Маргарет Мацантини
Да дойдеш на света (15)

Пиетро е пред огледалото

Пиетро е пред огледалото. Взе един от своите нескончаеми душове. Повдига голи рамене, дълго се оглежда. Приближава, пита ме дали забелязвам разлика между един и друг мускул, дали ръката му вече е като на тенисист.

— Пипни.

Не виждам никаква разлика. Пипвам двете цилиндърчета издължено сухо месо, а под тях веднага костта.

— Трябва да се запиша на фитнес, да вдигам тежести.

Сега седи на леглото с кърпата около корема, намокри чаршафите, но няма значение, нали заминаваме.

Гледам извития гол гръб с издутите прешлени на гръбнака, лопатките, щръкнали като сгънати криле.

— Грозен съм — каза.

Непрекъснато го повтаря, намира си куп недостатъци: рахитични рамене, прекалено големи очи с дълги мигли, „като на жена“. Дразни го малкото кафяво петно с няколко косъма, което има на бедрото, до слабините. „Гадна бенка“, казва. Заради това петънце на морето не обува къси бански, а само бермуди.

— Какви ги говориш, хубав си!

Още не си бе намерил момиче. Единствената жена, която му прави комплименти, съм аз и, естествено, не ми вярва.

Има фин мъх на горната устна, прилича на изцапано, много големи зъби, уши и нос, защото лицето му още не е пораснало и чертите изглеждат като на нарисувано от Пикасо дете. Конски очи, лице бобче.

Ще стане прекрасен, разбира се по усмивката, по любезността към по-малките деца, или когато поздравява непознати хора, целувайки ги внезапно като близки приятели.

В паспорта му пише, че е роден в Сараево. За него този град е ничия земя, където аз съм попаднала случайно, за да последвам един баща, който му е непознат.

Само веднъж ме попита как е роден. Беше в трети клас, имаше го за домашно. Залепихме негова бебешка снимка върху картон. „Какво да напиша, мамо?“ Трябваше да разкаже за раждането си и, естествено, питаше мен. Изправих се, отворих хладилника, извадих една пържола. Говорих му в гръб… измислих нещо, въртейки в ръка студеното парче месо.

После видях домашното му, окачено до онези на другите деца върху голямата училищна дъска за обявления в края на годината. Стоях там с пластмасова чашка, наполовина пълна с оранжада, в онзи кокошарник от майки, който винаги съм понасяла трудно. Близостта с майките ме плаши, никоя не прилича на мен. Стоях самотна пред думите на моя син. Беше описал банално и сладникаво раждане. И точно тази тривиалност ме разчувства. Бяхме като всички други, аз нежна майка, а той закръглено бебе. Абсурдната ни история се губеше сред останалите разкази за канонични раждания, за сини и червени панделки. Беше го измислил много по-добре от мен. Стоеше наблизо, кльощавото телце на баща му, бледото градско лице. Спокойните очи на идеалния съучастник: „Харесва ли ти, мамо?“.

В оранжадата ми бе капнала една сълза. Глупава сълза, като целия ми живот. Даже не успявах да отговоря, кимах утвърдително подобно кълвяща кокошка. Кълвях равнодушната опашата лъжа, разнесена от молива с още несигурния почерк на сина ми. Тази невинност ме предпазваше. Той ме кръщаваше за своя майка. Казваше ти си. А това е актът за раждане.

Какво бих могла да му отвърна?

Всеки път когато отивах на посещение при някоя родила приятелка, сред белите възглавници и панделките, всеки път когато виждах онази чистота, всеки път когато усещах неописуемия мирис на новородена плът, на дошлото на света дете… даже само и този на сапун, на кърпички за почистване на зърната преди кърмене, всеки път когато се усмихвах и изричах какво чудо, каква магия, всеки път се чувствах още по-самотна, още по-грозна. И излизах мрачна от онези ватирани бърлоги, след като давах подаръчето си. Известно време крачех подобно скитница, без да приличам на себе си.

Аз не родих. Няма лек за онова, което ни липсва, приспособяваме се, разказваме други истини. Съжителстваме със самите себе си, с носталгията по живота, като старите хора.

Аз не участвах в най-първичното събитие, в обновлението на самата мен. Моето тяло е било изключено поначало от пиршеството, на което обикновените жени често се явяват, преситени, безразлични към такива като мен.

Ражданията променят костите, изместват ги. Баба ми казваше, че всяко раждане е пирон в тялото на жената, като да му заковеш подкова. И че преди да умрат, майките отново виждат своите раждания, разтварящото се тяло, зареждащо света с чиста енергия. Виждат пироните, белезите от проникването им. Какво ще си спомня на смъртния одър? Що за подкова ще зърна?

Пиетро беше написал, че съм го сложила върху корема си и той заспал. Би трябвало да се срамувам, вместо това ме обзе спокойствие. Останалото бяха пирони за изхвърляне.

 

 

Дойде Гойко да ме вземе, чух ударите по вратата, не спях. Бях се проснала със затворени очи до стената в дъното на стаята, където примъкнах леглото, не успявах да се отлепя от тази стена, излъчваща студ, насън се притисках о нея изплашена. Зазоряваше се, в нормално време не бих го разбрала, но сега усещах всеки нюанс на тъмнината.

Гойко мълчи, свети си със запалка. После загасва, може би да икономисва.

— Какво има?

Не виждам лицето му, представям си го в отблясъка отпреди миг, в изтлялото пламъче. Вдига ръка и я прилепва до бузата си, като щит от плът, сякаш се предпазва. Странен жест, женски, никога не го е правил.

— Случило ли се е нещо?

Поклаща глава, мучи.

Защо този идиот не говори? Аз съм готова. Готова съм, откакто влязох в моргата, откакто падна първият сняг. Йован вече ме научи на всичко. Тялото се изпразва като продупчена торба с пясък, чуваш шумоленето от надпреварващите се песъчинки. Спокойствието е едно от достойнствата на Сараево. Дори не предполагаш, че е вътре в теб, като онова на умрелите.

Вземам фенерчето, навирам го в лицето му. Върти глава, пази се от светлината, маха ръката си от бузата, плюе на пода.

— Оххх…

Усещам силна миризма на алкохол, на ракия. Гойко пустосва, хленчи, че го боли зъб, от онези големите, накрая. Казва, че се жабурка с ракия, за да люлее от време на време бебето, мъдреца. Взирам се, бузата му е подута, като че ли го е ужилила пчела, умърлушил се е, едва гледа.

После казва, че детето е на път и е дошъл да ме вземе. Диего го е помолил.

Връщам се с фенерчето в стаята, клякам, измъквам куфара изпод леглото, отварям го, вземам раницата с парите, изпратени ми от татко чрез Ванда, доброволката, с която се запознах в самолета. Срещнахме се отново в една кръчма, подстригала се бе като баретите. Поделихме си един пакет превръзки, все едно бяхме сестрички.

 

 

Зората синее, може би ще ни донесе ясен ден. Возим се нагоре по съсипаните улички на Биелаве.

За пръв път се качих на тази кола преди хиляда години, по време на Зимната олимпиада. Гойко беше млад и глупав, кукуригаше от щастие наивно и самонадеяно. Пееше „Everybody’s got a hungry heart^[53]“ на английски с хърватски акцент… Носеше изсветлели дънки като Брус Спрингстийн, този местен нахалник, born in Sarajevo^[54]. Искаше да направи удар, а на мен ми се струваше патетичен. „Никога повече няма да го видя“, бях си рекла тогава.

Ето ни тук, хлътнали в лабиринта от оглозгани постройки, улички, изглеждащи като планини в лунапарк от преизподнята. Внезапно си помислям, че това още не е най-лошото, това настояще, гърчещо се в своята лудост. Най-лошото предстои. Когато оръдията си отидат, когато телевизиите си заминат и остане само сивият скелет на този град, който ще продължи да излъчва тихо като плесен страдание. Като гной.

— Пишеш ли още?

— Не.

Не изглежда тъжен, нито отчаян. Сега познава топографията на този нов, миниран град, разделен на зони, където се придвижваш като топките във флипера и където само най-добрите не свършват в дупката. А Гойко е добър играч. Вече не забелязва разрухата, свикнал е. Търси свободния пасаж, използва случая.

— За какво мислиш?

Казва, че го боли зъб и мисли само за пулсиращия мъдрец.

