Александра Бракен
Неизчезваща (14)

Тринайсета глава

Въобще не ми мина през главата, че Дунди може и да не успее да следва ритъма ми, докато тичах. Групата бе прочистила пътека през калта и купчините заприщващ пътя сняг, като я бе отъпкала с краката си до ниво, позволяващо преминаване. Поех дълбоко глътка от сухия въздух, опитвайки се да не обръщам внимание на снега, който падаше от ниските клони на дърветата и храстите, докато преминавах през тях. Панталонът и палтото ми бяха мокри, когато най-сетне се плъзнах и спрях. Нишката от следи, която дотогава бе видима и широка, изведнъж свърши пред ръба на един замръзнал поток.

Дунди пъхтеше тежко, когато се озова до мен, а ръка му беше притисната здраво към рамото. Обърнах се да взема раницата с припаси, която бе напълнил, но после размислих. Другата, която ми бе дал, също беше толкова тежка, а нямаше да успея да вървя през снега и с двете. Със сигурност поне нямаше да съм бърза.

— Сега какво? — задъхваше се той между вдишванията. — Тук ли са преминали?

— Не. Това не е възможно! — казах аз, клякайки да опипам леда. — Те са били поне десет. Няма начин всички да са преминали, без да са счупили леда.

Очите му се бяха втренчили в мен, докато се изправях.

— И можеш да кажеш това само от няколко следи?

— Не — отвърнах му. — Не знам колко точно са били. Десет или повече. Но Вида нямаше да се остави да я хванат, ако са били по-малко.

Дунди, изглежда, се съмняваше, но не отхвърли тази възможност.

Разходих се надолу по брега край потока, търсейки отделни следи — човешки или други. Не можеше просто да са изчезнали ей-така.

По дяволите — помислих си, прекарвайки пръсти през разпадналия се кок, в който бях хванала косата си. — По дяволите!

— Дали… — Дунди преглътна и премести раницата, за да я настани по-удобно на раменете си. — Мислиш ли, че са ги заловили войници? Може да са ги пратили след нас от поста.

Поклатих глава.

— Щяха да минат по пътя. И ние щяхме да ги забележим — или поне така допусках. — Може да са преследвачи?

Този път той бе онзи, който отхвърли предположението.

— Десет? И защо всичките ще са тук заедно, и то по средата на нищото.

— Тогава… — започнах аз.

Очите на Дунди се разшириха, когато усети какво ми бе дошло наум.

— Племето Сини, което търсим? — попита той. — Но защо са оказали съпротива?

Преборих се с първия пристъп на сълзи от паника. Боже! Джуд най-вероятно е бил ужасен.

— Те нямат идея как стоят нещата, нямат никакъв живот извън Лигата. Те… искам да кажа ние… сме обучени да се доверяваме само един на друг.

Беше чист късмет, че се обърнах обратно към потока точно в мига, в който го сторих, и че вятърът подръпна назад вечнозелените листа на дърветата от другата страна. В противен случай щях да пропусна сребристия отблясък на оръжие между клоните.

Хвърлих се върху Дунди и го запокитих с лице към земята при изстрела на първия куршум. Долових как нещо мощно изтегли раницата ми и се обърнах встрани към малката експлозия от сняг и мръсни листа, където куршумът разсече земята край нас.

Изстрелите издаваха пронизителен шум, докато прерязваха въздуха, следвайки пътя ни. Съумях да издърпам двама ни на сигурно в укритието на участъка с дървета.

— Дръж главата си долу! — прошепнах на Дунди и само дето не го натиках зад плътното прибежище на едно дърво. Пистолетът, който преди това бях взела от жабката, бе топъл на пипане, когато го извадих от колана на панталоните си. Стрелях веднъж към тях, целейки се в мястото, на което си мислех, че бях видяла човек отвъд потока. Стрелбата от негова или нейна страна изведнъж секна.

Следобедният въздух помежду ни бе блед и неподвижен. В него обаче се долавяше нещо остро. Миришеше на сняг.

