Александра Бракен
Неизчезваща (13)

Дванайсета глава

ЦЕЛТА ЗАБЕЛЯЗАНА КРАЙ НАШВИЛ // ВРАЖДЕБНО СИНЬО ПЛЕМЕ В ОКОЛНОСТИТЕ // ПОДХОДЕТЕ С ПОВИШЕНО ВНИМАНИЕ

— Тази информация не е отбелязана в мрежата на преследвачите — информира ни Дунди. Пръстът му почукваше по екрана на малък таблет, който му бях извадила от жабката, и се плъзгаше надолу-нагоре. — Макар че това не е изненадващо. През последните дни не можах да уловя интернет сигнал, за да сваля актуализация.

— За какво служи това? — попитах. Най-отгоре на цветния екран бе насиненото и намръщено лице на Лиъм. Предполагах, че снимката бе правена, когато е бил докаран в Каледония. До нея имаше списък със същата информация, до която бях успяла да си осигуря достъп и чрез мрежата на СОП. Единственото ново бе, че наградата за залавянето му се бе вдигнала до 200 000 долара, а последното съобщено наблюдение за него бе покрай Ричмънд, Вирджиния.

— Има директен достъп до мрежата на преследвачите — осведоми ме Дунди. — Получаваш едно от тези, след като се регистрираш и те одобрят от правителството. Информацията е строго пазена. От СОП нямат досег до нея, за да не се възползват и да ни крадат наградите.

Беше тъчскрийн и преминаването през различните списъци отдолу бе достатъчно лесно. Преследвач на име П. Евъртън беше последният, който го бе забелязал в Ричмънд. Той бе публикувал следната информация в профила на Лиъм: Стюърт кара червен камион Шеви с откраднати номера. Мишената е с дънки и черен суитшърт с качулка. Изгубих колата от поглед по време на преследване.

— Защо им е да споделят информация един с друг по този начин? — попитах аз. — Ако само един от всички ще вземе наградата?

— Защото, ако информацията се окаже добра, се издигаш в класацията. На всяко дете, особено при големите награди, към сумите в долари са отредени и точки, но можеш да заслужиш и точки, като даваш информация или пък подкрепяш агентите от отряда, които се опитват да открият някое дете — Дунди сви рамене. — Преследвачите в топ двайсет получават повече доставки от правителството, да не говорим за по-добра екипировка и по-лесен достъп до интернет. Само това вече е огромна разлика. Не мога да ви кажа колко нещастни деца са били открити, тъй като семействата им са били качили онлайн снимки или публикации. Предполагам, че и ПСИ така са успели да ме намерят първия път. Мама забравила, че била качила в някакъв уебсайт албум от нашата хижа горе в планината.

Кимнах и продължих да чета надолу списъка. Имаше само около хиляда активни профила на деца, много от които бяха без снимки. Тези, предположих аз, бяха щастливците, които са били добавени към онлайн регистъра на ОМИН от нищо неподозиращите си родители, очакващи новини и инструкции от правителството, но които бяха избегнали прибирането и откарването в лагер. Те или бяха попаднали на страхотно място за укриване, или бяха усъвършенствали изкуството на живота извън мрежата.

Продължавах надолу.

Дейл, Андреа. Дейл, Джордж Райън. Дейли, Джейкъб Маркъс.

Дейли, Руби.

От снимката ме гледаше десетгодишното ми аз. Очите ми бяха широко отворени, а над тях се открояваше бъркотия от мокра тъмна коса. Вярно — помислих си. — В деня, в който ни докараха, беше валяло.

— Какво, по дяволите…? — задържах я, за да може да я види. — Четиристотин хиляди долара като награда?

— Моля? А, това ли. — Дунди сграбчи таблета от ръцете ми и добави мрачно: — Честито! Вече официално си от големите риби.

— Това е… Аз просто… Защо?

— Наистина ли настояваш аз да ти обясня? — въздъхна той. — Избягала си от Търмънд с помощта на Лигата и си… о, между другото, Оранжева.

— Какви са тези данни? — попитах аз. — Никога не съм била в Мейн или Джорджия.

Той ми задържа екрана, за да видя.

— Я погледни по-добре.

Забелязана край Мариета, Джорджия. Пътува на изток.

