Маргарет Мацантини
Да дойдеш на света (6)

Църква в центъра на града

Църква в центъра на града, пълна с позлатен барок, поомазнени сводове, лампи, насочени към фреските — мрачни алегории.

Време за покаяние, за страдание. Велики пости. Сядам на мъничко позлатено столче в страничния кораб на църквата, в полумрака виждам само две стари моми, жени, които не са имали нужда да приканват към плодовитост своите мизерни тела.

Срамувам се да вярвам. Да се поддам на Средновековието. Учила съм за произхода на живота според науката, за микроорганизмите, попаднали в моретата, мислите на агностиците, размишленията на най-разкрепостените мистици… правила съм любов, ожених се и се разведох, пътувах, липсата на предразсъдъци ме е захранвала. Какво търся тук вътре, заедно с тези набожни жени в дъното? Сряда следобед е. Магазините преливат от шоколадови яйца… децата очакват изненадите в тях, а Той своята Голгота.

Не се чувствам в свои води на това столче, присъствието ми е неуместно, все едно крада, като онези туристи, влизащи тук без вяра, само за да снимат скришом фреските с фотоапаратите си, устата им изцапани с трохи от сандвичите. Искам да си тръгна веднага, но оставам, избива ме на плач.

Винаги съм смятала, че се справям с всичко, че мога да контролирам всяка своя постъпка. Години наред вземах хапче. Каква подигравка.

Животът даваше пир, на който не бях допусната. Може би следва само да сведа глава. Не всички трябва да имат деца, знам.

Ръцете ми са впити в дръжката на чантата, портмонето ми, натъпкано с кредитни карти, документите, личните ми данни: очи сини, коси кестеняви, пол женски. Корем безжизнен.

Аз съм жена, обременена от интелигентност, всичко онова, което преди ми помагаше, сега ме напуска.

За вярата нямам достатъчно кураж. Нито пък невинност.

Господ е само далечен съучастник в недъзите на хората.

Но онзи лекар генетик говореше за чудо, за оставаща възможност, макар и нищожна. Влязох вътре точно заради това чудо, ето истината. Знам, че опитът ми е гротеска, и сега ще си отида с подвита опашка, обезкуражена от мъждивата си вяра, която не ме оставя да се надявам на никаква награда.

Вече се надигам, но нещо ме задържа, свежда главата ми. Някаква ръка ме натиска надолу, направлява ме към смирението.

Аз може би не вярвам в Теб, но вероятно Ти си толкова великодушен, че да повярваш в мен…

Сега съм научила да се моля.

… дай ми възможност да съзра добър знак в моята орис… само за това Те моля.

Докосвам светената вода. Архангел Гавриил е край мен, в едно благовещение, изпълнено със страх. Мадоната е мъничка, мизерна, като смачкана от това видение. От това задължение.

 

 

Във фитнес залата прекарвам много време да се мажа с кремове. Когато се любя, съм неспокойна, боя се от светлината. Съсредоточавам се, търсейки дълбоко в себе си застоялото удоволствие, пресовано някъде надалеч, в самотата. Всичко ме дразни, и най-малкият шум. Диего пада до мен. Ние сме разделени тела.

Той оглежда гърба ми. Казва, че няма нужда да се любим, може да си стоим и така, прегърнати…

И аз гледам голото му тяло, плодовитите му тестиси.

Нападам го, изисквам от него стихийност, каквато не притежава.

Ако се чукаме, сме спасени, значи сме двойка. В противен случай какво сме… какво ще бъдем?

Утробата ми е само мускули. Преди му харесвах повече, когато коремът ми беше топла торба, изпълнена с обещаващи шумове, тук-там белите паяжинки на стриите… Знам, че в погледа му има носталгия. Не ме интересува. Тази твърдост ме предпазва. Утробата ми вече не е като на майка, добре е да свиква, ще бъда любовница цял живот. Създание, приспособено за секс без последствия.

Дразнят ме очите му, неговата носталгия. Също и фотографиите по стената. Понякога ми се струва, че всички онези крака и локвите до тях, които ме шпионират, ме вземат на подбив заради моята неспособност. Нещо загнездено в тази къща ни е обрекло на нещастие.

И предишните наематели не са имали деца.

„Но се обичаха толкова много“, каза ми портиерът. Трябва да се надявам на същата съдба. Мисля си за живота, който ни очаква… за старостта, за нашите самотни четири крака.

 

 

Пролетарката, занимаваща се с ръцете ми, ме пита защо нямам деца.

Ще ми се да я пратя на майната й, но прелиствам някакво списание, не вдигам очи.

— Приятелят ми не иска — отсичам.

Момичето е доволно от отговора, казва, че според изследванията много мъже не желаят деца, боят се да не бъдат пренебрегнати от жените си.

 

 

Отивай си, момче. Отивай си, Диего.

Понякога си мисля, че трябва да си намери друга, някоя от неговите студентки. С пълни яйчници, с утроба без белези.

Ако не ме обичаше, щеше да е по-лесно.

Отправям се към фотографското студио. Представям си как ще го видя да излиза с някоя, как ще го заловя, докато се мляска някъде на затулено, докато й пуска език и се олигавят, както се олигавяхме ние. Потръпвам и все пак дълбоко в себе си се надявам. За да помръкне това сияние, за да го заритам насред улицата, да избълвам в лицето му, че правата съм аз…

Вместо това ето го там, сам или придружаван, все същото. Все си е той, вълнената скиорска шапка, мъничкото лице. Дългото чудновато тяло. Взема си довиждане, върви към мотоциклета. Ремъкът на чантата прорязва диагонално гърба му, леко приведен.

Сядаме на масата. Четирите ни лакътя… близо един до друг, като всяка вечер. Голяма е нашата маса, биха се побрали поне двама пикльовци. Обаче никой нищо не изцапва. Ние сме благоденстващи, чистички, подредени. Миг след вечерята и вече няма мръсно и шум. Слагаме двете си чинии в нашата мъничка миялня. Станали сме много възпитани, много грижовни един към друг. Затварям машината, светва червената лампичка, чува се шумът на измиваните вътре в тъмното неща…

— Ще видиш, рано или късно ще си намериш някоя… и ще имате дете.

Казвам го с гръб към него, свита в слабото си тяло, в черния кашмир.

— Бих те разбрала, толкова те обичам… — Усмихвам се, докосвам главата си, моята нова подстрижка, с която приличам на мокра кокошка.

