Александра Бракен
Неизчезваща (17)

Шестнайсета глава

Бяхме затворени достатъчно дълго. Малкото слънчева светлина, която бе имало, се бе просмукала в ранната зимна вечер. Достатъчно, че гладът да започне да се настанява в нас, а лекият ръмящ дъжд да се превърне в снежна вихрушка и накрая един разтревожен Джуд да напусне подслона на Бялата палатка, за да дойде да ни потърси.

Без каквото и да е електричество, което да захранва лампите на паркинга, бе почти невъзможно да видиш нещо друго, освен общите очертания на предметите или нечий силует. Престанах да търся приятелски настроено лице и отдадох цялото си внимание обратно на децата, които стояха в ъгъла на склада, на няколко десетки метра от мястото, на което бяхме заключени ние. Бях толкова погълната от ужасяващия разговор, който водеха за това как Нокс ликвидирал едно диво куче, че не видях Джуд, докато той не изникна в другия край на клетката.

— Руу! — шептеше той. — Руу!

Вида се обърна стремглаво и се опита да вземе пистолета, който не беше на мястото си.

— Как успя…?

— Боже мой! Боже мой! Божичкоо! Наложи се да мина покрай цялата сграда, за да стигна тук, без да бъда забелязан.

Хвърлих поглед през рамо към охраната ни, а после и към неговото блещукащо лице. Трябва да призная, че той все пак се сети да се наведе, така че аз и Вида да го закрием от полезрението на останалите деца.

— Какво стана? — Телената ограда се разтърси, когато той самият се притисна към нея. — Мислех си, че само ще поговорите с него, но вас ви нямаше толкова дълго. О, боже мой! Защо сте тук? Какво сте направили? Дунди бе…

— Джуд! — опитах се да го прекъсна. — Джуд!

— … и аз тогава му казах няма начин. Руу няма да позволи да се случи нищо лошо. Но Оливия започна да разказва за всякакви ужасии, които Нокс е сторил, а пък и не намерихме флашката в него, което значи, че тя е все още в якето…

— Джуд!

Той спря насред изречението.

— Какво?

— … трябва да отидеш и да питаш Оливия къде оставят якетата и нещата, които събират от новопостъпилите деца — казах му аз.

— Защо? — попита той. — Да се опитам да открия това на Лиъм ли?

Вида щракна с пръсти и го прекъсна. Хвърлих й признателен поглед.

— Не, не. Нямаме време да ги преглеждаме всичките, а пък може и някое друго дете да го е взело. Ще изчакаме Лиъм да е в състояние да ни разкаже какво се е случило. От теб искам да намериш якето, което аз носех — онова коженото, помниш ли го? Разговорникът е във вътрешния ляв джоб. Само това трябва да вземеш.

Той ме гледаше и очевидно не разбираше нищо.

— Разговорникът — повторих аз. Вида, притичвайки ми се на помощ, го смушка през оградата право между двете му нетрепващи очи. — Във вътрешния ляв джоб. Ще го вземеш ли?

— Ти… Ти искаш аз…

— Да! — изсъскахме и двете с Вида.

Той се поколеба за части от секундата, а после лицето му разцъфна в най-голямата и глуповата усмивка, която бях виждала от доста време насам.

— Добре, супер! — отвърна той. — Разбира се, че мога да направя това. Но дали ще ми се наложи да разбивам ключалка? Защото аз така и не успях да отворя онази врата в Щаба, когато инструктор Биглоу се опитваше да ме научи… Чакайте! — Джуд се взря в лицето на Вида, а после и в моето и готовността в погледа му започна да намалява успоредно с усмивката му. — Ама вие защо сте в клетка?

Много бързо, с възможно най-малко прекъсвания от страна на Джуд, му разказах какво се бе случило.

— Което означава, че в момента не можеш да отидеш. Ясно ли е? — попитах го аз. — Трябва да изчакаш до довечера, когато те ще проведат ритуала.

— Какво ще е то? — попита той. — Някакъв вид битка ли?

— Няма значение — казах му аз. — Можеш да се справиш. Просто е. Ние ще привлечем по-голямата част от вниманието, така че просто ще трябва да усетиш правилния момент, в който да се измъкнеш. След това ще трябва да се свържеш с Кейт и да я накараш да помоли Нико да издири място, което да нападнем за лекарствата, от които Дунди има нужда. Кажи им, че те са ни потребни веднага и че трябва да са наблизо. Ще запомниш ли това?

— Добре — Джуд направи стъпка назад, подскачайки на петите си. Лицето му се озари отново от бърза и нервна усмивка. — Ще се погрижа за всичко.