— Руби!

Някакво тъмно и неясно петно се стовари от дървото зад нас. Обърнах се, без да мисля, и нанесох удар с лакът, влагайки цялата си тежест. Докоснах се до нещо меко, издаващо разпознаваемо хрущене.

Чу се остър вик от болка, последван от тежко тупване. Ударът изпрати нагоре виещи се облаци от сняг. Обърнах се за Дунди, като се протегнах към него през бялата мъгла, но усетих как една ръка ме хвана за горната част на моята. Кожата бе бледа. Всяко кокалче от нея — разкъсано или краставо.

Направих крачка назад и повдигнах коляно, за да отхвърля следващия нападател, но битката завърши още преди да бе започнала. Почувствах студено острие, което се заби в гръбначния ми стълб, и послушно свалих ръце. Погледнах леко през рамо, за да потърся Дунди. Той бе покрит с кал, а лицето му бе мъртвешки бяло.

— Кой си ти? — попитах, обръщайки се внимателно, за да застана с лице към него и същевременно на разстояние от ножа.

— Кучи син! — изсъска той. Тембърът на гласа му бе достатъчен, за да ми разкрие реалната му възраст. Той бе колкото мен. Най-много една-две години по-голям.

Момчето, което бях цапардосала, се надигна от земята все още зашеметено, избърса носа си с ръкава на овехтялото си палто, оставяйки там дълга тъмночервена следа. Хлапето с ножа се дръпна назад, но не го свали.

Кървавият Нос протегна ръка. Аз сторих същото, преструвайки се, че ще му дам пистолета си. В последната секунда го изпуснах и хванах момчето за ръката, навлизайки в ума му. Тялото му потрепна под моя контрол. В спомените му видях проблясък от изплашеното лице на Джуд и това ми бе достатъчно.

— Какво направихте с тези деца? — изръмжах аз. — Момчето и момичето отпреди малко? Къде сте ги закарали?

Дунди ме гледаше с доста странен поглед, но успя да запази мълчание.

— Момчетата… — отвърна онзи с глас, променен от ужасяващия ъгъл, под който се намираше носът му. Лакътят ми болезнено простена в отговор. — Момчетата ги заведоха при Беглеца.

Ама… разбира се.

Това бяха първите думи, които ми дойдоха в ума и пробиха леда, обхванал ме внезапно на място. Разбира се. Системата на Кланси бе проработила така добре първия път — защо да не я изпробва отново? Ама, разбира се. Нямаше значение кои са децата. Трябваше просто те да се съгласят или пък да бъдат убедени чрез неговите способности да се противопоставят на президент Грей.

Разбира се.

Наложи се да пусна детето, тъй като в гората около нас се появиха четири други фигури, дошли да проверят какво се случва. Можех да контролирам един човек, но не бях Кланси. Повече от това не ми бе възможно, а всеки опит да се пробвам щеше да им разкрие единствения коз, който държах в момента. Направих крачка напред, показах им, че не съм въоръжена, и кимнах на Дунди да стори същото.

— Искаме да се срещнем с Беглеца — заявих аз. — Няма да причиняваме проблеми.

— Вярно ли? — попита един от тях и надзърна надолу към зашеметеното дете в краката ми. — Майкъл, ти чу ли това, или ударът, който си получил, ти е развинтил бурмичките?

Кървавият Нос Майкъл разклати глава в очевиден опит да изчисти съзнанието си. Рана в главата бе добро прикритие за онова, което бях извършила с него, но на малкото му мозъче му отнемаше толкова дълго да се възстанови, че започнах да се притеснявам дали другите момчета около нас нямаше да се усъмнят. Те явно не желаеха или не можеха да предприемат каквото и да е без неговото разрешение.

— Ще ги заведем — осведоми ги Майкъл. — По-бързо! Двама от вас да останат на пост. Ще изпратя някого за вас.

Този тук е Водач?!, помислих си. Всъщност не беше лишено от логика. Ако не друго, то поне размерът му всяваше страх.

