Александра Бракен
Неизчезваща (3)

Втора глава

Ето как да намерите „Детската лига“: просто не я намирате.

Не можеш да разпиташ за нея, защото нито една жива душа в Лос Анджелис не би признала, че там съществува организация, която предизвиква на президента Грей обрив, от който доста го сърби. Дори само наличието на Федералната коалиция бе достатъчно лошо за бизнеса му. Хората, които можеха да ви информират за пътя, биха го издали единствено на цена, която малцина можеха да си позволят. Нямахме политика на отворените врати — не можеше да се проникне току-така. Всички имаха заповед да се отървават от когото и да било, стига дори само да си позволи да задържи погледа си малко по-дълго от обичайното върху наш агент.

Лигата те откриваше. Ако бе достатъчно ценен за тях, те щяха да те доведат. Ако бе готов да се бориш. Това бе първото нещо, което научих, седейки до Кейт при влизането си там. Или поне това беше първата ми истинска мисъл, която изкристализира в ума ми, докато нашият ван се движеше енергично по участък от магистралата, вливащ се директно в сърцето на града.

Основната им база за операции — Щабът, както всички го наричахме — представляваше два етажа скрити под действащ завод за производство на пластмасови бутилки, който продължаваше да крета и да допринася за добавянето на полепваща кафява мъгла над индустриалния район на Лос Анджелис. Много от агентите на Лигата и висшето й ръководство работеха, но само на хартия за Бутилираща компания P&C.

Държах ръцете си свити в скута. В Търмънд поне можехме да видим небето. Зървала бях дърветата през електрическата ограда. Сега дори и това не ми се полагаше, не и докато Лигата не решеше, че мога да излизам на повърхността и да разглеждам.

— Компанията е собственост на Питър Хендерсън. В някой момент най-вероятно ще го срещнеш. Той е верен поддръжник на усилията на Лигата от самото начало. — Кейт приглади косата си назад и я върза на опашка, докато колата ни навлизаше в нещо, приличащо на поредния гараж за паркиране. Такъв беше този град — избледняващи бои в цветове на слънчев залез и цимент. — Построиха Щаба с негова помощ. Сградата се намира директно под завода му, така че, ако сателитите се опитат да ни намерят, топлинните сигнатури, които биха прихванали от вентилационната ни система, биха могли лесно да се обяснят.

Тя звучеше толкова горда от този факт, а на мен въобще не ми дремеше за всичко това. Самолетният полет от Мериленд можеше да си съперничи с пътуването с кола от летището и неотслабващата градска смрад на бензин, която щеше да ми осигури възможно най-мащабното и ослепително главоболие. Всяка частица от мен копнееше за сладкия, чист въздух на Вирджиния.

Останалите агенти се изсипаха от колата си. Приказките и смехът им умряха в секундата, в която ни видяха. Бях ги усетила как ме зяпат още по време на полета. Очевидно не им бе нужно друго развлечение, освен това да разберат защо бях толкова важна за Кейт, че бе организирала такова издирване за мен. Подхвърляха ми разни думи като малки детски корабчета в езерце — шпионка, беглец, Червена. Всички те бяха грешни.

Изчакахме, докато другите агенти тръгнаха към сребристия асансьор в другия край на гаража, а стъпките им закънтяха по боядисания цимент. Кейт направи голямо представление около суетенето и изваждането на нещата ни от багажника. Всяко движение бе болезнено бавно, с перфектна хореография, целяща да им даде преднина. Притиснах коженото яке на Лиъм към гърдите си, докато не дойде и нашият ред.

Кейт доближи някакъв вид идентификационна карта към черния апарат за достъп, намиращ се до вратите на асансьора. Той избоботи нещо в отговор. Влязох вътре, придържайки погледа си към тавана, докато вратите не се отвориха наново и не бяхме блъснати от стена от тежък и влажен въздух.

Вероятно някога това бе функционирало като канал. Всъщност не. Ако се съдеше по плъховете, парливата миризма и слабата вентилация, категорично е било отводнителна шахта. Щом излязохме, активирахме някакъв вид детектор на движение и тъжен низ от малки крушки, който бе закачен по протежение на двете страни, се запали за живот, осветявайки ярки графити и локви, причинени от кондензацията, събиращи се върху циментовия под под формата на дълги и шумни капки.

Зяпнах Кейт в очакване на обяснение за тази очевидно ужасяваща шега. Но тя само сви рамене.

— Знам, че не е… красиво, но ще започнеш да… Е, никой не го обича. Но след няколко излизания и влизания обратно ще успееш да свикнеш.

Супер! Най-после нещо страхотно, на което да се надявам с нетърпение.

