Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Precious Gifts, 2016 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Весела Ангелова, 2015 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 3,8 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Даниел Стийл
Заглавие: Безценни дарове
Преводач: Весела Ангелова
Година на превод: 2015
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2016
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД
Излязла от печат: 25.04.2016
Редактор: Елка Николова
ISBN: 978-954-655-675-2
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2955
История
- — Добавяне
4.
Вероник взе такси за „Да Силвано“ и пристигна навреме, точно в осем. Джой и Тими се появиха веднага след нея, а малко след тях дойде и Джулиет. Предпочетоха маса отвън в топлата юлска вечер и след като се настаниха, Тими поръча вино. Денят беше дълъг и наситен с емоции, а сутрешните разкрития бяха разтърсили всички. Баща им беше показал загриженост и проницателност със завещанието си, което щеше да им даде свободата да последват мечтите си, но едновременно с това ги шокира, като им разкри съществуването на своята незаконна дъщеря. Имаше ги и заплахите на Бърти да обжалва, както и обвиненията му, че е оставен извън завещанието по тяхна вина, а не заради поведението си през последните двайсет години. Бяха изгубили брат и спечелили сестра само за няколко минути и нито едно от двете не ги радваше. Напротив — съществуването на Софи Марние ги разстройваше дори още повече. От Бърти се бяха отказали още преди години.
— Е, момичета, какво мислим за новата си сестричка? — саркастично каза Тими, след като първа отпи от виното. Цял ден беше разсъждавала над това и се тревожеше за майка си, която все още изглеждаше смъртно бледа. Мисълта я беше тормозила цял ден, от срещата им в кантората на Арнолд сутринта.
— Предполагам, че вече не съм най-малката сестра, а и май никога не съм била. Поне не и за дълго — отбеляза Джой мрачно. Съзнаваше, че това е глупаво, но разкритието я терзаеше. Безчестното поведение на баща им беше разстроило всички. — Майка й трябва да е някаква златотърсачка и сега късметлийките ще си имат четвърт замък. Ами ако Софи ни попречи да го продадем? — добави тя разтревожена. Вероник поклати глава.
— Не може да го направи — отбеляза тя благоразумно. — Вие я превъзхождате с три към едно. Мнозинството ще надделее при решението за продажба. В завещанието на баща ви не пишеше нищо за необходимостта от явен вот по отношение на разпореждането със замъка. Правото й на собственост е чисто техническо. Означава просто, че ще получи четвърт от сумата при продажбата му, което вероятно няма да е кой знае колко. Съмнявам се баща ви да се е грижил за поддръжката му през всичките тези години, а и замъкът никога не е бил Версай.
Всъщност замъкът беше красив и в добро състояние, когато Пол го придоби. Беше поддържан безупречно, преди Вероник да му го отстъпи, след което обаче никой не се грижеше за него. Пол от години не го беше споменавал и много бързо загуби интерес към него, след като го получи. Поддръжката изискваше много усилия и пари, с каквито той не разполагаше или не искаше да похарчи за собственост във Франция, която всъщност не използваше. Типично за него. Далеч от очите, далеч от сърцето. И далеч от джоба, разбира се.
— Е, ами аз още отсега ви казвам, че искам да го продам — заяви Тими без колебание, след като поръчаха вечерята. — Последното, което ми трябва, е обща собственост върху замък във Франция заедно с всички главоболия, които вървят с него. Прилича ми на бездънна яма за харчене на пари.
— Винаги е бил точно това — потвърди Вероник. Знаеше, че няма смисъл дъщерите й да пазят замъка. Във Франция отиваха само за една седмица, за да я посещават, а тази година така и не го направиха. Изглежда, че с почивките им заедно беше свършено. Сега водеха твърде различен живот, с различни планове, задължения и необходимости. Да пазят замък с всичките разходи по него само за да ходят там за няколко дни в годината, беше абсурдно.
— И аз не искам замък във Франция — обяви Джой. — Трябва да работя в Ел Ей, да ходя на прослушвания. Дори не живея на Източния бряг, а до Франция е трудно да се стигне от Ел Ей. Освен това не мога да си го позволя.
По-важното беше, че не искаше.
— Не смятате ли, че трябва поне да го видим, преди да решим? — внимателно каза Джулиет. Никоя от тях не беше стъпвала там от двайсет години, пазеха само бледи спомени още от детството. — Може пък да си струва да го задържим. Може да го дадем под наем, което ще ни даде средства за поддръжката му, а е възможно дори да имаме печалба, която да използваме.
