Даниел Стийл
Безценни дарове (17)

17.

Вероник помоли Арнолд да оформи документите за парите, които отпускаше на Джулиет срещу дела й от наследството, а Тими и Джой се подписаха, че са съгласни. Веднага щом Джулиет получи парите от майка си, изплати на сестрите си уговорената сума. Същата сума беше преведена на сметката на Софи Марние в Ница и тя беше доволна. Беше се отървала от замъка и чувстваше облекчение.

Джулиет получи и допълнителни пари от майка си, които щяха да й трябват за ремонта. Очакваше с продажбата на магазинчето да осигури необходимата сума. Тими пък щеше да вложи парите в закупуването на къща за бъдещия приют и все още търсеше подходяща сграда. Джой инвестира парите от баща си, за да продължи актьорската си кариера и да се издържа, докато получи работа.

Призна, че се среща с Рон, новия й мениджър, и че е луда по него. Той й помагаше в кариерата, но освен това, по нейните думи, бил изключително мил с нея и двамата се виждаха почти всяка вечер. Най-сетне тя и мъжът в живота й се намираха в един и същи град, което според Вероник беше добър знак. На двайсет и шест години Джой за първи път имаше нормална връзка, макар още да беше съвсем в началото. Вероник се надяваше да се запознае с Рон, но Джой й каза, че не планират да пътуват до Ню Йорк. Някои неща не бяха се променили. Дъщеря й все още се държеше на разстояние и беше по-независима от останалите. Целият й живот сега беше в Ел Ей, а не в Ню Йорк. Но звучеше по-сърдечно от преди, по-щастлива и по-спокойна.

Джулиет пък се срещаше с агенти по продажба на недвижими имоти и се опитваше да продаде магазинчето. Няколко души бяха проявили интерес, но още никой не беше захапал въдицата. На няколко пъти разговаря с Жан-Пиер Фларион по скайп, за да поддържа интереса му към проекта. Уверяваше я, че ще е на нейно разположение, когато е готова да продължи. Държеше се официално, учтиво и много професионално. А тя нямаше търпение да започне работата по замъка. Оставаше й само да продаде бизнеса си.

Вероник уреди среща между Брайън Макарти, Тими и Джулиет, за да обсъдят иска, и Тими отново се скара с адвоката. Бърти беше поискал финансовите им отчети, а адвокатът беше отправил официално запитване, предназначено да ги ядоса. Тими отново заяви, че няма време, търсела сграда за приюта си. Вероник не можа да повярва колко грубо и упорито се държа дъщеря й. Брайън почервеня, но остана спокоен, а Вероник му се извини, след като Тими си тръгна. Разбра какъв беше проблемът. Брайън беше като копие на бившия годеник на дъщеря й, който й беше изневерил, и Тими не можеше да направи разлика между двамата. А и без това беше враждебна и недоверчива към мъжете.

Същата вечер, когато разговаря с нея, Вероник й спомена за приликата между двамата и не й спести коментара за грубото й държане, а дъщеря й отново се вбеси.

— Не говори глупости! — Отричаше тя яростно. — Въобще не си приличат. Това е шантаво.

— Напротив, приличат си — твърдо настоя Вероник. — Няма никакъв смисъл да правим цялата работа по-трудна, отколкото е. Наели сме този човек, за да ни отърве от претенциите на Бърти. Остави го да работи. Никой не те кара да го харесваш, просто не му пречи да си върши работата.

По време на срещата Тими се беше държала отвратително, а Джулиет гледаше майка си и въртеше очи. Набиеше ли си нещо Тими в ума или пък решеше ли, че някой не й харесва, ставаше истинска вещица. За щастие Брайън не беше се отказал, което според Вероник беше чудо предвид онова, на което беше станала свидетел.

Вероник се чуваше с Ейдън по няколко пъти на ден. И той беше тъжен и нещастен като нея. След две седмици в Ню Йорк тя имаше чувството, че се е минала година.

— Кога ще те видя? — тъжно попита той. Беше по-изоставил работата си, звучеше депресиран, точно като нея. Вероник се беше уморила от разправиите последните дни. Ню Йорк я задушаваше.