Дори преминаването през един сектор, вдишвайки влажния и плесенясал въздух на Тунела, бе достатъчно, за да ти разбърка стомаха. Четири сектора бяха нещо като предизвикателство пред човешката издръжливост. Бе достатъчно просторно, така че по-голямата част от нас да ходят изправени, макар че някои от по-високите агенти — включително Роб — трябваше да се навеждат, докато минаваха под всяка от металните носещи греди. Стените се извиваха около нас като следи от смях около нечия уста, обгръщайки ни в тъмнина. В Тунела нямаше нищо луксозно, но поне бе достатъчно широк, за да можем да пристъпваме по двама — един до друг. Имаше достатъчно въздух.

Кейт погледна нагоре и помаха на една от черните камери, когато минахме под нея, отправяйки се към сребристите врати от другата страна на Тунела.

Не знам какво от тази гледка ме накара да се отдръпна назад. Може би окончателността на всичко. Пълното осъзнаване на това колко усърдно ще трябва да работя, колко внимателна и търпелива ще трябва да бъда, за да осигуря на Лиъм време да стигне до място, на което няма да могат да го намерят, докато аз успея да се измъкна оттук.

Устройството за достъп изпиука три пъти, преди да светне в зелено. Кейт закачи картата си за достъп обратно на гайката на колана си, а звукът от въздишката й на облекчение наполовина се изгуби сред свистенето на преработения въздух, проникващ на вълни зад вратите.

Дръпнах се, преди тя да успее да хване ръката ми, свивайки се от милата й усмивка.

— Добре дошла в Щаба, Руби. Преди да те разведа, нека те запозная с някои хора.

— Чудесно — измънках аз. Очите ми се заковаха върху дългата стена на коридора, по която бяха залепени стотици пожълтели вестници. Нямаше какво друго да се види. Плочките бяха блестящо черни, а светлините — нищо повече от дълги флуоресцентни лампи, които бяха захванати над главите ни.

— Това са повиквателните на всички наши агенти — обясни Кейт, докато ходехме. Задължителната мобилизация, която Грей проведе в началото на кризата, изискваше всички под четиридесет години да се явят в служба на страната си, независимо дали като миротворци в Националната гвардия, граничния патрул, или отглеждането на деца изроди в лагерите като представители на СОП. Новобранците от първата вълна бяха на двадесет и няколко години — твърде стари, за да са били повлияни от ОМИН, и твърде млади, за да са загубили свои деца… Много от агентите тук са бивши военни като Роб. — Продължи тя, докато вървяхме. — Но повечето от нас са цивилни. Присъединихме се, защото вярваме в мисията на Албан за изкарване на истината наяве или пък се опитваме да се сдобием с малко повече информация относно случилото се с нашите деца или роднини. Имаме повече от триста активни агенти, като стотина от тях са в Щаба и наблюдават Операциите, тренират или работят по техниката ни.

— Колко деца?

— Двадесет и шест, ако включим теб и Мартин. Шест групи по четирима. Всеки е прикрепен към агент Закрилник, както ни нарича Албан. Ти ще се обучаваш с останалите от групата ми и евентуално ще бъдеш изпращана на тактически операции.

— Лигата всичките ли ги е извела от лагери? — попитах аз.

Тя прилепи пропуска си отново и към следващата врата.

— Може би най-много четирима за последните пет години, през които Лигата съществува. Ще откриеш, че децата са от цялата страна. Някои като Вида и Джуд — след малко ще се срещнеш с тях — бяха доведени тук, когато започнаха Събиранията. Някои извадиха късмет и бяха забелязани по време на транспортирането им до лагери или когато от СОП отиваха, за да ги вземат. Имаме и някои особени случаи като Нико — последния член на екипа ми. Той… е с доста интересна история.

Така и не разбрах дали това беше примамка.

— Интересна ли?

— Нали помниш какво ти казах за Леда Корп? За това как правителството им дало субсидия за изследване на произхода на ОМИН? Нико бил… — тя прочисти гърлото си два пъти. — Той бил един от обектите им на изследване. При нас е отпреди няколко седмици, така че двамата ще навлизате заедно в нещата. Бих искала само да те предупредя, че той все още е доста крехък.

Веднага осъзнах, че коридорът всъщност не бе точен индикатор за това какво представлява структурата на останалата част от сградата. Всичко изглеждаше така, сякаш, след като бяха завършили антрето, или бяха останали без пари, или бяха решили, че е безсмислено да продължават. Общият вид на мястото отговаряше на онова, което очакваш да видиш, разхождайки се из полузавършен строеж. Стените бяха оголени сиви циментови блокове, пристегнати от метални подпори. Подът беше боядисан цимент. Всичко и навсякъде беше цимент. През цялото време. Все едно се бях завърнала в Търмънд — това място не бе по-приветливо от него.

Таваните бяха ниски и наблъскани с тръби и ярки обвити електрически кабели. И макар че Щабът въобще не беше толкова тъмен, колкото Тунела — без каквато и да е естествена проникваща слънчева светлина, — трептящите флуоресцентни лампи придаваха на всичко болнаво, анемично сияние.

