Александра Бракен
Неизчезваща (6)

Пета глава

Вместо да се върна обратно в атриума, отидох до стълбището и се качих едно ниво нагоре. Последвах извивката на втория етаж до съблекалнята, за да се изкъпя и преоблека. В Щаба както винаги бе мръсно и студено, но всеки сантиметър от тялото ми гореше и лепнеше — все едно вдигах температура. Няколко минути под леденостудена вода щяха да ми помогнат да си прочистя главата. Щях да се възползвам от рядката тишина тук, за да се опитам да измисля някакъв план, благодарение на който Джуд да е винаги с някого по всяко време.

Когато влязох вътре, лампите вече бяха светнати. Задвижваха се от автоматични сензори за движение, което означаваше, че или някой току-що бе дошъл, или пък си беше тръгнал. Стоях напълно неподвижна, с гръб, облегнат на вратата, заслушана в отмереното капене на водата от кранче някъде из помещението. Нямаше никого под душовете. Всички жълти завеси бяха дръпнати встрани. Не чувах и скърцане от въртенето на кранове или пък обичайната експлозия на вода, която е под налягане.

Това, което долових, бе тихо, почти неосезаемо под звука от теча. Постоянно потропване — като от ботуш върху цимента, както и някакво шумолене, подобно на прелистване на страници…

Поех по дългия път покрай шкафчетата, кръстосах крака и се сниших, поглеждайки зад ъгъла. Пристъпих към другата дълга редица от блестящ сребрист метал.

Коул не вдигна очи нагоре от мястото си на пейката, където беше седнал с папка в ръка. Докато обръщаше страницата, зърнах познатата рисунка на електрическата ограда на Търмънд.

— … Дали и Каледония е изглеждал по същия начин? Какво мислиш?

Всеки мускул в тялото ми се изопна и ме накара да застана напълно изправена. Появата на Коул предизвика у мен желанието да пропадна някъде вдън земя. Свих ръцете си в юмруци от двете страни на тялото си и поех дълбоко въздух.

— Не — отвърнах аз. — Каледония е по-малък. Бяха преустроили едно начално училище в лагер. Но някои от детайлите са същите.

Той кимна разсеяно.

— Търмънд, човече — каза, като го посочи с пръст. — Преди няколко години съм разглеждал разни елементарни скици на мястото, но нищо предадено толкова детайлно. Агентите, които имахме там, не бяха успели да видят и половината от това. Дори и Конър.

Стоях все още край шкафчетата, очаквайки го да си тръгне.

— Албан току-що ни раздаде тези полезни копия на срещата ни на старшия персонал — информира ме Коул. — По средата на събранието Кейт се извини и напусна. Имаш ли идея защо?

Не казах нищо. Всъщност имах идея. Кейт се опитваше да ме отклони от този път от месеци. Наложи се да предам папката на Албан, когато тя отсъстваше.

— А пък аз си мислех, че можеш да разчиташ умове — каза той с лек кикот.

Мускулите му очевидно още бяха сковани и докато седеше, бе видно, че все още доста го боли. Той кимна с глава към душовете.

Последвах го към една от душкабините. Халките на завесите изсвистяха, когато посегнахме към евтината пластмаса и я дръпнахме зад нас. Звукът ме накара да подскоча и да залепя гръб в циментовата стена. Беше доста тясно и вече се чувствах достатъчно неудобно още преди той да се облегне до мен с насинено лице само на сантиметри от моето и да пусне душа с пълната му мощност.

— Какво правиш? — попитах го, опитвайки се да се промуша покрай него. Той хвана рамото ми и ме задържа до себе си под струята вода. Намокрихме се напълно доста преди Коул да започне да говори.

— Душовете са единственото място в Щаба, което не се записва. Не искам да рискувам някоя от камерите в стаята да засече краткия ни разговор.

— Нямам абсолютно нищо да ти казвам — отвърнах аз и се пробвах да се освободя.

— Може, но аз пък имам много да ти разказвам. — Коул протегна двете си ръце напред, за да ме спре, и почти загуби равновесие. Нестабилен на краката си, лишен от достъп до максималната си сила, уморен — той бе лесна мишена. Забих рамо в него, но, изглежда, вече се бе досетил за плана ми, защото хвана едната ми ръка и я извъртя, докато мускулите ми не започнаха да крещят, а ставите ми едва не изпукаха. Кожата му бе топла, като че ли се опитваше да разпростре горящия в кръвта му огън в моята.