 

 

Светлината в болницата е мъждива като на гробище. Слаби дежурни светлинки тук-там, после дълги тъмни зони, стълби, губещи се някъде. Под краката си усещам разхлопаната настилка, положена сякаш направо в калта. Главата ми докосва кабел, увиснал панел. Почти всички отделения са били засегнати, леглата са струпани в коридорите. В тъмнината телата изглеждат като чували с пясък. Опитвам се да не поглеждам стърчащите изпод завивките крака, цилиндри, почернели от кръв. Следвам Гойковия гръб в тунела. Насреща излизат фигури, блъскат ни. Някой вика. Светлината на деня едва се промъква, като че си проправя път в зловонен сумрак. Мъж в униформа накуцва, подкрепян от жена със синя престилка. Старец с крак до коляното, завършващ с шапчица от окървавени бинтове, пуши седнал на носилка. Гойко ме води за ръка, помага ми да преодолявам разрушените стълби, от които прозират надвисналите етажи. На мястото за раждане е тихо, никой не пъшка. Една жена се е свила около издутия си корем като около куфар, прилича на грохнала пътничка.

Диего седи на последното стъпало на площадка, останала без парапет.

Не е утро като утро това. Сякаш сме погребани в подводна мина, движим се бавно във водата. Гойко се отдалечава, отива да търси някой да му извади зъба, ако не намери, щял сам да му мисли, стигат му едни клещи. Диего ме забелязва, изправя се. Краката ми омекват от мириса му. От три дни не съм го виждала, не се е прибирал да спи.

— Как си?

— Добре съм, добре съм.

Няколко думи и после само па́рата от устата в това отделение, приличащо на склад за старо желязо. Няма отопление, все едно сме на открито. Някой ден би трябвало да му кажа за този мирис. На умора и студ. На шията на неговия баща, трепереща като тази на гъска, преди да бъде хваната.

— Кажи ми нещо.

— Какво?

— Каквото и да е.

Обичам те, вероятно това би искал да чуе. Седим заедно на стъпалото, играе си с главата ми, бута я надолу.

— Донесох парите — подхвърлям. — Тук са… — И пипвам раницата. Не съм я сложила на гърба, а отпред, под якето. Боях се да не ми я вземат на някой пропускателен пункт. Чак сега си давам сметка, че тази раница изглежда като корема на бременна жена. Диего се усмихва уморено, безутешно. Защото всичко е в този корем от пари, нашето щастие и нашата тъга.

Трябваше ли да кажа и това на Пиетро? Знаеш ли, майка ти беше бременна с петдесет хиляди марки в дребни купюри, тежаха й на корема, под гърдите. Да знаеш, ние с фотографа бяхме щедри, дядо ти си бе продал къщата на морето, за да ни помогне. Беше огромна сума, има хора, купили деца в Сараево за нищожни пари.

Полюшвам корема от пари, усещам го постоянно. Прегръщаме се с тази тежест по средата, държи ни леко отдалечени.

Аска снове напред-назад пред вратите на тоалетните. Спира, обляга се на стената между две мивки. Приближавам. Няколко крачки в онази подводна мина.

Вони на запушена канализация, дезинфектантите не успяват да се преборят напълно. Дъхът ни е бяла пара. Ние сме в арктическо езеро, ледената кора отгоре ни е погребала. Отново тримата след толкова време.

Би трябвало да кажа и това на Пиетро. Да му разкажа за този различен мирис, на затвор, на запуснато. Да му разправя за тази среща.

Тромпетистката, овцата немирница на Андрич, непокорницата, танцуваща пред вълка, ме гледа, без да променя изражението си, като че ли не си спомня за мен.

И все пак някога, век преди тази обсада, разкъсала нейния град, бяхме приятелки. Една вечер танцувахме прегърнати под плакат на Джанис Джоплин и тя, по-млада и по-бедна, ме подкрепи, сияеше, мечтаейки за своето диво бъдеще на музикантка, докато й казвах „аз съм много по-бедна от теб“. Косите не блестят като тогава, падат по врата й, стегнати с ластик. Лицето, обгърнато от сивкавата светлина, изглежда безчувствено. После плъзгам очи надолу.

Облякла е кожуха на Диего от Маркале, разкопчан на корема. Поглеждам набъбналия под нощницата корем. Така издаден напред, при това слабо тяло, ми се струва чудовищен. Държи ръцете си отзад върху бъбреците, обляга се на стената с глава. Диего е наблизо, но по някакъв начин отсъства, оставил ни е сами. Коремът на Аска е голям и непоклатим.

— Мога ли да пипна?

Глас, идващ от дълбините, дори не ми изглежда мой. Аска кимва, без да ме поглежда. Отдалечава ръце от тялото си, като да ми направи място. И аз протягам ръка.

И това би трябвало да кажа на Пиетро, ден преди да умра, да му кажа за тази ръка, отделила се от мен, за да тръгне към него.

Ръката кацва несигурно, като първия лунен модул ЛЕМ върху спътника, пръстите са твърди металически лапи.

Аз съм никоя, нашественичка, желязна птица на планета, която не ми принадлежи.

После обаче ми става спокойно, то е като да се съблечеш, преди да влезеш във водата, да се разголиш. Кучешки студ е, но тази ръка сякаш е залепнала в топъл сняг. Аз съм тук и повече няма да си отида. Дишам.

Сега съществува само тази вода, околоплодната, там отдолу.

— Донесе ли парите?

Потвърждавам с цялото си тяло, показвам й раницата отпред, пашкула под якето ми. Този корем от пари, предизвикващ съжаление. Наистина изглеждам като клетница.

— Добре — казва.

После усещам удара вътре под моята ръка, още долепена до корема й. Това наистина е глава, която блъска, като на някой рибок под леда.

Викам. Усещам удара отвътре и викам.

Какво ли беше? Крак? Лакът? Юмрук?

Но вече не виждам нищо, само синьо тинесто небе, повдига ми се… знам, че припадам, защото съм лишена, защото този удар е попаднал в празните слабини, в слоя утихнала плът, скрита от костите на пубиса, онези, дето при скелетите са бели и плоски…

Аз съм скъсан чувал с пясък, усещам ръбестите песъчинки да слизат надолу, прекосяват тялото ми. Сега купчинката е в краката ми, главата е пуста, светлината заличава всичко.

В ръцете на Гойко съм, отварям отново очи, заровила глава в мръсните му коси. Бута под носа ми бутилка.

— Дишай, красавице, опитай това чудо.

Черногорска ракия, легендарната „13 юли“, голяма рядкост. Сигурно са си пийнали вече, защото ръцете на Диего са топли въпреки студа. А Гойко е изпаднал в еуфория, извадил си е зъба. Отваря уста, показва ми черната дупка, смее се с окървавените си зъби.

Аска я виждам през пелената на този полусън, главата, опряна о стената. Смъква се между мивките, застава на четири крака.

— Имаш ли нужда от нещо?

— Цигара…

Вземам от Гойко една „Дрина“, коленича и я пъхам в устата й вече запалена.

Трепери, докато дърпа, лицето се гърчи от болки.

Сега усещам силна болка там вътре. Спомням си я добре, двуостра болка, която се процежда откъм гърба и се загнездва в слузестите дълбини. Откъм бъбреците две наточени остриета натискат, за да се забият в слабините ми.

Това са болките на Аска, връхлитащи отгоре ми. Не бях подготвена. Отдалечавам се, отивам да седна на стъпалото.

Диего се приближава до нея, масажира гърба й, после се поклаща към мен с наведена глава.

Сега е грозна, вцепенена от усилието като куче, обзето от бяс. Цигарата е паднала на пода. Би трябвало да разкажа на Пиетро за тази глава, удряща се в ботуша на мивката… за валящата се в мръсотията цигара, която понечвам да изхвърля, но майка му си я иска настойчиво, крещейки на своя език.

Слагам пак фаса в устата й. Димът излиза на струйки, може би притъпява болката. Отново крещи, сгърчена както преди, сякаш има парцал в устата, някаква тапа.

Жените умеят да се заравят, да се скриват като Земята нощем, ала в момента на раждането се разкриват подобно зъби в мрака, тогава прозира душевността им, техният кураж, докато болката ги пронизва. Докато съдбата забива подкови в бъбреците ти, а ти изваждаш навън кокала на живота, един нов скелет, който преминава през твоя, като река в реката.

Аз останах в мрака, Земя, засенчена от своите планети, нямаше нужда да се разкривам.

Аска обаче е принудена да го направи. Колко пъти, гледайки планините, се сещах за корема й, насочен срещу мен като оръдие.

— Трябва да се диша — повтаря Гойко.

— Кой ти каза?

— Майка ми.

Дишаме всички, вдишваме въздух чак до корема и внезапно го изстрелваме, като запушени печки. Аска опитва с нас, после изохква, пустосва ни с ръка. Гойко й казва, че раждането напомня ваденето на зъб, след малко тя ще се чувства добре като него. Отваря уста, показва й дупката. Аска иска друга цигара. Гойко ме поглежда: „Подготви се, красавице, това дете ще мирише на Сараево, на пепелник“, смее се и ако не беше трагедия, щеше да е фарс… приличаме на четирима побъркани в лудницата, суетим се на четири крака около напъните на овцата.