— Не знам — тъжно призна тя.

— Те не са деца, за бога… Защо просто не си тръгнеш?

— Опитвам се да им помогна с наследството, а и всички трябва да представим финансови отчети. Тими мрази адвоката и му е обявила война. Дребни неща, но се натрупват към цялата бъркотия.

— Пречат ни да сме заедно — нещастно каза той. — Липсваш ми.

Ейдън беше разочарован, нетърпелив и ядосан от твърде многото време, което тя отделяше на децата си, без да получава съответното разбиране и внимание от тях. Тази несправедливост го дразнеше още от началото, а тя изглежда не я забелязваше или не я интересуваше, или просто беше свикнала.

— И ти ми липсваш. След някоя и друга седмица ще мога да тръгна за Париж — обеща тя. Но какво щеше да стане после? Не можеше да види отвъд следващото пътуване. Биха ли могли да имат повече от това? Ейдън си имаше кариера в Лондон, а тя — задължения в Ню Йорк, живот в Париж и три дъщери, които от двайсет и девет години бяха целият й живот.

— Нека да действаме стъпка по стъпка — опита се да бъде разумна тя. Бодлите на Ейдън отново бяха щръкнали и се налагаше да се опита да го успокои.

Минаха още две седмици, наситени с правни искове, срещи с Брайън и разговори с Арнолд относно имотното състояние на Пол. Една вечер в края на септември Вероник, Джулиет и Тими вечеряха в ресторант, близо до дома й. Джулиет беше изтощена от неуспешните опити да продаде магазинчето, а Тими запълваше цялото си свободно време в огледи на сгради и все още не бе открила подходяща. Джулиет заяви, че през уикенда ще отиде до Кейп Код, за да си почине. Тими плануваше да посети някакъв колега на брега на Джърси. Вероник внезапно осъзна, че е тук без никаква причина. Дъщерите й нямаха време за нея, имаха си собствен живот и планове, а тя стоеше в Ню Йорк, в случай че потрябва на някого. Нямаше причина да го прави. Ейдън имаше право — те не бяха деца. Нямаше търпение да го изчака да се събуди, за да му се обади.

— Готова съм — обяви тя по телефона. — Поне засега. Какво ще правиш този уикенд? Не знам защо въобще съм тук. Да отидем в Париж. Имаш ли време?

— Дали имам време? От цял месец го очаквам. Докарай си задника тук! Кога идваш?

Тя се замисли за миг.

— Утре. През деня ще се приготвя и ще взема нощния полет. Да те чакам ли в Париж?

— Там ще съм! — зави той. Беше започнал да си мисли, че тя не съществува, а любовният им романс е бил само сън. И тя се чувстваше така. След вечерята с дъщерите си осъзна, че родителските й задължения са навик и не са толкова необходими, колкото бе свикнала да вярва. На момичета им харесваше да знаят, че ще е наблизо, ако възникне проблем. През останалото време обаче не им беше необходима.

Вероник се вълнуваше като тийнейджърка, докато се приготвяше на следващия ден. Момичетата не бяха се обаждали, а и тя още не им беше казала, че ще заминава. В края на деня написа есемес и до двете: „Заминавам за Париж за няколко седмици. Обичам ви, мама“. Те бяха свикнали с това и изглежда не ги интересуваше. Прати есемес и на Брайън и му остави номера си във Франция, в случай че му потрябва. Същата вечер се качи в самолета с широка усмивка. Нямаше търпение да види Ейдън. Той щеше да пристигне в Париж час преди нея и да я чака на летището, така че двамата заедно щяха да идат в града. Вълнуваше се, че ще му покаже апартамента си на Ил Сен Луи. Той приличаше на неговата мансарда, за разлика от големия апартамент на Пето авеню в Ню Йорк, който беше далеч по-плашещ и не толкова забавен. В Париж тя си почиваше и нямаше търпение да сподели града с него.

Самолетът кацна навреме. Успя да слезе веднага и се втурна към митницата. Този път не беше поискала помощ от авиокомпанията, искаше да бъдат сами като се срещнат. Бяха разделени от почти четири седмици, което им се струваше като цял един живот.

