Александра Бракен
Неизчезваща (2)

Първа глава

Свивката на ръката ми се сключи около гърлото на мъжа. Затягах хватката, докато гумените подметки на ботушите му удряха по земята. Ноктите му захапаха черния плат на ризата и ръкавиците ми. Беше се вкопчил в тях от отчаяние. Приливът на кислород към мозъка му бе пресечен, но и това не помогна на проблясъците на мислите му да се закотвят на място. Виждах всичко. Спомените и мислите му горяха, нажежени до бяло зад очите ми. Но аз не отпусках — дори когато ужасеният ум на охранителя извика на повърхността образа на самия него, зяпнал с отворени от почуда очи към тавана на тъмния коридор. Дали не бе мъртъв?

Въпреки това не смятах да го убивам. Войникът доста ме превъзхождаше по ръст, а ръката му бе колкото моя крак. Единствената причина, поради която му скочих, бе, че бе стоял с гръб към мен.

Инструктор Джонсън наричаше тази хватка Захват на врата. Научил ме беше на нея и на множество други. Отварачка на консерви, Разпятие, Вратна манивела, Нелсън, Вихрушка, Заключване на китката и Пукнатина в гърба — да ви споделя само някои от тях. Всички те бяха начини, посредством които едно 165-сантиметрово момиче би могло да се справи с някого, който я превъзхожда физически. Достатъчно, за да успея да извадя истинско оръжие.

Мъжът вече почти халюцинираше. Проникването в ума му бе лесно и безболезнено. Всички негови спомени и мисли, които се издигнаха на повърхността на съзнанието му, бяха изцапани в черно. Цветът се процеждаше от тях като петно мастило върху мокра хартия. И чак тогава, когато куките ми вече бяха прикачени към него, аз отслабих натиска си върху врата му.

Това най-вероятно не беше онова, което бе очаквал, когато излезе от скритата странична врата на магазина, за да изпуши една цигара.

Хапещият въздух на Пенсилвания ярко бе зачервил бузите му под бледата набола брада. Издишах струйка горещ дъх иззад скиорската маска и прочистих гърлото си, съзнавайки напълно за десетте чифта очи, които се бяха вперили в мен. Пръстите ми трепереха, докато се приплъзваха по кожата на мъжа. Той излъчваше остър мирис на застоял дим и ментова дъвка, с която явно се опитваше да прикрие вредния си навик. Наведох се напред и натиснах врата му с два пръста.

— Събуди се! — прошепнах му.

Мъжът се насили да отвори очи. Бяха големи и много приличаха на детски. Нещо в стомаха ми се сви.

Погледнах през рамо към тактическия екип зад мен. Те тихо наблюдаваха всичко случващо се с лица, невидими зад маските.

— Къде е Затворник 27? — попитах.

Намирахме се извън обхвата на камерите за сигурност, което и бе причината войникът да се чувства достатъчно удобно, за да напусне поста си за няколко непредвидени почивки, но аз бях повече от нетърпелива да приключа с тази част.

— Побързай, по дяволите! — просъска стоящата до мен Вида през стиснати зъби.

Ръцете ми се разтрепериха от топлата вълна, обляла гърба ми, когато тактическият Водач на екипа приближи и застана зад мен. Поне вече не ме болеше както преди. Не успя да ме извие на две, завихряйки ума ми във възли от мъка. Но пък ме правеше чувствителна към силните емоции на всеки, намиращ се близо до мен — включително към отвращението на този човек. Неговата тъмна, всепоглъщаща омраза.

Кестенявата коса на Роб попадна в периферното ми зрение. Заповедта да продължат напред, без да ме изчакват, бе готова да се излее от устните му. От трите Операции, на които вече бях ходила с него като Водач, бях успяла да завърша само една.

— Къде е Затворник 27? — повторих аз, като побутнах ума на войника със собствения си.

— Затворник 27. — Докато повтаряше думите, големите му мустаци потрепваха. Едва доловимите сиви косми в тях го караха да изглежда по-стар, отколкото беше в действителност. Предварителният файл, който ни бяха раздали в Щаба, включваше информация за всички войници, охраняващи този бункер. Имаше и за него — Макс Бромел. На 41 години, родом от Коуди, Уайоминг. Преместил се в Питсбърг, Пенсилвания, за да започне работа като програмист. Загубил позицията си, когато икономиката се сринала. Симпатична съпруга, която в момента бе безработна. Две деца.