— Да де, ама след като изсипем цяло състояние в него — отбеляза Тими с решителен тон. — Нямам намерение да харча онова, което татко ми остави за приют за бездомни, за някакъв френски замък, който така или иначе не използвам.
Джой мислеше по същия начин.
— Но аз искам да го видя, преди да реша — настоя Джулиет. — Мога да ида там през август, тогава фурната няма да работи.
Беше решила да затвори през остатъка от юли и през целия август заради смъртта на баща им, така че разполагаше с достатъчно време. Втренчи се в по-малката си сестра.
— Идваш ли с мен?
Ясно беше, че Тими няма да остави клиентите си, за да оглежда замъци в Южна Франция. Освен това беше решила да го продаде, без да го види, все едно в какво състояние се намира.
— Не знам. Може. Щом няма да ходя на работа… — нерешително проточи Джой. В момента можеше да мисли само за прослушванията, на които щеше да се явява, както и за ролите, които би могла да получи, особено с нов агент и с мениджър, благодарение на баща им.
— Ами ти, мамо? — Джулиет искаше да организира разузнавателно пътешествие. Цял следобед го бе обмисляла.
— Мога да дойда направо там — замислено отговори Вероник. Никога не беше очаквала отново да види мястото, а пазеше толкова спомени за него. За нея щеше да е едновременно и сладко, и горчиво.
— А Софи? — Настоя Джулиет. — Мисля, че трябва да се срещнем и с нея. — Всички я погледнаха изненадани. — Трябва да разберем с кого си имаме работа, а и в края на краищата тя ни е сестра.
— Половин сестра — поправи я Тими непреклонно. Колкото до Вероник, когато тази сутрин истината за незаконната дъщеря на Пол и за любовната му авантюра излезе наяве, тя беше изпитала съжаление към момичето. Толкова типично беше за него просто да им стовари всичко, след като вече го нямаше, вместо да прояви доблестта и да им признае докато още беше жив. И толкова долна беше постъпката му спрямо нея, особено след смъртта му. Беше съумял да стопи и последното късче вяра в брака им, което тя беше пазила. За Тими това беше силен шамар в лицето на майка им. С едната си ръка баща им беше подарил на всяка една от тях мечтата й, а с другата беше отнел всяка надежда да бъде уважаван като съпруг и баща.
Тими не понасяше болката в погледа на майка си. Това не беше само загуба, а предателство, което беше още по-лошо. Тими не беше близка с майка си, а и не беше топъл човек, но я уважаваше, беше лоялна и ненавиждаше тази последна плесница. Картината, която й беше завещал от сантименталност, не можеше да бъде компенсация за стореното от него.
— Не искам да се срещам с тази Софи — безцеремонно заяви Тими.
Джой се замисли. Обичаше майка си, но новооткритата сестра нямаше как да бъде пренебрегната.
— Не знам дали искам, или не. Ами ако се окаже ужасна или пък се опита да изкара повече пари от имота? — разтревожено каза тя.
— Бърти би постъпил така — сухо отговори Тими. — Не мисля, че ще се примири със завещанието. Още не сме чули последната му дума. Последното, от което имаме нужда в момента, са те двамата да ни заничат зад гърбовете. Един тук и една във Франция.
— Мамо, можеш ли да я провериш? — разумно попита Джой.
— Предполагам, че мога да се обадя на детективска агенция. Не би трябвало да е проблем да я открият.
Вероник се притесняваше, че Софи и майка й може да очакват повече от тях, макар никога да не се бяха свързвали с нея или с момичетата, нито пък тичали след Пол. Иначе щеше да знае. А и той беше посочил в завещанието си, че никога не бил правил нищо за тази си дъщеря. Все пак нямаше да е зле да научат повече за тях, а Вероник също беше любопитна — как се бяха срещнали, колко дълго беше продължила връзката им. Все още беше шокирана, че никога не бе научила за жената, нито дори бе подозирала за съществуването й. И думичка не беше чувала за Елизабет Марние и дъщеря й. И дори сега й беше трудно да го приеме.
— Ще се обадя тук-там, като се прибера.
Продължиха да разговарят за завещанието и за необичайните жестове на баща си. Изпитваха благодарност заради възможностите, които той им даваше, но разкритието за полусестрата беше причина да изпитват смесени чувства.
— Завещанието беше доста щуро — отбеляза Джой. Но баща им познаваше добре всяка от тях, което показваше рядка прозорливост от негова страна.
