Александра Бракен
Неизчезваща (19)

Осемнайсета глава

— Ако можеш да чуеш това, значи, ти си един от нас. Ако си един от нас, ще можеш да ни намериш. Езерото Принс, Вирджиния…

Звукът от гласа на Кланси, изливащ се от малките тонколони на касетофона, накара всеки косъм по врата ми да се изправи. Оливия го бе сложила на ръба на подиума на Нокс, а Джуд бе заредил батериите достатъчно, за да ни осигури петминутно безпроблемно слушане.

— Това защо все още се предава? — попитах аз. — Не се ли изпращаше от Ийст Ривър?

Оливия поклати глава.

— Той настрои няколко сигнала така, че посланията му да се излъчват чак на запад до Оклахома. Предполагам, че е решил, че не е важно да спира останалите.

За първи път се бяхме събрали всички в склада и за първи път успях приблизително да преброя децата тук. Петдесет и едно стояха в полукръг около малкия уред, впечатлени от думите и пращенето заради статичния шум.

Най-после, когато стана ясно, че Оливия повече не може да издържа идеята, че трябва да слуша този запис отново и отново, тя го изключи. Магията на тишината и любопитството си отидоха с него. Гласовете се издигнаха чак до подпорните греди, напред-назад се мотаеха въпроси, които рикошираха в нацапаните с вода циментови стени. Те искаха да знаят чий беше този глас, откъде се бе появил касетофонът и защо децата от Бялата палатка бяха преместени вътре, а варелите с огън бяха приближени до тях.

— Това доказателство стига ли ви? — попитах ги. — Нокс никога не е бил Беглеца. Поне не и истинският. Нито пък това тук е Ийст Ривър.

Дразнех се, че въобще ни се налагаше да прибягваме до подобно нещо. Ясно беше, че мнозинството от децата бяха повярвали на казаното от мен още предната вечер, но няколко неверници от ловните дружинки се бяха вкопчили упорито в лоялността си към Нокс. Може би дори не беше и това. Мисля си, че те просто се страхуваха, че сега вече няма да получават лъвския пай от провизиите, когато Нокс го нямаше, за да налага тъпанарския си ред.

Или пък бе възможно наистина да бяха прилъгали сърцата си да повярват, че тук е Ийст Ривър.

Седнах на ръба на подиума до Оливия. В разположилите се пред мен деца успях да зърна други следи от жестокостта на Нокс. Изгаряния. Изцъклени от глад очи. Подскоците им, когато вятърът засвистеше през пукнатините в покрива.

— Това достатъчно ли е за всички? — попита Оливия, обръщайки се към детето в бяло, което стоеше директно пред старото устройство. Брет вече не беше едно от малките кученца пазачи на Нокс. Той бе седемнайсетгодишно момче, родено и израснало в Нашвил. Никога не бе стъпвал в лагер и както бе видно, трудно смилаше важните новини.

— Пусни го отново! — каза той с пресипнал глас. — Само още веднъж.

Имаше нещо особено в гласа на Кланси, предполагам, че бе увереност, която те караше да попиваш всичко до последната дума, когато той говореше. Потърках чело с ръка и най-после издишах, точно в момента, в който той провлачи последното Вирджиния.

— А ние откъде да знаем, че това е Беглеца? — попита Брет. Той бе този, който бе извикал трите други ловни дружинки и техните Водачи — Майкъл, Фостър и Диего. Също така той беше човекът, който бе настоял да ни наблюдава, докато преминавахме през мъчителната процедура да положим Мейсън в гроба. Не ни бе предложил помощ или утеха дори когато мазолите по ръката ми се спукаха от усилието да се мъча да вкарвам лопатата в замръзналата земя.

Все пак го разбирах. Ние бяхме външни. Бяхме разрушили системата. Изнервяше ме само фактът, че той бе толкова смутен и ядосан от малката ни революция, че бе убедил другите да не участват в лов за провизии. Дори и сега го хванах как хвърля погледи зад рамо към клекналия Дунди, който се грижеше за болните деца.

