Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Uomini e no, 1945 (Пълни авторски права)
- Превод от италиански
- Божан Христов, 1971 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Втора световна война
- Драматизъм
- Европейска литература
- Неореализъм
- Фашизъм — комунизъм — тоталитаризъм
- Човек и бунт
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Елио Виторини
Заглавие: Човеци и нечовеци
Преводач: Божан Христов
Език, от който е преведено: италиански
Издание: първо
Издател: Издателство „Народна култура“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1972
Тип: роман
Националност: италианска
Печатница: ДПК Димитър Благоев — София, ул. „Ракитин“ 2
Излязла от печат: април 1972
Редактор: Виолета Даскалова
Художествен редактор: Васил Йончев
Технически редактор: Радка Пеловска
Рецензент: Виолета Даскалова
Художник: Александър Поплилов
Коректор: Лидия Стоянова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5730
История
- — Добавяне
LXXXIII.
При входа спря някаква кола и се чу команда за почест, а през това време в подземието Джулай довършваше разяснението си как човек да държи краката си топли.
Слушаще го само работникът с исполинския ръст. Той ядеше от неговите кестени и от него Джулай разбра, че всички те спят на голата земя. Така започна да им обяснява своя начин да поддържат краката си топли, когато нямат завивки.
— Нужно е само малко памук — разправяше той.
Но докато говореше, почувствува, че се изчервява заради тия излишни негови бръщолевения и отново си спомни, че бе видял техните лица мъртви. Потърка един о друг обутите си в пантофи крака и сведе поглед.
Погледът му плъзна по земята, от крак на крак, и спря на два боси крака. Видяха му се сиви, огромни, със струйки черна съсирена кръв.
— Краката ми ли гледаш? — попита работникът с исполинския ръст.
Той не отговори; съзря до краката на човека обущата му, много по-малки от краката, и отново се сети за гледката, която бе видял по тротоара на ларго Аугусто и под паметника: редиците мъртъвци, краката на мъртъвците и сред тях голия старец — праотеца на човека.
Не беше ли и тук същото? Същото беше — само че тия, които тук бяха умирающи, на улицата бяха вече мъртви.
— Защо не си ги завиеш? — каза Джулай.
Наведе се, както при стареца на улицата, но в тоя момент желязната врата се отвори.
— Ето го — чу да казват зад гърба му.
Влязоха двама, а други, в различни по цвят униформи — сиви, сивозелени и кафяви, останаха навън. От двамата, които влязоха, единият беше висок и немската униформа го правеше красив. Джулай си помисли, че дори не прилича на германец, но навярно това е капитанът, за когото му говореха, макар да му се стори, че не бе дошъл да го освободи.
Той вече не мислеше дали ще го пуснат, или не, сякаш му беше все едно. Надигна се и видя, че красивият мъж в германска униформа го гледа; стори му се дори, че го гледа прекалено внимателно.
— Да, той е — чу да казва другият.
Заповядаха му да излезе и той излезе, а междувременно капитанът запита какви са тези работници.
— Работниците, които стачкуваха — отговори другият.
— Откога са тук?
— От средата на декември. От последната стачка.
Капитанът заповяда да излязат всички.
— Всички вън! — викна другият.
— Един момент! — каза капитанът, защото се сети, че Цимерман искаше по-младите да бъдат отделени и изпратени да работят в Германия. — Да излязат само по-старите, от тридесет и пет години нагоре.
Само трима от работниците се размърдаха, двама от дъното и един с бели коси, който стана от земята.
— Ти защо седиш? — попита капитанът работника с исполинския ръст.
— Краката му са болни — отговори другият в униформа.
Капитанът повика двама от ония навън.
— Изнесете го! — рече той.
После мина пред всичките и пръв заизкачва стълбата, а след него се повлече колоната от хора, която мина по коридорите и излезе на двора, където беше Манера. Капитанът вървеше начело, след него Джулай, после другите затворници и накрая, носен от двама души — работникът с исполинския ръст.