Най-интересното нещо в Щаба беше формата му. Входната врата се отваряше директно пред една широка, кръгла централна стая, която бе заобиколена от извити стъклени стени. Коридорът, в който бяхме, образуваше пръстен около тази стая, макар че можех да видя четири различни коридора, които тръгваха от него в други прави линии.

— Какъв е той? — попитах, докато крачехме, а очите ми все се отплесваха вдясно, където наблюдавах кръжащите из голямата стая фигури. Върху стените й бяха монтирани няколко телевизора. Под тях се намираха кръгли маси като в сладкарница, върху които няколко агенти на Лигата играеха карти, хранеха се или четяха.

Извитата зала не бе малка, но не бе и просторна. Всеки път, когато някой, който вървеше в обратната посока, искаше да мине покрай нас, някой от групата ни трябваше да изостане, за да му осигури място за преминаване.

Първите двама агенти, които срещнахме — две жени в армейски униформи, — потвърдиха друго мое подозрение: историята ми ме бе изпреварила. Докато очите им гледаха тези на Кейт, те се усмихваха дружелюбно, но когато ги преместиха надолу към мен, ни заобиколиха отдалеч и продължиха с по-бързо темпо.

— Та какъв е той? — повторих аз. Виждайки объркването, което замъгли светлосините очи на Кейт, поясних: — Какъв цвят?

— Ааа. Нико е Зелен. Страхотен е с техниката. Все едно обработва всичко като програма. Вида е Синя. Джуд е Жълт. Това е единственият екип, в който има смесица от способности. Всички други са от по един цвят и изпълняват различни функции по поддръжка на Операциите — светлините отгоре превръщаха русата й коса в перленобяла. — Сега ти си единствената Оранжева тук.

Супер. Бяхме като проклетата Връзка с дъгата. Липсваше ни само Червен, за да завършим тестето.

— Значи, на теб са се паднали всички остатъци, след като другите екипи вече са били запълнени ли?

Кейт се усмихна.

— Не. Аз просто избирах внимателно.

Най-после излязохме от външния пръстен, гмурвайки се в един от правите коридори. Тя не продумваше, дори не се обръщаше към множеството агенти, с които се разминавахме по пътя. Очите им ни проследиха до врата, носеща името на Кейт, а всеки техен поглед сякаш разрязваше с нокти гръбначния ми стълб.

— Готова ли си? — попита тя. Все едно можех да избирам.

Има нещо наистина лично в това да видиш нечия спалня и по онова време — а и сега дори — ми стана доста неудобно от малкото количество дребни украшения, които тя бе успяла да вкара вътре. Стаята бе тясна, но ставаше. Бе компактна и, за щастие, не пораждаше клаустрофобия. В един от ъглите беше завряно походно легло, а зад него Кейт бе закачила с кабарчета един мръсен юрган, съшит от кръпки. Десенът с ярки червени и жълти маргаритки прозираше дори под най-ужасните петна върху плата. На бюрото си имаше компютър, чанта, лампа и две книги.

И навсякъде имаше снимки.

Рисунки, направени с пръсти. Човешки очертания, оживели с помощта на малки пръстчета. Портрети с молив на лица, които не разпознавах. Пейзажи, рисувани с въглен, изглеждащи точно толкова мрачно, колкото и животът под земята беше. Фотографии на усмихнати лица и заснежени планини бяха залепени в правилни редички, но бяха прекалено далеч, за да успея да видя детайлно всеки красив, лъскав детайл. Да не споменавам и трите тела, които ми пречеха.

Едно високо и хилаво дете някак си успяваше да обикаля в това еднометрово пространство между бюрото и походното легло. Влизането ни го накара внезапно да спре и да извърне към нас обрамчената си от червеникавокафяви къдрици глава. Цялото му лице се озари, когато се хвърли към Кейт, сключвайки тънките си като моливи ръчички около раменете й.

— Така се радвам, че се върна! — гласът му бе изпълнен с облекчение.

— Аз също — отвърна тя. — Джуд, това е Руби.

Джуд бе само кожа и кости. Изглеждаше така, сякаш бе пораснал с дванайсет сантиметра през последните пет дни. Всъщност видът му не беше толкова лош, просто си личеше, че все още не е съвсем съзрял. Пред него беше времето, в което правият му нос щеше да се издължи още, но за сметка на това пък големите му кафяви очи напомняха на извадени от анимационен филм.

На пръв поглед приличаше на тринайсет или четиринайсетгодишен, но се придвижваше по начин, като че ли все още бе омагьосан от придобития контрол над новоизрасналите си крайници.

