Маргарет Мацантини
Да дойдеш на света (4)

Чакаме във фоайето на хотела

Чакаме във фоайето на хотела, аз и Пиетро. Вали. Пиетро гледа през прозореца сливащата се вода, сините очи са помрачнели заедно с небето. Облякъл е блуза с качулка и си е покрил главата с нея, седи на нисичко диванче с опънати крака и глава в раменете. Пред хотела има интернет кафене, би му се искало да е вътре и да си чати с приятелите. Отказах му. Ето защо той дръпна качулката на главата и стои там безочлив и унил като току-що изгонен футболист. Момичето от закуската сега минава с прахосмукачка мокета по стълбището. Прекалено дългият кабел се увива около краката й. Пиетро се подсмива както си знае и казва:

— Тази е абсолютно некадърна.

— Тази е на твоята възраст и вече работи.

Тогава се разпалва и започва да говори забързано, изяждайки думите; твърди, че и той е искал да работи, но не съм му разрешила. Вярно е, бе решил да разнася листовки и да ги слага на предното стъкло на колите за двайсет евро дневно. Не ми се щеше да стои часове сред движението, в смрадта, в компанията на Бифо, много хитро негово приятелче, от онези с постоянно бляскави от марихуаната очи. Бих могла да му кажа, че онова не е било истинска работа, а нещо временно, че за да бъде считана една работа за такава, трябва да е налице истинска необходимост, докато той си има моторетка, китара, слънчеви очила, спестовна книжка в банката… но си мълча, защото не ми се разправя.

Надигам се и отивам на рецепцията да искам чадър. Дават ми един жълт, раздърпан, наполовина счупен. Междувременно момичето на стълбите действително се е спънало в една гънка, веднага се изправя, оглежда се отчаяно наоколо, да не би някой да е видял. Само ние сме. Пиетро е сложил юмруци на слепоочията си и друса покритата си глава. Смее се като луд, разхълцал се е в синята си качулка. Момичето го гледа сериозно. Тогава той се преструва, че му е зле, натиска се по корема и симулира пристъп на гадене. Посочва препълнения с фасове пепелник на масичката. Момичето приближава и взема пепелника. Пиетро благодари, „thank you“, опитва да остане сериозен, но не успява, продължава да хълца като кретен. Сервитьорката прави нещо като лек поклон, с дъха си издухва малко пепел. Пиетро клати глава, бръсва боклука от джинсите си, после вдига ръце и се смее. Този път сърдечно.

— Предавам се!

Момичето смръщва своето плътно бяло лице, приличащо на току-що обелен картоф, и казва: „What?“.

Пиетро поклаща глава, не знае как се превежда „предавам се“.

Затова отронва само: „Sorry“.

Тя се обръща, после идва с чистия пепелник. Лицето й е зачервено.

— You are great — изрича с плачевен глас.

Пиетро се покашля, гледа ме.

— Какво каза тя, мамо?

— Сам знаеш, каза, че си great, велик.

— Наистина?

Наперва се, проследява телцето на малката босненка, докато се отдалечава… маха този похлупак от главата си, позаглажда коси.

— Харесва ли ти?

Изсъсква ми като змия:

— Да не си полудяла?! Тази е една натегачка… На мен ми харесват италианките.

— И защо?

— Защото са ми понятни.

Гойко влиза, спира на входа. Няма чадър, раменете му са потъмнели от дъжда. Тръска глава като куче. Търси ме с очи, приближава, целува ме. Мокрото му тяло е топло и тази сутрин. Излъчва хубави изпарения, като сено под дъжда. Сяда, поръчва кафе, запалва си цигара, слага крак връз крак. Закъснял е, защото е бил в галерията, да помага за фотографската изложба. В чудесно настроение е, пита ни как сме спали, дали желаем да се поразходим като туристи, да продължим тъжната обиколка, онази по местата от войната, той е свикнал, всички туристи го искат. Можем да отидем на еврейското гробище, откъдето са стреляли снайперистите, или пък да си стоим в центъра до откриването на изложбата.

Пиетро казва, че му е все едно. После, че предпочита в центъра. Призори направих една глупост, в просъница протегнах ръка към него и по погрешка го нарекох Диего, понеже нощта беше прекалено изпълнена с присъствието на онова генуезко духче.

Пиетро се дръпна, само каза: „Маамоо…“.

Още не бях се събудила напълно: „Ох…“.

— Как ме нарече?

— Не знам… как съм те нарекла? — Потрепвах, защото даже не бях се усетила. — Извинявай.

