Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тъмна дарба (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Never Fade, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 9 гласа)

Информация

Корекция
Epsilon (2019)

Издание:

Автор: Александра Бракен

Заглавие: Неизчезваща

Преводач: Вера Чубар

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Егмонт България ЕАД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Инвестпрес“ АД, София

Излязла от печат: 18.06.2016

Редактор: Ваня Петкова

Коректор: Таня Симеонова

ISBN: 978-954-27-1741-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9654

История

  1. — Добавяне

Трийсет и първа глава

Не усетих болката веднага — само тежкия натиск върху гръбнака си.

Отворих очи в пълна тъмнина. Нико крещеше името ми и ме държеше за раменете. Последва един кратък благословен момент, по време на който мозъкът ми бе в дрипи и не можеше да свърже това, което вижда, мирише и чувства с реалността, която току-що се бе случила. Всичко се филтрираше през тъмнина.

— Не! Първо трябва да я намеря…

— По дяволите, Лиъм! Мърдай! — изрева Коул. — Върви с другите!

— Те са тук — чух Вида да казва. — Помогнете ми с това…

Тежестта, която ме бе приклещила към Нико, се вдигна и в дробовете ми навлезе димен, прашен въздух. Закашлях се. Ръката ми се плъзна по пода, докато не намери нещо, което приличаше на светеща пръчка.

Но не беше. Бе нечий пръст и вече не бе прикрепен към тялото му.

Бях вдигната и изправена на крака. Задържаха ме, докато коленете ми се втвърдят.

— Слушайте… — започнах да казвам аз.

— Дружки от бункера — каза Вида, — трябва да вървим.

— Джуд…

— Тук съм — отвърна той. — Не те виждам, но съм тук…

— Всички са тук и сме наред — прекъсна го Дунди. — Казвайте накъде да ходим.

— Надолу… — изкашлях се, докато се опитвах да прочистя дебелия слой прах, който бе полепнал по езика и гърлото ми. Очите ми бяха започнали да се приспособяват. Така успях да разбера, че мъждукащото оранжево сияние, което ни заобикаляше, не бе от светещите пръчици, а от причинените от експлозиите огньове. Всички друго достигна до мен със скоростта на куршум, летящ към глава: от частично разрушения покрив висяха жици, както и части от самия покрив. И звукът от далечен гръм — той все още бе там. Сега вече бе по-силен и стреляше с енергичен ритъм.

Бомбардират града. Нямаше значение кои са те — не и в този момент. Избърсах хлъзгавия прилив на топлина, който вървеше надолу по челюстта ми, и погледнах към Нико, за да съм сигурна, че е добре. Той и Джуд се бяха сгушили заедно, а ръцете на всеки прегръщаха другия.

Завъртях се на пети и започнах да ги броя, докато вървях. Дунди стоеше и наблюдаваше тъмните силуети на деца и агенти, които напускаха, накуцвайки, през западния изход на залата. Лиъм се опитваше да стигне обратно при нас, блъскайки Коул, който пък се опитваше да го накара да се нареди зад другите. И Вида — тя се бе вторачила в безжизнените тела, разпръснати из пода, някои от които бяха наполовина погребани под срутилия се таван. В цялата зала се носеше миризма на обгорено месо и дим. По пода бяха разхвърляни маратонки и ботуши, изхвърлени от окървавени, немърдащи крака.

— Не можем да ги оставим — извика Джуд и тръгна да се протяга към Сара, едно от Сините момичета. Сара погледна обратно нагоре към него от своя страна, а гърдите й се бяха огънали от част от скелето, което бе паднало върху нея. — Ние… Не е правилно. Не можем да ги оставим тук долу! Моля ви!

— Налага се! — казах аз. — Идвай!

Откакто бях в Лигата, бяхме правили два пъти тренировки за евакуация, като и двата пъти бяхме ползвали различни изходи, за да напуснем Щаба. Единият беше през асансьора и тунела — така както бихме влезли нормално. А другият бе едно огромно стълбище, което се въртеше и виеше нагоре към повърхността, за да излезе на известно разстояние от фабриката, която трябваше да ни служи като щит. Никой от тях не беше възможност сега. Можех да разбера това само докато гледах лицето на Коул.

— Мърдайте, мърдайте, мърдайте! — ни казваше той, като избутваше всяко дете и агент през вратата. — Надолу към ниво три. Ще излезем по пътя, по който сте влезли. Следвайте агент Калб!