Той ме сграбчва за тила, придърпва ме със сила към себе си.

— Аз не те обичам, глупачке. Аз те обожавам.

 

 

На всички наши приятели започват да се раждат деца, къщите им ухаят на проснато пране, на грис и отвара от копър… Измислям извинения, за да не ходя у тях. Казвам си, че са досадни, миришат на запръжка, на застояло. Купувам си нови дрехи. Харченето на пари ме изпълва с дребни пристъпи на задоволство. В пробните на магазините кльощавото тяло е достойнство, тъканите прилепват към плоския ми корем… доставя ми удоволствие да тъпча изпробваните неща, които не са ми харесали.

Може би съм по-секси. Понякога, докато се гримирам, си представям, че някой ме удря по лицето, една голяма боксова ръкавица, сплескваща носа ми, удавяща очите ми в черно.

Ходим на кино, на концерти, в гей ресторантите и тези на артистите, хора, които мислят за себе си. Оставям моето палто „Армани“ на гардероба, крача към масата върху токчетата.

Едва сме поръчали специалното вино с добрата вечеря. Представям си касапница, терорист, който влиза през въртящата се врата и започва да стреля наслуки с автоматни откоси… по масите, по стената с подредените скъпи бутилки. Струйки от вино и кръв. Изправям се, за да умра. Коремът ми надупчен от откосите. Умирам, кикотейки се като Жокера от „Батман“.

 

 

Решавам да отида на изследване.

Говоря с един мъж, не ми се ще да е жена. Боя се, че ще е фертилна.

Той ми казва малко неща, стигат ми, за да ми стане ясно, че никога не би ме разбрал. Не вярвам в интелигентността. Вярвах, но вече не. Вярвам в природата, в нейните цикли. Човекът говори с мярка, професионално, не иска да бъде натрапчив, а само да ми обяснява с научни понятия. Не се нуждая от неговите понятия. Разбирам накъде бие. Разбирам, че това е формула, приложимо правило, което обикновено действа. Не и при мен. Аз си представям един нар, онези червени зрънца… мисля си за кучка, която ражда, разтварям леко крака, та да излезе котилото.

Волни представи, които би трябвало да споделя с него. Но нямам желание.

Ставам, отивам си и не се връщам.

Не се нуждая от този човек.

 

 

Понякога се доближавам до кофите за боклук, до обърнатите след пазара щайги. Може пък да намеря някое изоставено новородено. Смея се на самата себе си, стегната в черното палто. Ставам малко налудничава. Харесва ми.

Ще ми мине, някой ден ще престана да мисля. Много хора нямат деца, не ги искат. Супермаркетите са пълни със стоки за самотници, тавички за еднократна употреба, полуготови храни.

Но ние не сме такива. Ние двамата носим на котките в двора да ядат. Една гълъбица мъти на нашия балкон, непрестанно гука, цапа с перата си. Би трябвало да я изгоня с метлата, да изхвърля яйцата. От миризливите черупки излязоха две черни гадинки, още мокри. Диего се заема да нареди картонени прегради, защото се безпокои да не паднат, страх го е от котките. Накрая новите гълъби си отиват, нагоре към стрехите с другите от семейството, остава килим от бели и черни курешки, които трябва да изчегъртам.

 

 

Една вечер влизаме в зоомагазин, случайно го виждаме на пътя. Витрината е пълна с малки, пъхтят в клетките, розовите езичета се подават. Диего вдига едно дакелче, оставя този смугъл червей да му ближе лицето, лъскав като лачена обувка. Смее се. Отдавна не съм го виждала да се смее така. Докосвам клетките, клетия жълто-зелен папагал… Усещам натрапчивата воня на замърсения талаш, на вкисната храна за животни, това не е мирисът на моя живот. Диего слага ръка на рамото ми, върнал е кучето на собственика на магазина, в клетката му, пълна със скимтящи братя.

— Хайде, да си вървим.

— Няма ли да го вземеш?

— Ще помислим.

 

 

Викам работници, ще боядисам къщата, сменям ваната, ще сложа хидромасажна, изкъртват плочките в кухнята, избрала съм гланцирани, в ярки цветове. Ходя нагоре-надолу по стълбището на сградата с мострите за цветовете на стените, тъканите за пердетата и покривките за леглата. Пъргава съм като муха, усещам се жизнена.

— Харесват ли ти новите дивани?

Диего кимва, пробва ги. На него щеше да му е добре и с онзи стария, беше по-удобен, харесваха му разплесканите възглавници, позамазаните странични облегалки… ако зависи от него, никога нищо не би променил. На трийсет и една е, лицето му е още момчешко, но вече е по-бавен, по-нерешителен. В гърдите му се е загнездила суха кашлица, която избухва, когато е нервен.

Както винаги, си губи нещата, очилата, лентите… ала сега се заинатява да ги търси. Съсипва се да ги дири навред из къщата.

И татко ни помага в този домашен лов на съкровища, навежда се под мебелите, изследва предпазливо нашите чекмеджета… Не му се иска да си пъха носа, а само да ни помогне.

Намира лентата, връща я на Диего, но миг след това вече липсват ключовете на колата.

Баща ми се шегува, казва на Диего, че е изкукал, че остарява. Усеща нашите затруднения. Вечерта, когато му доверих, че никога няма да имам деца, сложи ръката си на устата ми, за да ми попречи да говоря, да страдам. Доближи лице и целуна ръката си върху моята уста. Целуна съдбата ми, нашата кръв, свършваща тук. Целуна раната. Както когато бях дете и целуваше обелените ми колене след паданията от колелото, за да ме излекува.

Ето, мина ти, мъничката ми, мина ти.

Кашлицата на Диего ме безпокои, завеждам го на рентген. Няма му нищо, даже и бронхит. Само му е спаднал гласът, защото гласните струни са възпалени от напъните да кашля. Сега говори хленчещо, прилича на дете, което иска да ми направи впечатление.

Купувам му дебел шал, спрей за гърло, като прекалено загрижена майка. От онези, дето си разболяват децата, за да ги държат близо до себе си.

Той си пръска от лекарството, усмихва ми се.

„Много съм кекав“, казва.

Изглежда щастлив, че е така, гледа ме в очакване на усмивка, на похвала.

Коледното дърво изсъхна, не издържа на терасата. Вземам спечената буца и я изхвърлям в кофата за боклук.