Дж. Листър

Поне пет от тях бяха от Дж. Листър, иначе известен като тийнейджъра от шофьорската седалка до мен.

— Щях да напиша и други, но биваш наказван за разпространение на спам в мрежата с неверни данни. Когато мога, правя това за теб и Лий, за да заблудя сериозните преследвачи.

— А за Зу?

— Същото — отвърна той. — Но не чак толкова много. Не изглежда много добре, когато актуализираш информацията за едни и същи деца и не мислиш за разстояния и всякакви подобни неща. Не мога да публикувам, че съм те видял в Мейн, а след две минути, че съм видял нея в Калифорния. За нея съм си изградил една история. Що се отнася до преследвачите, те си мислят, че тя е някъде във Флорида.

— Смяташ ли, че тя и останалите са успели да стигнат до Калифорния? — попитах аз. — В мрежата на Специален отряд Пси, до която Лигата има достъп, нямаше никакви актуализации. Проверявах я миналата седмица. Все още нямаше нищо.

— Аз… — Дунди прочисти гърлото си. — Иска ми се да мисля, че е успяла. След като намерим Лий, просто ще трябва да отидем и сами да проверим.

Другите попадаха в полезрението ни през предния прозорец. Вида се опитваше да демонтира палатката, като бе решила да я млати до пълно подчинение. Джуд просто се бе проснал по гръб върху една тревиста ивица земя, а компасът бе върху гърдите му. Беше студено, но за първи път от много дни бе изгряло и слънце. Той гледаше небето с някакво изумено удивление.

— Какво мислиш, че наблюдава? — попита Дунди, навеждайки се над волана, за да проследи погледа на Джуд нагоре. — Това дете психически… добре ли е?

— Според мен умът му е на около десет хиляди километра оттук и репетира историята за това героично приключение — успокоих го аз. — Но да. Той е сладко хлапе. Хиперактивен е. Няма никакво желание да приеме реалността, но пък е мил.

— Щом казваш — промърмори Дунди.

Вида издаде приглушен вик, докато изкореняваше един от коловете, държащи палатката на място. Тя се протегна надолу и сви цялата рамка на една страна, след което я срита с крак за по-сигурно.

— Защо само аз работя тук? — извика тя. — Ехоооооо?!

Дунди вече излизаше с бясна скорост през вратата си, преди въобще да съм посегнала към моята.

— Дали би могла да не съсипваш палатката ми, некомпетентна и неблагодарна клетнице? — измуча той.

— Аз ли съм некомпетентна? — гласът на Вида пресипна. — Кой бе невероятният тъпанар, който изхвърли инструкциите?

Хвърлих бърз поглед, колкото да се уверя, че Вида не смяташе да прониже Дунди с кола, който държеше в ръка, и се пресегнах за таблета, който включих отново.

В продължение на две, три, четири секунди на агония единственото, което виждах, беше бавното въртене на един сив кръг, докато устройството се зареждаше. То се включи с кратък сигнал към началната страница. Излезе кратко меню, в което имаше: СПЕШНИ СЛУЧАИ, БАЗА ДАННИ и АКТУАЛИЗАЦИИ. Над него се мъдреше дигиталната карта на Съединените щати — такава, каквато сякаш би могла да бъде ползвана от човек като навигация.

На мен не ми трябваше за това.

Стомахът ми се бе свил в стегнат от тревожност юмрук, но пръстите ми бяха спокойни, докато пишех името.

Грей, Кланси.

И тогава… болката бе освободена с едно-единствено вдишване.

Няма открити записи.

До Нашвил имаше още четири часа път. Двамата с Дунди си поделихме шофирането. Да го виждам зад волана вместо на седалката зад мен, бе достатъчно странно, но отпуснатата му уверена поза го правеше да изглежда като друг човек. Насилвах се да се приспособя, стараейки се да се примиря с факта, че този Дунди не бе онзи, който ми бе отнет. А и как можеше да е след всичко случило се?

Като изключим реакциите му на заяжданията и обидите на Вида, той беше доста по-спокоен — поне външно. От време на време го поглеждах и зървах сянка да преминава през острите черти на лицето му. Сподели ми, си помислях в този момент, но буреносните облаци преминаваха, излющвайки се, за да потопят пътя в блестяща слънчева светлина, и той отново заприличваше на себе си. Поне докато стана време за ядене.