— Приятно ми е да се запознаем — каза той. — Сега ли пристигаш? Във Вирджиния ли си била през цялото време? Кейт каза, че по едно време сте се разделили и тя се е притеснила, че нещо се е…

Хлапето започваше нова дума още преди да е довършило предната. Примигнах и се опитах да се освободя от прегръдката му.

— Джудит, приятелката ни май няма нужда от прегръдки — дочу се слабо гласче някъде зад рамото му. — Отпусни!

Джуд веднага се дръпна назад и се засмя нервно.

— Извинявай, прости ми. Все пак много се радвам да се запознаем. Кейт ни е разказвала много за теб… например че си била в един и същи лагер с Мартин.

В изреченото от него се долови странна болка, когато спомена името на другия Оранжев. Гласът му стана по-фалцетен и някак наблегна на думата.

Кимнах. Значи, вече знаеше каква съм и аз. И все пак ме бе докоснал. Какво смело и глупаво дете!

— Онова там на леглото е Вида — добави Кейт, побутвайки ме към другото момиче.

Вероятно бях сторила стъпка назад, защото силата на погледа й ме накара да се почувствам, сякаш са ме запратили към близкия ъгъл. Не знам как бях успяла да я пропусна. Тя седеше на походното легло, а краката и ръцете й бяха кръстосани в пълно безразличие. Но сега, когато я видях, усетих как мъничко се отдръпвам назад.

Кълна се в Господ — тя бе прекрасна, — перфектна смесица от етноси. Кожата й бе блестящо кафява и напомняше на топъл есенен следобед, очите — във формата на бадем, а косата й бе боядисана в електриковосиньо. Лицето й беше от онзи тип, който очакваш да зърнеш на страниците на модно списание: високи, изсечени скули и плътни устни, които като че ли постоянно се намираха в малка самодоволна усмивка.

— Здрасти. Страхотно е, че най-после си довлече задника — гласът й бе силен, нюансиран и всяка дума, която изричаше, като че ли бе съпроводена от плесник. Щом се изправи, за да прегърне Кейт, аз се почувствах като петсантиметрово, почти невидимо джудже.

Вместо да се върне обратно на мястото си, тя остана права, вмъквайки се пред Кейт, така че да застане между нас. Тази поза ми бе позната. Колко пъти я бях заемала пред Зу, Дунди или пък Лиъм? Колко пъти и те я бяха заемали заради мен? С гръб към жената, Вида ме изучаваше отблизо.

— Бедно човече. Само ме следвай и всичко ще е наред.

А, значи, така било?, помислих си, настръхвайки от тона й.

Когато тя отново погледна към Кейт, пак се бе превърнала в самата сладост. Тъмната й кожа излъчваше доловимо щастливо сияние.

— Този в ъгъла е Нико — добави Вида, поемайки представянето в свои ръце. — Дребосък, ще се изключиш ли за две секунди?

Нико седеше на пода, с гръб към малкия скрин на Кейт. Изглеждаше ми някак дребничък и веднага разбрах какво бе искала да каже Кейт, когато бе използвала думата крехък. Тя не се отнасяше за ръста му или за формата на тялото му, а за напрегнатите черти на лицето му. Заблуден кичур гарвановочерна коса се изхлузи от клещите на гела, циментиращ прическата му назад, когато той каза:

— Здрасти. Приятно ми е да се запознаем.

След което върна очите си на малкия черен уред в ръцете си, а пръстите му полетяха отново по клавишите. Апаратът хвърляше върху кожата му неестествено ярка бяла светлина, която подчертаваше дори почти черните му очи.

— Е, каква е твоята история? — попита Вида.

Напрегнах се и едната ми ръка хвана другата в опит за подражание на нейната поза. Вече знаех, без каквото и да е съмнение, че ако това следваше да сработи — ако се налагаше да живея с тези деца, да ги виждам редовно и да тренирам с тях, — просто трябваше да поддържам дистанция. Едно от най-важните неща, които изминалите седмици ми бяха разкрили, бе, че колкото повече опознаваш някого, толкова по-неминуемо е да започнеш да го обичаш. Границите помежду ви избледняваха и когато настъпеше раздялата, бе толкова мъчително да се отплетеш от този живот.

Дори и да исках да им разкажа за Търмънд, нямаше как да опиша мъката си с думи. Нямаше как да ги накарам и да разберат. Не и когато само мисълта за Градината, Фабриката или Лазарета бе достатъчна, за да се задавя от гняв. Изгарянето седеше в гърдите ми и не си тръгваше с дни — по същия начин, по който белината изприщваше ръцете ни в Пералнята.

Повдигнах рамене.

— Ами Мартин? — попита Джуд. Той въртеше пръстите си един около друг и стискаше ръцете си до розово. — Петима ли ще бъдем в нашия екип?

Кейт отговори бързо.

— Мартин бе преместен в Канзас. Ще работи с агентите там.

Вида се обърна към нея.