Той е един от тях. Един от тях. Един от тях.

— Успокой се! — излая той и ме разтърси. — Овладей се! Няма да те нараня! Искам да поговорим за Лиъм!

Коул отпусна железния си захват върху ръката ми, след което направи крачка назад и вдигна ръце. Все още дишах тежко, когато се обърнах. Водата ни служеше като бариера, която никой от нас не искаше да премине. Парата се изви около прогизналите ми маратонки, после премина покрай коленете ми и накрая усетих как вдишвам горещия влажен въздух в свитите си гърди.

— Кой Лиъм? — успях да промълвя, след като се съвзех.

Той ми хвърли раздразнен поглед и тогава разбрах, че играта беше свършила.

— Ти го върна обратно — изрекох с възмущение. — Аз направих всичко възможно, за да се погрижа да е в безопасност.

— Безопасност? — Коул се изсмя без ни най-малък намек за хумор. — Да не си мислиш, че като изпрати идиота на свобода с възможност да го хванат или убият, си проявила добрина? Той е голям късметлия, че все още проверявам процедурата ни за влизане във връзка, иначе преследвачът, гонещ обещаната за него награда, щеше с радост да го върне в лагера.

Не можах да се овладея. Юмруците ми се свиха.

— Как го принуди да ти помогне?

— И защо реши, че съм го насилил да направи каквото и да е, скъпа?

— Не ме… — изсъсках аз — … наричай така.

Светлите вежди на Коул се вдигнаха.

— Вероятно това отговаря на въпроса ми защо излъга Албан. Ще бъдеш ли така мила да ми обясниш откъде въобще познаваш брат ми?

Сега бе мой ред да се изненадам.

— Кейт не ти ли е казала?

— Имам подозрения, но той не бе споменат в досието ти — Коул наведе глава настрани, жест, който бях свикнала да виждам у Лиъм. Вторият и третият от пръстите на лявата му ръка барабаняха по крака му… вероятно беше някакъв нервен тик. — Албан явно знае нещо, но другите не подозират нищичко.

Той се дръпна от струята и се облегна на кабината за опора. Все още страдаше, но се носеше върху вълна от гордост, която го караше да крие. Класически Стюарт.

— Слушай, той въобще не работеше с мен. Онази вечер го видях за пръв път, откакто напусна Лигата преди години. Създадохме си процедура за влизане в контакт при спешни случаи и той я използва. Реших, че е въпрос на живот и смърт. Иначе никога не бих му казал как да ме открие.

— Защото си бил част от Операция под дълбоко прикритие ли? — попитах аз. — Какво, по дяволите, има на тази флашка? Не съм виждала Албан толкова развълнуван.

Коул настойчиво впери очите си в лицето ми и тъй като, струва ми се, най-после и аз бях не по-малко разярена, успях да отговоря подобаващо на погледа му.

— Кажи ми!

Той отпусна дълга въздишка и потърка главата си с бинтованите си пръсти — бяха изпочупили всеки един от тези на лявата му ръка в опит да изкопчат информация от него. Албан ми бе споделил това, и то не без известна гордост.

— Досещам се, че каквато и да е била Операцията ти, очевидно си бил разкрит и затова са нахлули в апартамента ти.

Коул изглеждаше обиден от предположението ми.

— Как пък не. Прикритието ми бе безупречно. Можех да си остана там вечно и те нямаше въобще да се усъмнят. Заловиха ме, защото преследвачът, тръгнал по петите на Лий, го видял да влиза в апартамента ми и ме предал за подпомагане на бягащо дете Пси. Нищо от това нямаше да се случи, ако той не се бе появил. Оставаха само три часа, докато ме приберат!

— Супер, само че още ни си ми казал какво, по дяволите, вършеше във Филаделфия. Искам да знам какво има на флашката и защо не можа да я откриеш накрая. Нали нея търсеше всъщност?

— Да — призна си той. — Именно това търсех. Глупакът я бе взел, без въобще да разбере.

Аз се сепнах.

— Какво?

— Бях под прикритие в Леда Корпорейшън. Работех като техник в лабораторията, извършваща поръчана от Грей изследователска дейност в областта на феномена Пси. Чувала си за тази програма, нали? — Той изчака да кимна, преди да продължи: — Началната ми задача бе просто да наглеждам как вървят нещата. Албан искаше да знае какви тестове правят и дали вече бяха открили нещо, но трябваше също и да се свържа, ако смятах, че е възможно да извадим от програмата някои деца.

