Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Uomini e no, 1945 (Пълни авторски права)
- Превод от италиански
- Божан Христов, 1971 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Втора световна война
- Драматизъм
- Европейска литература
- Неореализъм
- Фашизъм — комунизъм — тоталитаризъм
- Човек и бунт
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Елио Виторини
Заглавие: Човеци и нечовеци
Преводач: Божан Христов
Език, от който е преведено: италиански
Издание: първо
Издател: Издателство „Народна култура“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1972
Тип: роман
Националност: италианска
Печатница: ДПК Димитър Благоев — София, ул. „Ракитин“ 2
Излязла от печат: април 1972
Редактор: Виолета Даскалова
Художествен редактор: Васил Йончев
Технически редактор: Радка Пеловска
Рецензент: Виолета Даскалова
Художник: Александър Поплилов
Коректор: Лидия Стоянова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5730
История
- — Добавяне
XII.
Той се изправи, тръгна из малката бедна стая и започна да отваря шкафовете:
— Възможно ли е да няма нищо за пиене?
Най-напред отвори едно шкафче, после голям стенен шкаф, върна се при шкафчето и взе две чаши, след това отново при големия стенен шкаф и остана да тършува, скрит между двете му врати.
— Ако не се чувствувах такава… — каза Берта от дивана.
— Права си — отвърна той, без да се показва иззад вратичките. — Все пак тук трябва да има нещо за пиене.
— Защо искаш да пиеш? — запита Берта. — Много те моля, недей да ме мразиш.
— Не те мразя.
— Ако не ме мразиш, ще ме намразиш.
— Няма да те намразя.
— Да, ще ме намразиш, а ако бях твоя щеше да ме намразиш още повече.
Той се извърна от шкафа с бутилка в ръка.
— Щях да те намразя още повече ли? — попита я Ен-2, но остана да гледа бутилката срещу светлината, без да поглежда към нея.
— Ти не би могъл да понесеш да принадлежа и на оня мъж.
Той продължаваше да разглежда бутилката и каза:
— Не е ли по-добре да не говорим повече за това? Приятели сме и такива можем да си останем.
Наля от бутилката в двете чаши и й поднесе едната.
— Не, не — отказа тя.
— Не искаш ли да сме приятели?
— Не можем да бъдем, с оня призрак между нас.
— Аз мога — рече той. — Приятели сме от десет години, аз и той.
Берта стана.
— Моля те само да ми дадеш още малко време — каза му тя. — Недей да ме мразиш. Не искам да бъда жена, която спи с двама мъже едновременно. Искам да бъда твоята другарка.
— Не е нужно — отвърна той.
— Нужно е, на мен ми е нужно — каза Берта. — Недей да ме мразиш.
— Да сложим край — рече той.
— Не можем — каза тя.
— Можем да сложим край, без да те имам, нали? Можем да сложим край и пак да си останем приятели — рече той.
— Защо ме мразиш толкова много? — извика Берта. — Така ме мразеше, когато отиде в затвора.
— Не, ще видиш, че не те мразя. Ще видиш, че ще те потърся — отвърна той.
— Но сега аз не живея в Милано — рече тя.
— Така ли? — каза той и по лицето му премина сянка на уплаха.
— Идвам през два-три дена и оставам у зълва си.
— Ще те потърся при зълва ти.
Той отвори вратата и повдигна колелото на рамо.
— Имам една среща в дванадесет без петнадесет, а сега е вече единадесет — каза той.
Берта тръгна след него.
— Ще ме потърсиш ли? — попита го тя на улицата.
— Ще те потърся.
— Страхувам се от сегашната ти работа.
— Не трябва да се страхуваш.
— Каква ти е работата?
— Ще ти обясня друг път — каза й той, но лицето му изглеждаше някак си уплашено. После попита: — Защо не живееш в Милано?
— Къщата е разрушена — отговори тя.
— Да, вярно — рече той.
Качи се на велосипеда, нея сложи на рамката и я отведе до спирката на трамвай № 1, където почака, докато тя влезе в трамвая.
— Сбогом — каза й той.
— Сбогом — отвърна Берта.