Те бутнаха Дунди към мен и се запътихме обратно към потока. Обхванах кръста му с ръка, за да го задържа близо до мен. Онези взеха раниците ни и ги сложиха на раменете си.

— Хм… — промърмори Дунди. — Мамка му!

Отново бяхме на открито, близо до замръзналия поток… и най-важното — в обсега на стрелеца върху дървото.

Усещах по себе си ръце, които ме претърсваха и проверяваха вътрешността на ботушите ми. Опитах се да не реагирам, когато взеха швейцарското ми ножче. Смразяващият въздух хапеше лицето ми, но мисълта за това какво щяха да открият в джобовете на Дунди направо ме вледеняваше.

Той вероятно бе прочел въпроса върху лицето ми, защото едва доловимо поклати глава. Детето, което го претърсваше, намери само ножа му и цял джоб пълен с обвивки на бонбони. Бе проявил достатъчно съобразителност да изхвърли в гората по време на нападението картата си на преследвач или пък я бе оставил в колата. Слава на господ!

Обърнах се да погледна отвъд реката, пропускайки на косъм ритащите крака на Дунди, когато той бе отлепен от земята и дръпнат встрани от мен.

Той увисна във въздуха за половин секунда, която бе нужна на детето с протегнатата ръка да го вдигне само благодарение на способностите си и да го прехвърли на отсрещния бряг.

Почувствах топлото подръпване в стомашната си кухина и разпознах усещането. Нямах дори шанс да протестирам, преди също да бъда издигната нагоре и прехвърлена през потока. Приземиха ме върху Дунди с абсолютна и пълна липса на милост.

Останалите деца се заляха от смях и се пренесоха едно друго над замръзналия поток, действайки с нежността на успокояващ бриз. Като изключим това, те не говореха, нито пък ни предложиха обяснение или потвърждение за мястото, на което ни водеха. Двама останаха отзад, за да заличат следите ни в меката бяла пудра.

Вървяхме мълчаливо. Започна да пада сняг, който се заплиташе в косата и миглите ми. Студът проникваше през кожата на якето на Лиъм. Дунди се напрегна и заразтрива разсеяно раненото си рамо. Срещнах погледа му и забелязах тревогата си, оглеждаща се в неговите тъмни очи.

— Не мога да повярвам — промърмори той. — Отново.

— Аз ще се погрижа за него — казах тихо, провирайки ръка през неговата.

— Да. Нали се справи толкова добре последния път?

— Ей! — Майкъл насочи сребристия си пистолет. — Я да млъквате!

Вече ходехме толкова дълго, че започнах да се чудя дали някога ще стигнем до лагера, или там, където планираха да ни заведат. Не се сетих, че всъщност сме поели към Нашвил, докато не забелязах голямата река.

Веднага разбрах защо бяха затворили града. Макар реката да бе излязла от устието си преди месеци, повечето от водата все още не бе замръзнала и не се бе върнала към обичайните си нива. Краищата й бяха набъбнали и давеха близкия пейзаж. Реката бе чудовище, което растеше с всяка крачка, приближаваща ни по-близо до нея. Накрая тя остана единственото препятствие между нас и появилия се бял склад отсреща.

На брега ни чакаха три малки плоски сала, които не приличаха на нищо повече от сковани заедно каси и отделни дъски, привързани с помощта на яркосиньо въже от винил. На всеки от тях стоеше по едно дете в бяло, което държеше дълъг кол. След като нашата групичка се раздели на трите сала, децата с коловете ни избутаха и ни прекараха през плитката кална вода с бавни и методични движения.

Свих юмруци покрай тялото си. Един от товарните докове на склада бе отворен и ни чакаше. С устойчивост, каквато не подозирах, салът доплава през остатъка от пътя, за да стигне до сребристата врата и скритата зад нея тъмна зала.