Стаята в дъното сега е за фитнес, по идея на архитекта. По стените има големи огледала и шведска стена, в центъра бягаща пътека. Тичам по лентата в тъмнината, сама със светлините откъм улицата. Нощем е и съм изпотена. Потта се стича в устата ми… има горчив вкус, на токсини, на бяс, прилича на лигата на реликтово, изчезнало животно. В полумрака се вижда в огледалото силуетът на тялото ми, подскачащ самотно, това беше стаята, отредена за бъдещето. Долу на улицата някой се смее… Лентата на пътеката е по-бърза от крачките ми, докато се усетя, вече съм паднала.

 

 

С навехната китка и ластична превръзка под ръкава отивам да видя Виола, тя е родила. Лежи си в леглото с измачкан пеньоар, все същото лице, като на работата или когато ходим до кафенето. Само коремът й е спаднал, а към ръката има прикачена система, стегната със самозалепваща лента. Спокойна е в болничната стая, в съседното легло лежи тъмнокожа жена с прилепено до ухото транзисторче.

Единият й крак е сгънат в коляното, все същият жълтеникав тен, косите в безпорядък. Като ме вижда, цялата грейва.

— Охо, ти дойде…

Оглеждам се наоколо, питам се защо не е избрала по-добро място от това. Виола е била неподготвена, изтекли са й водите, извикала линейка и я откарали в болница, където имало място.

— Ще пушим ли по цигара?

— Ама ти можеш ли да пушиш?

— Да си гледат работата…

Заставаме пред една почернена от смога балюстрада на нещо като балкон, не по-широк от изтривалка… под нас са скарите на някакъв стол, мирише на кухненска помия.

Виола пуши, дърпа от бялата тръбичка на своята цигара, гледа надолу към моравата болните, прииждащите посетители.

— Доволна ли си?

— Да…

На вятъра лицето й изглежда съсипано.

По време на бременността се е разделила с приятеля си, един слабоумник, татуиран навсякъде. Продължила е сама, с нейния нелесен характер. По този корем няма никаква поезия, нито любовен филм. Само прибързан реализъм. И все пак е мило момиче.

Помагам й да си почисти врата с влажни кърпички, подреждам малко чекмеджето на металното шкафче, обърнатата кутийка сок, прегънатото списание. Виола ми благодари, кимайки с глава. Слизам долу, купувам й пакет цигари и един сладолед. Струва ми се странно, че няма никой около току-що родилото момиче.

— Майка ти къде е?

— На къмпинг.

Всичко, което виждам, е в противоречие с представата ми за майчинство, с меда, който смятах, че ще трябва да гълтам до втръсване, като наказание. Виола е толкова самотна и отпусната, че ме разведрява. Не изглежда като родилка, а като паднала от моторчето и счупила крак.

Донасят детето. Тя ми го дава веднага, подава го, както би ми подала дебела папка или пък сандвич.

— Как ти се струва? — пита ме.

Нещото е дребно, черно, със сплескано носле и изражение на възрастен. Даже не прилича на италианче, а на афганистанче, явно се е метнало на баща си.

— Само вратовръзката му липсва, вече прилича на мъж… този ще се прибере у дома на собствен ход.

Виола се смее, казва, че съм права, за щастие. Афганистанецът не плаче, добричък е, спокоен.

— Дано нощем да спи…

— Имаш ли мляко?

Гърдите й още са малки, взема детето и го доближава до зърното, пухти, задето сестрата й е заръчала да го прави, защото „ако детето не суче, млякото няма да дойде“…

Виола се съгласява, докато я праща на майната си, нея и нейните бели презрамки.

Помагам й. Аз, дето не разбирам нищо… Приближавам до възглавницата, поддържам малката главица, гъделичкам го под брадичката, за да си отвори устата…

Виола ме гледа, хвали ме, че съм по-добра от сестрата. Смея се, чак се изчервявам.

Прегръщам приятелката си, усещам мириса на пот, на затруднение. Преди да си тръгна, се разплаква, но плачейки, се смее.

— Това е от хормоните, нали намаляват…

Следвам сестрата, отнасяща детето в детската стая. Оставам за малко, за да погледам отвъд стъклото металните креватчета, тази плантация от главички. Семена, пробили преспата сняг. Преди няколко дни във вестника прочетох историята на жена, откраднала бебе от родилното… Не стигнала далече, а само до една пейка на няколко пресечки от болницата. Когато полицаите се приближили, с радост го върнала, новороденото плачело и тя нямала представа как да го успокои, не си била помислила, че ще плаче така, че ще бъде гладно. За нищичко не била готова, нито за шока, в който ще изпадне майката, нито за последствията. Действала инстинктивно, грабнала желания кокал като куче. Някога не обръщах внимание на тези новини, прескачах ги, не ме интересуваха. Сега съм зяпнала, мисля си за очите на онази жена, неуспяваща да обуздае отломките от своя разсъдък.

Слизам по стълбите на болницата, качвам се в колата. Виола едва ли ще е добра майка, прекалено бедна е, за да бъде такава, клетата. Но кой знае, не е речено. Трябва да се примиря с факта, че децата се раждат, както пониква тревата, където се случи, където вятърът отвее семената.

 

 

От Румъния пристигат писмата на две деца, които сме осиновили от разстояние, даже не ги прочитам, не ми се ще да влизам в контакт с тях. Попълвам квитанцията за пощенския запис, пускам парите и това ми стига.

Диего отбелязва с червен молив фотографиите за изпращане в Милано. Момичето е изключително слабо, облечено в парцалки от маскировъчен плат, шапка с козирка, тежки военни обувки, лицето намазано с черно като на командос, промъкващ се в джунглата.

Телевизорът работи, предават за касапницата в Руанда. Никой, освен татко не слуша. Черни фигури, струпани в реката от червена кал… Приближавам.

— Ама какво е това?

— Мъртви.

Гледам тази плът, изкормена от мачете, главите, отделени от телата. Братя, които с времето започнали да се избиват помежду си. Когато изключвам телевизора, съм леко разтреперана. За кратко. Записах си преминаващия по екрана номер на сметката, ще изпратя пари и за тази река от осиротели негърчета.

Баща ми пие чаша уиски, Диего спи. Тази вечер гласът му беше спаднал, неговият глас на кастрат.

Изведнъж татко казва:

— Слушай, Джема… защо не осиновите едно дете?

Отговарям, без да се вълнувам. Обяснявам, че вече сме осиновили две, от разстояние, това ни стига.

Той се съгласява, но нещо е неспокоен.