Започваше да ми става ясно, че той е основната брънка във веригата на тази общност. Ако той се присъединеше към нас, и другите щяха съвсем естествено да го последват. Но не ни оставаше много време. Можех да преценя от начина, по който Дунди стискаше устни всеки път, щом премереше температурата на Лиъм.

— Тук съм, за да ви кажа истината и само истината! — увери ги Оливия. — Достатъчно дълго мълчах, като си мислех, че той ще стане по-добър или ще промени навиците си. Не се получи. Превръщаше се във все по-зъл. И ако Руби не го бе изпратила в изгнание… не знам какво още можеше да направи, но съм сигурна, че никое от онези деца нямаше да оживее.

— Той наистина ли е търгувал с онези деца? Нокс казваше, че те са се опитали да избягат и той се бил погрижил за тях — това дойде от момичето, което бе в скута на Нокс в деня, в който ни докараха. Тя бе едно от първите деца, на които бях дала да изнесе одеяло от складовото помещение. Бяхме изкарали всичко от тясната постройка и го бяхме оставили в средата на склада, за да може всеки да види какво е останало. Някои от по-големите деца бяха достатъчно смели, за да отидат и да си вземат вещите, но повечето ни бяха наблюдавали с празни погледи — неразбиращо.

Шепотите се извисиха отново, когато Оливия кимна.

— Откакто аз съм дошла, изчезнаха единайсет.

— Вършил е, каквото се е налагало, за да подсигури храна — изръмжа Майкъл. — Нужно е да правим саможертви. Така е правилно.

— И какво правилно има в това болно дете да умира от глад, защото е прекалено слабо, за да работи, и тъй като повече няма да може да работи, следователно няма да може и да се оправи — отвърна тя на удара. — Какво?

Оливия се надигна, така че да застане отгоре на подиума. Отметна назад изтощената си руса коса и се изправи в цял ръст.

— Вижте, не е задължително да е така. Била съм в Ийст Ривър и съм виждала как може да е. Там съм преживяла и зими, и лета, и всичко помежду им. Нито веднъж не съм била гладна. Никога не съм била уплашена. Това беше… Това беше едно много хубаво място, защото се грижехме един за друг.

Очаквах секирата да падне. Да видя лицата им, когато тя им споделеше как същото това късче от рая изчезна, а човекът, стоящ зад него, не се оказа нищо повече от маска. Но Брет, който очевидно се бореше вътрешно да обработи и приеме всичко това, я наблюдаваше, а напрежението по лицето му се отпускаше с всяка чута дума, докато накрая не започна да кима.

— Можем да си построим това тук — продължи тя. — Знам, че можем. Имаме място, за да си посадим храна, начини да подобрим сигурността. Беглеца не е задължително само един човек, а Ийст Ривър може да съществува и другаде. Ще си направим наш собствен Ийст Ривър.

— И как ще го свършим това? — попита Майкъл и поклати глава, а скъсаната яка на ризата му се разтвори, за да разкрие ивици от бледорозови изгаряния, които преливаха от врата и раменете му. Той посочи с палец назад към мижавата купчина продоволствия. — Май си толкова тъпа, колкото си и грозна, а?

— Хей! — излая Брет и се приближи заплашително с една стъпка към него. Майкъл се отдръпна назад подигравателно.

— Ще започнем, като направим така, че онези деца там да оживеят — продължи Оливия. — Ние всички ще оцелеем през тази зима. Ако ни помогнете да извършим този удар с Руби, ще успеем да си подсигурим храна за месеци напред. Ще спасим живота им, а с това и нашия.

— И къде е тази магическа земя на илюзиите, а? — настояваше Майкъл.

— В един от хангарите на летище Джон Си Тюн — изстреля в отговор Оливия, не трепвайки при срещата с погледа му. — Някой знае ли къде е това?

Брет вдигна ръка.

— На няколко километра западно оттук е. Така си мисля. Най-много на петнайсет.

— Добре — каза Оливия. Дънките висяха свободно на хълбоците й, наполовина скрити от якето, което тя бе извадила за себе си от купчината с дрехи. — Значи е възможно.