— Ти си бил — казах, като така внезапно направих връзката, че чак аз самата се учудих. — Нико. Той е бил в тази изследователска програма.

Коул сви раменете си под водната струя.

— Той бе единственият субект, който бе… достатъчно силен, за да бъде изведен. Другите бяха просто… Просто не мога да ти го опиша, без да прозвучи като шоу на ужасите.

— Как го изкарахте?

— Симулирано спиране на сърцето и привидна смърт — обясни ми той. — Лабораторията извика службата за изхвърляне, но от Лигата успяха да го приберат първи.

Мозъкът ми се въртеше на бързи обороти, изкарвайки на преден план една ужасяваща възможност след друга.

— Информацията на тази флашка… бяха данни от изследването, които си задигнал ли?

— Да, нещо такова.

— Нещо такова? — повторих невярващо. — Даже не смяташ да ми кажеш какво е имало на скапаната флашка?

Той се поколеба доста, ето защо допуснах, че най-вероятно няма да го стори.

— Замисли се по въпроса. Какво е единственото нещо, което всеки родител на умряло дете иска да знае? Нещото, което учените през последните години се опитват да открият?

Причината за болестта Пси.

— Ти да не… — Не. Той не се шегуваше. Не и за това.

— Не мога да ти дам детайли. Нямах дори време да прегледам изследването, преди да го сваля, но дочух един разговор в лабораторията онзи следобед, в който приключиха с експериментите си. Имаха доказателство, че зад всичко това стои правителството — Коул присви ръцете си в юмруци. — Макар че дори самият факт, че те разбиха лабораторията и накараха всички учени да замълчат завинаги в деня, последващ прибирането ми от СОП, би бил достатъчно доказателство за доста хора.

— Каза ли на Албан? — попитах аз. Започвах да проумявам защо беше така отчаян.

— Чак когато се прибрах и трябваше да измисля извинение за това, че бях разкрит. Казах му, че докато съм го свалял, се е задействала някаква безшумна система за сигурност. Убеден съм, че гордостта ми ще понесе този удар след около хиляда години — въздъхна Коул. — Страхувах се, че ако му бях казал какво съм намерил, агентите тук вече щяха да са решили как да го използват още преди да съм се прибрал с него.

Пръстите на Коул не спираха да барабанят по тялото му.

— Не можех да му кажа предварително и да рискувам новините да ме изпреварят. Колкото и да нямах връзка с Щаба, забелязвах, че нещата тук се променят. Хора, които познавах и на които имах доверие, бяха изпращани в други бази, а други, които въобще не харесвах, изведнъж спечелваха вниманието на Албан. Това бе достатъчно, за да накара малък човек като мен да се почувства леко неудобно.

Кимнах.

— Знаех, че ако имам нещо наистина важно да давам на Албан — продължи Коул, — си запазвам шанса да надхитря агентите, които се опитват да променят Лигата. Но ако тук се бе разчуло какво държа, те вече щяха да са започнали да обсъждат как да го използват. Тази информация е разменната монета, която ни е нужна, за да почистим наново този вертеп от гнилите семена, които покълнаха, и да убедим Албан да остане с нас. Само това е начинът да ги надхитрим на масата на преговорите, и то в момента, в който техните планове започват да изглеждат като единствената алтернатива, която имаме.

Избрани откъси от спора между Роб и Албан атакуваха ушите ми. Голямо изявление. Деца. Лагери.

— Ако тази информация е толкова важна, как въобще успя да я изкараш от Леда?

— Заших скапаната флашка в подгъва на якето си. Излязох си от сградата с нея, защото аз бях част от екипа по сигурността и моите приятелчета там не изпитваха нужда да ме претърсват. Знаех, че някой веднага ще разбере, че съм свалил файловете, и затова използвах самоличността на човек от Научния отдел — обясни ми той. — Най-лесното нещо, което някога съм правил. В мига, в който осъзнаеха, че тя е невинна, аз отдавна щях да съм се изпарил. Докато скъпоценният ми малък брат не видя как онези от СОП идват към апартамента ми, а тогава аз бях навън и пазарувах храна за нас. Той се уплашил и по грешка е взел от закачалката моето, а не собственото си яке.

Ако Коул не изглеждаше толкова ядосан, не съм убедена, че щях да му повярвам. Раздвоявах се между това да се изсмея и да разбия главата му в бетонната стена зад нас.