И двете мъртви.

Буря от мрачни образи наводняваше всеки тъмен ъгъл и процеп на ума му. Видях дузина мъже, всичките облечени в едни и същи светли камуфлажни дрехи, които изскачаха от задната част на ван, както и няколко други от високопроходим военен джип, които блокираха по-голямо превозно средство — пълно с престъпници и предполагаеми терористи. А ако информацията, която „Детската лига“ бе получила, се окажеше правилна — и с един от нашите топ агенти.

Гледах, обзета от внезапно спокойствие, как същите тези войници водеха един… двама… не, трима мъже, идващи откъм задната част на камиона. Те не бяха войници от Специален отряд Пси, ФБР или ЦРУ, нито пък от Спецчастите или Морските тюлени. Всяка от тези организации най-вероятно би могла да смачка малкия ни отряд с единичен бърз удар. Не, те бяха служители на Националната гвардия, принудени да се завърнат към активна служба заради ужасяващите времена. Разузнаването ни бе право поне за това.

Войниците бяха нахлузили на главите на затворниците стегнати качулки. После ги поведоха надолу по стълбите на изоставения магазин, към плъзгащата се сребриста врата на скрития отдолу бункер.

След като значителна част от Вашингтон, окръг Колумбия, бе унищожена от — както твърдеше президент Грей — група извратени деца от поколение Пси, той се бе погрижил да изгради тези така наречени миникрепости по Източното крайбрежие, в случай че отново възникне извънредна ситуация от подобна величина. Някои бяха издигнати под хотели, други се намираха в планини, а трети — като тази — бяха скрити и същевременно леко оставени на показ в малки градове, под магазини или правителствени сгради. Те бяха предвидени, за да се опазят Грей, кабинетът му и важните военнокомандващи, но от време на време в тях се затваряха и високорискови заплахи към националната сигурност.

Включително и нашият Затворник 27, който, изглежда, получаваше специално отношение.

Килията му бе в края на дълъг коридор, намиращ се два етажа по-долу. Стаята бе пуста, а таванът — нисък и тъмен. Стените сякаш започнаха да падат върху мен, но споменът успя да се задържи. Те не му бяха махнали качулката, а краката му бяха завързани за металния стол в центъра на килията. Така той попадаше под ореол от светлина, процеждащ се от единичната висяща открита крушка.

Отлепих се от ума на мъжа, като отслабих и физическия, и мисловния си натиск над него. Той се свлече по нарисуваната с графити стена на изоставената Пералня — все още в плен на мъглата на собствения си мозък. Премахването на спомена за моето лице и на мъжете в алеята зад нас бе като събирането на камъни от дъното на плитко езеро с бистра вода.

— Два етажа по-долу. Стая 4Б — казах аз, обръщайки се към Роб. Имахме повърхностен най-общ план на бункера, но нищо по-детайлно. Не бяхме слепи, но, така да се каже, не избивахме рибата в областта на точността. Макар че в повечето случаи схемата на бункерите бе винаги една и съща. В единия край на постройката имаше стълбище или асансьор и на всяко ниво от него тръгваше дълъг коридор.

Той вдигна ръкавицата си и така прекъсна остатъка от инструкциите ми, за да изпрати сигнал на екипа зад него. Дадох му кода от паметта на войника: 6-8-9-9-9-9 и пристъпих настрани, като дръпнах и Вида с мен. Тя ме избута в най-близкия войник и изсумтя.

Не можах да видя очите на Роб под очилата му за нощно виждане в момента, в който светлината стана зелена, но пък и нямах нужда от това, за да разбера какви са намеренията му. Той не бе поискал помощта ни и определено не държеше да ни влачи със себе си, при положение че той — бивш рейнджър от армията, както обичаше да ни напомня — можеше най-спокойно да се справи с това само с няколко от мъжете си. Мисля си, че най-много го вбесяваше фактът, че изобщо му се налага да провежда тази Операция. Лигата следваше политика, според която, ако бъдеш хванат, просто се превръщаш в изоставен. Никой нямаше да дойде за теб.