В миналото Дунди винаги беше недоволствал и ругал срещу самата идея да се спира и един от нас да отива и да купува храна от магазин или ресторант. Лиъм все бе този, който ходеше да пазарува, а протестните речи на Дунди го следваха като заядлива сянка.

— О, стига! Всичко ще бъде наред — каза той, когато настоя да спре на паркинга на ресторанта, при положение че на него вече имаше неколцина души, които кръжаха в различни посоки.

Беше видно, че използваше самоличността си на преследвач като брониран щит, който издигаше пред всеки, погледнал го втори път. Част от мен се чудеше дали бе прекалено свикнал да играе тази роля, или пък нещо в него наистина се бе променило.

Ние, останалите, чакахме свлечени възможно най-надолу в седалките си, докато Дунди най-спокойно отиде до тоалетна, после разгледа автоматите за храна и накрая просто постоя да подиша чист есенен въздух.

— Ти нали каза, че това хлапе е умно? — изсъска Вида.

— Такъв е — наблюдавах го над извивката на таблото.

— Тогава е невероятно примитивен — изстреля тя обратно. — Или пък се опитва да направи така, че да ни хванат.

Не, не беше това. Дунди може и да беше много неща, но не бе достатъчно злонамерен, за да се опита да изгони някого, който има нужда от него.

О, така ли? — появи се едно слабо гласче някъде отзад в ума ми. — А не се ли опита да направи точно това с теб?

Той разтърси глава, когато се качи обратно във вана и хвърли в скута ми улова си от чипсове и сладки неща. Погледна ме бегло, а после се извърна отново и се взря по-настоятелно в мен.

— Какво правиш?

Устните ми се разтвориха от изненада.

— А ти какво мислиш? Всеки от тези хора може да ни предаде!

Веждите на Дунди се сключиха и той като че ли най-после разбра. Надзърна и към другите, които все още бяха свити долу отзад. Джуд беше прегърнал коленете си с ръце, заровен в образувалото се пространство между металната решетка и седалката му.

— Да — отбеляза Вида, без да се обръща към никого от нас. — Просто пълен идиот.

— Всичко е наред — каза Джуд с престорена веселост. — Никой няма да ни издаде. И без това не приличат на агенти или на преследвачи.

Преследвачите нямаха определен имидж и Дунди бе доказателство за това. Може и да се беше облякъл като тях, но не беше един от тях. Не притежаваше онази характерна студенина, която сякаш струеше от другите. Реакцията му сега, както и начинът, по който вкара ключа в механизма за запалване, ме накараха да се зачудя дали до момента въобще бе усещал колко безотговорен беше.

Истинските проблеми започнаха, когато достигнахме до покрайнините на Нашвил, установената от Националната гвардия блокада и няколкото дузини нейни най-добри служители, които бяха изпратени да патрулират.

— Градът затворен — Джуд прочете на глас написана със спрей табела, покрай която прелетяхме. Имаше няколко такива — една след друга. — „Зона на наводнение.“ „Бавно.“ „Градът затворен.“ „Обърнете назад.“ „Вход само за Националната гвардия.“ „Градът затворен.“ — Гласът на Джуд ставаше все по-тих след всяко ново прочитане, но ванът увеличи скорост. Импровизираният пункт се появи като тъмна, размазана линия на хоризонта на хлъзгавия от сняг път и постепенно придоби образ — бодлива плетеница от кабели и ограда.

— Намали! — казах на Дунди. — Спри се малко! — Той пренебрегна и двете молби.

Вида вдигна поглед от съобщението, което пишеше на Кейт в Разговорника.

— А, да. Кейт каза, че градът е блокиран още от лятото. Някаква река го наводнила и част от хората започнали бунтове, тъй като не получили никаква помощ.

Въздъхнах и притиснах лице с ръце.

— Тази информация можеше да ни е много полезна преди двайсет минути. — Още когато спорехме за това как е най-добре да проникнем в града.

Вида сви рамене.

— Ъъъъъ… — започна Джуд с долавяща се паника в гласа. — Един войник идва към нас. При това се приближава ужасяващо бързо.