Изправя се. Влачи се по стената като огромно насекомо, приближава се до прозореца на тоалетната, покрит с найлон от военните, пробит в средата, сигурно за да влиза въздух, заради вонята. Аска се залепва за дупката. Гледа небето, прорязано от светлината на трасиращите куршуми… гледа Сараево, опожарените къщи, стадиона, превърнат в гробище.

Би трябвало да разкажа на Пиетро и за този неин поглед, докато още пуши и междувременно съзерцава мъртвия град, приклещен в летаргията на студа и калта.

Последните мигове, в които той още е вътре в нея.

Набъбналият от живот корем се излага за последен път на сараевската рулетка.

Защо го прави? Снайперистите не са далече оттук, разположени в развалините на къщите на запад. А тя е със запалена цигара, огънчето е за прицел.

Сега коремът й е купол на джамия… на джамията „Ферхадия“, където я видях да влиза и да се просва на земята.

Но я оставям на мира. Нека тя решава за нас, за всички.

В дъното на тялото ми от години е заседнал твърд камък. Онези мои кухи яйцеклетки, една след друга, сега са могилки от пресна земя, като умрелите, датирани 1992-ра.

Диего е, който я хваща за ръка и я отмества, издърпва я навътре. Дишат с гърбове към стената, долепени. Тя се задъхва, шията й е извита към пропукания таван, а той я гледа. И може би я гледа със същата нежност, със същата тъга, както докато са правили любов.

Би ли трябвало да кажа това на Пиетро?

Този толкова интимен поглед, който още един път ме лишава от всичко. Прави последен жест, хваща ръката на Диего, вдига я и я дъвче като парцал между зъбите си, като напускаща те любов.

„Dosta… dosta…“, простенва, стига, стига, махнете го от мен…

Най-накрая идва някой, жена с престилка и къси вълнени чорапи, и я отвежда.

И всичко се случва на две крачки от нас, зад една бяла пластмасова завеса. Отивайки към носилката, Аска ме погледна… и този поглед залепна за мен, като товар върху плещите. Отнесеният поглед на бежанците, на хората, разделящи се със самите себе си.

Не беше нужно много време. Зад бялата пластмасова завеса се виждат само сенките на крайниците, чевръсти жестове. Един от краката на Аска танцува във въздуха. Би трябвало да разкажа на Пиетро за този крак, за онези сенки, в които се удължават нашите страхове и нашата неволя.

 

 

После гърбът на акушерката, нейните лакти… все едно копае. Говори високо, на пресекулки. Аска едва-едва охка.

Стоим там, очите приковани в черните сенки върху бялата завеса.

Откъслечни движения, гласове… ръце, ровещи в едно тяло. Като ръцете, които започнаха да копаят под летище „Бутмир“, за да намерят излаз към свободните територии.

Сега войната е тук, върху завесата, където ръцете изглеждат милиони, изглеждат онези от шести април^[55], на всички хора, които викаха за мир. Прилича на дълго отстъпление в снега, колони от изтощени войници се олюляват по тази завеса.

Жената рови, дърпа, измъква, връзва…

Стоим неподвижни пред стената, като статуите под Вечния огън.

Би ли трябвало да кажа на Пиетро за какво мислех, докато идваше на света?

За снайперистите. За техния трагичен живот. За интервюто, което гледах. Момчето има сини очи и се смее, казва, че е същото, като да стреляш по зайци. И аз си представям синьото дете. Играе си с шейната, мъкне я по склона за връвта, всеки път си е доста усилие, защото спускането е само миг, но я се изкачи… Обаче си струва. Денят е ясен, снегът пресен. Бялото е покрило черното. Стрелецът е пил сливовица, пушил е, хвърлил е фаса, още дими. После отново е хванал своята лопата, пушката си. Някога неговата майка му е дала живот, кръстила го е, снайперистът има кръстче на шията, вярва в Светата Троица, онази на велика Сърбия. Поне му се струва, че си спомня това, защото са минали няколко месеца, но всичко се е променило и е забравил доста неща, тъй като се е качил горе в планината с другите. Стреля по своя град, по своя квартал. Вдига оръжието, поглежда със сигурно око и търси… харесва му да претърсва, усеща тръпка, която слиза от гърдите към корема, после в тестисите. Избира онзи склон, заснежената пътека, където и той си е играл като дете. Изпитва носталгия по онези дни, по своето детство, както всички мъже. Не е съжалявал, когато е прецапал тинята, за да премине реката на път към планините, знаел е, че няма да се върне. Сега има други деца по височинката между двете изтърбушени постройки, в сградата отляво се е помещавало началното училище, където и той е учил. За миг се сеща за учителката, която е мажела пастет на филия и му е давала. А той се е усмихвал, казвал й е hvala. Харесвала му е онази учителка, не си спомня дали е била сръбкиня или мюсюлманка, мъчи се да си спомни, ала не успява. Сега училището е оглозгано, като конструкцията на недовършена сграда, която някой е подпалил. Децата си играят, той ги е забелязал да идват, не ги е очаквал. Никога не знае какво ще му се случи, кое ще привлече вниманието му, коя цел, коя cilj. Тази дума му харесва, cilj, защото е всекидневната му работа, защото е ясна дума. Мъж, жена, дете му се струват думи, омърсяващи неговата мисия. Децата са малки цели, maleni ciljevi, и той по принцип не стреля по тях, много се движат. Но тази сутрин е толкова лесно, като покана е. Малките цели изглеждат пръснати из снега зайци. Майките им са ги оставили да излязат, как да ги държат целия ден във влагата на укритията. А може би са искали да се освободят, да поизперат, да сварят супа от треволяци. Снайперистът търси. Децата са още петна по снега, дребни фигури с размити очертания. Върти настройката на оптическия мерник на пушката. Само снежна маса, късчета от жилетки, от лица. Прекалил е, образът е много зърнест. Търси верния фокус, приближава се, свива още изображението… излиза от неопределеността, от снега. Малките цели сега са деца. Разхожда се по тях с оптическия си мерник, следи на какво играят. И той е играл на тази игра, спускал се е надолу в пластмасова касетка заедно с брат си. Веднъж падна върху един голям камък, подаващ се от снега. Пита се дали е още там, търси и го намира. Харесва му да открива следи от предишния си живот дори и да знае, че няма да се върне долу. Не изпитва никакви чувства, то е като да разпознаеш терена, за ловеца е важно. Спира се на едно дете. Не знае защо е избрал него, а не някое друго. Вероятно защото е без шапка, с открито лице, и когато се обръща, вижда ямката на тила му.

Би ли трябвало да кажа това на Пиетро? Докато той се раждаше, мислех за тила на синьото дете, виждах го пред очите си, в мерника на един снайперист. Сплъстената коса на мястото, откъдето започва животът.

Сърцето ми пулсира вътре в това на стрелеца. Аз избирам детето. Избирам го заради открития тил и късата гъста коса, като глава, покрита с козина. Това е коса, която мирише. Снайперистът може да усети мириса й. Като дете той също е имал подобна коса, четинеста, втвърдена от потта, непомръдваща. Детето прави последните крачки в живота си по снега, смее се, бузите му са зачервени, дъхът е бял от студа, мъкне шейната нагоре.

Мушката върху цевта на пушката се движи със стъпките му, катери се с него по снега. Снайперистът не знае защо се е захванал с това, какво точно се е случило. Заради обстоятелствата е. Има торби с пръст, наредени една върху друга в снега, би могъл да премести мерника и да стреля в тях, за него няма никаква разлика. Работата е там, че за всяка поразена цел получава добра премия в марки и той има нужда от нея, понеже войнишката заплата е ниска, а се кани да си купи кола, БМВ с шибидах. Мисли за тази кола, за черните седалки, за запалката в таблото, за вятъра, който ще разрошва косите му. Заекът е едно дете, напредва с косите си като каска, с тила си. Тялото на стрелеца е залепнало за пушката, сега са едно цяло. Моментът на съвкуплението, на механично втвърдяващия се член. Няма никаква воля, само тази на куршума. Тя е, която действа, снайперистът се оставя да бъде воден от своя опит. Сгъва пръста, после го задържа. Моментът е опасен, тихото хлъзгане на куршума в белезникавия въздух. Като сперматозоид, движещ се под стъклото на микроскопа. Би могъл да срещне нещо, препятствие, което ще отклони траекторията му. Това е най-хубавият момент. Не точно на истинско удоволствие, леко болезнено е, като прекалено закъсняла еякулация. Рамото поема отката. Въздухът белее. Куршумът е достигнал тила, детето е паднало по лице. Останалите се разбягват, изоставят шейните и хукват като изплашени зайци. Снайперистът се връща на мястото, обикаля наоколо с оптиката, хвърля едно око на оставените дири. Харесва му тази тишина, докато проверява работата си, когато е сам с попадението си. Оглежда дупката на тила, перфектна. Малката цел е поразена внезапно, даже не се е хлъзнала леко на лакти. Няма нужда да се хабят други изстрели, за да го довърши.