А след като Албан си искаше този агент обратно, очевидно имаше причина за това.

Часовникът се включи в момента, в който вратата се отвори. Имахме петнайсет минути, за да влезем, да вземем Затворник 27 и да се ометем. Но кой знае дали действително щяхме да разполагаме с толкова време. Роб просто беше пресметнал колко време ще отнеме на подкрепленията да пристигнат, след като вече сме активирали алармата.

Входната врата се отваряше към стълбище, намиращо се в края на бункера. То се виеше надолу в тъмнината — част по част. По протежение на металните стъпала имаше само няколко лампи, които ни упътваха. Чух как един от мъжете сряза кабела на охранителната камера, кацнала високо над нас. Усетих как ръката на Вида ме бута напред, но ми отне време — доста време — за да могат очите ми да се настроят. В рециклирания сух въздух все още се долавяха остатъци от химикалите, ползвани в Пералнята, които прогаряха дробовете ми.

Изведнъж тръгнахме. Бързо и тихо, доколкото това бе възможно за група, обута в тежки ботуши. Превземахме стълбището надолу.

Щом аз и Вида достигнахме до първата площадка, кръвта ми вече барабанеше в ушите ми. Шест месеца тренировки не беше дълъг период, но бе достатъчен, за да ме научи как да издърпам познатата броня на концентрацията по-близо до сърцевината си.

Нещо твърдо се удари в гърба ми. А после друго, още по-твърдо — рамо, пушка, сетне още една, и други — докато ритъмът стана толкова настойчив, че ми се наложи да се притисна към вратата на площадката на бункера, за да ги избегна. Вида издаде остър звук в мига, в който последният от екипа премина покрай нас.

— Покривайте ни, докато стигнем, а после наблюдавайте входа. Оттук! Не напускайте позицията си!

— Ама ние трябва да… — започна Вида. Аз застанах пред нея и я прекъснах. Да, това не бяха заповедите, които ни бяха спуснали от отдел Операции, но пък беше по-добре за нас. Реално нямаше причина, поради която да ги последваме в бункера и потенциално да се изложим на опасността да бъдем убити. А пък и тя знаеше — беше ни набито в мозъците поне милион пъти, — че тази вечер Роб е нашият Водач. А първият закон, единственият, който важеше в моментите между ужасяващите удари на сърцето, беше, че винаги — дори в лицето на огън, смърт или плен — винаги трябваше да се следва Водачът.

Вида бе зад гърба ми — достатъчно близо, че да усещам горещия й дъх върху дебелата черна плетена маска за ски. Да почувствам яростта, която тя излъчваше и която сякаш прерязваше смразяващия филаделфийски въздух. От Вида винаги струеше някаква кръвожадна пламенност — особено когато Кейт бе Водач на Операция. Вълнението от това да се докаже пред нашия Закрилник винаги я лишаваше от наученото по време на тренировки. Това за нея бе игра, предизвикателство, начин да демонстрира перфектните си намерения, бойното си обучение и невероятно усъвършенстваните си способности на Синя. За мен това бе просто чудесна възможност да позволи да бъде убита. На седемнайсет Вида може и да беше перфектният ученик, стандартът, по който Лигата да оценява останалите си деца изроди, но единственото нещо, което тя така и не съумя да овладее, бе собственият й адреналин.

— Да не си ме докоснала пак, кучко! — озъби ми се тя с глас, изпълнен с ярост, и започна да се отдръпва от мен, за да ги последва надолу по стълбите. — Толкова ли си страхлива, че ще останеш тук да се снишаваш? Не ти ли пука, че той току-що прояви неуважение към нас? Ах, ти…

Стълбището се надигна изпод краката ми. Като че ли бе поело дълбоко дихание, само за да го издиша обратно под формата на експлозия. Шокът от случващото се сякаш забави самото време. Аз бях изхвърлена нагоре и запратена толкова силно във вратата, че помислих, че ще ми пробие черепа. Вида бе блъсната в пода. Тя покри главата си и чак тогава до нас достигна ревът на запалителната граната, която взриви входа отдолу.