Опитах се да преброя главите, които минаваха, но бе твърде тъмно, а и димът бе прекалено гъст. Цялата структура се разтресе, като ме запрати напред към Лиъм, който ни чакаше при вратата.

— Добре ли си? — попита той в прилив на въздух. — Той ме хвана. Аз не исках да тръгвам…

Коул го хвана за яката и го издърпа навън в коридора пред нас. Бе ясно, че се бяха целили в самата сърцевина на сградата. Ние се запрепъвахме зад тях в редица, опитвайки се да се придвижваме през бетона, горящите отломки и съскащите, плюещи пара тръби, които се бяха спукали. Все пак бе някакво малко чудо, че не бяха разрушени както атриума.

Стълбището надолу към ниво две бе запушено с още повече дим и пара. Моята риза бе напълно подгизнала от пот. Започнах да свалям якето си, тръгвайки автоматично да опипвам, търсейки флашката, която не бе там.

Кейт, си помислих аз. Къде е Кейт? Какво се случва с Кейт?

Следващият удар ме изхвърли напред в гърба на Лиъм. Едно от децата пред нас извика, но единственото, което можех да чуя, бе Джуд зад мен, който шепнеше О, боже! О, боже! отново и отново. Не знам какво си представяше в главата си, но ако бе нещо подобно на моята картинка, представляваща смазване под десетки тонове цимент и мръсотия, се изненадвах, че успяваше въобще да функционира, а камо ли да продължи да се движи напред.

Редицата се забави, когато започнахме да достигаме до второ ниво. Ставаше запушване от някакъв проблем, който не можехме да видим. Промъкнах се покрай Лиъм и хванах Коул за ръката, за да привлека вниманието му.

— Ами хората в лазарета?

— Ако не могат да станат и сами да излязат навън, не можем да го направим вместо тях — каза Коул с нотка на окончателност.

— Ами Кланси? — попитах аз, макар част от мен вече да знаеше отговора — Пуснаха ли го навън?

— Нямаше време за разчистване на етажа — каза Коул.

Погледнах назад през рамо, искайки ми се да мога да видя лицето на Лиъм. Вместо това го почувствах — сложи ръце на кръста ми, подбутвайки ме нежно напред. И тогава чух гласа му да казва в ухото ми.

— Какво щеше да направи той, ако там бе ти? Аз?

Това не ми помогна да погълна жлъчния сок обратно в гърлото си. Едно беше да доведеш някого като затворник, а съвсем друго да го обречеш на нещо, което бе почти сигурна смърт.

— Ама ти подиграваш ли се с мен? — изръмжа Вида, когато тя и Дунди хванаха здраво паникьосалия се Нико и го принудиха да продължи напред. Можех да видя бледото лице на Джуд зад тях, който гледаше в ужас.

— Аз ще го пусна — каза Нико. — Аз мога да му помогна!

— Не — извика Джуд. — Трябва да останем заедно!

Ударната вълна на следващата експлозия ни запрати всички на колене. Аз ударих главата си в стената, а пред очите ми изскочиха петна. После се изправих обратно на крака и всички се затичахме надолу по стъпалата — през тъмния коридор, скачайки долу в блока за разпит. Някои части от стената, която бе вдясно от мен, вече частично се бяха сринали.

— Стойте зад мен! — каза Коул, обръщайки се назад към нас. — Хайде, трябва да отидем отпред.

Той успя да се промъкне най-отпред на редицата, която почти блокираше, когато хората стигнеха до вратата на тунела. Можех само да си представя каква реакция щяхме да породим, ако и шестимата се бяхме се опитали да преварим всички в редицата и да го последваме.

Най-после бяхме достатъчно близко, за да видим какъв е проблемът. От другата страна на вратата, на всяко дете и агент се налагаше внимателно да се покатерят над тръбите и цимента, които бяха изпадали от тавана на тунела.

Кръвта биеше ускорено в главата ми, а крайниците си усещах като кухи вследствие на паниката, докато чакахме, и чакахме, и чакахме да дойде и нашият ред. Лиъм подскачаше на място на краката си, все едно всеки момент се приготвяше да се втурне напред.

Щом стигнахме до вратата, аз спрях и се дръпнах настрана, за да оставя останалите да минат пред мен, но Лиъм не бе съгласен с това. Той само дето не ме повдигна през разрушенията, а след това сам прескочи — тялото му бе стената, която ме пазеше от това да се върна обратно.