— Сериозно ли?

— Да — отвърна Кейт. — Руби ще заеме мястото му на Водач на екипа.

Всичко приключи толкова бързо. Каквито и фалшиви любезности да бе подготвила Вида за Кейт, те изчезнаха с едно-единствено остро поемане на дъх и точно в тази секунда съзрях проблясъка на предателството. Долових как тя физически преглътна думите си и кимна.

— Ама, чакайте! — задавих се аз. Не исках нищо подобно… Не желаех това…

— Супер! Честито! — Джуд ме тупна приятелски с юмрук по рамото и ме изкара от вцепенението ми.

— Знам, че всички вие ще помогнете на Руби да се почувства добре дошла и ще я въведете в обстановката — каза Кейт.

— Да — процеди през зъби Вида. — Ама… разбира се. Всичко, което пожелае.

— Да идем заедно да вечеряме — рече Джуд с приповдигнат тон. Напълно и блажено невеж относно начина, по който юмруците на Вида се стягаха и разпускаха край тялото й. — Днес вечерята е паста.

— Аз трябва да се обадя на Албан, но вие четиримата отивайте. После може да покажете на Руби къде са леглата и да й помогнете да се настани — добави Кейт.

Едва бях излязла през вратата и я бях затворила, когато усетих как някой хваща конската ми опашка, завърта ме и ме засилва към близката стена. Пред очите ми избухнаха черни звезди.

— Вида! — ахна Джуд. Възклицанието му бе достатъчно, за да накара дори Нико да погледне нагоре.

— Ако дори за секунда си си помислила, че не знам какво е станало всъщност, напълно грешиш — изсъска Вида.

— Разкарай се от мен! — сопнах се аз.

— Знам, че историйката за това как Кейт те е изгубила е пълна лъжа. Избягала си — заключи тя. — Ако още веднъж се опиташ да я нараниш, ще те разпердушиня.

— Ти не знаеш нищо за мен — отвърнах аз, черпейки от гнева й по неочакван за мен начин.

— Знам всичко, което ми е нужно — изплю Вида. — Знам какво си. Всички сме наясно.

— Стига толкова! — каза Джуд, взе ръката ми и ме издърпа назад. — Отиваме на вечеря, Ви. Ела или пък недей.

— Желая ви приятно скапано хранене — каза тя с възможно най-сладкия си глас, но яростта, която се излъчваше от тялото й, разрязваше въздуха помежду ни и се сключваше около врата ми като юмрук. Като обещание.

Не знам защо кръгът от празни маси около нас ме безпокоеше толкова много. Може би заради същата причина, поради която Джуд усещаше, че трябва да говори по време на цялото хранене, за да компенсира тяхното мълчание.

Едва бяхме седнали на една от по-малките кръгли маси, когато няколко агенти и други деца станаха от техните. Те или взимаха подносите си и напълно изчезваха от атриума, или пък се сбутваха на някоя от вече пълните маси, намиращи се по-далече от нас. Опитах се да се убедя, че това не е заради мен, но има някои мисли, които виреят в ума ти като хронична болест. Мислиш си, че напълно си ги задушил, а разкриваш как те са се превърнали в нещо още по-тъмно и ново. Естествено, че ще станат и ще си тръгнат — ми шептеше един познат глас в ухото. — Защо въобще биха искали да са край нещо като теб?

— … където ядем и стоим, ако имаме някакво принудително бездействие. След часовете за хранене тук всичко се почиства. Така че можеш да дойдеш и да играеш карти или пък пинг-понг, или просто да погледаш телевизия — разясни Джуд, докато дъвчеше някаква маруля. — Понякога някой агент ни носи филм за гледане, но през по-голямата част от времето аз стоя долу в компютърната лаборатория…

Беше странно и главозамайващо да си в кръгла стая. Чувството се усилваше и от десетте телевизора, които постоянно бяха в полезрението ни. Всеки бе настроен на един от все още съществуващите национални новинарски канали — оказваше се, че ако искаш да скочиш в джоба на президента, най-вероятно ще откриеш там добро количество пари, — а можеше и просто да следиш приспивната гледка на смущенията в картината. Стомахът ми не бе достатъчно спокоен, за да възприеме ужасите на деня, през които препускаха водещите. Много по-интересна игра за мен беше да наблюдавам към коя маса се отправя всеки от новодошлите в атриума. Децата, след като си вземеха храна от бюфета, се стичаха към другите деца. По-мускулестите мъже, които най-вероятно бяха бивши военни, сядаха при останалите мъже с подобен вид. Сред тях имаше малко жени агенти, сякаш добавени просто за цвят.

Така се бях фокусирала в броенето на жени, че въобще не усетих Кейт, докато тя не се озова директно зад Джуд.

— Албан иска да те види — каза тя простичко и се пресегна, за да вземе подноса ми.