— Не — озъби се Майкъл. — Това е капан. И всеки, който се съгласи да участва в подобно тъпанарско шоу, ще си заслужи полученото.

Децата в бяло — ловците — започнаха да се обръщат очевидно изнервени. В отговор умът ми сякаш се пораздвижи. Тъкмо бях насочила погледа си към него, когато Оливия отново проговори:

— Слушай, ако това ще сработи — а то може и ще сработи, — нещата тук ще трябва да се променят. Не можем просто да си останем племе от Сини. Не… Не, изслушайте ме! — Тя повиши глас, за да надвика стреснатите възклицания. — Тук не става въпрос за цветове. Никога и не е трябвало да бъде така. Нужно е да изградим място, на което няма да се делим по цветове. Това ще е място на уважение. Ако нямате уважение един към друг или към способностите си, ако не искате да си помогнете, да се разберете взаимно, тогава това място няма да е за вас.

— И защо точно ти ще решаваш това? — каза Майкъл. — Коя точно си ти, че изведнъж взе да ни командориш? Ние и досега си имахме система, която си функционираше доста добре. Искаш изведнъж да омекнем? Има си причина, поради която се събирахме само със Сини. Вие, останалите, сте толкова жалки, че не можете да направите нищо. Даже не можете и да се защитавате.

Оливия се подвоуми, собствените й съмнения за самата нея къкреха под повърхността на наранената й кожа. Колебанието се разпръсна около нея и като че ли зарази всички стоящи наоколо. Тя започна леко да клюма пред мен. Усетих как недоловим панически изблик преминава през мен като втори, нежелан сърдечен ритъм. Все още не бяхме готови. Имах нужда от помощта й. Трябваше ми да е силна.

— Черното е цветът! — Преборих се с натиска от страна на паметта ми, позволявайки на думите да ме облеят. Чух ги накъдрени фино от южняшкия акцент на Лиъм точно както когато ги бе изрекъл за пръв път преди месеци. — Черното все още е цветът!

Тя схвана. Не се нуждаех от красиви слова, за да го обясня, а и в действителност нямаше достойни думи, които да опишат какво бе това място за нас. Ние бяхме там заедно, бяхме работили заедно, живели заедно, оцелявали заедно. За нас Ийст Ривър не бе просто лагер, а идея, сигнален огън. Убеждение. Кланси може и да беше Беглеца, но такова беше и всяко друго хлапе, което бе зарязало системата, което не се предаваше без бой, което не се срамуваше или не се страхуваше от онова, което е.

— Да си умен, не означава да си мек — продължих аз. — Може да останете или пък да си тръгнете. Но помнете — ако избягате, бягате сами. И можете да ми се доверите — пътят е дълъг и самотен.

— Така е — добави най-после и Оливия. — Ако искате да си тръгнете, сега е моментът. Но знайте, че от този ден нататък няма да спрете да бягате. Не и докато не ви хванат. Никога.

— Това е тъпня! — извика Майкъл. — Никой не е казал, че така трябва да стане. Ако си мислите, че някое от моите момчета ще подкрепи това…

— Тогава разкарайте се! — каза Оливия. — Ако не ви харесва, тръгвайте! Това е задължително само ако останете тук. Вземете каквото ви трябва и хващайте пътя.

Избутах се от малкия подиум и отидох точно до него. Когато бях надалеч от него, Майкъл ми изглеждаше твърд като камък, но сега забелязвах как всъщност трепереше. Той беше с цяла глава над мен, доста по-тежък, въоръжен също така… но нищо от това нямаше значение. Не ми се налагаше да влизам в съзнанието му, за да знам, че в момента си припомняше станалото снощи, че мислите му се въртяха над това, което бях сторила на Нокс.

Какво ли не можех да направя и на него?!

Осъзнаването на това ме фрасна право в зъбите и ме спря на място. Естествено, че можех да му повлияя. Това дори не бе въпрос. Но той беше толкова прям и открито враждебен, че ако сега го обработех, чудодейната внезапна промяна на мнението му щеше да повдигне съмнения. Всички щяха да разберат, че бих могла да осъществя същото и с тях. И щяха да са все толкова уплашени от мен, само че тогава вече щяха да са и достатъчно мотивирани, за да предприемат мерки по въпроса.

