Елио Виторини
Човеци и нечовеци (86)

LXXXVI.

— Какво да живее? — обади се Манера.

Всички гвардейци от неговата група бяха все още на двора: и тоя, който бе говорил пръв, и оня, който бе говорил трети — Първия, Третия, Четвъртия, Петия.

— Това са комунисти. Не са ли комунисти? — попита Третия.

— Комунисти или почти комунисти — отговори Първия.

— Ако не са, ще станат — обади се Петия със смях.

— Значи, искаха да кажат: „Да живее комунизмът!“ — рече Третия.

— Кой знае — отвърна Петия.

Манера гледаше към другата страна на двора, където беше Джулай.

— Не знам — рече той.

Това ли беше искал да каже Джулай — „Да живее комунизмът?“

Капитанът също гледаше Джулай. При неговия възглас и той се бе обърнал веднага. Изгледа го продължително и сериозно, както първия път, и тихо попита:

— Кой да живее?

Джулай не отговори: остана все така опрян о стената, като продължаваше да потърква един о друг краката си, обути в домашни пантофи.

— Твоят приятел се отърва по чудо — рече на Манера първият гвардеец.

— Че защо? Струва ми се, че нищо не е направил — отвърна Манера.

— И все пак ме е страх, че ще оплеска нещо — рече Четвъртия.

— Защо? — попита Манера.

Капитанът не се доближи до Джулай, а го повика. Джулай отдели гърба си от стената, но единият му крак, подгънат в коляното, остана опрян на зида.

— Не виждаш ли как се държи? — рече петият гвардеец.

Капитанът отново го повика:

— Ела тук!

Джулай свали крака си от зида.

— Ти ли уби моята кучка Грета? — попита го капитанът.

— Господин капитан… — започна Джулай.

Той искаше да разкаже какво се е случило, но капитанът повтори въпроса:

— Ти ли я уби?

— Аз — отвърна Джулай.

Виждаше, че този човек е сериозен, и заради тази му сериозност, изписана на лицето, не за друго, реши, че трябва да му отговори.

— Ваша ли беше тази кучка? — добави той.

Капитанът държеше в ръка тънка нагайка с кожена примка. Махна с нея към момчето от SS, което държеше каиша с кучетата, и му каза на немски:

— Führe die Hunde her!^[1]

Русото момче докара двете кучета — Блут и черната вълчица.

Капитанът ги назова по име, наведе се над тях, за да ги освободи от каиша, и ги погали.

— Гудрун, Гудрун — повтори той и стисна зъби, които изскърцаха, сякаш чупеше орехи с уста. После свали намордниците на кучетата.

— И тези две кучета са мои — каза той на Джулай.

— Но какво иска да прави? — рече Манера, който стоеше със своите четирима другари от другата страна на двора. Вече бе паднал първият здрач и мъчно се виждаше от единия до другия край на двора, нито се чуваше добре.

— Много кучета ли имате? — запита Джулай.

— Много — отговори капитанът, — стотици.

Приближи се до Джулай, дръпна палтото от гърба му и тогава се показаха съдраните ръкави на ризата му. Изпод дрипите по ръцете на Джулай се виждаха червени белези.

— Какво е това по ръцете ти? — попита Клем.

— От казармата — отговори Джулай.

— Аха, от казармата! А тия белези по врата ти също ли са от казармата? — попита пак капитанът.

— Тия са от комендантството — отговори Джулай.

Двете кучета душеха краката на Джулай и макар че нямаше къде да се облегне, той пак си ги сложи един върху друг. Капитанът хвърли палтото на Джулай на кучетата и му заповяда:

— Съблечи се!

— Как, господин капитан? Да се съблека ли? — рече Джулай. Навярно той бе почервенял от срам, но в тъмното това не се виждаше.

— Да се съблека? — повтори той.

Започна да се съблича и си помисли, че капитанът иска да види как са го били в казармата — не можеше да откаже на такъв сериозен човек като него.

— Защо да се събличам? Хладно е… — рече Джулай.

— Вярно — отвърна капитанът.