Видя го в мига, в който премина през митницата на летище „Шарл дьо Гол“. Носеше дънки и черно кожено яке. Веднага я притисна към себе си и я целуна. Не помръднаха от мястото си и дълго се целуваха. Най-сетне излязоха от летището и взеха такси. Тя носеше само един куфар, а Ейдън беше с малка чанта.

— Боже, прекрасно е, че те виждам — усмихна се той. — Бях започнал да си мисля, че никога няма да се върнеш и че си плод на въображението ми.

— И с мен беше така. — Дори не можеше да си спомни какво беше правила през всичките тези седмици без него.

Пътуването до града отне половин час. Таксито спря на Кей дю Бетюн точно когато поредният Бато Муш^[1] отплаваше. Ейдън веднага вдигна камерата и снима, а после я последва в старинната сграда. Кооперацията се намираше на първа линия и докато се изкачваха по стълбите Вероник му каза, че се наложило да чака с години да се обяви за продан някой от апартаментите в нея.

Подът в жилището беше леко хлътнал от времето, но гледката беше изключителна — към левия бряг на Сена.

Оставиха багажа и Ейдън я прегърна, притисна лице към нейното и вдиша аромата й.

— Дали ще е грубо веднага да питам къде е спалнята? — каза той и се усмихна, а тя се разсмя. Посочи му я с палаво изражение. Миг по-късно дрехите им бяха на пода и всички тревоги от последните седмици изчезнаха, докато правиха любов. Това беше съвършеното завръщане у дома и за двамата. Мина дълго време, преди да се отпуснат в удобното легло. После Вероник го разходи из жилището, показа му дневната, кабинета, трапезарията и кухнята, както и двете малки гостни, в които отсядаха момичетата, когато идваха в Париж. Ейдън хареса апартамента, чувстваше се съвсем като у дома си.

Вероник искаше да му покаже всичките си любими места, а самият той също имаше няколко, които искаше да сподели с нея. Излязоха на разходка, обядваха в ресторант на площад Пале Бурбон, а после се поразходиха покрай Сена и си купиха вино, сирене, и пастет с пресен хляб за вечеря. Светлините на Бато Муш озариха Сена, а те седяха на дивана, вечеряха и си бъбреха. Ейдън не можеше да свали поглед от нея, а тя се чудеше с какво бе заслужила такова щастие. Сякаш винаги са били заедно и толкова близки.

Вторият им ден в Париж беше дори по-хубав. Отидоха до Гран Пале, за да видят изложбата, прекараха известно време в Лувъра, а после се разходиха из Тюйлери и дълго разговаряха. Както всеки друг град, който бяха посетили това лято, и Париж беше съвършен за тях и за нещата, които откриваха един за друг. Вечеряха в „Ле Волтер“, любимото й бистро. Храната беше невероятна. После решиха да се разходят, преди да се приберат.

— За какво си мислиш? — попита я той, докато вървяха, хванати за ръце.

— Затова колко съм щастлива с теб. Толкова ми е хубаво, Ейдън.

И той се чувстваше добре.

— Казах ти. Това си беше съдба. Писано ни е било да се срещнем. Трябвало е да те срещна в Рим и да те спася от летящото ферари на побъркания руснак. Всъщност си мисля, че целувката под „Моста на въздишките“ свърши цялата работа — каза той и й се усмихна. Лятото беше незабравимо и двамата заедно бяха дочакали есента.

На следващата сутрин докато закусваха й се обади пазачът на къщата на родителите й на Левия бряг. Имаше проблем с покрива и човекът искаше от нея да го види и да реши дали иска да го пренаредят, или пък да изчакат. Поне веднъж годишно изскачаше нещо такова.

— Още ли пазиш къщата на родителите ти? — Той изглеждаше изненадан. Вероник му беше казала, но беше забравил, а сега това му се струваше странно, след като знаеше, че баща й е починал преди трийсет години.

— Така и не можах да се реша да я продам. Там израснах, там живеехме с Пол като младоженци. Използвахме я и когато децата бяха малки. След развода спрях да ходя. Твърде много тъжни спомени има в нея. Мислех си да живея там като дойдох в Париж преди няколко години, но тогава намерих този апартамент. Тук ми е много по-лесно и е по-забавно. Момичетата го харесват дори повече.