Платформата за разтоварване бе вдигната достатъчно, така че саловете повече не бяха нужни. Поеха ме през кръста и ме оставиха в ръцете на друго чакащо ни дете. Момичето, което ме прихвана, бе слабо и бледо, а зелените й очи стърчаха над изострените кости на лицето й. Имаше мокра, боботеща кашлица, която дойде някъде дълбоко от гърдите й, но не каза нищо, докато ме хващаше за ръка и ме буташе навътре.

Стените и подовете бяха от цимент и на път да се сгромолясат — напукани и надраскани със стари и избелели графити. Складът бе горе-долу с размерите на ученически салон по физкултура и все още пазеше някои улики, които свидетелстваха за предишния му живот — знаци, отбелязващи къде могат да се поставят кабели и жици. Задната стена, към която вървяхме, някога боядисана в електриково синьо, сега някой бе опитал да покрие с пласт бяла боя, ала все още можех да разчета прозиращите отдолу черни букви „ДЖОНСЪН ЕЛЕКТРИК“.

Дунди ме догони и кимна към кафявата линия, която преминаваше по протежение на всички стени, разположена точно по средата на разстоянието до тавана. Значи, водата от реката бе стигнала чак толкова високо.

Всяка стъпка, която правех, всеки глас около нас, всяка капка вода от пукнатините в сводестите тавани сякаш ехтеше. Звуците се отразяваха в празните стени и закованите с дъски прозорци около нас. Въпреки че не бяхме навън на снега и студа, сградата не беше изолирана, за да държи упорития хлад навън. Стари метални кошчета за отпадъци живееха нов живот, като приютяваха в себе си накладени огньове. Последните обаче се намираха в другия край на склада, а не близо до групите деца, разпръснати край входа, през който влязохме.

Това… въобще не приличаше на Ийст Ривър.

А тийнейджърът, който стоеше на една издигната платформа досами стената отсреща и се губеше и появяваше отново, притулян от дима от цигари и огън, определено не бе Кланси Грей.

— Кой, по дяволите, си ти?

След като бяхме въведени вътре, бяхме посрещнати от тих заинтригуван шепот, ала след думите ми той премина в пълно мълчание. Очите ми се бяха фиксирали директно върху лицето на хлапето, прехвърляйки се там толкова бързо, че дори не бях забелязала другите тийнейджъри около него, докато те не се приближиха, за да ни огледат по-добре. Имаше момичета, облечени с къси панталони и фланелки, които трепереха. Те се бяха облегнали в основата на подиума или пък висяха около кошовете, скупчени зад момчето, като помежду им имаше само няколко одеяла. Около тях стояха групички от момчета, които се смееха и подхранваха отвратителния сив облак от дим със собствените си цигари.

Този младеж бе по-близо до двайсетте от останалите. По лицето му бяха наболи зачатъци на червеникава брада, която бе зает да трие в бузата на кацналото в скута му момиче с дълга пепеляворуса коса. Тя трепереше цялата, но не можех да разбера дали от страх, или от студ. Когато се обърна, за да ме погледне, установих, че синината, започваща от ъгъла на устата й, обхваща цялата й челюст.

Русата коса на момчето бе дълга и прибрана спретнато зад ушите му. Стандартните му военни ботуши и яке от черната униформа на СОП бяха нацапани с кал, но иначе изглеждаха непокътнати — като че ли твърде лъскави, за да са били ползвани някога.

— Моля? — южен акцент.

— Кой — повторих аз, — по дяволите, си ти?

Всички тийнейджъри, които седяха на подиума, се обърнаха едновременно да надникнат към него, но той се бе взрял в мен. Отново усетих горещото дръпване в стомаха си и въпреки опита на Дунди да ме хване, краката ми се приплъзнаха по прашния под към него. Едва успях да се съвзема, преди да се ударя странично в подиума. Стари струпани щайги със закован върху тях и надиплен от водата шперплат — това представляваше цялата му сцена. Металният му стол бе сгъваем и покрит с пухкаво одеяло, най-вероятно за да се постигне по-голям ефект.