Майкъл ме гледаше втренчено и дишаше тежко. Оливия за секунда се озова зад гърба ми с ръце, кръстосани пред гърдите й. Той навлажни устни и тръгна напред, а старата ловна пушка, която висеше отстрани на тялото му, тракаше в ритъм с всяка негова стъпка.

— Не, човече. Хайде! — каза друго дете в бяло, хващайки го за рамото. — Не е задължително да оставаме.

Майкъл повдигна рамене и махна ръцете на другото дете от себе си. Пое към вратата, водеща към товарния кей, след което изведнъж се завъртя към Брет.

— И ти ли?

— Когато нещата се скапят, трябва да се поправят — отвърна тихо Брет.

Само пет от осемте деца от ловната дружинка на Майкъл го последваха. Не казаха нито една скапана дума, не взеха нищо от купчината с провизии, не отговориха на вълната от ръце, протягащи се за безмълвно довиждане. И само един от тях се обърна назад, за да ме погледне.

Зърнах как планът се разгръща в ума му така, сякаш той самият бе отворил книга пред мен и ми прелистваше страниците. Завръщане в лагера посред нощ. Прелистване. Промъкване обратно в склада. Прелистване. Изпразване на пушките им в спящите купчини завити с одеяла деца. Прелистване. Петимата от тях отнасящи всички провизии, които ние щяхме да сме донесли.

Гръбначният ми стълб се втвърди и премина от кост в гранит, а накрая и в стомана. Разтърсих глава и изтрих напълно плана от ума му.

— Някой друг? — попита Оливия, наблюдавайки сгушените деца пред себе си. — Няма ли? Добре тогава. Да се хващаме на работа.

Бившите обитатели на Бялата палатка бяха разположени покрай провизиите, заобиколени от кръг топлина от поставените около тях горящи варели. Докато преминавах през кръга, Дунди погледна нагоре от мястото, на което се бе прегърбил над рамото на Вида. Миризмата на дим изтръгваше от мен черен спомен след черен спомен. Поех дълбоко дъх и притиснах ръка към устата си, докато лицето на Мейсън не се изчисти зад очите ми и не прескочих спящите деца. Той отново ги бе разпределил в две редици, но този път не бяха накачулени едно върху друго.

— Много си зле! — зъбеше му се Вида. — Какво? Да не си си забравил греблото в колата? Залей го с малко вода и да забравяме за случая!

Тя седеше със скръстени крака пред Дунди, лактите й бяха облегнати на коленете й, а лицето й бе притиснато в ръцете й. Изпадах в шок всеки път, щом я погледнех — грозно напомняне за случилото се предната нощ. Когато се завърнахме в склада, за всички ни вече бе видно, че по-голямата част от дългата коса на Вида няма да може да бъде спасена. За щастие, тя бе успяла да изгаси огъня, преди той да достигне до главата й, но сините й краища бяха опърлени и на неравни петна. С един-единствен свиреп поглед бе грабнала малкия нож, който Джуд бе успял да изнесе тайно от склада, и сама си я бе отрязала. Сега къдравата й коса се увиваше около ушите и брадичката й.

— С гребло определено ще стане по-бързо — измънка Дунди, — но вярвам, че все пак обичаш да се наслаждаваш на лукса да имаш кожа върху гърба си.

Той облиза потта над горната си устна. Усърдният процес на премахване на овъглените парчета от ризата й от изгарянията по раменете й бе започнал преди повече от час и вече всички бяхме в агония, докато го слушахме как се опитва да дезинфекцира мястото.

— Изчезвай назад! — изсъска тя. — Миришеш като немит задник!

— Как върви? — попитах аз, клякайки долу до него.

— Можеше да е по-добре — изломоти той. — А можеше да е и по-зле.

— Направо ще те убия — заплаши го Вида с глас, треперещ от напора на болката. — Ще те размажа.

