Елио Виторини
Човеци и нечовеци (118)

CXVIII.

Орацио натисна здраво клаксона и нададе продължителни сигнали.

— Не отговаря — рече работникът.

— Дявол да го вземе, спрял е — рече Орацио.

— Не. Много е назад, но идва.

— Вика ни.

— Вика ли ни?

До тях достигнаха къси и дълги сигнали на клаксон.

— Връщаме се — рече Орацио.

Минаха отново покрай мотоциклета с коша и стигнаха до Метастазио. Доближиха го отстрани и забелязаха, че Метастазио им прави знаци.

— Идва друг мотоциклет — рече работникът.

— Дявол го взел! — изруга Орацио. — С кош ли?

— Без кош.

— Пак от техните ли е?

— От техните.

Работникът взе отново в ръка оръжието.

— Ще го улучиш ли?

— Ще го улуча.

— Ако искаш, вземи ти волана, а аз ще се погрижа.

— Защо? Трябва, да се уча.

Мотоциклетът ги задмина и веднага излезе от пътя, човекът изхвръкна назад с разперени ръце, а каската му отскочи настрана.

— Браво! От хубаво по-хубаво — рече Орацио.

— Е, бива ли ме? — запита работникът.

Зад тях Метастазио изпращаше поздравителни сигнали с клаксона, както преди това свиреше Орацио.

— Дори не ми прави никакво впечатление така, като ги стрелям в движение — добави работникът.

Орацио отговори на Метастазио по същия начин, след това продължи покрай канала, стигнаха до един кръстопът, излязоха от асфалта на шосето и стъпиха на паважа на някакъв второстепенен път.

— Да хванем пътя, дето идва от Комо — каза Орацио.

Спря мотора, а зад него спря и Метастазио. Слязоха всички на празния и гол път, който пресичаше полето, покрито с лека мъгла, блеснала като злато на зимното слънце.

— Шшшт — рече Орацио.

От устата им излизаше пара. Заслушаха се.

— Няма нищо — каза работникът.

Не се чуваше никакъв звук нито от идващи коли, нито от човешки стъпки.