Сега се усмихва, бузите са хлътнали, очите безизразни, защото сърцето е мъртво. Ще минат часове, преди да приберат детето, знае го. Ще изчакат да си отиде, да му свърши дежурството. Лицето на детето посинява в снега. Угарката, която снайперистът е хвърлил на земята, още тлее. От време на време някой журналист се покатерва, казва му: „Стреляй, за да те снимам, докато стреляш“, и снайперистът стреля заради журналиста. После го интервюират, ръцете скръстени, кръстчето върху маскировъчната униформа, черната барета.

„То е като да стреляш по зайци“, усмихва се. След това черупката на лицето му се втвърдява и остава само онова жалко удивление, на дявола, гледащ самия себе си.

 

 

После звуците, идещи от новороденото, проплакване, задавяно от полепнала слуз, като мяукане на котка. Никой не помръдва. Само Диего прави крачка към детето си, спира. Връща се при мен и ме хваща за ръка.

Жената ни вика, дава ни знак да се приближим. Показва ни детето, момче е. Никой от нас не знаеше какво ще бъде, обаче е Пиетро.

— Пиетро…

Гледам го, но не го виждам веднага, ще го видя после. Сега го поглъщам. Отварям уста от учудване и той скача в гърлото ми. Жената с престилката го почиства в единия край на носилката, обръща го, трие го с парче плат, което накисва в метално легенче. Голям студ е, телцето е мъничко, мораво, чак тъмно на цвят. Прилича на мекотело, изцапано с корени на морско растение. Жената бърза, търка без много церемонии. Това е нейният занаят, да измъква риби от морето. Чува се вой на сирена, светлината примигва, после експлозия, но никой не обръща особено внимание. Жената пустосва с ръка, както се прави при прекалено шумни съседи. Войната се е загнездила в нея, в ръцете й на измъквачка на деца.

Odijeća… odijeća…

Иска дрехите, гледа ни, пита дали носим.

Поклащам глава, отварям уста, за да не кажа нищо, само за да въздъхна, че съжалявам, не съм съобразила. Диего я моли да почака, отваря чантата с лентите и изважда малката дрешка… вълнено гащеризонче, плетено на ръка, леко жълтеникаво.

— Къде го намери?

Купил го е от пазара. И аз наистина оставам като вкаменена, как се е сетил? Жената взема дрешката и я нахлузва на детето, доста по-голяма е, ръцете не се виждат, а краят й се полюлява като празен чорап. Слага го в ръцете на Гойко, сигурно защото е единственият сараевец, или го смята за бащата. Той не казва нищо, кимва, отдалечава лицето си, като че ли се страхува да не напие малкото с дъха си, вонящ на ракия. От времето на Себина не е държал на ръце човешко създание колкото две длани, а това се бе случило в друг свят, в друг живот, далече от тази ръжда, от нахлуващия мраз, в болница, която ухаеше на чай от малини.

Доближава нос със затворена уста, вдишва.

— Помириши — шепне ми.

Трябва ли да кажа това на Пиетро? Да му кажа: „Виж този избегнал смъртта босненски бивол, дето сега ни развежда насам-натам и ти е малко антипатичен, защото не е достатъчно внимателен с теб, а и ти върти номера, докато играете футбол, той е онзи, който пръв те взе на ръце и пръв мушна носа си в твоя мирис“?

Гледам Диего, но Диего не гледа към тях.

А трябва ли да му кажа това: „Баща ти не те гледаше, очите му бяха в овцата с вече спаднал корем, червеникавата глава, потънала във възглавницата“?

Така се беше втренчил, че дори не забелязваше моето неудобство. Бяха сами. Изглеждаха сами, чудесно си спомням. Потънали един в друг.

Тя също не гледаше към детето, даже не беше го забелязала.

Сега наистина се чувствах застанала пред чуждо легло, шпионираща двама любовници, кълнещи се в любов.

Всичко се беше случило около това легло, измиването с подръчни средства, обличането на детето. Аска стоеше с разтворени крака, може би поради изпитаната болка. Жената с престилката вече си тръгваше, потупа я по сгънатия крак, Аска бе леко повдигната, под нея имаше нещо, стоманен съд за изхвърляне на плацентата.

Жената каза, че ще дойде отново, за да провери.

Най-накрая Гойко ми подава детето, усещам преминаващ метеорит.

Сега и аз вдъхвам мириса. На възраждащата се душа, която се връща да мечтае заедно с хората. Още не знам дали е моето дете, дали ще бъде мое. Ще трябва да дочакам деня, когато той, в трети клас, ще извърши ритуала на кръщението. Но го държа. И вече съм вълкът. Аз съм снайперистът, който отива на снежния склон, за да огледа дупката в тила.

 

 

После изнасят някъде бялата завеса, жената с вълнените чорапи и престилката помъква екрана от театъра на сенките. Остава само новороденото, сбръчкано като стара ябълка, навлечено с вълнения гащеризон, приличащ на степан чорап.

Гледам го на мъждивата светлина, докато пясъкът отново се изкачва в тялото ми и органите заемат своето място. Тогава чувствам сърцето си като език от огън и болка между ребрата.

И това ли трябва да кажа на Пиетро? За сърцето, което ми връща, което преди не усещах, а сега бие?

Жената идва отново, натиска корема на Аска, пъха ръце под завивката. Овцата изхвърля и плацентата.

Когато измъква изпод тялото й стоманения съд, зървам изцапания с кръв крак и за кратко вагината, окървавен отвор като дупката от зъба на Гойко. Не ме впечатлява. Животът е в цветовете на войната, сняг и кръв. Окопи в калта като черва.

Виждам за миг сивкавата обелка, докато жената минава край мен. Овцата вече не е нужна, подобно на тази вътрешна кожа, която е поддържала живота на детето, а сега е боклук за изхвърляне.

Би трябвало да я съжалявам, обаче само се страхувам да не размисли, да не започне да крещи, че се отказва.

Загубила е семейството си, може би ще пожелае да задържи детето.

От това се опасявам, да не прави истории, затова я гледам, да не би да е неспокойна, защото не се доверявам. Усетила съм мириса на детето, мириса на Диеговата кръв.

Чувам думите на Велида, отронват се от изплашените й очи, които сънувам всяка нощ. Не прави като мен, Джема, недей да почиташ смъртта. Бори се, сграбчи живота.

 

 

Парите… трябва да й дам парите, всички тези марки в дребни банкноти, както ги поиска, като премията на снайперистите за всяка поразена цел. И тя ще си купи кола, БМВ с шибидах, и ще си замине с нея.

Отново съм аз. За мен войната свърши. Синьото дете е погребано. Детето на Диего е живо. Тази овца, това незначително създание трябва да изчезне, както преди малко изнесоха нейната плацента, изцапано черво.

Не съществуват закони, няма правосъдие. Има само кураж.

Гойко вика, че като се прибере вкъщи, ще напише стихотворение, след толкова време пак ще седне пред листа, така ще отпразнува раждането на това дете. Декламира пиян:

Имам свински крачета и миша опашка,

животът ме изстрелва нависоко като слон с криле,

сбогом, призраци, днес няма да дойда с вас…

— А с кого?

Удря още една глътка.

— Оставам тук с моите приятели.

Но в действителност ние приличаме на призраци, които се оглеждат в металически кладенец и оплакват живота си.

 

 

Отидох в тоалетната, откопчах раницата от тялото си, а после дадох на Гойко пачка от хиляда марки.

— За какво са ти?

Взе също и паспортите ни.

— Връщам се веднага.

Изпразних раницата в една калъфка от възглавница. Приближих се до леглото на Аска.

— Ето.

Придърпа издутата от марки калъфка към себе си с уморен жест, скри я под завивките.

Новороденото лежеше в метално легло далече от майката. Акушерката го беше увила с някакъв парцал и го остави там. Дори не помръдваше. Чуваха се експлозии все по-наблизо, после откъслечни залпове на катюши. Малкият вече беше свикнал с тези шумове. Аска също спеше с глава под завивките. Събуди се на два пъти, поиска да пие.