— Ама… защо? Как така?

Джуд най-вероятно обърка бунтарския ми поглед със страх, защото се протегна към мен и ме докосна по рамото.

— О, недей! Няма нужда да се притесняваш. Той е много мил. Убеден съм… Сигурен съм, че само иска да си поговорите, тъй като днес ти е първи ден. Вероятно е просто това. Бърз разговор за опознаване.

— Да — измънках, без да обръщам внимание на завистта, която долових в гласа му. Очевидно не бе обичайно да бъдеш привикан там. — Убедена съм.

Кейт ме изведе от атриума и попаднахме обратно в коридора. Оставихме подноса на една количка край вратата. Вместо да тръгнем надясно или наляво, тя ме насочи към една врата на отсрещната стена, която не бях забелязала досега, като почти ме влачеше надолу по намиращото се зад нея стълбище. Подминахме второ ниво и продължихме по стълбите към трето. Веднага щом отвори вратата с рамо, настроението ми видимо се пооправи. Бе по-топло и по-сухо, отколкото в пълзящата влага на горните етажи. Дори не ме смущаваше миризмата на статично електричество и топла пластмаса, която долових, изнизвайки се покрай голямата компютърна стая, заемаща мястото на атриума на този етаж.

— Съжалявам за това — извини се Кейт. — Знам, че сигурно си изтощена, но той толкова иска да се запознаете.

Хванах ръцете си зад гърба си, за да прикрия треперенето, което ги обземаше. По време на полета ни насам Кейт се бе опитала да обрисува благороден портрет на Албан като джентълмен с истинска интелигентност — американски патриот. Това малко се разминаваше с всичко друго, което бях чувала за него — че той е терорист, който бе координирал повече от двеста удара срещу президент Грей из цялата страна и бе убил чрез тях впечатляващ брой цивилни. Доказателствата бяха навсякъде — агентите бяха окичили стените със статии от вестници и снимки на телевизионни екрани, — сякаш смъртта и разрушението бяха нещо, което трябва да се празнува.

Ето какво знаех за Джон Албан от личен опит: той бе създал организация, наречена „Детската лига“, но помагаше само на онези деца, които смяташе за способни да избягат от лагерите. Полезно. Да не говорим, че ако беше злопаметен, имаше огромен шанс да бъда наказана за това, че доста затрудних плановете му.

Отидохме до отсрещната страна на кръга. Кейт долепи пропуска си до черното устройство там и изчакахме то да издаде звук. Част от мен все още леко се надяваше да не светне зелено.

Докато слизахме надолу по циментовите стълби, усетих, че вече нямаше следа от топлина. Вратата зад нас сама се затвори с трясък, запечатвайки ни вътре с шум, подобен на изсмукване. Стреснах се и се обърнах, но Кейт нежно ме побутна напред.

Намирахме се в друг коридор, който бе различен от онези, които вече бях видяла горе на първо ниво. Лампите тук не бяха толкова силни и изглеждаха нагласени на режим трептене. Само един поглед ми беше достатъчен, за да отстъпя, а сърцето ми да се качи в гърлото. Това бе Търмънд или поне част от спомена, който бе останал в мен. Ръждясали метални врати, твърди стени от газобетонни блокчета, в които бяха оставени малки процепи като прозорчета за наблюдение. Това бе затвор с дванайсет врати вместо дузини и с едва дванайсет затворници вместо хиляди. Миризмата на мухъл бе примесена с едва долавящ се аромат на белина. Стените и подът бяха голи. Единственото различно бе, че от СОП вече щяха да са ни наказали, ако се бяхме опитали да удряме по вратите така, както го правеха в момента затворниците. Приглушени гласове се молеха да бъдат пуснати и за пръв път се зачудих дали някой от войниците се бе почувствал като мен в този момент — зле. Сякаш кожата върху черепа ми се стегна. Усетих точно кога лицата им се озоваха на прозорците и кръвясалите им очи започнаха да ни следят до края на коридора.

Кейт допря пропуска си до ключалката на последната врата вляво и наведе лицето си надолу. Вратата се открехна и тя я избута, приканвайки ме с жест да седна на празната маса със столове. Висящата крушка вече бе запалена и се люлееше. Забих пети в плочките, като се отдръпнах от нея.

— Какво, по дяволите, е това? — попитах аз.

— Всичко е наред — отвърна тя с тих и успокоителен глас. — Използваме това крило, за да държим в него ценни придобивки или изменили агенти, които чакат тук, за да им зададем въпроси.

— Искаш да кажеш да ги разпитвате ли? — уточних аз.

Не — помислих си, докато осъзнаването на факта разцъфваше като черни петна върху погледа ми. — Мартин ги е разпитвал. Сега вече аз щях да го правя.

— Аз не… — започнах. Нямам доверие на себе си. Не искам да го правя. Не искам да имам нищо общо с това.