Прав беше. Някакъв представител на Националната гвардия се бе дръпнал от телената ограда и мръсножълтите варели, които използваха, за да блокират движението ни надолу по пътя. Той тичаше, а пистолетът и припасите му подскачаха с всяка нова стъпка. Сякаш гръбнакът ми бе пронизан с острие от студена паника.

Гвардеецът спря, а ръката му се плъзна до пистолета отстрани.

В този момент Дунди попита:

— Всички ли сте с колани?

— Шегуваш се… — започнах аз. Нямаше начин. Не би го направил. Никога.

Вида най-после вдигна очи от Разговорника.

Джуд изскимтя, когато колата се наклони напред. Дунди бе натиснал педала до края.

Аз се пресегнах и извъртях волана, принуждавайки колата да завие рязко наляво. Дунди се опита да ме избута, но аз продължих да завивам с колата, избягвайки на косъм войника, който бе излязъл да ни посрещне. Той веднага отпусна газта, но вече пътувахме в правилната посока — надалеч от оградата, войниците и опасността. Вида блъсна с длан по решетката и под нейно влияние педалът за газта отново се натисна до дупка, блокиран от мръсната стелка на вана. Дунди се опита да напомпа спирачките и колата сякаш изпищя в знак на протест.

Щом блокадата най-сетне остана само малко премигване в огледалото за обратно виждане, Вида вдигна ръката си и кракът на Дунди натисна спирачката. Коланите на колата блокираха телата ни.

— Аз… — започнах, когато най-после възстанових дишането си. — Защо… Ти…

— По дяволите! — възкликна Дунди и удари с ръка по волана. Не звучеше като себе си. И преди ми беше викал безброй пъти, но това бе… В действителност усетих как се смалявам. — Как посмя да сториш това! Как смееш?

— Ако ще се карате, може ли да го правите навън? — попита Вида. — Достатъчно ме боли главата и без да слушам как мама и татко са се хванали за гушите.

Аз нямах проблем. Махнах си колана, като не обърнах внимание на ръмженето на Дунди, докато той вършеше същото.

— Какво? — попита той, след като заобиколи и ме пресрещна пред вана. Ботушите му пореха снега, който се бе захванал за тъмната повърхност на пътя. Дъхът му бе горещ от гняв, стелеше се бял и лепкав към парещите ми бузи.

— Какво беше това? — обърнах се към него аз. — Ти наистина ли щеше да минеш със сила?

Начинът, по който вдигна рамене, все едно това нямаше значение и не бе нищо особено, направо ме побърка.

— Не мога да повярвам! — казах аз. — Събуди се! Събуди се! Това като че ли въобще не си ти!

— Нямаше да се налага да го правя, ако не ми беше натресла тези тъпи хлапета. Щях да им покажа разни документи и щяхме да влезем — той прекара ръка през тъмната си коса. — И знаеш ли какво? Дори и да бях минал така, те въобще нямаше да могат да ни хванат. Да си припомним, не бяхте ли вие с Лий тези, които винаги обяснявахте как, за да оцелеем, следва да поемаме рискове?

— Ама ти… — едва успявах да изкарвам думите. — Ти сериозно ли говориш? Рискове? Къде ти е главата? Та ти си толкова по-умен от това!

Имаше ли значение, че аз виках, а той се стараеше максимално да ме смачка, гледайки ме отвисоко? Имаше ли значение, че останалите двама ни наблюдаваха през прозореца?

— Добре. Да кажем, че бяхме минали през блокадата и дори бяхме проникнали километри навътре. Ами ако те бяха успели да ти запишат номера и го бяха съобщили? Ами ако нагоре по пътя имаше друг пост и те бяха подготвени за нас и ни чакаха? Какво щеше да предприемеш? Само ти имаш документи. Ти щеше да се оправиш, но ако бяха взели мен? Или пък Джуд или Вида? Щеше ли да можеш да живееш с това?

— Ами Лиъм? — извика той. — Нали помниш онзи, чийто мозък си изпържила. Онзи, който е изгубен или мъртъв, или близо до тях, защото ти си решила да се позабавляваш с него. Помниш ли го?

Всеки сантиметър от кожата ми се усещаше като клоните на дърветата над нас — съблечен, гол и обвит със скреж.

— Ти ме обвиняваш.