Чух как Вида ругае зад мен, а Дунди мърмори затруднено. При толкова много наблъскани тела, в тунела бе горещо и влажно. Взривовете отгоре бяха разрушили някои части, което отново забавяше напредъка ни и превръщаше един обикновен маршрут в писта с препятствия.

Усещах гръмовните вибрации преди звукът от ударите действително да достигне до ушите ми. Бе серия от четири тихи трясъка — всеки следващ бе по-силен и по-лош от предния. Вида извика нещо към нас, но аз не можах да я чуя през ужасната звукова вълна, която последва. Стомахът ми, сърцето, всичко вътре в мен сякаш падна, все едно тунелът под мен бе поддал. Секундите преминаваха двойно по-бързо, предоставяйки ми само нужното време, за да се обърна настрани от експлозията, която изхвръкна през вратата, през която току-що бяхме минали.

Хвърлихме се на земята, тъй като от вратата изригна струя сив дим и парчета от цимент и стъкло. Тунелът се разтресе толкова тежко, че бях убедена, че ще се срути. Децата, агентите — сега вече всички викаха — но аз чух гласа на Коул, който надвикваше всички други:

— Мърдайте! Мърдайте! Мърдайте!

Но аз не можех. Успях само да се избутам на колене и оттам да се изправя посредством стената. Чувах как Вида и Дунди си говорят и се оплакват от тъмнината и от това, че не могат да се видят.

— Това бе Щабът — прошепнах аз. — Срути ли се?

— Мисля, че да — отвърна Лиъм.

— Тунелът на обратно вече е напълно блокиран — извика Дунди, кашляйки. Децата пред нас предадоха новината през хората в редицата пред тях. Чухме шока и сълзливите отговори, които последваха чак от края на групата.

Всички агенти… деца… телата им, които се наложи да оставим зад нас. Техните семейства нямаше никога да разберат какво се бе случило с тях, кой не бе получил шанс да избяга и кой може би все още се бе вкопчил в живота, когато…

Риданието заседна в гърлото ми и аз не можех да го изкашлям. Не плачех, но тялото ми се тресеше силно — толкова, че Лиъм ме обгърна с ръце изотзад. Усетих сърцето му, което пулсираше в гърба ми, лицето му, което той зарови във врата ми.

Той бе стабилен и бе тук — всички ние бяхме живи. Живи, живи, живи. Бяхме успели да избягаме. И въпреки това, не можех да спра да си го представям — начина, по който таванът би следвало да е поддал, падащите стъкла, пода, който изведнъж вече не бе на мястото си, тъмнината, която помиташе всичко.

Фокусирай се, заповядах си аз. Зад теб все още има деца. Все още не си се измъкнала. Не позволявай да те вземе и теб. Лиъм, Дунди, Вида и Джуд. Лиъм, Дунди, Вида и Джуд.

— Просто дишай! Дишай! — каза Лиъм, а неговият собствен глас също трепереше.

Спокойният му характер, издигането и спадането на гръдния му кош край мен, бе достатъчно успокояващо, за да отпусна захвата си върху него. Той притисна устни към челото ми — по-скоро от успокоение, отколкото от нещо друго, помислих си аз.

— Ние сме добре — казах аз. — Добре сме. Просто продължавай да вървиш.

Умът ми хвана тези думи и ги разпростря напред в тъмнината. Просто продължавай да вървиш. Колкото по-дълго ходехме, толкова по-трудно ставаше да открия разлика между страха ми, гнева ми и вината ми. В гърдите ми се бе оформила голяма буца — нарастваща болка. Някой пред нас или се смееше, или ридаеше. Звукът бе толкова разцентрован, че не успях да направя разлика между двете.

Най-големият ми страх — този, който задържаше сърцето ми в основата на врата ми и караше коленете ми да се приплъзват напред, напред, и пак напред, докато циментът ме бе захванал за раменете — бе осъзнаването, че във всеки момент цялото това нещо можеше да рухне над нас.

Дишай.

Би следвало да е успокояващо да усещам Лиъм, който се притискаше отзад към мен. Най-после достигнахме участък от тунела, който бе цял и в който можехме да се изправим напълно. Определено бе по-добре да напредваме така — все едно получихме знак, че почти сме приключили. Но все още бе направо невъзможно тъмно. Колкото и пъти да се опитвах да погледна назад, не можех да видя нищо друго, освен смътните очертания на лицето на Лиъм.