Пинсетите в ръцете на Дунди спряха за момент. Той прочисти гърлото си, но когато проговори отново, горещината от гласа му се бе изпарила.

— Моля те! Ако това ще ми даде възможност да се махна оттук поне за пет минути, с радост бих те оставил да го свършиш.

— Можеше да е много по-зле — поправих го аз, оглеждайки се отново наоколо. — Имам списъка с лекарствата, който си дал на Джуд, но има ли нещо друго, което искаш да потърся?

Той сложи парцала обратно във водата.

— Стерилна марля за изгарянията на Вида, каквото и да е дезинфекционно средство… или пък пълни комплекти за първа помощ, ако въобще има такива неща.

— Ами други лекарства? — настоявах аз, насилвайки се да не поглеждам към непомръдващото тяло на Лиъм. — Нещо, което би могло да лекува пневмонията им?

Дунди разтърка чело с ръка и затвори очи.

— Всъщност няма нищо друго, а и дори да имаше, лекарството щеше да въздейства само ако пневмонията е бактериална. Ако е вирусна и е вече в такъв напреднал стадий, не съм сигурен дори дали и интравенозна течност би ни помогнала.

— Нищо друго ли няма… Дори и в книгата ти?

Той бе настоял да отиде до колата си, за да вземе някаква медицинска книга, дадена му от баща му, и да провери наново списъка с лекарствата.

Дунди поклати глава.

Усетих как в основата на гърлото ми гореше вик. НЕ ТОЙ! Не и Лиъм! Моля те, не взимай и него! Зачудих се дали така се бяха чувствали всички родители, когато публично бяха разпространили новината за ОМИН и те бяха разбрали, че шансът децата им да не оцелеят, независимо от това колко им помагат, е 98 процента.

— Кога тръгвате? — попита Дунди. — Кой идва с теб?

— След няколко часа — отвърнах му. — Основно ще са ловните дружинки, но някои от момчетата ще останат тук. И Вида.

Стрелбата, преминала през ума на онова момче, ми беше достатъчна, за да се притесня за всякакви други планове, които можеха да им хрумнат тази вечер относно превземането на стария им дом. Ако бяха достатъчно глупави, че да опитат нещо, щяха да получат сериозен отпор и травми в отговор на усилията си.

— И това трябва да ме успокои ли? — попита той.

Вида се протегна зад себе си и се пробва да го удари с юмрук, където свари.

— Току-що приключи — обяви тя и хукна. Ивиците риза, която беше накъсал, за да увие изгарянията й, паднаха от скута му, когато той залитна зад нея. Наблюдавахме я как се запрепъва покрай огнения пръстен, който ни обграждаше. Очите на Дунди се присвиваха с всяка непохватна стъпка, която тя правеше. След като Вида се скри сред заобикалящите ни деца, той бавно се обърна, за да ме погледне.

— Да — отговорих му аз. — Трябва да я догониш.

Той повдигна вежди в знак на съмнение.

— Ще се инфектира — напомних му аз.

— Това момиче би могло да докара и светец до убийство. И то от типа на десет прорезни рани в тялото.

— Значи, добре, че не си светец…

При това той се изправи, подаде ми кърпа и кофа с топла вода и ми махна неопределено към групата болни деца зад мен.

— Ще се върна след пет минути. Бъди полезна и се опитай да ги накараш да пият вода.

Минах през редиците деца, будейки ги от трескавите им сънища и допирайки пластмасова чаша с вода до устните им. Като изключим насилването да си отворят устата и изливането на течността в гърлата им, не можех много да сторя по въпроса с преглъщането. Постарах се колкото бе възможно да избърша лицата им с едно парцалче, като им задавах по няколко въпроса, които започваха с Боли ли те? и завършваха с Днес по-зле ли се чувстваш от вчера?.

Само едно от децата успя да отвърне. Да — беше ми прошепнала тя. — Да. На всеки въпрос, на всяка болка — промълвено да.

