Елио Виторини
Човеци и нечовеци (65)

LXV.

„Но как?“ — пита тя.

Тя не знае как да се освободи… Има ли за всеки човек отделен начин? Нали всеки е скован по някакъв свой особен начин?

Сега тя чувствува, че прекрачва прага на истината и разбира смисъла на тяхната смърт; и заедно с новото съзнание, предадено й от мъртъвците, от дълбините на душата й изплува също такова съзнание, назрявало у нея през десетте години на отказаната й любов с Ен-2. Това съзнание тя е получила от тях, но може да го получи и от самата себе си. Тя може да научи и от тях, и от самата себе си същевременно как да намери свободата си.

Има ли за всеки отделен начин?

„Нужна е само една-единствена дума“ — казва й старецът.

„Каква дума? — пита Берта. — Която развързва всички окови ли?“

„Да, всички окови.“

Всички окови се развързват с една-единствена дума? Това ли иска да каже старецът? Дори тези, които свързват син с баща или баща със син? Или брат с брата? Дума, която освобождава хората от всякакви окови и им дава възможност да установят помежду си само искрени връзки, почиващи на истината. Това ли иска да каже?

„Разбирам за какво говориш, разбирам“ — казва Берта.

Той иска да каже, че начинът е един — всичко, каквото вършат хората, да почива на истината. Нали това иска да каже?

Берта поема дълбоко въздух. Тя мисли за очите на стареца под затворените клепки и си представя, че те сигурно са небесносини.

„Но коя е тази дума?“ — пита тя.

„Коя ли? И още питаш?“ — възкликва старецът.

После се обръща към останалите мъртви: „Те мислят — казва им той, — че е нужна някаква дума.“

„Не е ли нужна? — пита Берта. — Тази дума дори не е нужно да се произнася?“

Тук Берта спира, вече никой не й отговаря; тя се обръща и търси сред тълпата къде е Ен-2.