Продължавай да вървиш… Глава наведена, ръце прибрани, ходене само напред, напред, напред, колкото бързо можех да движа краката си. Загубих представа за времето. Минаха пет минути. Може би десет минути. Петнайсет. Миризмата на плесен бе заменена от всеобхващащата воня на гранясало, тъй като канализацията се сви отново. Държах ръцете си отпуснати от двете ми страни, като ги оставях да се плъзгат по хлъзгавия, капещ цимент. Лиъм издаде приглушен стон, когато удари главата си в наклонения таван, а секунда по-късно и аз трябваше да се наведа.

Застоялата вода бе гъста и вонеше на гниещи неща и плесен. Чух как на някой започна да му се повдига и стана точно както винаги — щом като един започнеше, сякаш стомасите на всички се повдигаха.

Драсках сляпо по лицето си, опитвайки се да почистя косата, която бе залепнала на кичури към бузите и врата ми. Бе се вкопчила в мен. Задъхването… Тежкият, лепкав въздух изведнъж сякаш изчезна. Тунелът се сви, а аз не можех да видя нищо. Абсолютно нищичко.

Ние няма да умрем тук долу. Нямаше просто ей така да изчезнем.

Опитах се да се съсредоточа върху ритмичното, бавно триене на кожа в бетон и начина, по който водата, изглежда, се отдалечаваше заедно с таваните. Как бе възможно да усещам тунела по толкова различен начин на излизане в сравнение с на влизане? Почувствах как отново се разшири и се наклони надолу. Може би очите ми най-после се приспособяваха към тъмнината, но бях готова да се закълна, че стана по-светло.

Не си го представях. Първоначално промяната бе постепенна — намек за светлина, — но сега вече бе достатъчно светло, за да мога да зърна изненаданото лице на Лиъм, което се наклони надолу, за да погледне моето. Тунелът се изпълни със звуци на облекчение. Застанах на пръсти, за да се опитам да видя над главите на тези пред мен. От края на дългия тунел ни гледаше светлина като главичката на топлийка, която започна едва-едва да расте с всяка нова крачка, която правехме напред. Внезапен прилив на енергия размърда краката ми, движейки ги по-бързо и по-бързо, и по-бързо, докато вече можех да видя стълбата и силуетите, които я изкачваха, за да излязат от осакатяващата тъмнина и да се гмурнат в светлината.

Доста време нямаше нищо отвъд дима.

Той висеше около нас като перде в посивяло кафяво, затоплено само от залязващото слънце. Отломките, които бяха вдигнати във въздуха по време на бомбардировките, все още не се бяха уталожили. Те заплаваха надолу през отворената врата — фин, стрит цимент, който се въртеше от движенията ни. Ръцете ми трепереха по време на цялото изкачване по стълбата. Коул ни очакваше на входа към тунела. Хвана ме за ръката и ме издърпа, преди да се обърне назад, за да подхване и Лиъм.

— По дяволите, глупаво хлапе! — извикай той, разтрисайки го. Гласът му бе дрезгав и той сякаш се задавяше след всяка дума. — Изкара ми акъла! Като ти кажа да стоиш зад мен, това означава да стоиш зад мен! Защо просто не си тръгна, когато ти казах? Защо никога не може просто да ме послушаш!

Той обви раменете му с ръце, а Лиъм, с цялото си облекчение и изтощение, му разреши. Не можех да разбера какво си казват един на друг, докато стояха пред вратата, но Някои от нас все още се опитват да излязат навън, тъпаци! на Вида развали момента.

Един друг агент ни насочи надолу по дигата на река Лос Анджелис, към мястото, където другите се бяха скупчили под центъра на моста отгоре над главите им. Вдигнах ризата си нагоре към носа си, за да избегна вдишването, но тебеширеният вкус вече бе в гърлото ми. Вече си бях изпила отровата за деня, която сега смесих с дим и жлъчен сок.

Гледката към Лос Анжелис и индустриалния район бе прекалено много за поемане от страна на който и да бе от нас. Никой не желаеше да се обърне и да застане лице в лице с разрушенията в далечината. Ние всички знаехме, че градът е бил атакуван, но да видиш в действителност горящите небостъргачи на хоризонта и да наблюдаваш как черният дим се събира като във фуния, за да отлети към ясното синьо небе, бе противно.