Остра кашлица привлече вниманието ми към противоположната страна, където една позната глава с рошава коса се бореше да се изтръгне от хвърленото над него одеяло в бебешкосиньо. Той се опитваше да се изправи на лактите си, а гръдният му кош се тресеше от усилието. Но това, което ме притесняваше, бяха неравномерните му плитки вдишвания, както и начинът, по който ръцете му трепереха, докато поддържаха тежестта му.

— Чакай — казах аз, проправяйки си път към него. — Моля те, всичко е наред. Просто се облегни назад.

Очите на Лиъм бяха широко отворени, обрамчени с червено и все още избледняващи синини. Ръцете му под него поддадоха и без да се замислям, смогнах да го хвана за раменете и леко да го положа на гърба му. Очите му така и не напускаха лицето ми. Синьото бе някак по-бледо, по-ярко и стъклено от треската.

— Внимателно — прошепнах аз. След като докоснах горящата му кожа, усетих ръцете си точно толкова студени, колкото и празни бяха, щом ги отдръпнах.

— Какво става? — тихичко попита той и се опита да преглътне. — Какво… се случва?

— Дунди просто отиде да вземе нещо — казах нежно аз. — Ей сега ще се върне.

Лиъм кимна едва-едва и затвори очи, простенвайки. Протегнах ръка, за да поместя къдрещите се краища на косата от челото му, когато той се обърна към мен и се насили да отвори клепачите си.

— Ти си… невероятно красива. Как се… казваш?

Думите изхриптяха и изсвистяха от него по спиращ сърцето ми начин, но така ме свари неподготвена с последователната си мисъл, че ми отне няколко мига, за да успея да му отговоря.

— Руби — повтори той с топлия си, галещ южняшки акцент. — Като от песента Ruby Tuesday^[1] ли? Това е страхотно.

И тогава изражението на Лиъм се измени напълно. Веждите му се сключиха в напрегната концентрация, а устните му заповтаряха тази дума отново и отново. Беззвучно.

Руби.

Клекнах долу до него, приплъзвайки кофата. Подпрях се на ръка на земята край обърнатата му нагоре длан.

— Руби — повтори той с леко замъглени очи. — Ти… Коул каза… Той ми каза, че не сме се срещали, и аз си помислих… Помислих, че всичко е било сън.

Вдигнах парцалчето до лицето му и започнах да чистя с нежни движения мръсотията и саждите от него. Така няма никакъв проблем, убеждавах се сама. Не го докосвах директно. Наболата му брада изстърга, докато я бършех с парцалчето. Фокусирах се върху дребния малък белег в ъгъла на устните му. Стараех се да не положа моите точно на същото място, независимо колко се разтапях по него.

— Сън ли? — настоях аз, като се надявах да го накарам да продължи да говори. — И какъв беше този сън?

Не беше… Не, това не бе възможно. Бях виждала хора, които ставаха объркани, след като бях бърникала из спомените им, оплесквайки малко детайлите, но в ума на Лиъм бях проверила и извадила всяко напомняне за себе си. Бях се заменила с въздух и сенки.

На устните му се прокрадна лека усмивка.

— Хубав.

— Лий…

— Аз трябва… Ключовете…? — Гласът му ставаше по-нежен. — Ще идем да вземем… Мисля, че Зу е… Тя е там между щандовете с… Онзи с…

Щанд?

— Не искам тези момчета… да я видят. Те ще ги наранят. И двамата…

Дръпнах се назад, но ръката на Лиъм някак откри моята на земята и пръстите му се вплетоха в нея, задържайки ме на място.

— Какви момчета? Зу е в безопасност. Никой няма да я нарани.

— В Уолмарт… Аз й казах. Казах й да отиде с… Тя тръгна с… Не, ама къде е тя? Къде е Зу?

— В безопасност е — успокоих го аз и се постарах да издърпам ръката си. Хватката му бе здрава, все едно искаше да ме принуди да разбера нещо. И колкото повече се напрягаше, толкова по-трудно му беше да диша. Вдигнах свободната си ръка и я притиснах към бузата му, навеждайки се над лицето му. — Лиъм, погледни ме. Зу е в безопасност. Трябва да… да се успокоиш. Всичко ще е наред. Тя е в безопасност.