Дойде друга жена, по-млада от първата, обясни ни какво да правим с детето, как да го повиваме. Извади от вълненото гащеризонче тънките крачета, малко по-големи от пръстите на Диего, и ни показа как да сменяме пелените. Те обаче нямаха, даде ни марли и памук. За момента детето не се нуждаеше от храна. Беше се оставило да го обръщат като вързоп, въобще не заплака. Сега отново си лежеше в металното креватче, вързано с парцала откъм гърба. Момичето попита дали майката има намерение да го кърми. Поклатих глава. Не каза нищо, погледна тялото на Аска в леглото, свикнала беше да вижда изтощени жени. Поиска ни сто марки и се извини, не й се щеше да ни взема пари, но не бяха за нея. Върна се с вече отворена опаковка мляко на прах и използван биберон. Стъклен. Първото здраво парче стъкло от толкова време. Пъхнах всичко в раницата.

Сега войната ни беше от полза. Никой нямаше да задава въпроси, никой не изглеждаше заинтересован да държи новороденото в болницата, толкова близо до огневата линия. Бяхме двама чужденци, бихме могли да напуснем този град, откъдето никой от тях не можеше да излезе. Момичето ни попита как ще пътува детето.

— Със самолет… чакаме.

— Журналисти ли сте?

— Да.

Даде ни писмо за сестра си, намираща се в бежански лагер в Милано.

Отново се започна с гърмежите, линейките отчаяно сновяха, както и пригодени коли за събиране на ранените. Вече беше светло, но детето не се събуждаше.

Най-после Диего го погледна.

За този поглед би трябвало да кажа на Пиетро, да спестя всичко останало и да му разкажа за онези очи. Очи на куче, гледащо друго куче. Ето ги нашите Христови ясли, екзалтирани очи, треперещи ръце, разпокъсани мисли.

Гойко се връща с мъжа, който ни е помогнал, разстроена физиономия като на човек, избегнал смъртта, като на търговците на новини в „Холидей Ин“. Има хуманитарен самолет, който следобед излита за Италия, бил е в командването на ООН, успял е да ни вкара в списъка. Подава ни паспортите и акта за раждане на детето, това стига, за да минем. Чета, техни думи и нашите имена. До думата otac, баща, е името на Диего, до majka, майка, е моето.

Странно ми изглежда това чудо, тази леснотия.

Разтърсвам Гойко.

— Как го направи?

Никой не е попълвал документи при постъпването й в болницата, защото вече няма бланки. Нашите паспорти и парите са били достатъчни.

Гойко се оставя да го раздрусвам като празна торба.

— Сега някои неща са фасулски…

Не би го сторил за нищо на света, той е един от онези, които на пазара подхващат с ритници черноборсаджиите, чакалите, пълнещи гуши от войната. Но за мен го е направил. Сега си мисля, че повече няма да поиска да ме види.

Аска е седнала на леглото. Стиска пълната с марки калъфка. По-добре е, макар и прежълтяла поради анемията.

„Благодаря“, казах й.

Кимна и може би най-накрая щеше да заплаче, ала нямаше време.

Отиваме си, овцата е извън документите, извън историята. Детето, голямо колкото две длани, е със завързано чревце на корема, скрито под грубата вълна, там, дето е било свързано с тялото на овцата. Чревце, което ще изсъхне и ще падне, и ще бъде само раковина от плът, спомен от отколешно море. Не ще остане в долината на вълците, никога няма да е заек, нито maleni cilj.

 

 

Този път на служба са украински войници, помагат ни да се качим на бял бронетранспортьор. Обръщам се към Гойко. Ще се видим след шестнайсет години, но сега не го знам. Обръщам се към един мъртвец, както винаги, когато се сбогуваш с някого в Сараево.

— Čuvaj se, пази се.

Говорил е с войниците, убедил ги е, дал им е останалите пари. Услугата си има цена, натовска совалка до летището. Сега сме вътре в бялата костенурка, която потегля. Шумът е адски, детето е като кукла, размърдва се от друсането, ала без да се събуди. Кое е това дете, дето се оставя да бъде пренасяно като безтегловно, сякаш няма душа, като стъпало в чорап? То е всичко, което съм искала, причината, поради която сме преминали през този ад, който ни очакваше подобно забит в съдбата ни пирон, а сега съм толкова отпусната, че не го стискам достатъчно здраво и аха да падне. Костенурката преминава през развалините, усещаме я как се изкачва под краката ни. Украинският войник се смее, говори на английски, пита ни за детето, доближава ръка, за да отгърне завивката, да зърне муцунката.

Спират ни на един пропускателен пункт, войникът се подава през люка, разправя се с някакви паравоенни. Сърби агресори и украинци от ООН се разбират, поздравяват се с трите пръста.

Слизаме и се вмъкваме в мрачната кутия на аерогарата. Диего ми напомня какво да говоря, какво да правя… приближаваме контролите. Слаба жена с маскировъчна униформа ме гледа, скулите й са изхвръкнали като на кон. Страхувам се от погледа й, навеждам глава. Долепвам се до малката група цивилни, чакащи заедно с нас, до един с противокуршумни жилетки върху якетата. Никой не се чувства сигурен, това е последната паст на обсадата, може би най-опасната. Изглежда, че всички военни наоколо ни мразят. Акули на войната, познават всяко душевно състояние на своите пленници… напрегната тишина, подушват страха ни, вероятно се забавляват. Сякаш всеки момент ще открият огън по нас. Движим се внимателно, без резки движения. Боим се, може да се случи нещо, често сърбите обстрелват летището, въпреки че е под техен контрол. През един изтърбушен прозорец се виждат къщичките на „Бутмир“ с хлътналите върху скелетите на гредите покриви. Изведнъж всички се разкрещяват. Има сражения на фронта при Добриня. Въздухът е леден, надвесвам се над детето. Нослето, малко колкото мой нокът, е като късче лед. Духам отгоре му. Диего ме гали по гърба, потърква ме механично, уморено. После се навежда да погледне детето.

— Не се страхувай от нищо.

Не знам дали го казва на сина си, на мен или на самия себе си.

Изведнъж ни подкарват, викат ни да бързаме. Един от Сините каски, истински гигант, ни придружава до пистата. До вратата на изхода без нито едно стъкло полицай проверява дали имената отговарят на списъка. Операцията е светкавична, преминаваме с наведени глави, като добитък. Подавам паспорта си с бланката от болницата вътре. Полицаят дори не забелязва, че държа нещо в ръцете си, гледа на другата страна, непрекъснато върти глава към бариерата на пистата точно под контролната кула, където някакви военни тичат. Може би очаква сигнал. Аз чакам за печата, червен като онзи върху добичетата. Сърцето ми е спряло. Полицаят едва вдига очи, за да погледне увитото дете. Пет следобед е, вече е тъмно. Лицето на служителя е вкочанено от студ, носът дълъг, почервенял… не усещам ръцете си. Отново се безпокоя да не изпусна детето, когато човекът протяга ръка към пелената, отмества крайчето, под което е скрито лицето. Прави странна физиономия, почти на учудване, на неприятна изненада. Отдръпва ръка, оставя ме да мина. Пристъпвам в студа. Поривите на вятъра се смъкват от Игман, разпиляват снега, който покрива пистата. Обръщам се, понеже усещам празнотата. Разпознавам тази празнота, от месеци ме придружава като предзнаменование, притаено дълбоко в мен. Диего го няма. Загубих го. Търся го с очи, но съзнавам, че е безполезно. Защото съм го загубила отдавна. И знам, че преди малко той вече се сбогуваше с нас.

Не се страхувай от нищо.

 

 

Може би трябва да разкажа на моя син за усещането от онази празнота, за живота като свободно падане. Първите стъпки, които правим сами, като сираци. Несигурните стъпки на онези четириноги с дълги крака, които, едва родени, трябва да се изправят веднага, за да оцелеят.

Гледам едва осветения отвор на сградата, изплувал зад мен, вече далече в тъмнината, пронизвана от откоси суграшица. Виждам само силуети, сенки. Не разбирам какво се случва. Диего е пред полицая… карат го да чака и междувременно пропускат другите, двама журналисти, преминаващи на бегом покрай мен. Размахва ръце, крещи. Казва ми да тичам, да се махна оттам.

Преплитам крака напред с лице, обърнато към него. На изток стрелят, виждат се дирите на трасиращите куршуми.

