапезарията ни. Мама я обичаше. — Усмихна се. — Винаги съм я намирал за смешна, с всички тия ангели. — Изгледа Вероник и Ейдън. — Да, помня картината.

Очите му бяха като кладенци, пълни с мъка.

— Надявах се да я помните, макар че тринайсет годишните момчета невинаги забелязват картините. Единственото, което исках да знам, е дали наистина е била на семейството ви. Искам да ви я върна. Тя си е ваша, не е моя. Вие сте собственикът й по право, била е открадната от вас. Няма да я крада отново. Сега струва много пари, милиони евро. Може да решите да я продадете, за да подпомогнете себе си и семейството си. Ако желаете, мога да ви свържа с хора, които да ви помогнат с продажбата, а може да я продадете и на аукцион. Ще предизвика сензация в света на изобразителното изкуство, особено след като автентичността й е потвърдена от сигурен източник. Мога да ви я изпратя на вас или на търговец. Трябва да поговорите със семейството си и да решите какво ще правите.

— Искате да ми я дадете?

Човекът изглеждаше объркан, а внучката му се разплака. Плачеше и Вероник, когато стана и докосна ръката на стареца.

— Тя си е ваша. Принадлежи на вас така, както е принадлежала на баща ви и дядо ви. Вие сте собственикът й по право, с всички тия „смешни ангели“. — Усмихна му се през сълзи и той отвърна на усмивката й.

— Защо правите това за мен? — попита я с разтреперан глас.

— Защото така е правилно. Най-сетне справедливост, малка част от нея, след всички тези години. — Това щеше да промени живота им, макар човекът още да не го разбираше. Вероник предполагаше, че картината ще струва най-малко пет милиона долара, а може би и повече, точно както Джовани Белини, продаден от Сотбис през 2010-та, както беше казал брат Томазо. Това беше изключително рядка картина със забележителна история. — Нека внучката ви да ми се обади, когато сте готови, за да ми каже къде да я изпратя. В момента е във Венеция, в един манастир.

— Майка ми щеше да е щастлива — прошепна старецът, а после целуна Вероник по бузата. — Благодаря ви. Благодаря, че ни върнахте нещо, което някога е било наше. През всички тези години единственото, което имахме със съпругата си, бяха спомени.

— А сега имате мечти. Можете да направите каквото поискате. — Усмихна му се, а после с Ейдън решиха, че е време да си тръгват. Старецът стисна ръката на Ейдън, наведе се и също го целуна. — Довиждане, мосю Бергер-Коен. Грижете се за себе си.

— Довиждане — отговори той. — Благодаря ви. Семейството ми ще е много щастливо.

По-щастливо, отколкото можеше да предположи. Трудно беше да си представи толкова пари, особено като се имаше предвид живота, който беше живял още от дете — депортиран, изгубил всичко, цялото си семейство. Вероник се усмихна и последва момичето надолу по стълбите. Написа й на лист хартия адреса и телефона си.

— Обадете ми се като решите какво ще правите. Продажбата трябва да бъде добре организирана. Ще се радвам да ви помогна.

Анриет я погледна просълзена.

— Не знам как да ви благодаря — каза тя.

— Не се налага. Картината е негова — меко отговори Вероник.

Разделиха се и двамата с Ейдън се отправиха мълчаливо към колата. После той се обърна към нея и я погледна.

— Не мога да повярвам какво направи току-що.

— Така беше правилно — отговори простичко тя. — Картината не е моя.

— Осъзнаваш ли колко струва?

Тя кимна и му се усмихна. Чувстваше се по-лека от перце и по-щастлива от когато и да било.

— Знаеш ли, като за богато момиче ти си много, ама много свестен човек — каза той, усмихна й се и седна зад волана. Придърпа я към себе си. Никога, никого в живота си не беше обичал така.

Същата нощ Вероник стоеше на прозореца, гледаше озарената от лунната светлина Сена и си мислеше за Франсоа Бергер-Коен и за Пол, който беше започнал всичко това със странното си завещание. След смъртта си бившият й съпруг беше направил повече за всички тях, отколкото за който и да било през целия си живот. Даде на Тими нейния приют. Джулиет щеше да превърне замъка в хотел. Джой вече развиваше актьорската си кариера със стабилен мениджър и с очакване на добри роли. Софи беше припозната, беше се запознала със сестрите си, а двете с майка й притежаваха малко състояние. Бърти най-сетне падна в лапите на закона. Франсоа Бергер-Коен си върна картината и си осигури богатство за оставащите му години, за себе си и за семейството си, като малка компенсация за всичко, през което беше преминал. И както Пол я бе посъветвал, тя отново рисуваше. Всеки от тях беше срещнал човека, с когото трябваше да бъде. Беше се запознала с Ейдън, докато издирваше произхода на картината, за която Пол все твърдеше, че е истинска, и накрая се беше оказал прав. Тими имаше Брайън и двамата бяха напълно подходящи един за друг. Джулиет пък срещна Жан-Пиер, докато възстановяваше замъка, а Джой си имаше мениджър, който беше добър човек и я обичаше. Пол беше дал на всички онова, от което се нуждаеха и искаха, всичките им мечти. Последният му жест беше по-голям от всичко, което бе успял да им даде приживе. Някъде там, от рая беше сътворил чудеса не само за децата си, а и за нея.

Ейдън застана на прозореца до нея и обви ръце около раменете й.

— За какво си мислиш?

— За всичко. Затова как добре се подредиха нещата. — Отпусна се и се почувства в безопасност в обятията му.

— Днес свърши чудесна работа — каза той и я целуна. — Да го отпразнуваме — прошепна в ухото й, след което се отпуснаха в удобното легло и той отново я притисна до себе си. Никога нямаше да забрави погледа на стареца, когато Вероник му съобщи, че картината е негова, нито пък нейния, когато го направи. Това беше необикновен подарък, както и последните дарове на Пол към всички тях.