— Безопасност — думата звучеше някак куха. Той затвори очи. — Не изчезвай отново. — Прошепна той. — Не отивай… там, където не мога да те последвам. Моля те. Умолявам те. Никога вече…

— Ще стоя тук до теб — отвърнах и погалих бузата му с палец.

Трябва да престанеш с това. Време е да тръгваш. Веднага.

— Не лъжи! — изломоти той на ръба на съня. — Това е… място, на което не се налага да…

Когато скочих на крака, погледът ми се замъгли от внушителен брой петна и ударен прилив на кръв. Долепих ръка към устата си, изчаквайки зрението ми да се проясни, като внимавах да не се препъна в някое дете наблизо. Знаех какво се опитваше да ми каже. Бях чувала тези думи и преди. Самата аз ги бях казвала, но имаше… Това не бе възможно…

Това е място, на което не се налага да лъжем.

— Руби?

Вида и Дунди стояха пред варелите с огън и ме наблюдаваха с притеснение. Отколко ли време стояха там и слушаха? Дунди направи крачка към мен, но аз му махнах да не приближава.

— Добре съм. Той просто…

Свих се долу и подпрях глава в ръцете си. Насилих се да поема две глътки въздух, които да ме успокоят.

Невъзможно.

— Сигурна ли си? — попита Дунди, а гласът му звучеше по-студено отпреди. — Свърши ли с игричката?

Кимнах, докато държах очите си приковани в земята пред краката му. Стомахът ми се обръщаше и се бунтуваше. Чувах как Лиъм се бори с усуканото между краката си одеяло. Мозъкът ми изведнъж се раздвижи.

— Значи си мислиш, че няма проблем сега да си миличка с него и да го объркаш още повече? Нали планът все още е да откриеш флашката и да ни зарежеш заради Лигата? — попита той. — И какво ще се случи, когато той се събуди?

— Тя ще стои безучастно и ще се преструва, че никога не го е срещала през целия си тъжен и жалък живот — каза Вида, сядайки наблизо. — Защото това е операция от типа на взимам-и-изчезвам. И Руби знае, че е само това, нали? Тя каза, че няма да остави чувствата си да се объркат и преобърнат от това, нали?

Преглътнах шумно.

— Знам. Би ли могъл… Ще му кажеш ли защо сме тук?

— Истината? — Дунди ме предизвика с остър тон.

То започна като единично покашляне, но аз разпознах първото остро издихание зад себе си именно като това, което наистина беше. Лиъм се бореше с одеялата си, пробвайки се да вдигне ръце до гърлото си, за да си осигури следващото вдишване. Той поглъщаше въздуха, като се стараеше да се обърне на една страна, но не можеше да застане на рамо. Не бе възможно да се каже кой от нас помръдна първи. В момента, в който достигнах до Лиъм, Дунди също беше там, подпирайки приятеля си, за да му помогне да не се задуши.

— Всичко е наред — каза Дунди и го облегна напред, за да може да потупа гърба му. Звучеше спокойно, но по челото му бе избило сияние от пот. — Давай по едно вдишване. Добре си. Всичко е наред.

Всъщност не звучеше добре. По-скоро като…

Той ще умре. Ръцете в косата ми се извиха. След всичко случило се той щеше да умре тук… така — борейки се, предавайки се и пренасяйки се на място, на което нямаше да мога да го достигна.

— Вода? — попита Вида и докуцука с пластмасова бутилка в ръка. Мразех непоклатимия блясък в очите й. Преценката, която зърнах, че направи на състоянието на Лиъм, и съжалителния поглед, който изпрати към мен.

— Не — каза Дунди. — Може да запуши дихателните му пътища. Руби. Руби! Той ще се оправи. Аз ще го държа буден и ще наблюдавам да не спира да се мърда. Имам нужда от онова лекарство. Имам нужда от разтвори, топли компреси, каквото и да е. При това, бързо!

Кимнах, свих ръцете в косата си в юмруци и си наложих да продължа да поемам дъх.