— Аз ще съм тук с теб през цялото време — отговори Кейт. — Нищо няма да ти се случи. Албан просто иска да види какво е нивото на способностите ти и това е един от малкото начини, по които можем да му го покажем.

Почти се изсмях. На Албан му се щеше да е сигурен, че е направил добра сделка.

Кейт затвори вратата и ме накара да седна на един стол край металната маса. Чух стъпки и понечих да се изправя само за да бъда притисната отново надолу.

— Не повече от няколко минути, Руби. Обещавам.

Защо си толкова изненадана?, се запитах сама. Знаех какво представлява Лигата и какво вършеха. Кейт ми каза, че организацията навремето била основана, за да изкара наяве истината за децата в лагерите. Странно колко по-далеч от това бяха стигнали. Бях тук от по-малко от половин ден и дори и аз можех да забележа, че за пет години бяха успели единствено да превърнат няколко деца във войници, да залавят и да разпитват хора, както и да взривят няколко основни сгради.

Прозорчето на вратата бе с такъв размер и форма, че не видях нищо повече от тъмното лице на Албан, когато той се появи там, обграден от половин дузина други мъже. Гласът му се дочу през пропукващия интерком.

— Готови ли сме да започнем?

Кейт кимна, след което се отдръпна назад и подшушна:

— Просто прави каквото ти казват, Руби.

Ами аз все само това правех.

Вратата се отвори и се появиха три фигури. Двама агенти, които не изглеждаха особено добре в зелените си униформи, и дребна жена между тях, която се наложи да бъде издърпана и завързана със свински опашки за другия стол. На главата си тя имаше някаква качулка от зебло и ако се съдеше по дочуващите се стенания и протестно ръмжене зад нея, устата й бе запушена.

В основата на врата си усетих убождане от страх, което бавно слезе на зигзаг надолу по гръбначния ми стълб.

— Здравей, мила — достигна до нас отново гласът на Албан. — Надявам се да си добре тази вечер.

Джон Албан бил съветник в кабинета на президента Грей, докато собственото му дете — Алиса, не била убита от ОМИН. Кейт ми обясни, че вината за това се превърнала в прекалено бреме за него. Когато той се опитал да извади истината наяве в някои от централните вестници — но не полираната и захаросана версия за лагерите — никой не пожелал да публикува историята. Президентът Грей бил затегнал в желязна хватка контрола си над тях. Това било последствието от бомбардировките в окръг Колумбия: добри хора изчезвали без следа, а лошите се възползвали от всякакви сгоди.

Тъмната му кожа изглеждаше изсушена от възрастта, а торбичките под големите му очи караха цялото му лице да има вид на провиснало.

— Разбира се, за нас е чест, че ти си тук. Аз и моите съветници много бихме искали да видим обхвата на твоите способности и да си изясним как точно те биха могли да бъдат от полза на организацията ни.

Кимнах, а езикът ми беше залепнал за горната част на устата ми.

— Смятаме, че тази жена е предавала информация на хората на Грей и е саботирала в негова полза операциите, на които сме я пращали. Бих искал да изследваш скорошните й спомени и да ми кажеш дали това е истина.

За толкова лесно ли имаше той това? Просто едно надзъртане вътре и ето ги отговорите. Изправих рамене и го погледнах през стъклото. Исках да усети, че знам, че бях наясно с факта, че той стои отвъд тази врата не за да се предпази от тази жена, а от мен.

Всичко, което трябваше да сторя, бе просто да спечеля доверието му, да спечеля малко свобода. И щом дойдеше времето, той щеше да съжалява, че ми е дал когото и да е, за да се упражнявам върху него. Щеше да се събуди някоя сутрин, за да открие, че си бях тръгнала и всяка следа от мен бе изтрита от тази дупка в земята. За мен това бе като игра на изчакване. Веднъж, след като се уверях, че другите са в безопасност, щях да се махна. И да наруша сделката.

— Трябва да ми дадете специфична операция, която да търся — казах аз, чудейки се дали въобще ме чува. — Иначе може да си стоим тук цяла нощ.

— Разбирам — изпращя гласът му. — Смятам, че е повече от ясно, че това, което чуеш или видиш, докато си тук, е конфиденциална информация, до която твоите връстници никога няма да имат достъп. Ако разберем, че каквото и да е от нея е било разгласено, ще има… последствия.

Кимнах.

— Чудесно. Този агент наскоро отиде на среща с един от контактите ни, за да вземе от него пакет с информация.

— Къде?

— Извън Сан Франциско. Само толкова мога да разкрия.

— Този контакт имаше ли си име?

Последва дълга пауза. Не бе необходимо да поглеждам по-нагоре от скритото от качулка лице на жената, за да разбера, че съветниците обсъждаха въпроса помежду си. Накрая гласът му отново достигна до нас.