— Бърти определено мисли така — ухили се Тими и всички се разсмяха, дори и майка им, когато започнаха да обсъждат грозната сцена в кантората на Арнолд след разкритието за Софи.
— Бях шокирана — призна Джулиет, поуспокоена след виното и добрата вечеря.
— Да, и аз също — подкрепи я Джой.
Вероник въздъхна. Беше не само шокирана, но и дълбоко наранена, когато научи на колко години е тайната дъщеря и кога е била родена.
— Може пък да е свястно момиче — каза тя в опит да бъде великодушна, но не прозвуча убедително.
— Едва ли, предвид жените, с които излизаше — отвърна Тими и всички знаеха, че е права. Баща им не беше имал сериозна и смислена връзка с порядъчна жена, след като се раздели с майка им. Всичко се въртеше около егото му и външния им вид. Когато се разведоха, той беше на шейсет и според Тими би се оженил отново, ако намереше жена с достатъчно пари, но по онова време вече всички го познаваха. Никоя не би искала да се омъжи за него след Вероник. А той истински се беше забавлявал, беше си поживял добре с издръжката й, за да го вълнува този въпрос.
Привършиха вечерята, обсъждайки възможността да се срещнат във Франция през август, като Вероник се опита да открие нещо за Марние. Но все пак се съгласиха, че трябва да видят замъка, за да вземат правилното решение. Само Тими беше против и упорито настояваше, че иска да се отърве от него, дори и да приличал на Версай.
Джулиет все пак искаше да го види и Джой каза, че ще я придружи, ако не е на работа, но се съгласи и с Тими. Не искаше да се нагърбва с разноските по френския замък. Идеята й се струваше кошмарна.
— Мамо, ти ще се върнеш ли? — попита я Тими, след като излязоха от ресторанта.
— Още не знам. След няколко дни, предполагам. Вероник беше взела целия си багаж от къщата в Сен Тропе, така че не й се налагаше да се връща, докато изтече наемът, но и нямаше какво да прави в Ню Йорк. Предпочиташе да се върне в Европа за остатъка от лятото. Все още нямаше твърди планове, но може би в Париж през юли и август нямаше да е толкова лошо, дори и градът да беше празен. И без това не беше в настроение да празнува. Освен това Париж й изглеждаше по-приемлив от задушния Ню Йорк.
— Ами картината, която татко ти остави? — попита Джулиет. По време на цялата вечеря бяха говорили за Бърти, Софи и замъка. — Истинска ли е?
— Не вярвам — отвърна Вероник. — Понякога е трудно човек да е категоричен с такива ренесансови платна. Може да е рисувана от някой от учениците му, от самия него или от някой умел фалшификатор. Все си мислех да я проуча, но така и не го направих. А и баща ви я взе, като си тръгна. Много хубава картина е, дори и да е фалшификат.
Вероник изглеждаше тъжна, докато казваше това. След прочитането на завещанието спомените, които изплуваха, бяха твърде мъчителни.
— Трябва да провериш — внимателно каза Джой. Изпитваше повече топлота и загриженост към майка си след изминалата сутрин. Вероник не беше направила и един неприятен коментар относно желанието на баща й да я подпомогне в кариерата. Уважаваше решенията му, а и беше твърде разстроена от разкритието за Софи, което бе успяло да я сплоти с дъщерите й. Каквито и различия да имаха, сега бяха забравени. Четирите жени се изправяха пред нещо далеч по-сериозно, при това имаха общ неприятел. Имаше го и Бърти, който им беше обявил война.
— Може да проверя картината — уморено каза Вероник. — Мога да ида в Италия, вместо във Франция.
Обичаше да прекарва времето си в Рим, Флоренция и Венеция, да посещава музеи и църкви. Замисли се отново за това, когато се прибра у дома. Искаше й се да наеме и детектив в Париж, който да издири онази жена Марние. В момента това беше приоритет както за нея, така и за момичетата. Имаше над какво да помисли.
На следващата сутрин реши какво ще прави. Арнолд й се обади да я попита как е и й се извини за неприятната емоция, която може би й беше причинил с прочитането на завещанието предния ден.
— Умолявах го да ти каже лично — обясни той, — но така и не го направи. Пожела аз да се заема с това. Никак не го биваше с подобни неща. — Арнолд въздъхна. И двамата знаеха, че е така. Пол винаги търсеше лесния начин.