Момчето се изправи, като избута момичето от себе си. Когато тя извика от изненада, той й подхвърли купата с онова, което ядеше, за да я накара да млъкне. Преборих се с подтика да потърся Вида и Джуд в сенките, които пълзяха около нас.

— Къде ги открихте? — той се наведе в края на подиума, за да впие поглед в лицето ми. Очите му бяха зеленикави, но голямо кафяво петно покриваше горната част на дясното му око.

— Нагоре по потока — отговори Майкъл.

— Ти — каза Водачът, обръщайки се към едното от момичетата върху подиума. — Дай му одеялото си, преди да е замръзнал. Това момче ще бъде нашият крал тази вечер. Гледай само каква плячка е донесъл.

Момичето явно не разбра защо или как бе възможно да иска от нея да стори нещо подобно. Тя гледаше втренчено в гърба му с онемяло изражение, докато едно от момчетата не хвана с юмрук късата й кестенява коса и не я изтласка напред към края на издигнатия подиум. Под топлото кафяво вълнено одеяло тя носеше изцапана жълта фланелка с къси ръкави и нечии стари боксерки. Нямаше обувки или чорапи.

Майкъл изтръгна одеялото от ръцете й, цъкайки с език, възмутен от съпротивата й. Едно от другите деца — малко момче — му подаде бутилката с вода, която държеше, и наблюдаваше с уморени очи как по-голямото момче изгълтва остатъка, преди отново да му метне смачканото шише. След това той просто се свлече обратно на мястото си от дясната страна на Водача. Как въобще беше възможно някой да изглежда толкова самодоволен и горд, увит като пашкул в одеяло и с кръв по лицето си… бе извън моите способности да го осмисля.

Водачът хвърли цигарата си на земята точно пред краката ни. Единият й край все още светеше в яркочервено. Аз бях вперила взор в ивицата гола кожа над яката на якето му.

Чисто ново яке. Бях работила по достатъчно подобни във Фабриката, за да мога веднага да ги разпозная. Нямаше кръпки или пък стандартното американско знаме. Освен ако не бе махнал нашивките, което бе доста съмнително, предвид целостта на плата, така че най-вероятно го беше откраднал от някоя доставка вместо от войник.

Спря да се взира в мен само колкото да погледне към Майкъл. Устните му се бяха разширили в усмивката на акула.

— Той ли те подреди така? — след което кимна към Дунди.

Другият тийнейджър използва новопридобитото одеяло, за да избърше кръвта си, която бе хванала коричка и покриваше горната му устна. Той понечи да проговори, но после явно размисли, че няма смисъл да признава как момиче, на половината на него, му е обезобразило лицето.

Водачът се изхили тихичко и се обърна към мен.

— Лакът, юмрук или крак?

— Лакът — поясних аз. — С радост ще повторя демонстрацията с теб, ако желаеш.

Шепотът се завърна, този път придружен от няколко сподавени кикота. Стиснах зъби, за да не успея да кажа нещо друго толкова глупаво. Обуздай се — наредих си аз. — Проучи го.

— Боец? — попита той и вдигна вежди. — Какъв цвят си, скъпа?

Не бях усетила, че Дунди въобще е помръднал, докато не го видях да стои край мен.

— Тя е Зелена. Аз съм Син. А ти си?

— Наричат ме Нокс — отвърна той. — Чували ли сте за Беглеца?

— Ако ти си Беглеца — започна Дунди, — аз съм скапаният Великденски заек. А това да не би да е Ийст Ривър?

Нокс внезапно се изправи, чувайки това, а веселата му усмивка се скова в нещо доста по-сурово.

— А вие не си ли го представяхте така?

— Хванахме ги на същото място, на което бяха и другите двама, точно до магистралата — услужливо допълни Майкъл. — Онова момиче също е Синя. Довечера можем да направим ритуал за посвещаване.

Нокс го накара да млъкне с поглед. Над нас снегът очевидно бе преминал в дъжд, който плющеше по металния покрив и бе единственият друг доловим звук, освен нетърпеливия шепот на децата, скупчени наоколо.