— Размекнала си се.

Пъхна се в банята, за да се махне от мен, от моето измъчвано от миналото тяло.

Като излезе, го видях да се навежда над леглото, за да провери дали не са две съединени, та да ги раздели. Предложих му: „Ако искаш, да сменим стаята, ще вземем някоя с разделени легла… И аз не мога да спя до теб, много се въртиш“.

А ми се плачеше.

 

 

Вали, но има много хора навън, много младежи. На уличката, водеща към медресето, сме, групи мюсюлмански ученици минават с пълни раници, като ученици от кое да е училище по света. Чадърът на хотела е пълен боклук, трябва да внимавам да не ослепя някой минувач. Спирам, за да купя един за Пиетро, Гойко не иска, само му пречел. Поучавам го, че на определена възраст не е полезно да си мокриш кокалите, мърмори, че на определена възраст всичко ти действа зле, значи по-добре да не го мислиш. Хващам го подръка.

— Още ли пишеш?

Би ми харесало да чуя негово стихотворение, с онзи негов глас, пропит от чувства, изпълнен с желание. Навежда главище и отговаря, че от известно време отново е изкушен от думите, особено през вечерите.

Отваря си шепата и не знам защо плюе в нея.

— Един ден минах покрай ливада, почервеняла от макове, и за пръв път не си помислих за кръв, останах в захлас от тази толкова крехка красота. Не помислих за оръжие, за брадва, за противотанкова ракета, стигаше ми само полъхът на вятъра. Онова поле беше там заради нас, очакваше ни зад завоя. Необятно пространство, изпъстрено с червени петна като сърца, паднали в тревата от небето. Бяхме в колата с жена ми. Спряхме и заплакахме. Първо аз, после и тя се присъедини към мен като поток. Този плач сякаш ни изпразни от болката, раните зараснаха от сълзите. И от онази вечер започнахме пак да дишаме дълбоко, с гърдите си. Чувствахме се свободни. Толкова години дъхът ни беше спрял в гърлото, не успяваше да проникне по-натам… Два месеца по-късно жена ми забременя.

 

 

Отново тръгваме. Ръката ми се чувства на сигурно място под неговата. След малко в мен се появява същото усещане както някога, по време на безцелните разходки: тогава животът ни изглеждаше защитен, на завет под чадъра на приятелството, което ни правеше дръзки.

Жената, преминаваща покрай мен с пазарска мрежичка, е на вид обикновена, забързана, умислена да стигне навреме вкъщи… Обаче походката й е странна, като на посмачкано насекомо, хълбоците под прекалено тънкото за този дъжд яке се поклащат всеки за себе си, като различни колела на една и съща кола, краката се мърдат сковани подобно махало на стенен часовник. И след малко схващам, че е пълно с такива хора с по някой стар шрапнел, забит в костите, и колко умело всички те се преструват и се смесват с останалите.

— Първото нещо, което научихме.

Оглеждам минувачите, пресмятам на колко години са били тогава. Дали са били възрастни, или още деца, преценявам какво им е отнела войната, по сенките под очите, по погледите, сковани като стъкло, виждам го в намокрените цигари, трепкащи в пръстите. Долавям го по лицата, сиви под дъжда, които сега гледам, все едно са мъртви, възкръсващи от морето.

— Нагълтахме се с доста уран… изядохме много от онези проклети хуманитарни консерви, останали от войната в Корея…

Децата, които срещам, поне те са спасени, казвам си. Не знаят, не са видели, тъй че не могат да си спомнят… и все пак май не е съвсем вярно. Изглежда, и те знаят, следват предпазливо стъпките на възрастните. Родили са се и върху тях се отразява невидимият свят на другите, на онези, които не са успели да дойдат на света, да извървят своята земна съдба.

Поглеждам тила на Пиетро под дъжда. От време на време спира пред витрините, не го интересува стоката, заглежда цените в конвертируеми марки, интересува го равностойността им в евро. Казва, че нещата са „доста евтини“… После размисля и додава „но не чак толкова“. Пита Гойко за тукашните заплати. Виж ти, синът ми имал представа и от икономика.

— Сервитьорка в хотел колко получава?

— Сто и петдесет-двеста евро…

Смея се. Пиетро набърчва нос, дразни се.

— Какво има?

Дъждът капе от улуците, от чардаците и стрехите.

Минаваме по Латинския мост, където е бил убит Франц Фердинанд.