— Как си могъл да бъдеш толкова тъп? — попитах го аз. — Как си могъл да допуснеш такава фасулска грешка? Поставил си живота му в опасност…

— Най-важното е, че все още може да се доберем до информацията.

— Най-важното… — Бях толкова възмутена, че не можах да наредя дори изречение. — Животът на Лиъм е по-важен от тази скапана флашка!

— Брей, брей — дивашка усмивка се разпростря по лицето му. — Малкото ми братче явно се целува добре.

Яростта набра сила в мен толкова бързо, толкова мощно, че в действителност дори забравих да го зашлевя.

— Върви по дяволите! — казах и се опитах да мина покрай него. Коул отново ме хвана и ме върна обратно. Подхилкваше се. Ръката ми потреперваше край тялото ми. Да видим кой щеше да се смее, когато му изпържех всяка мисъл в мозъчето.

Само че тази идея явно бе преминала и през неговия ум, тъй като той ме пусна и направи крачка назад.

— Поне успя ли да установиш контакт с него, откакто се върна тук? — попитах го аз.

— Изчезнал е от радара — каза Коул и скръсти ръце пред широкия си гръден кош. Пръстите на лявата му ръка удряха по дясната. — Смешното е, че той дори не подозира какъв полезен товар носи. Не мога дори да предположа къде ще се опита да го отнесе, нито къде смята да отиде. Това означава, че е почти невъзможно малкият тъпанар да бъде проследен. Единственото, което мога да предположа, е, че все още се надява да намери майка ни и доведения ни баща. Теорията на хаоса в нейното великолепие.

— Защо ми разказваш това?

— Защото само ти си тази, която може да направи нещо по въпроса. — Парата превзе тялото му и той изчезна в нея. — Не, чуй ме. Аз вече съм разкрит. Лигата няма да ми разреши да напусна Щаба. Няма да мога да участвам в Операции, а какво остава да търся беглец из Източното крайбрежие. Веднага щом разберат, че нашият осведомител не е истински, ще се заемат да разглеждат другите възможности. Ще започнат да се питат: кой е единственият човек, когото тези двама чужди един на друг души познават? Ще си зададат въпроса: това момиче за кой човек е готово да направи всичко, само и само за да го предпази?

Настръхнах и кръстосах ръце. Очите на Коул се спуснаха от лицето ми до мястото, на което ризата ми бе прилепнала към гърдите ми. Вдигнах ръцете си една идея по-високо. Той измънка замислено, а по изражението му се разля отнесена усмивка.

— Трябва да призная, че ти въобще не си негов тип. Но що се отнася до моя…

— Знаеш ли пък какво мисля аз? — казах аз, доближавайки го със стъпка.

— Съвсем не, скъпа, но имам усещането, че и без това сега ще разбера.

— В действителност ти си много по-притеснен за Лиъм, отколкото за тъпата флашка. Искаш да го намеря, за да си сигурен, че всичко с него е наред. Това е действителната причина, поради която говориш с мен, а не с някой друг.

Коул се изсмя подигравателно. От парата ризата му се бе отпуснала на тялото му и бе невъзможно да не забележи човек здравите рамене, които той изпъна.

— Няма проблем. Приеми тази теория, но дали е възможно само за няколко секунди да престанеш да мислиш за мечтателните очи на брат ми и да избистриш ума си? Тук не става въпрос за него или за мен, а за това да сме сигурни, че ние контролираме информацията, за да можем да я дадем на Албан и да затворим вратата пред носовете на Медоус и неговите приятелчета. Нямаш идея какви гадости искат да започне да прави организацията и докъде биха стигнали, за да разкарат вас — децата — от цялостната картинка. И ще успеят, ако ние не измислим начин да ги надхитрим.

Смяташ ли, че можем да продължаваме така, без да направим сериозно изявление? Думите на Роб се върнаха към мен като ехо.

— Какво планират те? Нещо свързано с нас и лагерите?

Водата между нас цвърчеше. Таймерът, който бяха сложили, за да ограничава топлата вода, се изключи. Водата все още течеше, но започваше да се изстудява, за да достигне до обичайната си мразовита температура. Никой от двама ни обаче не помръдна.

— Страхотната им идея — започна Коул с треперещ глас — е да използват някои от ненужните деца тук, както и информацията, която ти им предостави за лагерите. Примерно деца, които са все още малки, за да бъдат активирани, или пък някои от Зелените.