— Какво знаете за Ийст Ривър? — попита той.

— Ами… като начало… — започна Дунди, скръствайки ръце пред гърдите си.

— Чухме, че е във Вирджиния! — прекъснах го аз. — Бяхме тръгнали натам, преди приятелчетата ти да ни подберат.

Ето какво мислех — което и да беше това самодоволно хлапе, откъдето и да идваше, той определено не бе Беглеца. Наясно бяхме с това. Нокс също го знаеше. Но ако той разбереше, че сме се досетили, не се съмнявах и за секунда, че щеше да се справи с нас още преди да сме споделили тайната с всички други. Това име бе легенда, а и след като бе успял да събере толкова деца и да създаде подобен род лагер — защо всъщност да не му повярват, че именно той е Беглеца?

— Страхотно местенце си имаш — продължих, като насилих врата си, за да огледам наоколо. Нито Джуд. Нито Вида. Но това определено беше племето Сини, за което Кейт се бе опитала да ни предупреди. — Добре сте се устроили. Това ли са всички?

Нокс изсумтя и даде знак на едно от по-малките хлапета до себе си. Момчето, което бе на дванайсет или тринайсет, стана кървавочервено от оказаното внимание. Нокс промърмори нещо в ухото му, момчето кимна веднъж и скочи със засилка от подиума. Последното, което видях от него, беше гърбът на покритото му със сажди яке, което изчезваше през една от страничните врати.

— Аз съм Руби — казах аз и посочих Дунди с палец. — А това е Чарлз. Както заявих, просто преминавахме оттук, отивайки на изток.

Нокс се върна на мястото си и без каквато и да е принуда, същото момиче отпреди малко изприпка обратно към него, подавайки му купичката с храна. Супа, ако се съдеше по пръските, които се разлетяха по якето му. Не пропуснах и начина, по който децата около него сякаш се приведоха напред, гледайки жадно как бульонът изчезва лъжица по лъжица.

Не поглеждай към Дунди, наредих си аз. Нямаше да успея да се сдържа. Момичето с овехтелите дрехи бе само кожа и кости… като малка птица.

Нокс махна на Майкъл да се приближи и той заедно с още едно хлапе оставиха раниците ни на подиума. Две други момичета — по-малки от първото — скочиха в действие. Парче по парче те извадиха всичко от раниците, които така грижливо бяхме натъпкали. Довиждане, хранителни блокчета. Довиждане, комплекти за първа помощ. Довиждане, бутилки с вода, одеяла и кибрити…

Всяко нещо, което измъкваха, бе достатъчно, за да прекърши и без това тънкия контрол, който имах над гнева си. Прехвърлих погледа си нагоре, натам, откъдето Нокс наблюдаваше процеса. Почудих се колко ли добре щях да се почувствам, ако му бях разпарчетосала мозъка по същия начин. Щеше да е лесно. Само ако можех да се доближа до него.

Щом Нокс ни погледна отново, на лицето му се бе настанило абсолютно ново изражение… глад и вълнение.

— Откъде взехте тези неща?

— Обрахме една стара бензиностанция — отговорих аз и минах крачка напред. — Наши са. Ние си ги открихме.

— Всичко ваше е мое, скъпа! — каза той. — Тук всеки трябва да си заслужи нещата.

Дунди промърмори нещо под носа си.

— Занесете всичко това в склада — нареди Нокс на Майкъл. — После ти и момчетата ти може да ядете. Колкото искате.

Майкъл се усмихна и загърна одеялото още по-стегнато около палтото си. Момчетата от екипа му се разскачаха от вълнение, блъскайки се един друг в опит всичките да преминат едновременно през онази врата, през която по-рано бе изчезнало хлапето. Само един не участваше във веселбата. Онзи, който все стоеше в края на групата. Той бе средно висок и беше облечен в зелен армейски шинел, който му бе с един размер по-малък, поради което се налагаше да го носи разтворен. Косата му бе дълга и невчесана като на другите от групата, но той я държеше настрани от лицето си благодарение на ушанката, която имаше. Точно преди вратата да се затвори, нещо прикова любопитството му, защото изведнъж се обърна обратно и се облегна на стената.