— А защо тогава не продадеш къщата, след като никой не я използва? — Изглеждаше озадачен. В живота й витаеха толкова призраци, останки от далечно минало, които явно бяха болезнени за нея.

— Твърде специална е, за да я продам — обясни тя. — Майка ми я наследила от дядо. Остави я на татко, за да бъде моя един ден. Предполагам, че я пазя за дъщерите ми, но те може би ще я продадат. Аз обаче нямам сили да го направя. Това е сграда от седемнайсети век на Левия бряг. По-стара е от замъка. — Усмихна се тъжно. — И е в много по-добро състояние от него. По-добра стопанка съм от Пол.

Все още харчеше значителна сума за поддръжката й всяка година. На няколко пъти беше получавала предложения за покупка, най-вече от богати араби и веднъж от американец, но нямаше желание да я продаде и се съмняваше, че някога ще се реши.

— Искаш ли да я видиш? — попита го тя.

— Разбира се.

След закуска тръгнаха пеша натам. Къщата се намираше близо до Дома на инвалидите, където беше погребан Наполеон, на улица „Варен“. Минаха покрай музея на Роден и хотел „Матиньон“ и продължиха надолу по улицата. Вероник отключи тежките порти, двамата прекрачиха високия праг и се озоваха в елегантен вътрешен двор. Имаше помещение за пазача, големи конюшни за каретите, а самата къща беше впечатляваща и в безупречно състояние.

Вероник позвъни на вратата на пазача. Мъжът излезе, поздрави ги радушно, а тя ги представи един на друг. Влязоха в сградата и се изкачиха по идеално поддържано мраморно стълбище. Ейдън имаше усещането, че са дошли на гости на някого. Тук Вероник винаги се връщаше в миналото. Спомняше си за родителите си, а също за Пол и децата им.

Хвана Ейдън за ръката и след като Люк, пазачът, им отвори вратата, тя го въведе в приемната с оригиналния дървен под от седемнайсети век, с великолепните корнизи и ламперия и огромния полилей над главите им. Всичко беше безупречно и в чудесно състояние. Кристални аплици, невероятно високи тавани, изрисувани с облаци и ангели. През малката дневна го въведе в голяма гостна, която гледаше към съвършено поддържана градина, пълна с цветя и добре оформени дървета. Имаше и официална трапезария, където родителите й бяха давали големи вечери, дори и бална зала, която изглеждаше като във Версай.

На горния етаж се намираха безброй красиви спални, включително тази на родителите й, елегантни съблекални, детската стая. Имаше забележителна библиотека с книги. Мебелите бяха грижливо покрити. Липсваха единствено картините от стените — една част отдавна беше продала, други бе взела в Ню Йорк. Имаше стенописи от седемнайсети век, все още непокътнати, а някои от стените бяха с копринени тапети.

Ейдън не беше казал и една дума, откакто бяха влезли. Изглеждаше впечатлен.

— Красиво е, нали? Сега разбираш защо не продавам къщата. Просто не мога. — Все още беше дълбоко привързана към нея и към всичко, което символизираше в живота й — детството й, родителите й, брака й, независимо, че от години не беше отсядала там.

— Това е музей — прошепна той. — Не мога да си представя как бих могъл да прекарам детството си на такова място. Дори и като възрастен не мога да си представя да живея тук.

Спомни си мястото, където бе отрасъл. Контрастът като мълния освети разликите между него и Вероник. Почувства се замаян.

— Това е много специална къща — простичко каза Вероник. Не го изрече като хвалба — това беше нейният роден дом. И този дом разкри на Ейдън коя е. Тя беше толкова скромна и непринудена, че никога не би заподозрял каква всъщност беше истината. А и беше очевидно, че тя може да си позволи да задържи къщата. Всеки сантиметър беше безупречно поддържан. Тя го поведе надолу и отново излязоха в градината, където Люк им посочи покрива и обясни проблема с ръждясалите водосточни тръби и разхлабените керемиди над мансардата. Притесняваше се за течове през зимата — нещо, което досега не бяха допускали. Призна, че ще е скъпо да се подмени покрива. Можеше да се направи малък ремонт. Тя го изслуша и кимна.