Покатервам се, връхлитам в металния търбух. Изчаквам, вкопчена във вратата, лицето, вкочанено от студа и режещия вятър. Детето сложих на една пейка, до военна раница. Сигурно бих могла да го изоставя там. При всички случаи ще се върне в Италия, някой ще се погрижи за него… бих могла да оставя отгоре му акта за раждане, да се обадя на татко от сателитните телефони в „Холидей Ин“. Да, бих могла да сляза, да скоча от този самолет с незагасени мотори, да се върна към прозореца, останал без стъкла, да се върна при тялото на моята любов.

И това ли трябва да кажа на Пиетро? Желанието да го изоставя, тялото ми да увисне навън в мразовития вятър на пистата.

— Защо спряха съпруга ми?

— Загубил си е паспорта.

Военният е високо момче с каска, акцентът му е от Венето, извинява се, те не могат да направят нищо, разтоварили са хуманитарни помощи и сега се връщат обратно, такива са заповедите, даже не са знаели, че ще возят пътници. Гледам планината Игман, скована от студ.

Аз съм щастливо момче!

А, така ли?

Много щастливо.

Преди години щастието му валеше от небето с онзи сняг, чиито снежинки попречиха на самолетите да излетят. Исках да го шамаросам, защото беше спечелил. Онзи шамар е тук, в заледената ми ръка, вкопчена в стълбичката, докато военният ми казва да се отместя, понеже трябва да затваря.

Не намерих сили да сляза, да изоставя Пиетро, да избера друга съдба.

Вятърът ме избутва назад, пистата е безкрайна и черна, може да ме застигне куршум. Отпускам се на седалката, искам да се изкача в небето жива.

Истината е, че съм избрала, и Диего го знае. Никога не бих си тръгнала с празни ръце. Но сега трябва да връча на света този вързоп. Отнасям най-добрата част от него, новия живот, необременен от никакви страдания. Струва ми се, че зървам неговата усмивка. Притискам се към единствения илюминатор, от който се вижда навън. Самолетът се движи. Гледам към момчето от Генуа за последен път.

Слабото тяло, черно и далечно на фона на мъждивия светлинен мехур на онази аерогара без стъкла, без персонал, без полети… стои неподвижно там, до полицая. Младеещото му лице, изпито като на старец, гледа към този С130, задвижил колелата си в бръснещия сняг. Гледа нас, онова, което губи.

Остана на земята, на тази мръсна земя. И никога няма да узная дали паспортът наистина е паднал някъде в снега.

Аз съм щастливо момче!

А, така ли?

Много щастливо.

 

 

Самолетът се издига право нагоре. Сложиха ми колан около тялото, заповядаха ми да стискам здраво детето. Така се излита от обсадата, без плавни завои, с нос право към небето, защото някоя ракета още може да успее. Моторите са огнени гърла, самолетът е почти вертикално, чанти се търкалят назад, шибват по главите. Усетих изкачването, ужасното усилие на откъсването от земята. Рязко издигане, като на война, тъпанчетата ми са зле, сякаш изгарят. Увиснала съм на седалката, стискам вързопа.

 

 

А после спокойствие. Летим на девет хиляди метра, сега няма как ракета да достигне самолета с хуманитарна мисия, прелитащ над Игман. Вратът се връща на мястото си, сгънатите крайници още наболяват. Усилието на моторите отслабва, затова чувам гласа: вързопът плаче. Значи е жив, не е умрял нито от студ, нито от страх. Държа го като самун хляб. Отгръщам пелената, муцунката му е почервеняла, пълна с живот, беззъбата уста непрестанно надава ужасен рев. „Кой си ти — питам го, — овца или вълк?“

Новороденото само отваря беззъба уста като на старец, на птица.

Беше добър до излитането, докато стоеше в ниското, в скута на войната, неподвижен, като че ли никога не се е раждал… сякаш разбираше, че дори едно проплакване би могло да му струва живота. Сега най-накрая може да се роди, на девет хиляди метра в небето, където ракетите не са в състояние да ни поразят. Тогава му се чува гласът, изисква внимание.

След шестнайсет години, когато негов приятел ще го попита защо е роден в Сараево, Пиетро ще отговори „случайно, като онези, дето се раждат на борда на самолета“.

И аз ще остана без дъх. Ще се облегна на шкафа, на стената. И отново ще чуя плача му, с който се ражда на борда на онзи С130 при достигането на девет хиляди метра.

Гледам през процепа, нищо не се вижда, само мрак и по средата му сиянието на луната. Като в осветена фотография. Спомням си за един жест на Диего, налапваше ми кутрето, смучейки го от време на време, докато заспи, после аз го оставях между устните му. Ръцете ми са мръсни, омазани. Измивам кутрето със слюнка, смуча го, за да го почистя, и го слагам в сърдитата уста. Налапва го като изгладняло птиче. Прави точно като баща си, смуче малко, след това заспива. Целувам го за пръв път. Допирам устни до малкото чело.

 

 

Пресякохме кадифения килим на Адриатика в нощта и пристигнахме. Слязох от самолета със слепнали коси, смачкано и скъсано яке, раздърпана раница и детето в завивката. Потърсих тоалетна. Погледнах се в огледалото. Цяла стена, ужасно голямо. Гледаше ме някакъв звяр с кокалесто лице и разширени, отсъстващи зеници. Вонях. Гадната миризма на Сараево, на война, на лишения. Не бях си дала сметка за тази миризма, сега в чистата тоалетна я усещах. Не знаех как да действам, мивките бяха две, сложих детето в едната. Оставих го в тази порцеланова люлка и се позамих в другата мивка, бавно свалих якето и блузата. Изплакнах лицето си. Имах прясна коричка на скулата и изцапано на челото. Но забелязах и нещо като патина по цялото лице, подобна на керамика, която е изгубила емайла си и показва белезите на времето и мръсотията.

Вратата се отвори, влезе някакъв мъж, хвърли ми един поглед на неоновата светлина, бях останала по сутиен, ребрата ми се брояха. Човекът носеше тъмна униформа, усмихна се.

— Това е мъжката тоалетна…

Притиснах блузата отпред, за да се покрия. Той затвори една врата след себе си, чух го да пикае, излезе. Не бях помръднала, дори блузата не бях нахлузила още.

 

 

Мъжът се приближава към другата мивка. Висок е, стъпва тежко, с широки рамене. Униформата е с масивен колан на корема. Повдига очи, среща моите в огледалото. Това е само един мъж, който се е изпикал и трябва да измие ръцете си, но аз не го знам. Вълците също пикаят и си измиват ръцете. Страхувам се от хора в униформа, аз се оглеждам за моето момче, кльощаво като мен, с дълги занемарени коси като моите и с моята история в очите.

Мъжът ме гледа в огледалото.

— На кого е?

Целият живот на Джулиано е тук, в тоалетната, където е влязъл случайно. Допреди миг е мислел да се изпикае на магистралата, бързал е да си отиде след този ден на пакети с помощи, бежанци за разпределяне към лагерите. Раздавал е топла храна, закуски за децата, държал е на ръце най-малките. Попълвал е бланки заради бюрокрацията, удрял е печати. Гледа в огледалото бебето в мивката, гледа жената, държаща някакъв парцал пред себе си, гледа синеещите й на неоновото осветление лопатки. Може би е бежанка, която поради някаква причина не се е качила на автобуса, скрила се е в тази тоалетна заедно с детето. Очите й са като на звяр, заклещен пред урва.

— На кого е?

Сега разбира, че жената плаче, нищо че не помръдва, дори не примигва. Едри сълзи, търкулващи се подобно перли. Инстинктивно му се приисква да ги събере, като перли от скъсана огърлица, и да й ги върне. Познава погледа на бежанците, на хората, търсещи в очите му потвърждение за собственото си съществуване, като че ли той решава дали да запази живота им. Погледи, които трудно издържа.

Мъжът ме гледа. Лицето му е широко, компактно, италианско, челото блести, в косата му има заливи от олисяване.

— На кого е?

Джулиано не знае, че това дете ще бъде негово, той ще го води на училище, при педиатъра. Не знае, че ще живее за него. Дълъг миг на тих ужас в тази тоалетна, където съдбата лови риба.

Едно омърляно новородено, парче неопределено месо, изоставено в мивката. Късче небе през дупката.

— Мое е!

И се хвърлям да прибера вързопа.

— Моля да ме извините…

Навеждам глава, защитен жест.

Човекът се усмихва, има хубави зъби, виждам ги да изплуват в очите ми през пелената от стари сълзи, откъснали се внезапно като късчета лед от скалата.

— Значи вие сте италианка?

— Да, италианка съм.