— Вие заедно с онези хлапета ли сте, които момчетата ми хванаха по-рано? — попита Нокс, като върна вниманието ми върху себе си. Тежка златна верижка се подаде изпод фланелката и якето му, докато се навеждаше напред. — Готината мацка и плашилото?

Ами… и така можеха да бъдат описани.

— Не — отвърнах аз. Една стъпка към мен. И още една. — Нямам идея за какво говориш.

— Руу!

Всяка глава в склада моментално се насочи към страничната врата. През мен се изля река на успокоение — там стояха Вида и Джуд. Изглеждаха малко по-зле, но пък бяха цели. И двамата бяха без якета. Джуд въобще не се стараеше да се преструва, че не замръзва, но челюстта на Вида бе здраво стисната, а ръцете й бяха прилепени плътно към тялото. Видях как нещо трепна в очите й, но тя не изрече нищо. Искаше ми се същото да можеше да се каже и за Джуд.

— Видя ли? — питаше я той, докато я сръгваше по ръката. — Нали ти казах, че ще дойдат!

Въздъхнах и се обърнах обратно към Нокс и подиума.

— Ще се пробваш ли да отговориш отново, сладурче? — попита студено той.

Вдигнах рамене и не отвърнах нищо. По дяволите.

— Та… една Зелена, един Жълт и двама Сини навлизат в моите гори… — започна Нокс, изправи се и скочи от ръба на подиума. Вида и Джуд бяха бутнати към нас.

Той сновеше пред лицата ни и това, изглежда, забавляваше хлапетата. Бе точно извън обсега ми.

— Вие, двамата Сини, сте повече от добре дошли тук, но ще трябва да се разберете кой от вас всъщност е достатъчно здрав, за да вземе участие в ловния ритуал по посвещаването.

Посвещаване?

— С него ли ще трябва да се боря? — попита Вида сприхаво. — Нали казахте, че ще е битка?

Нокс се засмя, а след като той го стори, и всички останали се включиха.

— Всъщност — продължи Вида, отмятайки тежката си синя коса зад рамо — по-добре вземете да го пуснете. Той е напълно безполезен. Ще го сваля на земята за три секунди. Да знаете просто.

Джуд бе напълно объркан и като че ли не схващаше, че това беше нейният изкривен начин да се опита да предпази Дунди от сблъсък, в който той не можеше да победи. Изненадах се, че й пука и поне се пробваше.

— Тя не лъже — добавих и аз. — Ако ви трябва по-добрият боец, това определено е тя. Но пък той може да оказва първа помощ. Закърпвал ме е няколко пъти. Вижте! — Вдигнах косата, покриваща белега на челото ми.

Нокс не захапа въдицата да дойде да разгледа по-отблизо. Сплете пръсти и ги сложи зад врата си, докато се преструваше, че обмисля нещата.

— Въпросът, който повече ме занимава, е какво ще правим с теб и с Жълтия?

Не ми харесваше посоката, в която поемаше този разговор. Нито пък на Джуд. Усетих как започва леко да трепери, затова хванах китката му.

— Ние не приемаме слабаци — продължи Нокс. — Това не е парад на милостта или приют за бездомни. Няма да хабя храна за Зелена или Жълт. Никой тук не може да поръчителства за теб, което значи, че ще трябва да се докажеш… по друг начин.

Дунди се обърна към него със свити край тялото си юмруци, но преди да може да се обади, се дочу един друг глас. Беше тих, по-свит, отколкото си го спомнях, но го познах.

— Аз мога да гарантирам за тях.