— Че кого друг да обвинявам — извика той. — Грешката е твоя, по дяволите! И сега ми се държиш така? Все едно тези деца са по-важни за теб от нас самите. Да, наложи ми се да направя някои промени. И какво от това? Аз си бях много добре, докато бях господар на собствените си решения. А ти се отнасяш с мен така, сякаш все още кървя в ръцете ти. Само че аз се чувствам прекрасно! Даже съм по-добре от прекрасно! Ти си тази, която греши! Ти си…

Дори не бях чула кога се е отворила вратата. Но Вида изведнъж застана до мен с рамо, долепено до моето.

— Стой! Назад! — Долових как ръката й се уви около китката ми. — Не ни искаш с теб, клоун? Супер. Изчезваме.

Лицето на Джуд бе побеляло, когато дотича изотзад, държейки в ръцете си малкото ни принадлежности.

— Готов съм — обяви той, без гласът му да издаде страха, който виждах в очите му. — Да тръгваме!

Взех коженото яке, което Джуд ми подаде, а мозъкът ми се опитваше да навакса случващото се. Пръстите на Дунди хванаха джоба и го стиснаха здраво.

— Какво правите?

— Мисля си… — Усещах цялото си лице като вцепенено. Май това не бе добра идея.

Не — крещеше мозъкът ми. — Не! Не! Не!

— Руби — каза той шокиран. — Кажи ми, че не… Руби!

— Ти смяташ, че сме безполезни? Искаш да докажеш колко си смел? — изкрещя му Вида. — Продължавай, докато не те убият. Ще видим кой първи ще намери Стюарт!

Тя прокара ръка през моята и започна да ме тегли надолу по лекия наклон на магистралното платно. Надолу към разкриващата се пред нас гора, обляна в пръски сняг. Бе голяма, тъмна и прекрасна. Не виждах нито началото й, нито края.

— Тъпак! — мърмореше си тя. — Да го прокълне господ дано! Мразя и тъпото му лице, и тъпото му каране. Ще ми се държи, като че ли ние сме тъпи като галош. Нещастник!

Джуд подтичваше, за да се движи в крак с нашето темпо. Около лицето ми плющяха клони, които забиваха нокти в косата ми. Проблясъците на слънцето през върховете на дърветата бяха заблуждаващи, в един момент бяха ослепително червени, а в следващия — оранжеви. Единственото, което ми идваше наум, бе пожар. И единственото, което виждах, беше лицето на Дунди до моето, докато се държахме един за друг под кея в Ийст Ривър, а светът над нас гореше.

Усетих как една ръка ме докосва по долната част на гърба и вече просто не можех да продължа. Краката ми се подгънаха и едва успях да се подпра на някакво дърво, преди да се строполя напълно.

Какво правиш? — помислих си. — Та това е Дунди. Той все още е Дунди.

В продължение на няколко минути на агония не чувах нищо друго, освен собственото си насечено дишане. Чувствах се зле физически, все едно всеки момент щях да изкарам всичко от стомашната си кухина.

Това е Дунди. Който говори неща, за които после постоянно съжалява, дори и да са били истина. Който винаги се поддава на гнева си — особено когато е уплашен. А ти го остави. И си тръгна. Това бе Дунди, а ти го изостави.

Долових как нечия ръка дръпна моята. Джуд стоеше до мен, а якето му шумолеше.

— Смятам, че и двамата сгрешихте — каза тихо той. — Той не те вини за това, което в крайна сметка се е случило с Лиъм. Вини себе си. Държи се по този начин, защото е стигнал до момента, в който е готов да стори каквото и да е, само и само да оправи нещата.

— Но защо вярва, че каквото и да било от това е негова грешка? — попитах аз.

— Това момче е непредвидимо! — каза Вида, поглеждайки зад рамо. — Оцелял е, след като е бил прострелян. Част от него вероятно допуска, че е непобедим и че колкото и смахнати грешки да направи, пак ще оцелее. Има и други начини за придвижване, но той е избрал да тича със скапаните вълци. Ако не е отчаян и ако не се мрази, то, значи, наистина е невероятен идиот.

— Вие не го познавате — започнах аз.

— Не — каза Джуд внимателно, — но познаваме теб.