— Мисля, че трябва да го подмениш изцяло — заяви решително. Не искаше да рискува.

— Знаех си, че така ще кажеш. Съгласен съм — одобри Люк. — Но исках решението да е твое. Това са много пари.

— Ремонтът на къщата не би струвал по-малко.

И пазачът го знаеше, но се опитваше да й спести пари, когато можеше.

След това Вероник разходи Ейдън из градината с ароматни цветя и съвършено аранжирани лехи. Имаше и стара люлка, която дъщерите й някога бяха използвали. Огледаха двора за последен път, после тя благодари на Люк и си тръгнаха. Вероник знаеше, че Ейдън хареса къщата и се почувства щастлива. Той спря насред тротоара на улица „Варен“ и я погледна сякаш я виждаше за пръв път.

— Коя си ти? — попита той паникьосан.

— Какво имаш предвид? — Не разбра въпроса му. Не можеше да схване смисъла.

— Ами това. Коя си ти, дето си израснала в такава къща и можеш да си позволиш да я запазиш? Знаеш ли аз къде израснах, Вероник? В съборетина, която би трябвало да бъде разрушена, с малка спалня за родителите ми и с легло в дневната за мен. И през повечето време нямахме какво да ядем, защото баща ми пропиваше всичко. Цялата ни къща беше по-малка от коя да е от баните тук. Какво правиш с мен, по дяволите?

— Обичам те. Съжалявам, че си израснал така — каза тя с болка в очите. — Мразя всички ужасни неща, които са те сполетели… Баща ти… Загубата на майка ти… Не само това, че си бил беден. И с мен се случиха тъжни неща. Няма нищо общо с къщата. Обичам я и имах щастието да живея в нея, но това не променя факта, че двамата с теб се обичаме, Ейдън. — Думите й прозвучаха решително.

— Не принадлежа на твоя свят — мрачно каза той и отново тръгнаха по улицата.

— Не си влюбен в света, а в една жена, която също е влюбена в теб. Не ме е грижа какво правиш и какво нямаш.

— Не искам нищо от теб. Ясно ли ти е това? — Той пак спря, разкрещя й се, без да го осъзнава, а хората започнаха да се обръщат.

— Знам — спокойно отговори тя.

— През цялото време си мислех, че бившият ти съпруг е имал пари и е проявил щедрост към теб. А парите са били твои, нали? Всичко е твое… Къщата… Замъкът… И той ли е бил богат? — Беше ядосан и тя знаеше, че в момента не може да го успокои. — Защо не ми каза?

— Мислех, че ще е грубо да заявя, че имам пари. А в отговор на въпроса ти — той нямаше нищо. И не ми пукаше. Всъщност по-късно стана ясно, че затова се бе оженил за мен. Но нямаше значение. Обичах го, имаме три деца. Парите не ме правят това, което съм.

— Напротив! — извика той. — Цял живот си живяла така и си имала всичко, без да знаеш как живеят бедните.

— Но защо ме виниш за това? Отговорна съм към онова, което имам. Дарявам пари, за да помагам на хората. Какво съм виновна, че семейството ми е било богато?

— Трябваше да ми кажеш — изръмжа той. — Между нас никога няма да потръгне. И как би могло? Дъщерите ти сигурно си мислят, че съм на лов за парите ти.

— Накрая ще разберат, че не си. И няма да предам бъдещето ни заради тях. Имат си техен живот, а аз имам правото на мой собствен. Ти си добър човек, Ейдън. Обичам те. Не е честно да ме виниш заради къщата, която притежавам и в която съм живяла като дете. Нима единственият начин да си добър е да си спал в дневната и да си гладувал? И защо? Нима си мислиш, че имаш изключително право върху добротата заради лишенията, а аз съм лош човек, защото семейството ми е имало пари? Това какво общо има с нас?

— Въобще не можеш да ме разбереш — ядосано каза той.