— Още сте млади, добри хора сте…

— Татко, ние не сме женени…

Пак се съгласява с наведена глава, тежаща на врата му, добавя, че не бил помислил за това. Отправя се към коридора, към палтото си. После звъни отвън.

— Какво става, татко, забрави ли нещо?

— А защо не се ожените?

— Лека нощ, татко.

 

 

Женим се. Подписваме в общината. Ние, малко роднини и свидетелите. Дучо, новият мениджър на Диего, с червени презрамки и тъмен костюм с едва забележими светли райета, Виола с малкия афганистанец на ръце. Беше безличен ден, един анонимен, по-скоро тъжен четвъртък. Никакви приготовления, всичко стана за нула време, с известна бруталност от моя страна. Изчакахме дните за известяване на брака според каноните и когато ни съобщиха деня и часа, се явихме в залата с две бронзови ризници на входа, сложени до поизвехтял трибагреник. В очакване заедно с нас — двойка около петдесетте, разведени, женещи се повторно. Носех прекалено строго сиво костюмче. В последната минута си вързах шалче на щамповани цветя, за да оживя малко този калъф. Приличах на майка си. Диего с кадифеното си сако, което не беше свалил цяла зима. Единственият церемониален белег — папийонка цвят горчица. Разкривена пеперудка върху спортната риза.

На излизане Виола измъкна от чантата си пакет ориз, още под вакуум. Останахме така, да чакаме, докато скъса плика със зъби и направи кръг над отворените шепи. Смешни, възбуждащи моменти. Накрая върху лицата ни се изсипва лавина от зрънца, хвърлени от прекалено близо.

Диего снима, остави на самоснимачка фотоапарата върху една мраморна колонка и изтича към мен и присъстващите. Не се сещам някога да съм видяла тези фотографии.

После малка групичка се вмъкнахме в един ресторант близо до Капитолия, претъпкан с германски туристи. Не си спомням много от този ден. Лошото ми настроение го развали. Диего вдигна чаша за наздравица към масата с туристи до нас. Свирене с уста и поздравления се чуха оттам. Съединените щати бомбардираха Ирак. Предишната нощ стояхме долепени до телевизора, за да гледаме как бомбардировачите В-52 и самолетите тип „Дива невестулка“, потискащи противниковите системи за ПВО, оперират с интелигентните си ракети, насочвани с лазер…

— … Казват, че поразяват само стратегически обекти… а после удрят по някоя болница, по автобус… извиняват се пред бутилка минерална вода…

Баща ми ръкомаха.

— Знаеш ли какво пише върху ракетите? Момчетата се забавляват… пишат ТОВА Е ЗА ТВОЯ ЗАДНИК, САДДАМ, върху друга пък — ТОВА Е ЗА ЗАДНИКА НА ЖЕНА ТИ.

Беше пил повечко, умуваше меланхолично, докато дъвчеше лениво. От известно време светът му харесваше все по-малко. Майка ми уравновесяваше настроенията му, връщаше го към ежедневните, банални неща. Като умря тя, Армандо се разбунтува, рееше се необуздано сред своите мисли.

Имах чисто нова халка на пръста и муцунка на досадница. Не бях доволна. Омъжих се, за да мога да осиновя дете. Сега имената ни щяха да бродят заедно в безкрайните лабиринти на италианската бюрокрация. Страхувах се, че това узаконяване на нашата любов ще ограби нещо от нас. Докато подписвах до Диего в онзи регистър, не изпитах никаква радост, само киселия вкус на поражението. Бракът окончателно утвърждаваше моя недъг.

Ронех хляб по масата. От време на време Диего облягаше глава на моята. Татко вдигна чашата, взе вилицата и започна да чука по стъклото, за да привлече вниманието. Мислеше, че в някои случаи нещата трябва да се казват на висок глас. За момент замълча с отворена уста… докато паузата се удължи прекалено, стана почти патетична. Погледна мизерната маса около себе си, малкото приятели, модерни, скучаещи. Присви очи, както правеше, за да събере гъстите вежди, мислите си. После произнесе тези няколко думи:

— Пожелавам на младоженците здраве, разбирателство, отрупана маса… и онова, което ще дойде…

Погледна мен и Диего като едно-единствено тяло. На гърлото му застана буца, престори се, че е оригване. Сложи салфетката на устата си, „пардон“, изрече.

— Липсва ми Анна Мария… — промърмори.

Виола се оплака, че месото е твърдо.

— Поръчай си нещо друго — отговорих й троснато.

Дучо дори не изчака десерта, върна се при своите фотомодели.

Папийонката на Диего остана в джоба на сакото му, намерих я след няколко дни.

Тази вечер не се любихме. Диего отвори бутилката шампанско, оставена в хладилника, дойде при мен да вдигнем наздравица. Сплетохме ръце, оляхме си дрехите с вино. Развеселихме се, станахме бъбриви. Бояхме се от тишината… страхувахме се да се изправим един срещу друг голи и победени.

Събуди ни телефонът. Обаждаше се Гойко, свиреше сватбения марш в слушалката. Трябваше да бъде един от свидетелите, но се изискваха документи, ходене в посолството, а и тримата бяхме лениви, мразехме бюрокрацията, така че нищо не стана.

— Ти си истинският свидетел, единственият… — уверявам го.

— Знам — отговори. — За съжаление, съм само свидетел, но бих предпочел да съм убиецът — изкикоти се.

Попита ни за медения месец по свой начин.

— Под кое разкошно небе ще заминете да се чукате?

Диего се засмя, поклати глава, погледна ме.

— Оставаме в Рим, имаме работа.

— Луд ли си, кретен такъв? След сватбата се пътува, хващаш жена си за ръчичка и тръгваш…

Кой знае какво си представяше… някоя от техните тежки сватби, булката, окичена с украшения, сред безброй мъже, пияни от сливовицата. Нямаше как да си представи тази скромност, полутъмната къща и ние двамата, излежаващи се в леглото, сънени, отегчени.

— Грабвай жена си и я заведи на хотел!

Диего се смее.

— Ще опитам.

Затваря телефона, поглежда ме, загасва нощната лампа.