— И ако си мислиш, че ти нямаше абсолютно същото поведение през изминалите шест месеца, тогава и ти си пълна кретенка. — Вида ме обърна в посока обратно към пътя и ме побутна силно. — Иди го вземи. Ако не се върнеш до пет минути, ще продължим сами търсенето си на Стюарт. Нали каза, че никой не те бил питал дали искаш да се присъединиш към Лигата? Ами… честито! Сега получаваш този шанс. Ела с нас или недей. Аз съм повече от способна да се справя с тази Операция и без твоите сълзливи истории, които до момента само ни бавят.

Разбрах изреченото пределно ясно.

— Ей сега се връщам — казах им аз. — Веднага. Заклевам се.

Направих една неуверена крачка, задържайки погледа си върху шахматните ни стъпки в снега. Очите ми останаха фокусирани надолу и напред, защото ме болеше от мисълта, че ме наблюдават как тръгвам.

Не можех да ги оставя. Никой от тях. Нито Вида, която бе прекалено и непоправимо твърдоглава. Нито Джуд, който не бе способен да търпи тишината или тъмнината. Нито Дунди — не и след всичко.

Ванът все още беше там, паркиран накриво на банкета на пътя. Той бе в шофьорското място и се беше навел над волана. Минах зад задницата на колата, като проверих и в двете посоки на пътя, за да съм сигурна, че никой не ни следи, след което се загърнах по-плътно с якето на Лиъм… сякаш за подкрепа.

Той не ме видя. Раменете му се тресяха, но не бях сигурна дали просто дишаше тежко, или действително плачеше. Почуках по стъклото. И Дунди — моят Дунди — почти подскочи от ужас в шофьорската седалка.

Съжалявам, оформих думите през стъклото.

Наистина бе плакал. Докато ми отваряше вратата, нещо вътре в мен се сви — остро и твърдо.

— Изкара ми ангелите! — извика той. — Знаеш ли колко е лесно да паднеш и да си счупиш глезена, когато ходиш без посока? Или в замръзнала река? Знаеш ли какво става, когато получиш хипотермия?

Наведох се към него и обвих раменете му с ръце.

— Аз съм… Искам да кажа… — започна той. Усетих как ръцете му се стягат около якето на Лиъм в опит да ме задържат там. — Аз не съм същият човек. Не съм и го знам. Не съм в мир с този, в когото се превърнах, или с това, което се наложи да извърша, но и не искам никога повече да се разделяме! Не го прави! Недей да изчезваш! Ако си ми ядосана, просто ме удари! Само не си мисли, че не искам да съм с теб. Винаги ще искам да съм край теб.

Прегърнах го още по-силно и допрях лице в рамото му.

— И ти си различна — каза той. — Вече всичко е различно. И аз бих искал да се върнем обратно във времето, когато бяхме в онзи скапан миниван… Господи, ще кажеш ли нещо?

— Недей — помолих го аз, — не наричай Черната Бети скапана.

Не знам дали се смееше, или плачеше отново, но и двамата се тресяхме от силата на емоциите му.

— Липсва ми — каза той. — Толкова много ми липсва. Знам, че е глупаво, но просто… толкова ме е страх…

— Той не е мъртъв — прекъснах го аз. — Не е. Не може да бъде.

Дунди бавно се издърпа назад и повдигна очилата си, за да избърше очите си с ръка.

— Нямах това предвид. Страхувам се какво ще каже, когато разбере за… това. — Той отново положи ръце върху волана. — Всичко това.

— Вероятно ще измисли някаква тъпа смешка по твой адрес — успокоих го. — И ще ти даде поредния глупав прякор.

— Не — настояваше той, очевидно борейки се със себе си. — Той ще знае…

Изведнъж се почувствах напълно неподвижна. Няма друг начин, по който да опиша ужаса, който ме налази, когато Дунди се извърна от мен.

— Преди ви разказах за всички документи, които следва да се попълнят, за да се регистрираш като преследвач — започна той. — Но… това е само половината.

— Половината? — повторих аз.

Той кимна. Изглеждаше много нещастен.

— За да се докажеш, трябва да предадеш дете. Няма друг начин, по който името ти да попадне в класирането. Не можеш да излъжеш системата. Повярвай ми! Пробвах.

Дотрябва ми неизмеримо количество време, за да разбера това, което се опитваше да ми каже. С всяка изминала секунда лицето му ставаше все по-прозрачно. Мислите и страховете му преминаваха, без да може да ги контролира.