— За да направят какво? — попитах аз.

— В доклада ти пише, че те не претърсват и не обследват деца, които са определени като Зелени, нали? — изчака да му кимна, преди да продължи: — Това бе потвърдено от едно друго дете, което сме спасили от друг, по-малък лагер. Медоус вярва, че техните процедури за сигурност по време на приема на деца са започнали да стават небрежни през последната година. Вече има толкова малко деца извън лагерите, че обикновено ги водят на съвсем незначителни по бройка групи. А и силите на Специален отряд Пси са доста намалени по места в големите лагери.

— Това е така — потвърдих и аз. С годините бях наблюдавала в Търмънд как броят на войниците намаляваше, докато лагерът, от друга страна, достигаше максималния си капацитет и накрая дори бе затворен за нови попълнения. Но намаляването на броя на наличните деца за тях означаваше увеличаване на наличните оръжия и постоянното желание да ни ударят с Белия шум всеки път, когато някой просто изглеждаше така, сякаш ще стори нещо.

— Той мисли… — Коул прочисти гърлото си и го притисна със здравата си ръка. — Медоус иска да върже към децата експлозиви. Да ги предаде на СОП, а после, докато ги вкарват в лагерите, да взриви бомбите. Смята, че по този начин ще предизвика страх и недоволство сред отряда, така че те да напуснат служба.

Не успях да чуя изцяло последната част. В ушите ми се бе появил статичен шум, който изгаряше всяка мисъл, всеки звук и всичко друго извън препускащите ми мисли.

— Ако усещаш, че ще припаднеш, положи задника си на земята — заповяда ми Коул. — Казах ти това, защото вече си голямо момиче и имам нужда от помощта ти. Знам, че не си искала да стане така, но и ти си в калта. До колене. Ти си точно толкова отговорна за това, колкото сме и всички ние.

Не седнах, но тъмните кръгове в зрението ми се увеличаваха, разширяваха се, поглъщаха лицето му.

— Другите агенти… съгласни ли са да направят това?

— Не всички — отвърна той, — но достатъчно. Ако Албан не беше тук, това дори нямаше да е въпрос. Чети между редовете.

Боже мой!

— Кейт знае за това и… е все още с него? Защо й е да остава с някого, който дори би могъл да си помисли за нещо подобно?

— Конър е умна жена. Ако е с него, то е поради някаква причина и най-вероятно не тази, за която ти би си помислила. И двамата сме виждали как Медоус манипулира нещата.

— Тогава трябва да знаеш, че Джарвин се е справил с Блейк Хауард? — попитах го аз. — Детето, което по време на Операцията снощи е застрелял в гърба.

— Със сигурност ли го знаеш? — усъмни се той. — Имаш ли някакво доказателство?

— Запис от охранителните камери — потвърдих аз. — Свален е преди някой от тукашните да го изтрие от разстояние.

— Засега го задръж за себе си. Когато донесеш информацията, ще го покажем и на Албан. Ще заковем последните пирони в ковчезите на Медоус и на останалите.

— Все още с нищо не съм се съгласила.

— Разбиваш ме, хлапе — каза той, врътвайки отново очи. — Отиваш и намираш Лиъм. Връщаш обратно флашката. Въобще не съм се и съмнявал в теб. Защото, Съкровище — рече Коул и се усмихна, когато този път аз завъртях очи заради новия си прякор, — наясно съм, че ти не искаш Албан да разбере какво се е случило в действителност и че и Лиъм е замесен. Убеден съм, че не желаеш да му даваш повод той да приеме плана на Медоус. А пък аз ще се погрижа Албан да пренасочи вниманието си към освобождаването на лагерите — по правилния начин, препоръчан от теб в твоя доклад. Нали през цялото време преследваш точно това? Нали затова му предаде цялата тази информация? Уверен съм, че не е било с цел да позволиш на Медоус да я обърне срещу теб.

Можеш да го откриеш. — Желанието взимаше контрол над по-студената, по-тихата и рационална част от мозъка ми. — Ще го видиш отново. Ще се погрижиш този път да се прибере у дома. И ще помогнеш на всички деца. На всички.

— Ако се съглася с това — започнах аз, — настоявам да ми гарантираш, че няма да бъда порицана, когато се върна след това малко приключение. И трябва да се закълнеш в тези условия, защото, ако нарушиш думата си, ще ти изтръгна всяка мисъл от главата, докато от теб не остане само капеща локва сополи. Ясна ли съм?