— Руу! — Гласът на Джуд доплава до нас миг преди той да се появи край огньовете, държейки познатото черно яке. — Намерих го! Открих го! Тук е!

И тримата му изшъткахме.

— Ела тук! — привиках го аз и взех якето, преди да е успял случайно да го подпали. Хвърлила му бях само бърз поглед в спомените на Коул и дори тогава то бе наполовина скрито от вихрещите се там сенки, но това ми изглеждаше подобно, макар и да не беше толкова черно. Якето всъщност бе тъмносиво — промазан плат с бархетна вътрешност — и макар да бе отделено от настоящия си собственик, все още носеше аромата му. Бор, дим от пожар и пот. Усетих как очите на Вида и Дунди едновременно се насочват към мен, докато прокарвах пръсти по шевовете и най-после открих твърдата квадратна издутина, която Коул бе зашил в тъмната подплата.

— Прав е — подадох якето на Вида. — Засега я остави вътре. Ще я изрежем, след като се върнем.

Погледът ми се прехвърли отново към мъртвешки бледото лице на Лиъм. То се изкриви от усилието на следващото кашляне, но този път ми прозвуча по-силен. Все едно някак прочистваше пречката. Джуд кръжеше зад мен и се стараеше да проумее цялата ситуация. Струящата от лицето му гордост се изтече, ръката му ме хвана здраво за рамото — или за да подпре себе си, или мен. Предполагам, че и двамата.

— Ще идеш ли да кажеш на Оливия, че когато е готова, тръгваме? — попитах го аз. — И… хей… — Хванах го за задната част от ризата. — Пробвай да си намериш нещо по-топло за обличане.

Всичко, което получих в отговор, бе тромав поздрав. Докато той подскачаше нататък, Вида повдигна вежди със самодоволно изражение, на което бе отпечатано: Успех с това хлапе! Може и да беше права и да трябваше да го накарам да остане тук, но не бе ясно с каква техника имаше вероятност да се срещнем. Той може и да не успяваше да уцели мишена от трийсет сантиметра или да изтича повече от трийсет метра, но като Жълт, Джуд бе специално обучен да се справя с електронни ключалки и системи за сигурност.

Помогнах на Дунди да свали Лиъм обратно на земята, но той хвана ръцете ми, преди да успея да ги издърпам. Очите му се плъзнаха от бледото лице на приятеля му към моето.

— Това дали наистина е по-добре, отколкото, ако бяхте останали заедно?

Аз трепнах.

— Дали пък случайно не си надценила способността му да се грижи за нещастния си задник без нас? — попита Дунди. — Поне малко?

Не беше по-добре, но не бе задължително и по-зле. Дунди можеше да човърка тази рана колкото си иска. Всеки път, когато започнеше да я чопли и ръчка, тя прокървяваше отново. Но той не разбираше за това. Този Лиъм, който бе пред нас, бе отражение на света, в който бяхме принудени да живеем, и колкото и жестоко и безчувствено да изглеждаше… поне не беше Лиъм, който щеше да излезе от Лигата: стихийно, непрощаващо отражение на света, такъв, както те смятаха, че трябва да е.

— Не съм щастлив от това.

— Знам — прошепнах аз. Наведох се през неподвижната фигура на Лиъм и обгърнах врата на Дунди с ръце. Ако той бе изненадан от изблика ми на чувства, поне не го показа. Вместо това ме потупа нежно по гърба, преди да се обърне да довърши работата си с Вида. — Ти направо ме побъркваш, но ако нещо се случи с теб, ще полудея. Сигурна ли си… Сто процента ли си сигурна, че знаеш какво вършиш?

— Да — казах аз. За съжаление. — Нали помниш, че съм тренирана.

Устните му се извиха в безрадостна усмивка.

— А като се сетя, че когато те открихме…

Не се налагаше да завършва, много добре знаех какво представлявах, когато попаднах на тях: ужасна отломка от момиче, което е било пречупено преди много време. Нямах нищо и никого. Нито пък къде да отида. Може би все още бях пречупена и завинаги щях да си остана такава, но сега поне се опитвах отново да залепя парчетата си, нареждайки ги едно по едно.