Задимената горещина бе достатъчно плътна, за да ме задуши, но още по-страшна бе настъпилата дезориентация. Докато се опитвах да отворя клепачите си, ги усещах така, сякаш някой ги бе обелил и после ги бе разтъркал на голо. В тъмнината пулсираше пурпурна светлина, която си проправяше път през отломките от цимент. Приглушеното потупване в ушите ми не бе сърдечният ми ритъм. По-скоро бе алармата.

Защо бяха ползвали граната, след като знаеха, че кодът за вратата трябва да е същият като този отвън? Не се бе чул шум от стрелба с оръжие. Бяхме достатъчно близо, за да го доловим, ако тактическият екип бе успял да ги въвлече в престрелка. Сега вече всички бяха наясно, че сме тук. Не изглеждаше особено логично за отряд от професионалисти.

Свалих рязко маската от лицето си, одирайки дясното си ухо. Усетих остра, пронизваща болка и слушалката ми за свръзка се разпадна на части. Притиснах я с ръкавицата си, докато се препъвах в опит да стана, и преглъщах една след друга нападащите ме сковаващи вълни от гадене. Ала когато се обърнах, за да хвана Вида и да я издърпам нагоре по стълбите обратно в смразяващата филаделфийска нощ, открих, че тя бе изчезнала.

Преживях два ужасяващи удара на сърцето ми в търсене на тялото й през зеещата дупка на стълбищната площадка, наблюдавайки как тактическият отряд преминава оттам. Облегнах се на стената, като се стараех да се задържа на краката си.

— Вида! — усетих, че думата напусна гърлото ми, но сякаш изчезна под пулсацията в ушите ми. — Вида!

Вратата на моята площадка бе разбита, вдлъбната и опърлена, но очевидно все още функционираше. Тя изстена и започна да се плъзга, но по средата на отвора спря с ужасяващ стържещ звук. Прилепих се отново обратно към стената и изкачих две стъпала по разбитите стълби. Тъмнината ме загърна обратно под прикритието си и тогава първият войник си проправи път, промушвайки се през вратата с пистолет, насочен към тясното пространство. Поех си дълбоко въздух и се свих. Отне ми три примигвания, за да проясня зрението си. По това време войниците вече се биеха на вратата, прескачаха през нащърбената дупка в пода и продължаваха надолу по стълбите. Видях как четирима минаха по този начин. После станаха пет, след това шест. Всички бяха погълнати от дима. Серия странни бръмчащи пукоти сякаш се стелеше зад тях, но чак когато се изправих и ударих лицето си с ръка, установих, че това всъщност бе стрелба, която се чуваше отдолу.

Вида бе изчезнала. Тактическият екип бе навлязъл надълбоко в гнездо на стършели, което сами си бяха огледали, а Затворник 27…

По дяволите, помислих си, докато се придвижвах обратно надолу по площадката. Тези бункери се стопанисваха от двайсет или трийсет войници. Бяха прекалено малки, за да могат да подслонят повече — дори и за кратко време. Но това, че коридорът в момента бе празен, не означаваше, че престрелката долу е привлякла цялото внимание. Ако ме хванеха, това щеше да е краят. С мен щеше да е свършено. Щяха да ме убият по един или друг начин.

Сетих се обаче за мъжа, когото видях — онзи с качулката върху главата.

Не изпитвах някаква особена лоялност към „Детската лига“. Между нас имаше договор — странно устно споразумение, което хем беше делово, хем кърваво. Като изключим екипа ми, нямаше други хора, за които да ме е грижа, а пък и със сигурност нямаше някого, когото да го е грижа за мен отвъд необходимия минимум да ме поддържат жива и на разположение, за да нападам целите им като вирус.

Краката ми не можеха да помръднат. Още не. Имаше нещо в тази сцена, което я караше да започва отново и отново в ума ми. Имаше нещо в начина, по който му бяха вързали ръцете или по който бяха отвели Затворник 27 надолу в тъмната неизвестност на бункера. Нещо в блясъка на оръжията или в невъзможността на бягството. Чувствах как отчаянието се издига в мен като облак пара, разпростираща се из тялото ми.