— А, така — зарадва се Коул. — Това е моето Съкровище. Ще видя дали не мога да те включа в следващата Операция на изток. Ще трябва обаче да проявиш креативност, за да се изплъзнеш на Закрилника, когото ще изпратят с вас, но съм сигурен, че ще успееш да се справиш с това предизвикателство. Адресът е Уест Бъкет Роуд 1222, Уилмингтън, Северна Каролина. Можеш ли да го запомниш? Започни оттам. Лий е създание, отдадено на привичките си, и ще се опита да стигне до дома, за да види дали доведеният ни баща не е оставил улика относно мястото, към което са се отправили.

Поех си дълбоко въздух. Тялото ми бе абсолютно спокойно, но вътре в мен всичко галопираше — сърцето ми, мислите ми, нервите ми.

— Можеш да се справиш с това — прошепна тихо Коул. — Убеден съм. Ще ти пазя гърба през цялото време.

— Нямам нужда от протекциите ти — отвърнах аз. — Но Джуд има.

— Върлината ли? Добре. Ще го наглеждам.

— Както и Вида и Нико.

— Вашето желание е заповед за мен — Коул ми се поклони леко на излизане извън кабинката. Затворих очи, опитвайки се да блокирам познатото кривване на усмивката му и начина, по който тя бе готова да взриви гръдния ми кош. — Бизнесът с вас е истинско удоволствие.

— Ей! — казах внезапно аз. Ако някой можеше да знае нещо, това определено беше друг дълбоко засекретен агент. — Чувал ли си за Операция, наречена Снеговалеж? И за агент на име Професора?

— За Снеговалеж знам само, че е проект, който се провеждаше в Джорджия. Защо? Искаш ли да проверя за какво става дума?

Повдигнах рамене.

— Само ако имаш време.

— За теб, Съкровище, имам цялото време на света. Довери ми се.

Все още си стоях в кабината, когато чух как вратата на съблекалнята се тресна, а водата продължаваше да се оттича по краката ми.

 

 

Минаха две дълги, мъчителни седмици, преди най-после да открия червената папка в шкафчето си. Усещах как дните изтичаха, пъплейки през внимателно подреденото ми ежедневие на тренировки, храна, тренировки, храна, спане. Стремях се да съм незабележима, но мислите ми препускаха. Страхувах се прекалено много да погледна когото и да било в лицето от ужас той или тя да не забележат вината или това, което планирах. Едва не се разревах — къде от облекчение, къде от паника, — когато най-после зърнах поставената върху малката ми купчина книги папка на отдел Операции.

Съблекалнята гъмжеше от спекулации, свързани с мен, един глас бързо преминаваше в друг. По време на урока ни за деня някой бе достатъчно смел или пък глупав да попита инструктор Джонсън какво са направили с тялото на Блейк и дали ще има някаква служба за него. Нико целият бе позеленял, но Джонсън бе отхвърлил въпроса с леко махване.

Водачът на Екип две — една Синя, чието име бе Ерика — шумно разгласяваше мнението си, че той все още е долу в Лазарета, където го изучават. Но някакво друго дете — Зелена, която се казваше Джилиан — настояваше, че ги е видяла как са пренесли чувал за трупове през Тунела преди няколко дни.

— Очевидно са го погребали — твърдеше тя.

Стоях край шкафчето си и четях папката зад прикритието на вратата. Чувах седящата на няколко метра от мен Вида, която се смееше шумно на нещо казано от един друг Син. Когато се обърнах, се постарах да извия врата си така, че да успея да надзърна в шкафчето й. Добре. Нищо друго, освен разхвърляна купчина ризи, които бе наблъскала вътре. Поне тя щеше да е тук, затова щях да кажа на Нико и на Джуд да я наглеждат и така никой нямаше да опита нищо, ако тя бе там — дори и Джарвин. Тази пчеличка жилеше сериозно.

Отворих папката отново и очите ми започнаха да подскачат бегло по редовете. Моля те, нека да е Източният бряг — помислих си. — Нека да е някъде на изток… Много по-лесно можех да стигна до Северна Каролина от Кънектикът, отколкото от Тексас или Северна Калифорния.

ОП №: 349022-А

ВНП: 15 дек., 13:00

Място: Бостън, МА

Масачузетс. Ставаше и оттам. Някои от влаковите линии все още вървяха.