— Да отидем в някой голям хотел, ще си вземем апартамент…

Промърморвам като загрижена кикимора…

— Какъв смисъл има да се хвърлят пари на вятъра…

Той се повъртя в леглото, после стана. По-късно го намерих на дивана пред работещия телевизор, където някакъв мустакат дебеланко продаваше наивистична живопис… гол до кръста, ръката му висеше отстрани, шампанското довършено. Прибрах един пантоф, оправих възглавницата. Отидох в кухнята и погледнах през прозореца минаващите долу коли, сергиите на пазара. Останах там, долепена до стъклото, отсъстваща, омешвайки изпречилите се пред погледа ми неща в еднородна каша от зацапани, тинести цветове.

 

 

Два дни по-късно подадохме молбата за осиновяване. Започна поредицата изпитания за издаване на сертификати от службите. Обгербвана хартия, въпросници, семейно положение, удостоверения за раждане. Не съжалявах заради тази извънтелесна бременност, за бюрократичния мухъл. Но времето минаваше.

Проблемът се беше изместил от моето тяло към канцеларските книжа, към министерските картотеки. Придвижвах се с моторчето, слагах го на стойка, тичах нагоре по стълбите, станах приятелка с пухкавите високомерни чиновнички.

Баща ми отиде при нотариуса, за да уреди наследството, Диего замина за Генуа. В свидетелството му за съдимост стоеше онзи белег, престъплението, дето бе извършил като непълнолетен с ултрасите от Мараси, за което беше осъден.

Извикаха ни в полицейското управление. Застанахме пред млад възпълничък мъж с плосък нос. Безизразен, надменен тип с белезникава физиономия, приплескана като на ония риби, дето живеят в пясъка по дъното.

Спомням си само златната запалка, която не престана да премята из ръцете си. Говореше тихо, поглеждайки ни рядко. Непрекъснато си облизваше устните.

Диего бе влязъл развеселен, всичко му беше на смях. Онези истории принадлежаха на друг живот. Вълнената шапка на главата, онзи тип я погледна.

— Ако обичате, свалете си шапката.

Диего се извини, свали я.

По някое време полицаят му каза:

— Престанете да се въртите.

Диего поклащаше леко тялото си, очите му блестяха, опитваше се да си припомни онези години…

Застина, настроението му се развали. Започна да отговаря ядосано на въпросите. Непозната за мен сянка затъмняваше погледа му. Човекът в униформа продължи с подмятанията. Изражението и тонът му се смениха. Отново облиза устните си. Бледото лице сега излъчваше само овладян садизъм. Изведнъж се почувствахме като двама престъпници. Знаеше всичко за нас, за пътуванията до Сараево и останалото, взех да заеквам, да се оправдавам за брака си, продължил броени месеци. Онзи тип сякаш ме заснемаше с пронизващия си поглед, по някое време го закова на гърдите ми. Оправих си блузката. Диего стана. Полицаят каза, че не е свършил. Диего го попита:

— Какво смятате да правите? Може би ще ни задържите?

От този ден се усещахме следени. Полицейска кола минаваше понякога край къщата ни, забавяше ход.

На психолога от териториалната психологическа лаборатория не му пукаше. Отидохме дотам, някъде в покрайнините, красива сграда от двайсетте години, малко позапусната, оградена от подивяла градина. Празни стаи, престилките седнали на прозорците да пушат, на ливадата наркомани. До нас една жена не беше съвсем в час, портмонето затворено в износена торбичка от магазините „Упим“.

Влязохме, психологът ни се усмихна, говореше по телефона, не затвори. После зададе въпросите си, попълни въпросника. Почти без да ни погледне, написа блестящо заключение за нас.

 

 

Най-после сядаме за първия разговор. Психоложката, която ще следи нашия случай, е едра жена, бави се малко на вратата, придружена от социалната работничка, бледо момиче, облечено като мъж, с жилетка и вратовръзка. После приближава, поглежда ни, без да ни вижда, поставяйки нашата преписка на масата, има гъсти коси, малки гримирани очи и набор потракващи гердани. Сигурно е била хубава жена… Оглеждам пухкавите устни, белите зъби, които непрекъснато оголва, устата й е толкова чувствена, леко вулгарна. Вдига очи и веднага разбирам, че ще ме намрази. Има такива жени, просто ме мразят. Научила съм се да ги разпознавам от пръв поглед. Научила съм се да се защитавам. Опитвам се да не мисля за това, да не се поддавам на усещането, отговарям на въпросите. Гласът й е мощен, подобно на тялото, глухо кънти в стаята, пълна с детски плакати, с ръце, които се срещат. Усмихва се, казва, че напредваме. Защо ли ми се струва, че в действителност прави всичко възможно да ме откаже? Очите й пробягват от мен към Диего като билярдни топки. Чувствам се крехка, несигурна. Претегля нашите недостатъци. Диего е по-млад от мен, ясно е. Изгърбила съм се, стискам ръцете си върху тялото, като че ме боли стомах. Видно е, че аз съм тази стерилната. Говоря за несъществени неща, отклонявам въпросите. Не мога да кажа истината. Тя е, че исках дете с очите и раменете на момчето, което обичам. Истината е, че жената насреща сякаш чете в мен, тук съм поради липса на друг изход. Това е последната ми надежда. Ако можех да си родя мое дете, нямаше да съм тук, изправена пред тази шумна като герданите си жена, която ме разобличава. В себе си не усещам и капчица доброта. Боя се, че Диего ще си тръгне, иска ми се да го прикача за себе си. Само това искам. Един телесен катинар. Показвам се уравновесена, крякам по женски, но всъщност бих желала да се отпусна и да се разплача с ръце, обхванали главата, на масата, отрупана с папки… с документи на изстрадали като нас хора. Надявах се психоложката да ме доведе дотам. Вярвах, че тук нещата са както при свещеника, че една опитна ръка хваща твоята. Обаче тази жена упражнява своя занаят, старателно разследва родителите. Казва ми истината, пътят е дълъг и болезнен. Голгота за разума и душата.

— Даже и върху най-сплотените, най-мотивираните двойки дава страхотни отражения.

Усещам миризма, от нерви подмишниците ми са плувнали в кисела пот, болката се процежда.

У дома се бунтувам: „Тази курва! Тази тъпачка!“.

Чувствам се разголена, наранена. Сякаш някаква ръка е влязла в мен, за да тършува из най-интимните ми части, да изцеди и последните ми животворни сокове.

Диего се затваря в тъмната стаичка, далече от погледа ми. Да си стои там. Мина покрай мен със своя пуловер, идеше ми да го дърпам и да го късам, да му оскубя косите. Не ме защити, остави ме да затъвам. Докато говорех, психоложката изведнъж се обърна към него и го попита: „Смятате ли, че жена ви е откровена?“.