 

 

Знаех какво е да си затворник. Да усещаш как времето те застига и спира, защото с всеки ден губиш още малко надежда, че ситуацията ти ще се промени, че някой ще дойде, за да ти помогне. И си помислих, че ако някой от нас просто успее да стигне до него и му покаже, че сме били там, преди Операцията да се провали, това щеше да си заслужава опита.

Но надолу нямаше безопасен път, а престрелката бе в разгар, какъвто само автоматичните оръжия можеха да осигурят. Затворник 27 щеше да усети, че са дошли хора, които не са успели да стигнат до него. Трябваше да се отърва от това състрадание. Да престана да мисля, че тези хора заслужават каквато и да е милост — особено агентите на Лигата. Дори новобранците ми воняха на кръв.

Ако останех тук, точно както Роб ми бе заповядал, можеше и да не открия Вида. Но ако напуснех, без да му се подчиня, той щеше да освирепее.

Може пък той да е искал да стоиш точно тук, когато избухна експлозията — подшушна ми едно гласче някъде далеч в съзнанието ми. — Може да се е надявал…

Не. Нямаше да мисля за това сега. Вида бе моя отговорност. Нито Роб, нито Затворник 27. Скапаната пепелянка Вида. Когато се махнех оттук, когато откриех Вида, когато се завърнехме в безопасност в Щаба, щях да разиграя ситуацията отново в ума си. Не сега.

Ушите ми все още дрънчаха от собствения ми пулс — прекалено силно, за да мога да доловя тежките стъпки, идващи от наблюдателния пост в Пералнята. Буквално се блъснахме един в друг в момента, в който ръката ми докосна външната врата.

Този войник бе млад. Ако съдех по външния му вид, можех да предположа, че е само с няколко години по-голям от мен. Райън Дейвидсън — мозъкът ми услужливо попълни данните, изкашляйки всякакви видове ненужна информация от файла, посветен на мисията. Роден и израснал в Тексас. Служител в Националната гвардия след затварянето на колежа му. Завършил история на изкуството.

Едно нещо беше да четеш за живота на някого, отпечатан с чисти черни букви и поставен на хартия пред теб. Съвсем друго бе да се изправиш лице в лице с личността от плът и кръв. Да усетиш топлото зловоние на дъха и да видиш как пулсът се качва в гърлото му.

— Х… Хей! — той се протегна странично към пистолета си, но аз ритнах ръката му и оръжието излетя, дрънчейки по площадката и надолу по стълбите. И двамата се метнахме към него.

Брадичката ми се блъсна в сребристия метал, а ударът направо разбърка мозъка ми. В рамките на една ослепяваща секунда не виждах нищо друго пред очите си, освен чиста бяла светлина. А после всичко се завърна в брилянтни ярки цветове. След това се процеди болката. Когато войникът се зае с мен и се строполих на пода, зъбите ми се впиха в долната ми устна и тя се сцепи. По стълбището се разпръска кръв.

Охраната ме прилепи към земята с помощта на цялата си тежест. В момента, в който го усетих, че мърда, разбрах, че ще потърси радиостанцията си. Чувах женски глас, който каза: Докладвай статус и Идвам горе. Чувството за това колко зле прецакана щях да бъда, ако, което и да е от двете се осъществеше в действителност, ме запрати в състояние, което Инструктор Джонсън обичаше да нарича контролирана паника.

Паника, защото ситуацията май ескалираше доста бързо.

Контролирана, защото в случая хищникът бях аз.

Едната от ръцете ми бе притисната под гърдите ми. Другата бе между гърба ми и неговия корем. Избрах именно нея. Придърпах униформата му в търсене на гола кожа. Шляещите се пръсти на мозъка ми се протегнаха към главата му и надзърнаха вътре един след друг. Пребориха се със спомена за моето изплашено лице зад вратата, унили тъжни образи на танцуващи жени върху сцени с приглушена светлина, друг мъж, който го цели с юмрук…

Тогава тежестта намаля и въздухът се завърна, наводнявайки дробовете ми. Бе студен и застоял. Застанах на ръце и колене, задъхвайки се за още. Надвесилата се над мен фигура го бе хвърлила надолу по стълбите като смачкано парче хартия.