— Кой? — попитах аз накрая.

— Някакво Зелено дете, което открих в Ню Йорк — Дунди преглътна тежко. — Той беше… Очевидно няколко години бе живял трудно. Личеше си по външния му вид. Като преследван от духове, нали знаеш? Гладен. Беше толкова мършав. Забелязах го само защото се опита да счупи автомат за храна в един от онези молове. Беше по средата на деня, имаше тълпа от хора, които го наблюдаваха и се страхуваха да се доближат до него.

— Какво се случи?

— Той… Не знам. Не оказа особена съпротива — промълви Дунди, а гласът му бе пресипнал от емоции. — Просто ме гледаше и аз видях, че се е предал. А и по това време си мислех, че в лагера поне ще има храна. Ще има легло. Той бе Зелен. Щяха да се грижат за него нормално, ако не се набиваше на очи.

— Наложило ти се е. — Какво друго можех да отвърна на това? — Това е бил единственият възможен начин.

— Така ли ще трябва да го обясня на Лий? О, съжалявам. Твоят живот бе по-важен от неговия. Той няма да ме разбере. — Дунди прочисти гърлото си. — Истината е, че бях готов да направя и нещо още по-лошо. Решен бях на всичко, за да ви открия. Това ме плаши. Имам чувството, че ако до мен няма някого, който да ме спре, дори не знам на какво съм способен.

Това беше чувство, което познавах добре. Усещането за свободно падане в тъмна пропаст, без да знаеш след колко време ще удариш дъното… и дали такова въобще съществува.

— Това няма да има значение — отвърнах му аз. — В края на краищата, след като открием Лиъм и вземем информацията, смятам да срина всеки един от тези лагери със земята.

Той изглеждаше така несигурен в това, че сърцето ми се скъса.

— Налага се. Нали ще си край мен в тези моменти? — прошепнах аз.

След миг той кимна.

— Добре — прочисти гърлото си отново, стараейки се да възвърне обичайния си груб тон. — Къде отидоха другите?

— Чакат ни.

— Ще ходим ли тогава? — попита той. — Ще се наложи да се пробвам да скрия колата.

Погледнах го объркана за момент. И изведнъж разбрах. Той те оставя ти да водиш.

— Да — потвърдих аз. — Мисля, че трябва да се опитаме да влезем в града пеша.

Дунди кимна и с това дискусията приключи. Поехме надолу по магистралата с колата, докато не открихме малък второстепенен път. След като прикрихме вана, колкото бе възможно под дърветата, се отправихме към гората.

— От доста време не съм правил това — каза Дунди, прехвърляйки раницата, която бяхме успели да напълним с припаси и с един от двайсет и петте милиона комплекти за първа помощ, който той бе настоял да вземем. Усмихваше ми едва-едва, но все пак го забелязах.

— Ще ми се да мога да кажа същото — отвърнах аз, полагайки ръка на рамото му, за да се стабилизирам, докато прехвърлях крака над едно паднало дърво.

— Та къде каза, че са?

Дори не бях осъзнала, че сме се озовали в същото малко сечище, в което бях с останалите, докато не видях удивителния брой разбъркани стъпки, разхвърляни из калта и дървесината. Значи, бяха удържали на думата си, бяха се отделили от нас и сега щеше да се наложи да ги догонваме.

Погледнах към Дунди, за да му обясня нещата, но установих, че очите му са се забили надолу в снега, а веждите му са се сключили.

Тук имаше повече от три чифта стъпки. Съзнанието ми бе регистрирало нещата само веднъж и бе отчело, че Джуд очевидно се бе разхождал наоколо по обичайния си начин или че Вида бе обикаляла неспокойно около сечището. Но стъпките бяха прекалено много за нещо подобно.

И тогава внезапно си представих това, което се бе случило. Спираловиден кръг от стъпки, в който Вида се бе опитала да се бие, завършващ в откритото парче земя, където тя очевидно бе паднала. От другата страна на пътя — счупени клони, натръшкани по земята. Направих още една крачка напред, продължавайки по следата, докато краката ми не стигнаха до няколко пръски пламтяща ярка кръв върху топящо се парче сняг.

Не. Вятърът в ушите ми премина в ниско заплашително ръмжене. Те не бяха продължили напред.

Те бяха хванати.