— Това сега няма значение — отговори снизходително Вероник, като й се щеше да е истина. Само че за нея имаше значение, разкритието беше оставило лош вкус в устата й. Пол я беше разочаровал твърде често, а този път беше наранил и децата си, независимо от мъдрия начин, по който беше разпределил имуществото си. Това я подсети за нещо, което искаше да пита Арнолд след разговора с дъщерите си предната вечер. — Можеш ли да ми дадеш снимка на картината, която Пол ми остави? Сигурна съм, че той имаше някъде една из документите си.
— Мога съвсем скоро да уредя да получиш самата картина — отговори Арнолд, само че Вероник не беше готова за това. Платното беше много голямо и нямаше къде да го постави. Налагаше се да премести някои неща, за да освободи място, а не знаеше дали иска да го прави, особено заради фалшификат. Заедно с това картината събуждаше в нея противоречиви чувства, които й носеха едновременно и болезнени, и нежни спомени от отдавна отминали времена.
— Засега по-скоро бих искала само снимка. Така или иначе ще се наложи да оставя картината някъде на съхранение.
— Ще потърся — обеща адвокатът. — Искаш ли да ти дам снимката на вечеря? — попита с надежда. Никога не се отказваше.
— Ще бъда откровена и ще ти кажа, че все още съм твърде разстроена. Вчера ти ни даде твърде много храна за размисъл. А и след няколко дни се връщам във Франция. Трябва да организирам пътуването и да си събера багажа. — Не беше в настроение да насърчава настойчивите, макар и галантни опити на Арнолд. — Ще наема детектив в Париж, за да научи повече за двете Марние, заради момичетата — обясни тя, за да промени темата и той се съгласи, че идеята е добра. Обеща да й достави снимката на набедения Белини, преди да замине.
— И с това ли ще се заемеш? — попита той.
— Може би. Най-накрая. Не знам дали сега ще имам време. Във Венеция има един манастир с невероятен архив, в който събират документация за картините, особено за такива, за които има съмнение дали са оригинали. Във всички случаи ще е интересно да отида. Ходила съм там веднъж с майка ми, след като дядо писа за манастира в една своя книга. Майка ми беше запленена от фалшификатите. Мисля, че съм наследила това от нея. Ако отида в Италия, мога отново да го посетя.
— Кога се връщаш?
— Не знам. В края на август. Може и през септември. Ще отида в замъка с момичетата.
— Мислят ли да го задържат? — с интерес попита той.
— Съмнявам се. Не искат да се занимават с поддръжката на някакъв замък. Твърде заети са със собствения си живот тук.
И двамата знаеха, че тя би могла да се заеме с поддръжката на замъка, но не й се искаше да го прави. Беше го дала на Пол и в момента за нея мястото представляваше късче история.
— Ще ти дам снимката, преди да тръгнеш — отново обеща той. — Идеята ти ми се струва чудесна. Кажи ми, ако откриеш нещо. Също и за Софи и майка й.
Пол несъмнено беше оставил тайни и проблеми — беше толкова типично за него. Странна смесица от радост и болка, причинени от навика му да мисли единствено за себе си.
Два дена по-късно, когато Вероник събираше багажа си и организираше пътуването, отново се чу с Арнолд. Беше получил писмо от адвоката на Бърти, в което изразяваше крайното си недоволство от разпределението на бащиното му имущество. Предлагаше на сестрите си възможност да уредят нещата и да го включат в собствеността на замъка, както и да получи парично обезщетение, „за да възтържествува истината“. Претенциите му бяха насочени най-вече към Тими, която получи най-голямата сума. В случай че откажеха, ги предупреждаваше открито, че ще ги съди поединично и ще започне съдебен процес за промяна на завещанието.
Вероник въздъхна, докато слушаше онова, което Арнолд й четеше, но не беше изненадана.
— Мислех си, че може да направи нещо такова. Единствената му надежда сега е да измъкне нещо от момичетата.
Никак не беше доволна от това развитие.
— Щеше да съди и теб, ако можеше, само че нито си включена в замъка, нито получаваш пари. А явно не се интересува от картината, която и без това смятате, че е фалшификат.
— Защото е глупак — изтъкна тя. — Ако е истинска, струва цяло състояние.
— На него му трябват сигурен залог и бързи пари. Онова, което наистина иска, е споразумение, а не съдебен процес. Опитва се да изплаши момичетата. — За Арнолд това беше очевидно, а и Вероник се беше досетила. — Мислиш ли, че ще му дадат нещо, за да се отърват? — попита той.