Ръката му инстинктивно отиде на мястото, на което обичайно стоеше издутината на компаса.

— Къде е той? — попитах аз стреснато.

— Взеха го. Когато ни доведоха тук. Няма страшно. Всичко е наред. Ще го открия. Вероятно е в онази стая.

— Добре ли са другите? — поинтересувах се аз. — Лиъм?

— Ъммм… — той се поколеба, хапейки устната си. — Не е добре. Дунди не казва нищо, но мисля, че е много притеснен. Каза, че ако не намерим лекарства, има голяма опасност той и другите деца да умрат. И аз му вярвам. Руу, зле е. Наистина е много зле.

Притиснах ръка към челото си, затворих очи и се постарах да поставя под контрол надигането на жлъчен сок в гърлото ми. Той ти бе на тепсия и ти не можа да го спреш. Сега Лиъм ще умре, а ти не можеш да направиш нищо. След всичко случило се Лиъм ще умре и ти ще си отговорна за това.

— Джуд — започнах аз. Промуших ръка през един от отворите на преплетения метал, пресегнах се за ризата му и отново го приближих. Той ме водеше с няколко сантиметра, но аз пък имах няколко години над неговите и доста повече опит, когато ставаше въпрос за незабележимо промъкване и изнизване. — Знам, че можеш да се справиш. Имам ти доверие. Но ако усетиш, че ще те хванат, прекрати Операцията! Чуваш ли ме? Ще измислим друг начин.

— Ясно ми е, Руу — каза той с глас, изпълнен с обещание. — Няма да те проваля.

Той се дръпна назад с вдигнат палец, което само ми доказа, че нямаше никаква идея колко сериозно в действителност бе положението. Издишах дълбоко, докато наблюдавах как вечерта го отвличаше в облак от бяло, а вихрещите се във въздуха снежни пътеки променяха курса си, за да го последват. Той се движеше бързо, с толкова необуздана енергия, че дори сякаш вятърът обръщаше посока, за да влезе в ритъм с него.

Знаех, че може да се справи. По време на тренировките проникването бе една от първите симулации, през които ни бяха превели. А и, честно казано, ужасяващата истина бе, че въпреки че това хлапе можеше да се промъква с успеха на двойка чинели, удрящи се в земята, той също така беше и типът човек, който определено няма да забележиш, че липсва. Не и сред множество хора. Или поне не веднага.

— Пет минути макс — предрече Вида, облягайки се на оградата край мен. — Точно толкова му давам, преди да хванат мършавия му задник и да го наритат.

— Тогава по-добре да изнесем добро шоу — казах аз, затваряйки очи срещу снега. — И да му дадем шанс за борба.

 

 

Те дойдоха за нас тихо. Изникнаха от нощния студ с ръце, лепкави като на духове.

— Престани — промърморих на Вида.

Децата, които ни бутаха напред, общо шест, разделени наравно на момичета и момчета и облечени в бяло, не обелваха и дума. Старият ленен чувал се нахлузи лесно на главата ми, но Вида не искаше да ги остави да приспят нито едно от сетивата й.

— Всичко е наред — придумвах я аз. — Просто стой с мен.

Усещах крайниците и ставите си тежки и схванати, а самото ходене изпращаше острие от болка през раменете и хълбоците ми. Направихме рязък завой назад в посока към склада. Долових как водата от паркинга пръска по върховете на тежките ми ботуши и направих гримаса. Много скоро щяхме да влезем. Поне щеше да е сухо.

Но металната врата така и не изскърца. Въобще не се отвори.

Умът на Вида явно се движеше по подобен път на разсъждения, тъй като я чух да казва Руби? веднъж. Излязла от устните й, думата достигна до мен като мънкане.

— Стой с мен — казах й отново, защото какво иначе можех да кажа? Всичко ще е наред?

Спомних си как като малка баща ми ме водеше на някои от спортните срещи в гимназията — най-вече футбол, но понякога и бейзбол. Той обичаше добрата игра — всяка игра — но това, което аз обичах най-много, бе просто да го наблюдавам. Да гледам как цялото му тяло се обръща, за да проследи пътя на невероятен пас, усмивката, която изникваше на лицето му, когато топката за бейзбол излиташе над далечната ограда. Татко знаеше скандиранията за всеки отбор наизуст.

Затова и разпознах звука, когато го чух — ръмженето на озверяла тълпа. Пулсиращият ритъм на пляскащи ръце, които накрая успяват да уеднаквят темпото си. Всичко това ме постави нащрек много преди димът от огъня да докосне ноздрите ми.