Лиъм и аз седнахме долу малко настрана от другите деца, които плачеха и се прегръщаха едно друго. За мен бе достатъчно, че той седи до мен и рамото му опира в моето. Наблюдавах ги. Виждах как сълзите струят по лицата им и ми се искаше и аз също да мога да загубя самообладание — за да прочистя усукания куп ужас, който все още караше стомаха ми да се присвива.

Но тук навън, изтощението притъпи сетивата ми. Гледката на предмети от ежедневния бит, които бяха разпръснати наблизо из реката, успокои щуращите се из главата ми мисли. Прахта покриваше колите в сантиметри, а земята — в метри. Тя пропадаше под нас като пясък в пясъчник на детска площадка. Бяхме на мили от центъра, но намирахме документи, офис стол, очила за слънце, куфарчета и обувки, които са били изпуснати или забравени, или излетели от близките разрушени сгради. Въздушните удари бяха превърнали Уан Уилшайър — небостъргача, в който се помещаваше Федералната коалиция, в горяща черна черупка. Бях го зърнала само за секунда как изригва търкалящи се потоци от дим, превръщащи цели квартали на града в тъмнина.

А единственото, което Лиъм можеше да каже — отново и отново — бе По дяволите.

Поех си дълбок, успокояващ дъх. С крайчеца на периферното си зрение зърнах Джуд, който стоеше под моста — очите му бяха затворени, а лицето — обърнато към парчето слънце, което бе пробило през дима. Не можах да се накарам да се изправя, но се престорих, че и аз съм там. Наклоних главата си назад и оставих топлината да изсуши лепкавите, мокри кичури коса. Оставих го да изгори вкуса на страх от езика ми. Представях си, че сме някъде много далеч оттук.

Лиъм се изправи, докато Дунди и Вида идваха към нас. Тъмните им кожи бяха като гипсирани със сребрист прах. Той обви ръка около врата на приятеля си и го повлече към мястото, на което чаках аз.

— Чухме Коул да говори с едни агенти, които първи са излезли от тунела. Те казаха, че всички телефони или коли, които са открили, не са работели. Коул смята, че това наистина е бил някакъв вид електромагнитен пулс. Ние не сме могли да разберем, тъй като сме били доста под земята.

Това бе и една от причините, поради които Албан бе пожелал да построи Щаба толкова надълбоко под земята — за защита от подобен род нападения. Ако Коул бе прав и те бяха генерирали електромагнитен пулс, всичко си идваше по местата — точно както Албан ни бе уверил, че ще стане. Детонацията бе спряла доставката на електричество към Щаба от страна на електроцентралата, но резервният генератор се бе намесил още известно време.

Не можех да повярвам, че Грей или който там управляваше, би стигнал толкова далеч — да изпържи всяка кола, всеки компютър и телевизор, осигурявайки си по този начин безпомощността на хората. Тяхната беззащитност.

— Не можем да се свържем с Кейт — каза Вида.

— Тя е наред — казах й аз, надявайки се, че не звуча толкова безнадеждно, колкото се чувствах. Флашката. Тя все още беше в Кейт. А ако нещо се бе случило на Кейт, тогава…

— Градът…?

— Изглежда, че целият гъмжи от войници — каза Дунди. — Не е добре.

— Пълно нашествие — каза Вида, строполявайки се до мен. Тя посочи към мястото, където Нико седеше край вратата, водеща надолу към тунела. Той гледаше надолу все едно очакваше някой последен да се появи.

Потърках лице с ръце, опитвайки се да прочистя образа на Кланси Грей, който бе хванат в капан долу в тъмното. Там му е мястото, изсъска един див глас в ума ми. Той бе единствената причина, поради която поначало бяхме дошли тук — бе ни излъгал и бе рискувал живота на всички ни и за какво? За да може да се справи с някакъв побъркан проблем с майка си.

Не исках да мисля за мъртвите, затова реших да се съсредоточа върху живите. Задържах мислите си върху хората край мен, върху рядката милост, която животът бе показал, като ни бе изкарал оттам точно преди цялата структура да рухне. Тези неща все още не ми се виждаха реални, но децата край мен определено бяха. Лиъм шептеше, с наклонена глава към най-добрия си приятел Ще останем с тях, докато измислим как да се махнем от града. Дунди кимаше, като видимо се опитваше да не се разплаче. Вида лежеше назад, с ръце върху стомаха, усещайки издигането и спадането му при всеки дъх, който поемеше.