Той не си отвори устата, нищо не каза. После кимна… но като изкуствените кученца на задното стъкло на колите от едно време, автоматично, по инерция.

 

 

Прескачам следващия разговор. Имам проблем в редакцията. Смешно извинение, в действителност нямам желание да отида, чувствам се като привързана на позорния стълб.

Мислехме, че ще е по-лесно. Бяхме си мечтали за едно дете, вече готово за нас, но сега знаем, че трябва да чакаме дълго, ще изминат часове и часове в издирване. Знаем, че не можем да имаме новородено дете, не ги дават на двойки без опит.

Може би и Диего се плаши.

В книгата за бременността и детето пише, че важни са първите две години. Желязото се кове, докато е горещо. После трябва да обработваш вече втвърден материал.

 

 

Един рекламен агент, познат на Диего от агенцията, ни кани на вечеря. Той и жена му са осиновили момиченце. Людмина е сладка, руса, крехка, прилича на феята Звънче от „Питър Пан“. Къщата е модерна, като за показване по телевизията. Тъмни чинии, кухнята е тип „остров“. Майката е англичанка, руса подобно на осиновената дъщеря. Която наистина изглежда тяхна. Може би са я избрали заради това, помислям си дребнаво, не знам откъде ми дойде тази мисъл, но май е така. Станала съм много проницателна, изследователка на дълбините. Всичко е прекрасно, червеното вино в чашите, достойни за енотека, пудингът с карфиол и бешамел. Двойката явно е хармонична, вежливи са помежду си. Бащата отваря фурната с ръкавица, майката храни детето в устата, макар да е на шест години, още се нуждае от помощ. По-късно я завежда в леглото. Людмина поздравява гостите с куклата си, изглеждаща продължение на ръката й. Майката се връща и запалва цигара. Изважда купичките с крем, приготвен на водна баня. След малко детето влиза, иска вода, казва го на руски. Когато е уморена, говори на своя език. Майката загасва цигарата, дава й вода и я отвежда оттатък. Детето отново се връща, пак е жадно. Сега го отвежда бащата, но то все се връща. Лицето му е променено. Не изглежда вече толкова крехка. Долавя се убийственото смущение, което от известно време кръжи разюздано над тази модерна маса… Италианец, англичанка и руско дете. Лека-полека телегеничният замък се срутва. Детето бе сякаш умряло за сън, а сега няма никакво намерение да се прибере в стаята си. Родителите се споглеждат, може би си казват нещо… Бузите на рекламния агент са зачервени, като че би искал да се разкрещи, но не може, защото има тапа в устата. Майката пуши друга цигара, малко пепел й пада на жилетката, тръсва я, разглежда дупчицата. Ние сме там. Извиняват се с усмивка. Оставят детето да прави каквото си иска. Започва да хвърля възглавници, да подскача, включва някаква ужасна говореща играчка. За секунди праща по дяволите интимната атмосфера като от рекламен клип. Бащата се изправя, говори й тихо на ухото. Майката се приближава, детето я ритва. На масата сервират чудесно „Порто“, заедно с тези дребни неуредици. После момиченцето се просва на пода да гледа рисувани филмчета, „Том и Джери“. Известно време гледаме и ние, с изкривени глави на масата. Звукът е прекалено силен, всмуква ни. Майката изважда касетата от видеото, говори. Разказва ми поетично куп глупости, пътуването, срещата с Людмина в стаята на сиропиталището. В миг се промъква и малко истина. Детето я отблъсква, знае какво е майка и когато се ядоса, й казва ти не си моята майка. С бащата върви по-успешно, но е много агресивна. Така било добре, означавало, че избълва болката, гнева, загнезден в нея, натрупан в сиропиталището, по леглата, високи колкото затворническите.

— Нямаш представа как ги държат… не би могло и да се разкаже. — Разчувства се. После изрича нещо ужасно, но изстрадано:

— Обичам Людмина… ала ако можеше да се върна назад… не знам. Поехме върху себе си толкова страдание, което не беше отредено за нас.

Гледа ме със светлото си, любезно, наивно лице. Може би остаряло преждевременно в последните две години.

Не е вярно, че осиновяваш някого. Ти осиновяваш цялата болка на света. Това е лакмусов тест за твоята некадърност.

 

 

Петият разговор потръгва добре. Научих се да бъда откровена. Плача, не говоря. Психоложката казва, че е хубаво да се плаче.

След седмица говоря. За майка си, че никога не съм я виждала гола, пръскаше с дезодорант гуменките ми, слагаше ми да ям в пластмасови чинии за по-лесно. Плача за нищо. За пластмасовите чинии, за стерилността.

Подир два месеца признавам с открито сърце, че осиновяването за мен е предлог. И че не съм сигурна, че мога да обичам когото и да било. Усетила съм вкуса на истината, няма по-омаен от него. И по-нараняващ. Казвам, че се страхувам. Да не изгубя Диего. Защото той е по-млад от мен, понеже аз съм стерилната, а неговата спермограма е изключителна. Разказвам за претегленото в болниците, за кухите яйцеклетки. Вече не плача, наблюдавам се сякаш отстрани.

Днес Диего е този, който плаче. Трепери, кашля с онази суха кашлица.

Психоложката ни оставя сами, за да се възстановим. Когато се връща, ни предлага бонбони. Смучем дъвчащите сферички, които ни помагат.

Ръката на Диего е в моята. Като две деца сме. От онези малките, дето се срещат в детската градина и се обичат с любов, много по-голяма от тях самите.

Гледам го и казвам:

— Аз искам едно дете с неговите очи, с неговия тил.

Поглеждам психоложката и питам:

— Според вас има ли такова?

Тя потвърждава с якото си усърдно тяло.

— Да, има.

Прегръщам я. Днес тя е моята майка. Истинската, която ме е осиновила.

Следващия път Диего говори за баща си. Разказва за машинната зала, за малкия кей, затрупан с дървени стърготини.

По време на последния разговор психоложката ни казва, „че в тези деца съзираме нещо повече, защото ги изравяме от дълбините. Джема, ти ще намериш тила на Диего. Диего, а пък ти ще откриеш баща си“. Казва ни, че сме се научили да дълбаем.