Спъвах се отново и отново, докато хлапетата ме бутаха напред, теглейки ме през рушащите се краища на паважа, зад които се озовавах на мека, поддаваща земя, а после пак на по-твърда. Солидна. Вълна от изгарящ въздух докосна ръцете ми, докато ме превеждаха покрай нещо, което ми се стори като стена от огън.

От гласовете на всички други просто не можех да чуя собствените си мисли. Стори ми се, че за секунда долових как Дунди изрева името ми, което бе подето и от по-мек момичешки глас. Руби, Руби, Руби, Руби… и нещо друго, разбира се.

Сбутаха ни направо сред малка купчина от тела и имах усещането, че всеки един се опитваше да ни изтласка, да ни попречи да се присъединим там.

В момента, в който махнаха маската от лицето ми, напълних дробовете си с горещ въздух и си наложих да се отърся от чувството, че през вените ми текат хиляди топлийки. Около мен имаше изобилие от лица — твърде много ококорени очи, напукани устни, белязани физиономии. Видът им, комбинираната миризма от техните непрани дрехи, немити тела и задушливостта на дима се превърнаха в нещо напълно различно… Завъртях врат във всички посоки, търсейки лицето на Дунди през протегнатите към нас ръце. Светлината от огъня блещукаше в тъмнината.

Накрая го открих, Оливия беше до него. Джуд, слава на господ, не се виждаше наоколо, нито пък се чуваше. Но вълната от успокоение, която ме заля при тази мисъл, издържа само до пристигането на ужаса, който се разпростря върху лицата им, устните и целите им тела, когато те се опитаха да преминат напред. Паниката, възникнала някъде отзад в мозъка ми, удави ушите ми с нещо, което звучеше почти като Бял шум.

Оливия бе сложила ръце около устата си и ни крещеше нещо. Мъртъв ми се стори, че бе думата.

Намирахме се в друга сграда — най-вероятно онази, която бях зърнала отстрани на склада. Част от покрива и стената, гледаща на изток, се бяха срутили, принуждавайки ни да влачим безчувствените си уморени тела през купчините паднал цимент и усукан метал. Това бе друга, по-малка версия на склада и както бе видно, сградата беше почти изгоряла. Стените и циментовите подове бяха голи, с изключение на черните сенки на децата, които се отразяваха върху тях. В самия център на стаята имаше голям ринг, заграден от метални варели, от чиито устни излизаха златисти пламъци, опитващи се да достигнат до децата в бяло, наблюдаващи отгоре.

Фабриката в Търмънд беше изградена по абсолютно същия начин, който подсигуряваше на тези от СОП възможността да инспектират как цялата сграда, пълна с изроди, си вършеше работата. Долният етаж там бе напълно отворен — точно като тукашния — и подреден подобно на този. Отгоре висяха две останали метални пътеки — всъщност нискостоящи наклонени покривни греди.

Там, горе, бе море от бяло. По средата му се беше позиционирал Нокс, разположен удобно на ръба на една от гредите. Майкъл седеше от дясната му страна и ни гледаше злобно, а покрай него имаше някаква кутийка с напитка. При вида на ухилените им лица ръката ми запулсира от болка. Притиснах я плътно към панталона си, а умът ми препускаше, докато ни избутваха с Вида към вътрешността на огнения ринг.

По дяволите! Наистина щеше да се наложи да се бием една с друга.

Погледнах към Вида и забелязах как съдира стария чувал, махайки го от главата си и захвърляйки го в най-близкия пламтящ варел. Вените по врата й бяха изпъкнали от яд и изглеждаше толкова близо до сълзите, колкото никога не я бях виждала. В този момент за пръв път действително усетих страх. Нуждаех се от Вида сега. Имах необходимост от острата й интуиция и отказа й да се предаде, дори и за секунда, в загубена битка.

— Стой с мен! — прошепнах отново.

Тя сви и стисна ръце край тялото си, все едно се опитваше по този начин да се успокои.

И тогава един глас се извиси над другите.

— Здравейте, дами — извика Нокс. — Държите ли се добре?

Рингът заемаше по-голямата част от сградата на наземния етаж, но имаше достатъчно място, за да могат децата отвън — онези, които не бяха в бяло — да се сбутат навътре, ако решеха. Вместо това те стояха настрана — дори и Дунди, чиито очертания едва разпознавах през булото на горещия, трептящ въздух, който се образуваше от горящите огньове.

— Мога да го докарам тук, долу — прошепна Вида. — Ще го хвана неподготвен и ще ти го сложа в ръцете.

Поклатих глава.