— Амброуз.

Двамата войници, които бяха вкарали жената вътре, се оттеглиха навън. Тя чу, че вратата се заключва, но чак когато се пресегнах да докосна завързаната й китка, се опита да се отдръпне от мен.

— Амброуз — повторих аз. — Сан Франциско. Амброуз. Сан Франциско…

Повтарях тези думи, докато прониквах в съзнанието й. Напрежението, което се бе натрупвало в мен от мига, в който се качих на самолета в Мериленд, започна да намалява чрез едва доловима въздишка. Усетих как леко се наклоних към нея и стремителен поток от мисли сякаш се филтрира през ума й. Те бяха ослепително ярки. В тях имаше някакво болезнено интензивно сияние, сякаш всеки от спомените бе потапян в истинска слънчева светлина.

— Амброуз, Сан Франциско, информацията, Амброуз, Сан Франциско…

Това беше трик, на който ме бе научил Кланси. Споменаването на определена дума, фраза или нечие име често бе достатъчно, за да го изтеглиш директно от мислите на човека.

Жената се отпусна под пръстите ми.

— Амброуз — повторих тихо.

Бе обяд или някъде по това време. Аз бях агентът, а тя бе мен. И двете погледнахме набързо нагоре към стоящото точно над нас слънце. Сцената заблестя, докато аз тичах из изоставен парк, а черните ми маратонки се плъзгаха из прекалено високата трева. Пред мен имаше сграда — обществена тоалетна.

Въобще не се учудих, че в дясната ми ръка изведнъж се появи пистолет. Колкото по-добра ставах, толкова повече усещания достигаха до мен заедно с образите — тук миризма, там — звук, досег. Почувствала бях студения метал, който бе напъхан в колана на късите ми панталони за тичане, още от момента, в който проникнах в спомена.

Мъжът, чакащ пред задната част на сградата, дори не успя да се обърне, преди да го поваля на земята с дупка с размер на монета, появила се в задната част на черепа му. Аз отскочих и изпуснах китката на жената. Последният ми поглед, преди връзката да се преустанови, беше към синя папка и съдържанието й, което се разпиля от вятъра, пропадайки надолу в близкото езерце.

Отворих очи, макар че светлината от висящата крушка правеше туптенето зад очите ми още по-трудно за понасяне. Поне не беше мигрена. Болката намаляваше с всеки нов път, в който вършех това, но чувството за дезориентация бе все така смущаващо. Отне ми две секунди да си спомня къде съм и още две, за да открия гласа си.

— Тя се е срещнала с един мъж в парка, зад обществената тоалетна. Застреляла го е в главата, след като го е приближила изотзад. Информацията, която той е носел, е била в синя папка.

— Видя ли какво се е случило с нея? — в тона на Албан се процеждаше вълнение.

— Тя е на дъното на езерцето — отвърнах. — А защо го е застреляла? Ако е трябвало да се свърже с него…

— Достатъчно, Руби — прекъсна ме Кейт — Моля, нека да я изведат.

Жената накуцваше, все още беше зашеметена от влиянието ми над нея. Не им се противопостави, когато те й сложиха белезници и я вдигнаха от стола. Но ми се стори, че дочувам как плаче.

— Какво ще стане с нея? — попитах, обръщайки се обратно към Кейт.

— Достатъчно — повтори тя отново. Сепнах се от тона й. — Нали бихте ни извинили? Доволен ли сте от постигнатото?

Този път Албан ни посрещна на вратата, но така и не измина остатъка от пространството, което ни разделяше. И дори не ме погледна в очите.

— О, да — каза тихо. — Повече от доволни сме. Това, което можеш да правиш, скъпа, е доста специално и нямаш представа как ще можеш да ни помогнеш да наклоним везните в наша полза.

Но аз имах.

Лиъм не ми беше разказвал много за времето, което бе прекарал в Лигата. Било е кратко, брутално и толкова разрушително, че той бе рискувал и беше избягал още при първата възможност, която му се бе предоставила. Но макар и да не го осъзнавахме, той вече ме бе подготвил за новата реалност в живота ми. Предупредил ме беше неведнъж, два или три пъти, че Лигата ще контролира всяко мое движение, че ще очакват да отнема нечий живот просто защото те ще се нуждаят от това и ще го желаят. Беше ми разказвал и за брат си Коул и за това, в което се бе превърнал под влиянието на напътстващите ръце на Лигата.

Коул. Знаех от клюки в Лигата, че сега той вече бе важна клечка — агент под дълбоко прикритие с ужасяваща продуктивност. Лиъм ми бе споделил, че той се зарежда от мощния импулс, който съпровожда изстрела на оръжието.

Но това, което никой не се беше сетил да спомене — нито дори Лиъм, — бе колко много те двамата всъщност си приличаха.