Вървя прилепена до Диего. Не знам къде отиваме. Към старите места, на понтона, който сега е супермодерен бар и не е останало нищо от едно време. Няма го дивана от изкуствена кожа с циничните надписи, на който сме се любили толкова пъти… Нареден е бял паркет. Ядем телешка пастърма. Плачем от любов над това изсушено, потъмняло месо. Нашето е жизнено и червено. Гледам реката отвън. Винаги същата, жълта и побесняла. Вече не съм стерилна. Ръцете ми са нежни. Диего казва животът е пред нас.

Връщаме се, вървим към дома. Виждаме тила на една главица пред нас. Детето е толкова наблизо, че бихме могли да го докоснем.

Сега психоложката ни вярва и ни успокоява. Не е като да скочиш в тъмното. До известна степен може да се избира, има ориентировъчни разговори. Диего отсича никакво избиране. Първото дете, влязло в стаята, първото, което ни погледне, то е. Децата не се избират, не са като рибите на пазара.

Ние сме баща и майка. Готови сме.

Сбогуването е в пицарията. Най-отвратителната пица в живота ни, най-мръсната, моцарела и лайна. Плачем и тримата. Психоложката казва: „Никога не съм срещала по-добри хора от вас, толкова честни“.

Искането ни е отхвърлено. Не сме подходящи да осиновим дете. Свидетелството за съдимост на Диего не е чисто. Онова слузесто ченге е разровило назад в миналото, пихтиестото тъпоумно същество се е навъртало около нас.

Татко донесе мушмули, любимият плод на Диего. Измива ги, разцепва ги на две, казва: „Да сменим държавата. Да отидем в Исландия“.

Диего е на прозореца. Гледам тила му.

Пораснала съм. Абсурдно е, но усещам, че отнякъде нещо се приближава към нас. Наистина абсурдна увереност, точно тази вечер.

 

 

Днес Гойко е в лошо настроение. Изглежда по-стар, отколкото е, ходи бавно, вече стъпва по старчески начин, тътри крака с ръце встрани от тялото, големите разтворени ръце. На какво ми прилича? На някоя стара мелница, от онези изоставените по бреговете на Дрина. Масивни постройки от тъмни тухли с разнебитени, счупени перки… и все пак още в очакване на небето, на вятъра.

— Не съм си представял, че можем да се върнем толкова назад към злото, че моето поколение ще се захване да следва омразата напук, да рови костите на мъртвите от Втората световна война и на онези от борбите с турците… само за да се зарие в ненавист… не мога да повярвам, животът беше обещаващ… концертът на U2, момичетата, които ни обичаха и щяха да споделят всичко с нас… какво ни липсваше? Защо избрахме семената на омразата, отровените кладенци, разложените трупове?

Седим на спирката на автобуса под навес от матова пластмаса, наредени на пейката като трима изморени, изгубили се туристи, но без да го преживяват, защото не бързат за никъде. Зад нас металическият диск на един покрит басейн с арматурата си от черни тръби изглежда като скелета на праисторическо животно. Пътят е пуст и широк, прясно разкалян от валелия преди малко дъжд. Минава стар „Опел“, оставящ след себе си черна диря. Пиетро слага ръка на устата си.

Гойко се смее, гледа го.

— В Рим се живее добре, а?

— Да… доста — промърморва той.

Гойковият глас е пресипнал, дрезгавостта му сякаш залепва по думите, прави ги заплашителни, струва ми се, че гневът избива по лицето му.

— Докато тук всичко ти изглежда малко тъжно, леко безцветно…

Пиетро вдига рамене, взира се в безлюдния път пред себе си, в ошмуленото дърво с тъничък дънер, огънато като рибарски прът…

— На шахматния площад се събират изпълнени с патос старци и бежанци, по-добре да си беше останал на площад „Навона“, в кафенето до фонтана на Бернини… Имаш късмет, че си италианец.

Слагам ръка на крака му, ръка, която би трябвало да го успокои, но е само една изплашена ръка. Стискам плътта му. Боя се, че Гойко би могъл да каже нещо на Пиетро. Може би сбърках, дето му се доверих… Този човек е изстрадал много, спокойствието му изведнъж ми заприличва на стаена злоба.

— Попитай майка си какъв беше градът преди войната…

— Прекрасен — побързвам да отговоря.

Обръщам се към Гойко, станал е досаден, неузнаваем.

— Тук срещна баща ти, знаеш го, нали? — Пиетро кимва, този път с наведена глава.

— Беше голям симпатяга… докато майка ти беше малко високомерна, но толкова красива, че можеше да си го позволи…

Пиетро драска по джинсите си с дългите нокти, служещи му да свири на китарата. И той е изнервен.

— Престани, дразниш ме! — казвам.

Не ми се опъва. Спира да драска.

 

 

Две момчета с евтини анцузи с надпис ОЛИМПИК САРАЕВО на гърба играят футбол на полянката пред металическия диск. Гойко връща обратно топката, търкулнала се до него. Изправя се, започва да си подритва… Още има умения, успява да задържа топката залепена за крака си.

— Искам да си тръгвам, мамо… искам да се върна вкъщи.

— Italijan! — Гойко крещи, сочейки Пиетро. — Ей, Дел Пиеро!

Момчетата приближават Пиетро, Гойко им е казал да го извикат. Приличат си, същите очи, същите червени петънца по бузите. Изглеждат като братя.

Пиетро се усмихва, поклаща глава… Футболът никога не му е харесвал, не е неговият спорт. Боботи, че обувките му не са подходящи, но после не чака да го молят.

Гледам го до Гойко, докато се финтират. Пиетро е по-умерен, Гойко играе наистина, с малко патетичната страст на възрастните, когато се състезават с деца.

Едно от момчетата поваля Пиетро, отмъква му топката. Пиетро се изправя, отупва калта от джинсите, изостава, подскача сам. Сложил е качулката на фланелката на главата си. Прави го, когато иска да се защити.

Момчето отново е при Пиетро, върти се около него с топката. Този път Пиетро успява да му я отнеме, шутира силно в стената, крещи, че това е гол. Момчетата свирят с пръсти, но казват, че е извън вратата. Гойко разтваря ръце, има нещо, което го свързва с тези момчета, някаква безпощадност. Играят неспортсменски, грубо. Пиетро накуцва, под качулката лицето му е напрегнато, очите дебнат топката като някой враг. Да, като неприятел. Четирима са, всеки играе за себе си… и все пак изглежда, че всички са срещу него. Усещам, че Пиетро е сам на терена, пълен с противници. Гледам го, издължен, елегантен в движенията си, обул е джинси и обувки, струващи… красив е, толкова жизнен. Вежлив е по характер, така е възпитан. Джулиано го заведе на джудо при един учител от старата школа, на водна топка, на тенис. Свикнал е да се сражава честно, не се предава, но е неспособен да стори зло. Гледам го с очите на някого, виждащ го за пръв път, на онези момчета, които сега ми се струват лоши и безлични с техните анцузи от изкуствена материя, петнистите бузи, скованите очи, излъчващи завист, те може би го мразят. Всички са деца на войната, възрастта им е такава, майките болни от рак, бащите безработни, алкохолици. Телата им са набити, играят грубиянски, ритат сина ми по тънките глезени.