— … горе! Трябва да… — думите звучаха така, сякаш се носеха под водата. Ако не бяха кичурите шокиращо виолетова коса, стърчащи изпод ски маската, вероятно въобще нямаше да успея да разпозная Вида. Тъмната й риза и панталоните бяха разкъсани, а самата тя като че ли се придвижваше с някакво накуцване. Но най-важното беше, че е жива, че е тук и общо взето… цяла. Долових гласа й през заглушеното звънтене в ушите ми.

— Боже, колко си бавна! — крещеше ми тя. — Да вървим!

Вида се запъти надолу по стълбите, но аз хванах яката на жилетката й от кевлар и я дръпнах обратно.

— Отиваме навън. Ще покриваме входа оттам. Работи ли ти още слушалката?

— Ама те все още се бият там долу! — извика тя. — Можем да сме им от полза. Той ни каза да не напускаме поста си…!

— Тогава го приеми като заповед от мен!

Наложи й се да го стори, защото така действаше схемата. Именно това тя мразеше най-много в мен и във всичко останало — факта, че аз имах решаващия глас, че аз преценявах как да постъпим.

Тя се изплю в краката ми, но усетих, че ме следва нагоре по стълбите, ругаейки съвсем тихичко. През главата ми мина мисълта, че би могла много лесно да извади ножа си и да разсече гръбначния ми стълб.

Войникът, на когото налетях навън, очевидно не ме очакваше. Повдигнах ръка, протягайки се за нейната, за да й наредя да си тръгне, но звукът от изстрела от пистолета на Вида, който дойде иззад рамото ми, ме обърна назад и настрани от войника по-бързо, отколкото кървавият плисък от врата й.

— Стига с тези глупости! — каза Вида, повдигайки пистолета, който все още някак бе прикачен към мен, и го притисна в дланта ми. — Върви!

Пръстите ми обгърнаха познатата форма. Това бе типичното бойно оръжие — черен Зиг Зауер Р229 DAK, — което дори след месеци на учене как да стрелям с него, как да го чистя и сглобявам все още усещах като твърде голямо в ръцете си.

Нахлухме в нощта. Пак се опитах да хвана Вида, за да я забавя, преди отново да се озове в положение без изход, но тя успя рязко да ми се изплъзне. Затичахме се по тясната алея.

Стигнах до ъгъла тъкмо навреме, за да видя трима леко обгорели и кървящи войници, които издърпваха две фигури с качулки от нещо, което приличаше на голяма улична шахта. Тази точка за достъп определено не беше в папката за Операцията, която ни бе раздадена.

Затворник 27? Не можех да съм сигурна. Затворниците, които вкарваха в микробуса, бяха мъже — почти едни и същи на височина, — но все пак имаше шанс. А той щеше да влезе в него и да изчезне завинаги.

Вида притисна ръка към ухото си. Устните й побеляха.

— Роб каза, че ни иска обратно вътре. Имал нужда от подкрепления.

Тя вече почти се бе обърнала, когато отново я хванах. За пръв път, откакто се познавахме, бях малко по-бърза от нея.

— Нашата цел е Затворник 27 — прошепнах, стараейки се така да се изразя, че да се свържа с нейното чувство за лоялност и дълг към организацията, граничещо с глупост. — И си мисля, че това е той. Албан ни прати тук именно за него и ако той сега се измъкне, цялата Операция отива на кино.

— Той… — запротестира Вида, но после спря, каквато и да се канеше да изрече. Стисна челюстта си и успя да ми кимне едва-едва. — Ако ни потопиш, моят задник няма да потъне с твоя. Да си знаеш.

— Всичко ще е моя грешка — съгласих се аз. — Няма да има нищо срещу теб в досието ти.

Никакви недостатъци в девственото й оперативно досие, никакви белези върху доверието, което Албан и Кейт имаха в нея. И в двата случая ситуацията за нея бе печеливша — или щеше да се окичи със славата от успешната операция, или щеше да гледа как ме наказват и унижават.

Задържах поглед върху сцената пред нас. Имаше трима войници. Можех да се справя с тях с оръжие, но за да бъда наистина полезна, се налагаше да се доближа до тях, за да ги докосна. Това бе единствената обезсърчаваща граница на способностите ми, която все още не бях съумяла да преодолея, независимо от това колко практика ми налагаха от Лигата.