Цел: Измъкване на д-р П. Т. Фишбърн, директор на Административния отдел на Факултет Генетика и комплексни заболявания в Харвардско училище за обществено здраве. Изваждане от строя на лабораторията.

Усетих как стомахът ми се сви — измъкване означаваше, че аз ще го разпитвам или в тайна квартира на Лигата някъде в Бостън, или, ако той не окажеше съдействие, щяхме да го заведем до най-близката в района база. Моята работа. Изваждане от строя пък означава изпържване, разрушение, сриване. Работата на тактическия екип.

Тактически екип: Бета Груп

Пси: Мандарина, Слънце

Закрилник: Да се доуточни.

— О! — прошепнах, докато сетивността напускаше напълно ръцете ми. — За бога, не!

Оставих папката в шкафчето си и го треснах, за да се затвори. Завързах мократа си коса отзад на хлабав кок и излязох, преди някой да успее да забележи. Беше три следобед. Ако Кейт не беше на среща, щеше да е най-вероятно в стаята си или пък в атриума.

Капка вода от косата ми падна на бузата ми и аз ядосано я изтрих, проправяйки си път през висящите пластмасови лентички, които на теория следваше да ни помагат, като изолират малкото топлина, която имахме в Щаба. Погледнах нагоре към ниските тавани, за да не ми се налага да срещам очите на поредната група агенти. Отстъпих встрани, за да им направя място да минат.

Косата отзад на врата ми подскачаше с всяка стъпка, която отекваше зад мен, и бе в абсолютен синхрон с моите.

Зад гърба ми имаше някого. Следваше ме още откакто бях излязла от помещението с шкафчетата.

Тежките стъпки и дрезгавите вдишвания ме караха да мисля, че е мъж. Погледнах нагоре, докато минавах край една от стоманените греди, но който и да ме следеше, го правеше от правилната дистанция. Не можех да видя отражението му, но го усещах зад мен. Долавях всеки грам отвращение към мен, което прорязваше влажния студ на коридора и се прилепваше към гръбначния ми стълб.

Не поглеждай — мислех си, докато стисках зъби. — Продължавай напред. — Там нямаше нищо. Просто умът ми отново ми играеше номерца, както често обичаше да прави. — Няма нищо. Няма никого!

Само че чувствах как кръжи зад мен и сякаш пръстите му се опитваха да изгладят настръхването на кожата ми. Вече не можех да спра внезапното забързване на сърдечния си ритъм. Знаех какво мога да сторя, както и че съм достатъчно тренирана, за да се преборя с когото и да било, но единственото, за което можех да мисля, бе обувката на Блейк Хауард, която висеше от бледите му, вкочанени пръсти в Лазарета.

Най-после открих двойната врата, която търсех, и се втурнах в атриума, почти останала без дъх.

Тъкмо отново оправяха кръглите маси и сгъваемите столове, връщайки пространството към обичайното му предназначение на стая за почивка. Тук-там виждах агенти, облечени в най-хубавите си пуловери на Лигата, които се развличаха, като играеха карти, гледаха новините на телевизионните екрани или пък играеха шах с остатъци от различни комплекти.

Кейт влезе през отсрещната двойна врата, придавайки елегантност на стаята с невероятно бляскавия си тъмносин костюм с пола. Русата й коса бе навита отзад в стегнат кок. Тя отнесено се блъсна в агент, седящ на близката маса, и промърмори тихо извинение. Не разбрах, че търси някого, докато очите й не се спряха на лицето ми.

— Ето те! — каза тя, придвижвайки се към мен по възможно най-добрия начин на високите си токчета. Отворих уста, но тя вдигна ръка, за да ме накара да млъкна. — Знам. Съжалявам. Направих всичко възможно, за да променя решението на Албан, но той настоя.

— Та той още няма шестнайсет! — възмутих се аз. — Не е готов. Нали знаеш това? Това е ясно за всички. Да не би да искаш да го превърнеш в следващия Блейк Хауард?

По-добре да я бях фраснала в лицето. Кейт се дръпна назад, а през обичайната й маска на спокойствие се процеди ужасен поглед.

— Борих се, за да не го включат, Руби. Бях отредила с теб да дойде Вида, но някой е убедил Албан, че Джуд трябва да бъде активиран по-рано. Трябва им Жълт за системата за сигурност, а Албан каза, че нямало смисъл да се вкарват хора от два различни екипа при такава проста Операция.