— Тогава не трябваше да ме спасяваш от пътя на ферарито, защото не заслужавам да бъда спасена, нито пък трябваше да ме следваш във Венеция. Имаме право на това само ако го искаме. Няма нищо общо с това дали си богат или беден. Става въпрос за двама души, които се обичат, а аз не давам и пукната пара беден или богат си расъл. Единствено съжалявам за болките, които си преживял, и ми е все едно какво притежаваш в момента.

— Естествено, че ти е все едно. Ти си богата. Защо да те е грижа? Ти си всичко, което съм мразил през целия си живот.

— Ами ако грешиш? Ами ако има зли бедни хора и добри богаташи? Това не би ли било изненада?

Не й отговори. Продължи напред, а тя го настигна. Изминаха целия път до апартамента й, преди той отново да проговори. Застана пред входа и я погледна нещастно.

— Искаш ли да се махна? — попита той.

— Разбира се, че не. Не съм аз тази, която има проблем. Ти си това. За бога, Ейдън, порасни! Добре де, имам пари. Е и? И ако не можеш да ме обичаш въпреки това, майната ти!

Той я изгледа удивен, а после избухна в смях.

— Не мога да повярвам, че ми го казваш. О, боже! Направи го! Каза ми да вървя на майната си! — Не можеше да спре да се смее.

— Съжалявам, обаче си го заслужи. — Вероник изглеждаше объркана.

— Може. Но трябва да признаеш, че е дяволски шокиращо да се влюбиш в жена, за която си мислиш, че е умерено имотна, а после да откриеш, че има такава къща, че е подарила на съпруга си замък и един бог знае какво още, и че може да купи целия Париж, ако й се прище.

— Не точно.

— Е добре, но не бях готов за това. А ти си толкова дискретна, че не бих предположил. Е да де, вярно — хотелите, в които отсядаше, но това правят и много хора, които предполагам, че имат по-малко пари от теб.

— Предполага се да съм такава. Дискретна. Да не искаш да съм като Николай, да нося часовник от злато и диаманти и да имам сто и петдесет метрова яхта?

— Боже, опази. А защо тогава си толкова строга с дъщерите си и ги караш да си заработват хляба, сякаш нямате и петак?

— Защото не искам да станат мързеливи и разглезени. Онова, което един ден ще получат, е друга история. Засега искам да си имат работа, да работят здравата и да живеят от онова, което заработват сами.

— А те знаят ли за всичко това? — Той размаха ръце към къщата на другия бряг на реката.

— Разбира се.

— И тези пари са твои, а не на баща им?

Тя кимна.

— Не го изтъквам, но те отдавна се досетиха. Баща им беше ужасно разглезен.

Ейдън клатеше глава, докато изкачваха напуканото стълбище, а после се отпусна върху дивана в малката й дневна. Колкото и удобна и очарователна да беше, в нея се долавяше далечно отражение от къщата, която току-що беше видял. Вероник определено беше потайна по отношение на имотното си състояние и не го показваше, дори и да живееше добре.

— Ще трябва да помисля — каза той, опитвайки да се успокои. — Никога не съм предполагал, че ще се обвържа с някоя като теб. Никога досега не съм имал такъв проблем. Ти правиш на пух и прах всичките ми теории, които развивам от толкова години. — Вероник кимна, а той отиде в кухнята да вземе бутилка вино и си наля една чаша. — Ти ме притесняваш — оплака се той.

— И ти не си лесен — отвърна тя и го изгледа с цялата си любов. — Обичам те, Ейдън. В богатство и бедност, в добро и в лошо. Не ме е грижа кой какво притежава.

— Очевидно. Всъщност това аз трябваше да го кажа. Нека ти обясня какво чувствам — каза той. Наведе се към нея и впи устни в нейните. Преди да разберат какво става, вече бяха в леглото и се любеха по-страстно от когато и да било преди. Любиха се яростно и отчаяно и когато свършиха, и двамата бяха останали без дъх. Тя го погледна и се усмихна.

— Леле… Сега, като знаеш колко съм богата, се представи още по-добре — подразни го тя и той се ухили.

— О, майната ти! — изсумтя и отново я целуна.