Невидимите пръсти, които живееха в черепа ми, потропваха нетърпеливо като че отвратени от това, че не мога да тръгнат, когато си пожелаят.

Взирах се в най-близкия войник, като се опитвах да си представя как дългите змиевидни пръсти се напрягат да го достигнат, разтягайки се през плочките, за да докопат неохранявания му ум. Кланси можеше да прави това, помислих си. Той нямаше нужда да докосне някого, за да добие контрол над ума му.

Преглътнах вика си на безсилие. Трябваше ни нещо друго. Нещо, което да отвлече вниманието им и да…

Вида имаше силен гръб и мощни крайници. Дори когато вършеше нещо опасно, действията й изглеждаха лесни и грациозни. Наблюдавах я как вдига пистолет и укротява ръката си.

— Способности — изсъсках аз. — Вида, без пистолети. Това ще извика другите!

Тя ме погледна така, сякаш съзерцаваше как разбърканият ми мозък изтича от носа ми. Да ги застреляме, щеше да е лесно решение. И двете го знаехме. Но ако пропуснеше и уцелеше някого от затворниците… или пък ако откриеха огън срещу нас…

Вида повдигна ръка и въздъхна с раздразнение. След което изтласка ръцете си напред във въздуха. Тримата представители на Националната гвардия бяха отместени с такава точност и сила, че бяха запратени по средата на улицата, удряйки се в паркираните там коли. Не стига, че Вида бе физически най-бърза и най-силна или пък се целеше най-добре от всички ни, но дори имаше и най-добър контрол над способностите си.

Накарах чувствената част на мозъка си да се изключи. Най-полезното умение, на което ме бяха научили в „Детската лига“, бе как да прочиствам страха си и да го замествам с нещо безкрайно по-студено. Наречете го спокойствие, наречете го фокус или пък вцепенени нерви — това ме обзе, докато тичах към затворниците, макар кръвта във вените ми да пееше.

Те миришеха на повръщано, кръв и човешки нечистотии. Така различно от незамърсените, спретнати линии на бункера и носещия се аромат на белина. Стомахът ми се надигна.

Най-близкият затворник се сгуши близо до канавката, повдигайки завързаните си ръце над главата си. Ризата, която висеше от раменете му, бе цялата на парчета. Тя бе като рамка от белези, рани от изгаряния и синини, които караха гърба му да прилича повече на сурово месо, отколкото на плът.

Мъжът се обърна по посока на звука от стъпките ми и вдигна лицето си, което вече не защитаваше с ръцете си. Дръпнах качулката от главата му. Бях достигнала до него с вече готови успокоителни думи на върха на езика ми, но онова, което съзрях, прекъсна връзката между устата и мозъка ми. Присвити сини очи ме гледаха изпод рошава топка руса коса, ала аз не можех да направя или да кажа каквото и да е — не и докато той не се наклони още повече към мен под бледата жълта улична лампа.

— Мърдай, тъпако! — извика Вида. — Какво ти пречи?

Усетих как всяка капчица кръв внезапно напусна тялото ми — бързо и точно, — все едно ме бяха уцелили право в сърцето. И изведнъж разбрах. Стана ми ясно защо Кейт така се бе борила, за да ме включи в тази задача, защо ми бе казано да не влизам в бункера, защо не ми бяха дали никаква информация за самия затворник. Нито име, описание или пък каквото и да е предупреждение.

Защото лицето, към което гледах сега, беше по-слабо, измъчено и изпито, но бе познато. Лице, което… което аз…

Не и той, помислих си, докато долавях как светът сякаш се отдръпва изпод краката ми. Не и той.

Щом зърна реакцията ми, той се изправи бавно. Усмивката му на пакостник се бореше с гримасата му от болка. Стана с усилие на краката си и залитна към мен. Помислих си, че изглежда някак разкъсан между облекчението и неотменимостта. За сметка на това, когато най-после заговори, южняшкият ритъм на акцента му си беше все така топъл, въпреки че гласът му вече бе по-дълбок и груб.

— Дали… изглеждам толкова красив, колкото се и чувствам?

И се заклевам — заклевам се, — усетих как времето се изплъзна изпод мен.