А Джуд…

Завъртях се надясно, оглеждайки кръговете с деца. И — ето го и него. Тъмната глава с къдрици, която търсех, се отдалечаваше, докато си приказваше възторжено с някакво друго дете. Къде, по дяволите, си мислеше, че отива? Той наклони глава обратно към нас и…

Не бе Джуд.

Защо си бях помислила така? Та това дете въобще не приличаше на него. То бе от Зелените и бе поне с глава по-нисък от него. Защо реших, че това е той? Бях погледнала набързо косата му и сякаш паметта ми бе изневерила на ума ми.

Как можах да си помисля това?

Всеки мускул в тялото ми, всяка става, всяко сухожилие се втвърди като камък. Тресях се отново от усилието да се движа, да се завъртя един последен път. Опитах се да го извикам, но звукът излезе подобен на издихание. Сложих си ръката в основата на гърлото, като натиснах силно, за да откъртя кошмара, който току-що бях глътнала.

— Руби? — попита Дунди. — Какво става?

— Какво? — намеси се и Лиъм, обръщайки се към мен. — Какво има?

— Къде… — започнах аз. — Къде е Джуд?

Момчетата се спогледаха и сами се обърнаха, за да огледат децата.

— Джуд! — извика Вида, докато го търсеше с очи. — Джудит! Това не е смешно!

Не видях лицето му из децата, които седяха около нас, а агентите се грижиха за това никой да не напуска прикритието на моста за момента. Към нас започваха да се обръщат лица — включително и това на Коул.

— Той слезе долу, нали? — попитах аз, а гласът ми бе изпълнен с паника. — Той нали беше с вас отзад, нали?

О, боже мой.

Веждите на Вида се сключиха много рязко заедно. Някаква тъмна мисъл проблесна на лицето й.

— Вида! — хванах я за предната част на суичъра й. — Кога за последно говори с него? Кога го видя за последно?

— Не знам! — извика тя и ме избута от себе си. — Не знам. Ясно ли е? Беше толкова тъмно…

Тръгнах да бягам, като избутах Вида, за да стигна до отвора на тунела в горната част на дигата. Нико погледна нагоре към мен и аз най-после разбрах, че той чака Джуд, а не Кланси.

— Руби… — започна Нико. — Къде е той?

— Спри! — каза Коул и ме хвана за лакътя. Започнах да се боря с него, опитвайки се да се изплъзна. Джуд бе там долу. Той бе там долу. А последното място, на което бих оставила Джуд, бе на тъмно и сам.

— Вие бяхте отзад, нали? — продължи той. — Аз изпратих един от агентите долу, за да сме сигурни, че няма да оставим никой назад. Те казаха, че цялата структура е поддала…

— Млъквай! — извика Лиъм. Той ме издърпа надалеч от Коул. — Дунди и аз ще отидем, става ли? Убеден съм, че някъде е загубил групата.

— Няма абсолютно никакъв начин да те оставя да се върнеш там — изригна Коул. — Ще ти нашаря задника, ако направиш само още крачка напред.

Лиъм не му обърна внимание.

— Той може да си е изкълчил глезена или да се е подхлъзнал и да си е ударил главата — добави Дунди, но определено изглеждаше болен. — Може просто да е в капан сред отломките…

— Не! — изръмжах аз. — Той е моят…

— Руби, знам. Ясно ли е? — увери ме Лиъм. — Но ти, Коул и другите, трябва да измислите как да ни изведете оттук — при това бързо. Нека направим поне това за теб.

— Отговорността е моя! — казах аз. — Аз съм Водачът.

— Ти не си ми водач — каза той нежно. — Нали помниш? Ще стане по-бързо, ако идем аз и Дунди. Ще се върнем още преди да усетиш, че ни няма. А ти и другите решете как да се махнем оттук.

Поклатих глава.

— Руби, остави ги да идат — каза Вида, като ме хвана за ръка. — Хайде.

Коул нададе остро, ядосано ръмжене и блъсна една светеща пръчка в гърдите на брат си.

— Имаш час! Нито секунда повече. След това тръгваме без вас.

Лиъм погледна към Дунди и кимна към чакащата врата.