Излизам набързо от тоалетната, вървя през онзи тъмен хангар, не знам накъде отивам. Трябва да стигна до гарата, да потърся влак за Рим. Или пък да намеря хотел, да се обадя на татко… Трябва да сменя пелените, детето мирише… и аз мириша. Сигурно е гладно, по дяволите, гладно е, ще го уморя от глад, мамка му, къде е войната? Къде са торбите с пръст? Къде е ледът? Къде е Требевич? Къде се крият снайперистите? Не съм в състояние да се справя с мира, това е истината. Не съм способна да контролирам действията си. Тук ще разберат, че детето не е мое, тук няма война, няма обстрелвани болници без отделения, за да ме защитават… тук сме в легалността на мира. Трябва да се махна, ще ме спрат. Ще направят тест на детето и ще узнаят, че не е мое, че удостоверението за раждане е фалшиво, купено. Няма да стигна далече, няколко крачки в тъмнината и ще се спра да умра до някоя стена, детето скрито като кученце… като мъртво кученце. Къде е момчето с дългите коси? Къде е моето предпочитано сираче? Къде е бащата? Само той може да ме спаси, детето е с неговите гени. Той беше моят пропуск, но не дойде. Загуби си паспорта в снега. Излъга. Студено ми е, гърбът ми е гол. Якето ми е паднало, бях го наметнала на раменете, за да изляза възможно най-бързо от тоалетната, да се отдалеча от човека в униформа, който сигурно ме преследва… защото е разбрал, че има нещо гнило. Една майка не оставя детето си в мивката, за да се плакне в съседната… да се оглежда в огледалото и да плаче.

Виждам пейка и сядам. Оставям детето до мен, бавно се обличам, блузата, якето.

Едно момче приближава, на не повече от двайсет, прилича на Сандро, моят приятел от лицея. Същите месести и много червени устни, същите кръгли като костилки очи. Кой е? Какво иска? Защо Сандро е станал от своя чин в лицея, където е написал ДА ЖИВЕЕ ЧЕ, ДА ЖИВЕЕ ПУТКАТА, и върви към мен?

— Извинете, госпожо, къде отивате?

Гледа ме, лекичко наклонен към лицето ми. Не е Сандро, гласът му е на южняк и носи униформа на редови карабинер.

— Не знам…

Момчето посочва с ръка фигурата близо до вратата… човекът от тоалетната стои на прага.

— Капитанът пита дали имате нужда от транспорт донякъде.

— В затвора?

Момчето се смее, лъсват прекалено дребни зъби за тези големи устни, харесва му шегата.

— Аз ще откарам капитана до Рим, до Челио.

 

 

Возим се заедно в удобната черна кола с надпис КАРАБИНЕРИ и червена ивица отстрани. Вътре е невероятно спокойствие, седалките миришат приятно на ново. Черната ароматизирана лъжица на тази мощна берлина ме е гребнала и сега ме отвежда към къщи по път с равен асфалт, без дупки, без барикади, гладък като тепсия. За момент се чувствам като животинче, блъсната сърничка, натоварена от добросърдечен шофьор, за да я закара при ветеринаря. Фалшивият Сандро шофира с фуражка на главата. Капитанът седи до него с гола глава, чете вестник под лампичката.

Преди да се кача, каза:

— Трябва да имате столче за детето, от онези тип „яйце“ за новородени, не може да го пренасяте така.

Аз само се усмихнах с разкривена, кретенска усмивка.

— Прав сте — отговорих и изчаках. — Какво да правя?

А той кимна:

— Нищо, нищо, качвайте се.

Горчив, лудешки смях бълбукаше вътре в мен, набъбнал от черен хумор, като вицовете на сараевците. Това дете е праисторически рак, избавил се от войната, и въпреки това, едва акостирало на тези омайни пътища, вече има нужда от столче за кола тип „яйце“, за да оцелее! Колко идиотски е животът в мирно време.

На капитана май не му се хареса погледът ми… долови нещо, крайчеца на тази лоша усмивка. Светна лампичката, остави фуражката със златното пламъче отпред на таблото. Може би съжали, че е бил толкова великодушен. Може би в това затворено пространство усеща миризмата ми, сигурно е същата като на циганките, които от време на време арестува, а те крещят и пустосват в колата.

Аз оглеждам свободата. Индустриалните постройки в предградията, вилите в редица с перфектни покриви, пътните знаци без дупки от куршуми.

После детето у мен се размърдва, завърта се като рак. Колко щипки има? Колко нервни окончания?

Опитвам отново да сложа кутрето си в устата му, но този път не проработва. Капитанът се обръща.

— Сигурно е гладно.

 

 

Спираме в крайпътно заведение, колата се мушва под козирката на паркинга. Фалшивият Сандро остава да пази, капитанът слиза с мен, вървим към ресторанта в тъмното. Влизам в тоалетната. Има място за смяна на пелените, плот от бяла пластмаса, падащ от стената. Оставям вързопа, ровя в раницата за памука и марлята, които ми дадоха в болницата, отвивам детето, търся копчета по вълнения гащеризон, твърд като картон. Изваждам краката. Никога не съм виждала толкова малко нещо. Махам превръзката, памукът е прогизнал, а екскрементите са жълти, сякаш е пил шафран, но не миришат лошо. За пръв път виждам тялото на детето толкова отблизо, в ръцете ми. Коремът му е издут като на пиле. Плаче, сгъва крака, държи ги свити до тялото подобно лапи. Въздъхвам. Ако не успея да го сменя, ще го увия пак и напред. Марлята около пъпчето се е свлякла, парчето черно черво се поклаща. Навеждам се, за да усетя дали мирише, но долавям само миризма на спирт. Не трябва да мисля, трябва да действам. Пускам водата, намокрям памук и го прокарвам между краката му. Увивам останалия памук в марля, късам я със зъби. Детето продължава да плаче, трябва да приготвя мляко и да го нахраня. Посягам да вдигна падналия на пода гащеризон. Чувам някакъв звук, раницата е на рамото ми и съм се навела много бързо. Отварям и е както си помислих, стъкло от Сараево, стъкло без бъдеще!

Изхвърлям остатъците от биберона в кофата за боклук. Чувам да се чука отвън на вратата.

— Имате ли нужда от помощ…?

Хващам вързопа, отварям, капитанът е отпред, с оределите си коси.

— Счупих биберона.

 

 

Излизаме от магистралата, за да търсим нощна аптека.

Сега капитанът е взел присърце каузата на изгладнелия рак, също и заради пронизителния глас на Пиетро, който ще ни увреди тъпанчетата, като аларма на автомобил е.

— Ела, трябва да намерим биберон — каза на ординареца си.

Фалшивият Сандро дори не гъкна, даде мигач, тръгна някъде в мрака. Кой изход е това? Къщи не се виждат, само поля.

Капитанът вече не чете вестник, но не изглежда раздразнен. Обръща се към мен, гледа ме по-дълго от необходимото.

Усмихвам му се с облещените очи на сърничка в плен.

— Но… вие нямате ли мляко?

Посочвам раницата.

— Имам малко, половин кутия.

Стои така, впил очи в мен.

— Исках да кажа в гърдите… Ваше мляко нямате ли?

Инстинктивно покривам празните си гърди с вързопа, притискам го към себе си, към костите.

— Не, нямам мляко.

— Жалко — обръща се към пътя. — Щеше да е по-лесно.

 

 

Намираме аптека в едно селце, от онези разделени на две от първокласните пътища. Кръстът обаче не свети. В кафенето мъже играят на карти, капитанът се показва, пита. Придружават го до домофона на аптекаря, който се облича и слиза. Слабичко човече с боядисана коса, сигурно е местният бонвиван. Вмъкваме се между рафтовете вътре, които внезапно се осветяват, за да пропуснат униформата, фуражката с пламъчето. Капитанът ми препоръчва пластмасов биберон.

— Може би е по-добре — смее се.

Аптекарят пита какво мляко искам.

— За кърмачета.

— Каква марка?

Поглеждам капитана, гледам наоколо, после към аптекаря.

— Каквото има. Което е хубаво.

Капитанът пристъпва към касата.

— Покажете ми, моля.

Аптекарят натрупва кутии отгоре. Капитанът си слага очилата, защото надписите са от дребни по-дребни, чете.

— Ще вземем това, антиалергично е…

— Какво мислиш? — поглежда ме.

Мисля, че ми говори на „ти“. Кимвам.

— Добре.

Нямам пукната пара у себе си, за да платя.

— Загубих си портмонето — промърморвам и междувременно поне връщам на мястото им пелените, които съм взела. Може би ракът няма да издриска друг шафран, докато стигнем в Рим.

Капитанът сграбчва пакета с пелените и го слага на касата при останалото. Поглежда аптекаря с боядисаната като на застаряващ певец коса.

— Нямате ли от онези…?

Аптекарят също го гледа и чака.

— От онези неща, дето свирят… някоя дрънкалка.