Не може да проявяваме милосърдие към всички… Тези момчета не ми харесват, не ми харесват техните потни лица, изглеждащи като направени от недоброкачествен, евтин материал… от тъмна материя, от отломки и прах.

Моят син е спасен. Той е вън от този Лагер. Долу лапите от него, глигани, отрепки.

 

 

От този хълм снайперистите стреляха, играеха си със своите жертви, прострелваха ръка, крак… Някои целеха тестисите, едната гърда, имаха достатъчно време за убиване, така че първо се забавляваха.

„За мен беше като да стрелям по зайци“, каза един от тях в интервю. Не се чувстваше виновен, дори не разбираше защо е целият този шум около него, не беше луд, садист или нещо такова. Просто бе изгубил представа за смисъла на живота.

Милосърдието умира заедно с първия, когото убиеш.

Той също беше мъртъв, затова се усмихваше.

На връщане се обаждам на Джулиано. Вървя с телефончето на ухото, мушнала пръст в другото, защото сега има движение, шумно е, вони.

— Здравей.

— Здравей.

Моля го да ми помогне от Италия, да смени по́лета с по-ранен, казва, че ще опита.

— Не трябваше ли да отидете и до морето?

— Времето е лошо, храната не става, Пиетро се оплаква.

Дребни извинения, боязливи като сърцето ми, като моите страхове. Джулиано го усеща. Известно време мълчи.

— Джулиано?

— Тук съм.

„Поизчакай, не бързай“, си мисли, чувствам го. Виждам лицето му, очите, които се смаляват… познавам изражението му, когато мисли за мен.

— Къде си?

— На пътя.

— Какво има там отпред… пред теб?

Не разбирам въпроса му.

— Има грозна улица, претъпкана с коли, магазин за телефони, друг за хляб… плоча с имената на загинали хора…

— Недей да бягаш.

Пред хотела се разделям с Гойко, без да го гледам в очите. Усеща, че съм охладняла, свила съм се в якето си, зад очилата.

— Лека нощ.

— Лека нощ.

— Утре?

— Утре ще си поспим повечко.

Обръщам се и усещам на гърба си очите на този негодяй, стискат ме в юмрук.

 

 

Пиетро отваря бутилката с вода, пие дълго, после си поема въздух. Оригва се леко, извинява се.

Включваме телевизора. Най-добра картина има някакъв немски канал, тече игра, която познаваме и в Италия, една от онези, наричани формат. Направена за целия свят, лампички, бутони, кутии, пълни с пари.

Седим си на леглото, вторачили сме се във фосфоресциращия квадрат, в който мърдат смеещи се хора, по екрана преминават монети, сякаш изпаднали от сандък с пиратска плячка, големи монети от лъскав картон.

Никога не бих гледала подобно нещо. И все пак сега го оставям да си тече, без да взема мерки, усещам, че ми действа добре, отпуска ме. Измъква ме от блатото, връща ми малко глупащина.

Веднъж попитах Диего какво е усещал, когато преди години се е дрогирал.

— И най-гадната мутра изглеждаше сносна, стадион „Мараси“ приличаше на „Маракана“, моята „Веспа“ летеше като „Харли Дейвидсън“… Понасях по-лесно света, това е.

Гледам екрана, изображенията проникват в мен, не спират… След малко вече не мисля за нищо. Съзнанието ми се изпразва, остава ми една затъпяла прозяваща се уста, залепена за лицето.

Пиетро отделя гърба си от стената, сграбчва възглавницата.

Изключвам телевизора, вмъквам се в тъмнината на стаята. Кракът на Пиетро ме докосва и не се отдръпва веднага. Усещам го там, до моя. Какво му става на синковеца тази вечер? Изглежда ми по-добър, не толкова рязък.

— За какво мислиш?

— За нищо, мамо.

И все пак гласът му е бодър, личи си, че още не е потънал в сънищата.

Не си маха крака, държи го така, долепен до моя. Гледам косите му в тъмното, протягам ръка и го погалвам по главата. У дома щеше да ме отблъсне с някой от неговите грубиянски жестове, с ръмжене. Тази нощ в Сараево обаче приема ласката ми, стои си. Даже се приближава недоловимо, допира се до гърдите и стомаха ми, свит като зародиш. Притискам го. Прегръщам сина си, както отдавна не съм правила. Може би е наранен. От този странен ден, от града, в който е роден, случайно според него, защото баща му е бил фотограф и е обикалял по света. Сега диша по-дълбоко, навярно спи.

Няколко дни преди да умре, майка ми каза, че ме е сънувала още вътре в нея, толкова ясно, че на сутринта не знаеше на кой свят е. Лежеше в леглото, с единия крак в гроба, и си пипаше корема, невярваща, че го намира празен. Беше сигурна, че съм се върнала в утробата й.

— Какви глупости — сопнах й се грубовато.

А после се случи и на мен. Пиетро беше малък, имаше гноен отит, ухото му течеше, температурата се покачваше.

Онази нощ го държах до себе си, мъничък и пламнал от треската. Унесох се за няколко минути. Тогава сънувах, че си разтварям краката и той идва на света. Нямаше болка, нито кръв. Бях се събудила с вик, с продължително изплакване на новородено.

Джулиано бе светнал лампата изплашен, очите му, заслепени от светлината.

— Какво има?

Пиетро спеше, температурата спадаше.

— Беше сън — успокоих го.

— Ужасен ли?

— Утре ще ти го разкажа.

Тази нощ синът ми спи до мен, прилепен като голям зародиш. Тази нощ в хотела, на мъждивата светлина откъм улицата, се боя, че Сараево има тънък гласец, който пее и разказва. Слушам дишането на Пиетро.

— Някой ден може би ще му кажа — бях пошепнала тогава на Джулиано. — Ще му кажа, че не съм негова майка.