— Прекалено много оръжия. — При това всичките насочени към гърбовете ни. Както и прекалено много Сини. Налагаше се да изчакаме, докато се реши да слезе. Тогава щеше да ми падне. Усетих постоянното нарастване на яростта ми и се оставих да ме изпълни, да нахлуе в кръвта ми, да изгони всяка мисъл за милост. Чувствах се като хищник, готов да изпълзи от сенките и да разкрие истинското си лице.

— Правилата тук са прости — продължи Нокс. — Избутат ли те от ринга, губиш битката. Изпаднеш ли в нокаут, отново губиш и аз получавам право да правя каквото си пожелая с теб. Не може да има прояви на милост. Единственият път извън ринга е ако стоиш на краката си или ако се хвърлиш навън и изгориш. Ясно ли е? Ох, ама как можах да забравя? Тъй като сте вие, двете, променям собствените си правила. Без способности. Вие, момичета, ще се биете с юмруци, така че не се въздържайте.

С Вида си разменихме по един кос поглед. Не можех да разбера какво си мисли тя, но идеята, която се въртеше из черепа ми, беше да се сетя за най-бързия начин, по който тя да ме победи, без да изглежда лъжливо. Ако просто откажех да се бия, това щеше да означава, че сделката се разваля, но пък, да си призная честно, не бях особено въодушевена от факта Вида буквално да ме рита върху ринг, заобиколен от огън.

— Какво стана със сделката? — извиках аз. — Провизии срещу това да се присъединя към някоя от ловните дружинки?

Нокс се наежи, когато чу думата провизии. Но по-важното беше, че децата около него се наведоха напред. Трябваше да им припомня набързо какво им отказваше Водачът им.

— Божичко! — каза той. — Доста си досадна! Спечели и може и да си помисля по въпроса.

Минах няколко крачки назад и затворих очи. Колко ли силно трябваше да ме цапардоса тя, за да ме нокаутира с един удар?

— Доведете го! — Забелязвайки нашите реакции, Нокс се изхили. — Какво? Ама вие вярно ли си мислехте, че ще се биете една срещу друга? Боже, колко забавно!

Вида се обърна обратно към мен и погледна към разрушения отвор на сградата. Аз не го сторих, но разбрах по изражението й, че каквото и да беше онова… не бе никак добро.

Отгоре се чу шепот, заглушен набързо от съвсем нови звуци. Стон, продължителното слабо мъркане на нещо тежко, което биваше влачено по земята.

По гърба ми се стече капка пот, породена от грухтящото усилие, гърления вик и дрънченето на онова, което можеха да са единствено окови.

Умът е странно нещо, а моят беше дори още по-странен от на другите. Той бе строго избирателен спрямо онова, което щеше да запомни, и далеч по-придирчив относно това кои спомени щяха да се запазят ясни и остри като парчета стъкло. Именно те оставаха в теб и можеха да бъдат извадени отново наяве от самотен звук или миризма. Бях забравила толкова много от живота си, преди да ме вземат войниците, но да бях проклета, ако някога успеех да пропъдя дори един-единствен тъмен спомен от лагера.

Нямаше как да забравя разпределянето, теста, на който почти се провалих.

Нямаше как да забравя погледа на Сам, когато се изтрих от спомените й.

Нямаше как да забравя блясъка на черни пушки на лятното слънце или леко падащия сняг върху електрическата ограда.

Нямаше как да забравя дългата редица с опасни деца, оковани едно за друго, и с лица, скрити зад кожени намордници.

— Какво по… Какво, по дяволите? — пророни Вида, а ръката й се протегна, за да ме дръпне към себе си. Зад себе си.

Ето го и него. Бе блед като сутрешно небе. Носеше парцаливи остатъци от камуфлажни панталони и риза, която висеше от хлътналия му гръден кош. На пръв поглед си помислих, че трябва да е на моя възраст, но бе невъзможно да се каже със сигурност. Сега той изглеждаше съсухрен и мек, но начинът, по който панталоните му се държаха от някакво подобие на найлонова торбичка, нанизана през гайките на колана му, ме накара да си помисля, че някога е бил доста по-едър.

Нокс се бе погрижил да го издокара, увивайки го в катове от халати и вериги. През устата му бе завързана шарена кърпа, която бе стисната от жълти зъби. Единственото, което си мислех през цялото време, беше: Така ми се иска вместо устата да му бяха покрили очите.

Обрамчени с гурели и заобиколени от синини, очите му пронизваха сенките помежду ни. Бяха черни и бездънни. Той гледаше в нас. Право през нас. В нас.

Сега вече разбирах какво ми беше викала Оливия. Чувах как гласът й отеква високо и ясно в съзнанието ми.

Червен. Червен. Руби, Червен.