В Ийст Ривър Кланси разчиташе на две хлапета, които да отговарят за сигурността в лагерите — Хейз, грубияна великан, който ограбваше камионите, и Оливия, която координираше наблюдението по периметъра на лагера. Да призная, че бях облекчена да видя как тази глава с дълга медноруса коса си проправя път сред тълпата, щеше да е твърде слабо казано. А лицето й — макар да разпознавах парчетата от него, то сякаш беше разкъсано и повторно сглобено, но доста непохватно… Тя сериозно накуцваше, докато се приближаваше към нас.

Да. Това бе Оливия. Но в същото време не беше.

Винаги зачервените й бузи, поруменели от тичането, което току-що е завършила, или от заповедите, които е изкрещяла, така дълбоко се бяха вдлъбнали, че очите й бяха като на бухал. Златистият тен, който целуваше кожата й, бе избелял до мъждукаща пепел. А когато се обърна, за да ме погледне, като че ли ужасяваща мълния премина от сърцето ми до стомашната ми кухина. Почти цялата дясна страна на лицето й бе набръчкана от розов белег, който подръпваше края на окото й и преминаваше през челюстта й. Изглеждаше така, сякаш е била премазана от диво животно или пък зашлевена с шепа пламъци.

— Оливия! — ахнах аз. — Боже мой!

Как… Не, знаех, че тя бе избягала, тъй като Лиъм ни бе казал. Когато огньовете и СОП дойдоха в Ийст Ривър, няколко от децата от охраната бяха имали късмета да изчезнат своевременно. Оливия бе сред тях, а Лиъм беше единственият, който се бе върнал, за да ни търси.

— Божичко! — каза Дунди и автоматично направи крачка към нея. — Ти…

— Четиримата бяха с мен, когато избягахме от вана на заобиколилите ни агенти — каза Оливия, без да обръща внимание на вдигнатата ръка на Дунди в нейна посока. С края на периферното си зрение мернах как момчето със зеления шинел се избутва от вратата, минава през тълпата и спира край Нокс. — Разделиха ни по време на бягството в гората.

Онази Оливия, която бях познавала, бе така изпълнена с огън, че щеше да разруши целия склад и да го превърне в димяща купчина пепел. Сега тя просто клатеше глава със смирение, което никак не й отиваше.

— Руби беше тази, която планира бягството ни, сър.

— О, да — каза момчето със зеления шинел. Той напъха ръцете в джобовете си и се залюля на пети. — Чудех се откъде ги познавам. Няколко от децата ни избягаха в онзи ден.

Погледът на Оливия трепна и се спря върху неговия, а веждите й се свиха или от изненада, или от объркване. Но изписаното на лицето й със сигурност не беше благодарност.

— Вярно ли? — гласът на Нокс все още бе равен, но усетих как очите му се връщат към мен. — И вие прекарахте последните няколко месеца, като просто обикаляхте из моя прекрасен щат?

— Криехме се, събирахме провизии, търсехме Оливия — отговорих бързо, рискувайки да погледна момчето. На какво си играеше той?

— Защо не си казал за това на Майкъл, Брет? — попита Нокс. — И защо не проговори досега?

Момчето — Брет — повдигна рамене.

— Предполагам, че до момента така и не ги бях разпознал. Тогава косата й бе по-къса — той кимна към мен, — а другият бе облечен различно.

— Те могат да ми помагат — продължи Оливия с все още вперени в земята очи. — Поне докато не се докажат и пред теб.

Нокс въздъхна отегчено и започна отново да се разхожда, а всяка негова стъпка отекваше като гръм в тишината на склада. Ходеше толкова бързо, че като че ли подскачаше.

— Добре — каза накрая, поглеждайки нагоре. — Вземи Жълтия и Зелената. Както и Чарлз.

И просто така той излезе напълно от обхвата ми. Оказах се абсолютно безполезна да ни измъкна оттам.

— Красавицата ще остане тук да ни позабавлява — добави Нокс, приглаждайки с усмивка косата зад ухото си. Той кимна към момчетата отляво. — Свалете им якетата, вземете всичко ценно, което все още може да имат, и ги дръжте навън — там, където е мястото на боклука.