Не точно дрънкалка, а пластмасова играчка с мелодийка. Качвайки се в колата, казва:

— Извинете ме, че си позволих.

И отново ми заговорва с вежливата форма. Може би преди малко е искал само да изглежда, че съм от семейството му, сестра, съпруга.

Разопакова играчката, затруднява се да я извади, размахва я пред посинялото носле на детето, непреставащо да плаче. Сигурно дори не чува тази мелодийка като от музикална кутийка. Той е костелив орех, свикнал е с бомбите. Капитанът въздъхва.

— Личи си, че нямам деца, нали?

 

 

Отново спираме в крайпътно кафене. Червени пластмасови пейки, масите, закрепени към стената като в заведенията за бързо хранене, и абажури с ресни.

— Гладна ли сте?

— Благодаря, после.

Той обаче къса огромни парчета от една питка, обръща се към мен, мучи нещо.

— Колко трябва да бъде топла водата?

— Не много.

Кимва, поглежда бармана.

— Не много.

Униформата стои отпред… Барманът мисли малко, преди да си каже думата:

— Вижте, водата трябва да заври и после да бъде охладена.

Капитанът се приближава до плота, разпитва го.

— Че ти откъде знаеш?

— Имам малко дете.

— Извинявай, но на колко години си?

— На двайсет.

— Избързал си.

— Избърза приятелката ми.

Капитанът се смее с бармана. Посочва стоманената тръбичка за пара.

— Действай.

Връща се на масата с водата и две чинии за нас, пълни с какво ли не за ядене. Ръцете му са хванали умело всичко, едно от първите неща, които забелязвам у него… гладки ръце, изглеждат несръчни, обаче умеят да държат куп предмети, без да ги изпускат, в спокойно равновесие. Краката също стъпват сигурно по земята, като на професионален келнер. На това място може би го поглеждам за пръв път, става ми симпатичен, струва ми се добър човек. Внезапно се натъжавам за баща си.

Джулиано нарежда нещата на масата, побутва биберона към мен.

— Водата първо се кипва и после се охлажда, знаехте ли го?

— Не.

Смее се, не сваля поглед от лицето ми.

Може би усеща, че крия нещо от него. Не ме интересува, опирам се на облегалката на пейката. Той отново си слага очилата. Чете по кутията с мляко колко мерителни лъжички са нужни. Пита дали водата не е много. Сега очаква отговора ми, гледайки ме над очилата, смъкнали се на носа.

Аз мълча. След време ще ми каже, че вече е бил разбрал, че едва ли съм майка на това дете. Била съм му се сторила толкова самотна пред тази кутия с мляко.

— Ще яде, докато е гладно — заявява.

Даже не знам дали не пъхам биберона прекалено навътре. Новороденото го обхваща с цялата си уста, суче, без да поема въздух, гледайки ме в очите. Прилича ми на медуза, движеща се в морето. После очите му омекват. Затваря бавно устни, отпуска уста, хленчи малко, докато заспива. Сигурно е доста уморен, потил се е в този гащеризон от сараевска вълна.

Капитанът е станал, носи бутилка газирана вода, напълва две чаши.

— Трябва да се оригне.

Междувременно ми подава чашата с газирана вода.

— Спомням си от племенниците…

И ми разказва, че когато децата на сестра му били малки, му ги давала след сученето и той трябвало да ги потупва лекичко по гърба. Слагал си кърпа на рамото, за да не изцапа униформата.

Прави същото в това крайпътно кафене във фалшив кънтри стил. Изважда от униформения панталон снежнобяла носна кърпа от най-фина батиста, като от едно време, постила я на рамото си, покрива пагоните и петлиците.

— Разрешавате ли?

— Моля.

 

 

Ям, без да отделям очи от чинията с останалите сандвичи, и чак след малко се усещам, че капитанът се е втренчил в мен. Дебело изпоцапано яке, сплъстени коси, нагъвам като невидяла… нямам пукната пара, само дете на няколко часа, което натъпках с мляко до пръсване.

Един ден ще ми каже, че въобще не е забелязал колко мръсни са якето и косите ми, съзирал е в мен само една красива, храбра, екстравагантна жена… а гладът ми го е възхитил повече от всичко, защото той имал жена, хранеща се единствено със салати, неузрял, труден характер.

Детето лежи върху униформата му. Капитанът прави няколко крачки, стига до стелажа за вестници при касата, после се връща обратно. Внушителен е, масивен, но с хармонична фигура, стъпва спокойно, отморяващо.

Фалшивият Сандро изпи една кока-кола и смачка кутийката. Когато капитанът минава край него, се изправя в очакване на заповеди, които не идват.

Придържа детето с една ръка, а с другата лекичко го потупва по миниатюрния гръб. Вързопът изважда едно гърлено, здраво оригване, като внезапен шум от тръбите на мивка.

— Казвах ли ви?

Фалшивият Сандро също възкликва „лелее“.

 

 

Носът на малкия е забит в това рамо. Оригването го кара да трепне, но не се събужда. Дояла съм сандвичите, пия газирана вода и също се оригвам леко. Сега съм сита и спокойна като детето.

Гледам този човек на фона на нощната светлина, с новороденото в Сараево на ръце. Внезапно усещам онази болка, която после ще се завръща всеки път и ще ме връхлита по своя си начин. Приклещва тила ми, сковава врата. Диего стои отзад, разпознавам ръцете му, дъха му, ала не мога да се обърна. Той трябваше да държи детето на ръце, момчето, което щеше да бъде чудесен баща, светец, фокусник. Хванал ме е за тила и ми шепне да гледам напред, към сцените от едно бъдеще без него. Не ми позволява да се обърна. Да прегърна смъртта.

Капитанът идва и сяда от другата страна на масичката, на съседната пейка.

— Уморена ли сте?

— Малко.

— В Сараево ли родихте?

— Да.

— Имали сте голям кураж.

Заговорихме се, казах, че мъжът ми е останал там, фотограф е. Джулиано кимва, аз разказвам за Диего, къде сме се запознали, за неговите фотографии.

В този миг мъката ми е ужасна. Река, прехвърлила бента. Виждам краката на Диего на летището, измръзнали и слаби като железни тръби. Виждам, че остава там… Спирам, гърдите ми се издуват, дишам, продължавам. Джулиано свежда очи, не отронва дума.

Един ден ще ми каже, че и той се е трогнал, защото никога не бил срещал толкова влюбена жена. Имал вече съпруга, приятелка, истории, историйки… но слушайки ме онази нощ, изпитал копнеж по любов като тази, която те завладява докрай.

Разказва ми, че не е завършил Военната академия, бил е в специалните части, на мисия в Ливан. Споменава за неотворил се докрай парашут. Заради това сега е на земята, в канцелария. Разсмива ме, казва, че е пълен с метални пластини и когато минава през детектора на летището, настъпва суматоха. Добавя:

— Всички вицове за карабинерите са измислени, знаете ли защо?

— Не.

— Защото са самата истина.

Смее се заедно с фалшивия Сандро.

Става, отива на касата, купува кутия шоколадови бонбони, пита искам ли един. Развива своя с една от умелите си ръце, другата е върху детето, което не се е събуждало.

Казва ми, че и той харесва фотографията, доставя му наслада. Пита дали имам някоя снимка на Диего, за да му покажа.

Отговарям, че нямам нищо, освен детето.

— Не успях да се върна в хотела.

— А съпругът ви?

— Изгуби си паспорта…

Подава ми визитната си картичка.

— Ако ви се наложи…

 

 

Градът прозира в тъмнината на този спокоен зимен ден, фирмите на магазините, сградите със затворени капаци на прозорците. Пет сутринта е. След малко тези хора ще се измъкнат от леглата, ще застанат вертикално, ще изпълнят улиците. Ще се задвижи глупавото безпокойство на мира. Един боклукчийски камион ни забавя. Спираме. Гледам металическата ръка, която вдига кофите, обръща ги във въздуха и ги изсипва. Отново усещането, че съм изгубила всичко.

Пред къщи капитанът слезе, за да ми помогне за детето. Отвори уста, сякаш да изрече нещо, обаче си замълча. Само нагласи фуражката си. Може би това пътуване беше, за да ме държи под око, а любезността за заблуда. Погледът му е като на куче птичар, онези, дето дават вид, че се шляят из полето, после се връщат с плячка в устата. Разбрал е, че има нещо странно, вероятно е решил, че съм откраднала детето. Обърнал се е, за да ми го каже, но е размислил.

Един ден ще ми каже, че по време на цялото пътуване е балансирал между униформата си и желанието да ми повярва. Един ден ще ми каже законът може да се поразходи, любовта трябва да остане там, където е.