Елио Виторини
Човеци и нечовеци (34)

XXXIV.

Вторият беше висок, мургав, много мургав мъж, изискано облечен. В десет и четвърт той слезе от втория етаж, тръгна по коридора на първия и срещна немския офицер, който за своите кучета викаше винаги Син божи.

Заговориха се на немски.

— Вече два дена не ви виждам, Ибарури. Какво става с вас?

— Нищо, капитан Клем. Съвсем нищо. А с вас какво става?

— Загубих хиляда марки.

— И аз загубих малко. Y después?^[1] А после?

— Спечелих осемдесет хиляди лири.

— И аз спечелих малко. А после?

— Устроихме голяма вечеря.

— Така ли? А аз устроих обяд. А после?

— После, такова…

— Mujeres?^[2]

— Естествено. Има едно момиче от Ла Скала…

— После, капитан Клем?

— Ами беше и момичето Линда, с най-хубавите крака в Милано.

— Оная, дето танцува по масата ли?

— Същата, Ибарури. Нали има най-хубавите крака в Милано?

— Танцувала е и на моята маса. Y después, капитан Клем? А после?

— После… не стига ли дотук? После изпълних дълга си.

— Хм! — каза Ел Пасо.

— Какво значи това „хм“?

Ел Пасо се усмихна:

— Siga usted bien.^[3] Мене ме чакат.

— Вие ще останете с мен, Ибарури. Няма да ви пусна да си отидете.

Капитан Клем хвана Ел Пасо подръка.

— Елате с мен. Защо не останете с мен? Имам уиски, докарано от фронта на Касино.

— Чакат ме, капитан Клем.

— Ще ви отнема пропуска до полунощ.

— Не можете да отнемете пропуска на един испански дипломат.

— Хайде, останете! В полунощ ще ви придружа.

— Ще ме придружите вие лично?

— Ще ви придружа с колата. От полунощ постъпвам дежурен.

— Хм! — каза Ел Пасо.

Капитан Клем го заведе в стаята си и позвъни.

— Сифон! — поръча той на Син божи.