Успяхме да привлечем няколко блуждаещи погледа. Кейт хвана ръката ми и ме поведе към една празна маса, принуждавайки ме да седна.

— Трябвало е да си по-настоятелна — не отстъпвах аз.

Нашето малко Слънце не се представяше добре в ситуации под високо напрежение и имаше склонност да ходи да изследва светещи предмети, когато всъщност трябваше да охранява. Единственото нещо, което знаеше за ползването на огнестрелните оръжия, бе, че краят с дупката не бива да бъде насочен към лицето.

— След няколко седмици той ще стане на петнайсет — Кейт задържа ръката си върху моята. — Убедена съм… Сигурна съм, че всичко ще е наред. Това е прекрасна, проста Операция, която да му позволи да тества уменията си за пръв път.

— Мога да се справя и сама. Ако се налага да се повреди някакво електрическо оборудване, аз мога…

— Ръцете ми са вързани, Руби. Не мога постоянно да се противопоставям на Албан, защото той ще започне да ме вижда като проблем. А и… — Тя си пое дълбоко въздух, оправяйки по инерция първо косата си, а после и полата си. Когато проговори отново, гласът й звучеше по-сигурно, но вече не ме гледаше. — Единственото ми успокоение във всичко това е знанието, че поне ще е с теб и ти ще се грижиш за него. Нали ще се оправиш?

Кожата под високите й скули беше някак хлътнала, изглеждаше така, сякаш току-що се бе съвзела след прекарана болест. Наведох се напред и забелязах как гримът й като че ли се бе събрал в новите, фини линии около очите й. Очите й, които бяха като обрамчени от тъмни кръгове. Тя бе едва на двайсет и осем, а вече започваше да изглежда по-стара от майка ми, когато я напуснах.

Понякога усещах, че виждах истинската Кейт именно там… в паузите. Не бих характеризирала нашите взаимоотношения като добри, защото те се изграждаха въз основа на лъжа, която беше доста жестока при това. Тя можеше да каже нещо, което всъщност означаваше друго напълно различно. Но точно в този момент лицето й, предало се на тишината, ми разкри всичко. Видях борбата в бръчиците по него и знаех, че каквито и думи да последваха сега, те бяха повече за агентите наоколо, а не за мен.

— Трябва да замина на север — добави тя с равен глас. — Получих задача.

На север означаваше по улиците на Лос Анджелис. Най-вероятно имаше нещо общо с Федералната коалиция. Кейт вече беше старши агент и бе заслужила доверието им. Щом я пращаха там, най-вероятно трябваше да свърши нещо важно за Албан.

— Значи, няма ти да дойдеш с нас? — попитах аз.

Тя погледна зад мен и махна на някого, когото зърна там. Почувствах как нещо студено се стича надолу по врата ми, макар косата ми да бе вече почти суха.

— Ето те — каза Кейт. — Тъкмо щях да обясня на Руби, че ще е в добри ръце по време на Операцията. Нали ще се постараеш да наглеждаш момичето ми?

От първия ден, в който се запознахме, Роб не ме бе докосвал по свое желание. Както всички други, и той беше доста по-умен. Въпреки това погледнах ръцете му, които бяха отпуснати от двете страни на тялото му, а тъмните косъмчета се къдреха върху пръстите му. Гърлото ми се стегна.

— Не го ли правя винаги? — попита той с лек сподавен смях.

Кейт просто стоеше, а бледото й като луна лице блестеше под изкуствената светлина.

— До скоро, алигатор.

Това бе глупавото й, детинско стихче за довиждане, което тя винаги ползваше, когато тръгваше. Другите не се притесняваха да го довършват. Джуд бе измислил тази закачка за довиждане като нейна запазена марка. В този момент обаче проумях, че едва можех да изкарам думите на пресекулки.

— До след час, слънчоглед.

Веднага щом те си тръгнаха, видях Коул, който седеше в другия край на стаята с отворена книга върху масата пред него. По тъжния му поглед схванах, че е чул целия разговор.

Нали каза, че ще го защитиш? Нямаше ли поне един човек в Лигата, на когото да мога да се доверя? На тези хора не биваше да се разчита за нищо. Всичките им обещания прокървяваха в лъжи.

Коул поклати глава и сложи върху масата обърнатите си с дланите нагоре ръце. Това бе скромно, тихо извинение, но той поне ме разбираше. Поместването на тази единствена пионка на дъската бе достатъчно, за да промени цялата игра.