— В никакъв случай — убедено отвърна Вероник. Дъщерите й от години ненавиждаха полубрат си и добре го познаваха, а и бяха далеч по-малко склонни на благотворителни прояви от майка си. — Освен това са прави. Той не заслужава и един цент. С Пол сме му дали повече от достатъчно, а той пропиля всичко. И пак ще го направи. — Арнолд се съгласи с нея. — И какво ще правим сега?
— Ще изчакаме да видим дали ще ви съди и после ще решим. Няма да стигне далеч с делото предвид биографията си, а Пол имаше право да постъпи така, както сметнеше за редно. Бърти най-много би могъл да тормози момичетата за издръжка. Според мен ще загуби, но може и да опита.
И Вероник смяташе така.
Трите й дъщери й се обадиха по-късно през деня, когато Арнолд им изпрати по факса писмото на Бърти. Момичетата бяха гневни, но не и изненадани.
— Ще го заковем за стената, ако опита да ни съди — отсече Тими, а Вероник беше убедена, че ще го направят. Дъщерите й не изпитваха угризения към него, най-малко пък Тими, която винаги беше твърдяла, че брат й е червей и го мразеше още от дете заради лъжите и манипулациите му. Според Арнолд Бърти би могъл дори да опита да вземе дяла на Софи, понеже Пол така и не я беше признал приживе, но се съмняваше, че би успял и по тая линия, освен ако не започнеше да тормози момичето докато не се предаде. Бърти не би могъл да докаже нищо. Единственото, с което разполагаше, бяха ревността, жлъчта и алчността, които нямаше как да му донесат нищо в съдебната зала.
Джулиет беше по-разстроена, когато се обади на майка си. Не искаше съдебни дела. Вероник се опита да я успокои и отиде в Бруклин при нея, преди да отпътува за Франция. Срещата им в малкия апартамент на Джулиет беше много сърдечна и Вероник й обеща да я държи в течение относно онова, което детективът открие за Софи Марние.
Същата вечер Вероник отиде и до Тими за няколко минути, за да си вземе довиждане и с нея. Обикновено всички се сбогуваха по телефона, но сега, когато току-що бяха изгубили баща си, й се искаше да ги види, преди да замине. На следващия ден отлиташе за Париж, девет дни, след като беше дошла от Ница, но имаше чувството, че са минали години. Завръщането й в Ню Йорк се беше оказало болезнено, емоционално, с добри и лоши изненади и с цялата бъркотия, която Пол беше оставил след себе си. Нямаше търпение да се махне и да се прибере в тихия си апартамент в Париж на Ил Сен Луи.
Арнолд й изпрати снимката на Белини. Ако отидеше в Италия, можеше да се опита да я проучи. Снимката беше в ръчния й багаж заедно с копие на последното писмо на Бърти и на завещанието.
След това Вероник се обади на Джой в Ел Ей. Дъщеря й беше заета, но в добро настроение. Беше напуснала работата като сервитьорка и се чувстваше страхотно. Срещаше се с преподаватели по актьорско майсторство и с агенти, за да си избере някой добър. Майка й искрено се зарадва на новините. Бяха обърнали страницата и по примера на Пол Вероник се опитваше да оказва повече подкрепа на Джой в актьорските й амбиции. Дъщеря й беше впечатлена от промяната в отношението на майка й.
Вероник беше решила да се примири. Джой в края на краищата беше на двайсет и шест и от пет години се занимаваше сериозно с актьорство, в което показваше отдаденост. Притежаваше вроден талант и правеше всичко възможно, за да продължи напред. Вероник чувстваше, че няма право да застава на пътя й. Това бяха животът и мечтите на дъщеря й.
Същия следобед се качи на самолета с натежало сърце. Толкова много неща бяха се случили, а последните й илюзии относно Пол и брака им окончателно бяха разбити. Единственото добро нещо беше сближаването с дъщерите й. Почувства се странно сама, докато самолетът се издигаше над пистата. Пол вече го нямаше и от него не беше останало нищо. И колкото и да обичаше дъщерите си, те бяха зрели жени със свой собствен живот. Осъзнаваше, че в емоционален план твърде дълго беше разчитала на тях. Така и не изгради живот за себе си след Пол. След развода децата бяха твърде малки и тя се бе отдала и на тях, и на него, макар по различен начин. Сега, когато го нямаше, пъпната връв беше срязана. Докато Ню Йорк се смаляваше под нея, тя си даде сметка, че никога не бе се чувствала по-самотна.