— Премахнаха паметния надпис за известно време, защото Гаврило Принцип е бил сърбин, сега пак го поставиха заради туристите, но са изтрили думата герой.

На площада играещите шах старци до един имат чадъри. Седят невъзмутимо под стичащата се вода, от време на време се навеждат, за да преместят големите коне и пешки по полетата, начертани върху настилката. Пиетро прави няколко снимки с телефончето си. Озадачен е при вида на тези заклети стари играчи.

— Почти всички са земеделци, хора, преселили се след това. Градът се напълни със селяни. Години не срещах познати лица…

Вървим още малко и дъждът престава, отначало намалява, после се вижда само оттокът към решетките. Небето е още заоблачено, но за момента си трае. Пиетро е подгизнал. Харесва му да се мокри, харесва му да се разболява. Да изгаря една нощ, а на другия ден вече да е добре. Жаден е при цялата тази мокротия, спира при някаква барака и изгълтва една ледена кока-кола. Гледа в земята, пита какви са тези петна от червена боя по асфалта.

Това са розите на Сараево, свидетелстват за падналите мини и за мъртвите. Минаваме покрай розата, напомняща за първата касапница, на хората, чакащи на опашка за хляб. Гойко ме поглежда за момент, отварям уста, отново я затварям.

Пресичаме улицата, завиваме зад ъгъла, други рози, други петна оцветен в червено асфалт, избледнял от движението на тълпата, изпълваща пазара за плодове и зеленчуци.

— По едно време казаха, че сами стреляме по себе си, за да привличаме телевизиите и да спечелваме общественото мнение…

Сергиите са отрупани с цветове, много по-подредени от когато и да било… Списъкът с мъртвите е в дъното, върху стена от сив камък, впечатляващо е. Това е списък на живите, изтръгнати от живота, всички в един и същи момент, при едно и също размахване на крилете на един и същи дявол. За миг си задавам въпроса къде ли е този дявол, дали се е отдалечил достатъчно, или още накуцва някъде наблизо.

Преди малко Гойко каза една фраза, от която настръхнах.

— В Сараево доста хора мислят, че войната не е свършила, просто е прекъсната.

Изкачваме стълбището, водещо към едно ресторантче точно над Маркале, покритият пазар. Представлява нещо като чардак с дървени маси и пейки, надвесен над пазара, все едно се намираме в железопътна гара от началото на века. Гледам сирена́та в тавичките долу в ниското, бели като гипсови калъпи. Гойко ми показва единствената сергия, която още продава свинско, избутана е в дъното.

Пиетро иска да знае какво имат против прасето сараевците. Гойко обяснява, че почти всички вече са босненци, тоест босненски мюсюлмани, а те не ядат свинско месо. Пиетро казва, че това го знае, научил го е, докато е писал тема върху трите монотеистични религии. Смее се, тук не ставало ясно, че са мюсюлмани.

— Всички са толкова бели — отбелязва.

Гойко му разказва, че когато бил малък, празнувал Рождество у дома като добър католик, а после отивал с приятелчетата си да събира волни пожертвувания по случай края на Рамазана.

— За нас беше напълно нормално. А сега имаме три различни езика в училищата и когато записваш детето, трябва да декларираш етническата му принадлежност…

Поръчваме босненска чорба. Сетила съм се за паницата с гъст бульон, в който плуват зеленчуци и парчета месо. Пиетро яде плескавица — нещото, доближаващо се най-много до хамбургер.

— И за какво е била тази война?

Гойко се смее, очите му са леко лудешки.

Слага ръка на главата на Пиетро.

— Знаеш ли кой би могъл да ти отговори? Някой голям комик, някой отчаян и ням като нас, дето не сме спирали да се смеем. Бъстър Китън ще е нужен тук. Гледал ли си случайно „Филм“^[22]?

Пиетро поклаща глава, черно-белите филми не му харесват.

Гойко загасва цигарата, сочи го с пръст.

— Какъв искаш да станеш, като пораснеш, Пиетро?

— Не знам… може би музикант.

Естествено, няма кураж да ме погледне. Стара история. Взех му пиано под наем и го държах години наред да задръства къщата. Пиетро се упражняваше рядко, казваше, че няма нужда. После, преди две години, премина на китара, сам се оправя, ходи в един джаз клуб и взема уроци там. Аз съзнателно загубвам интерес. Всеки път, когато е усещал и най-малък натиск от моя страна, ми се е противопоставял.

Отново сме навън, дъждът е измил асфалта, улиците блестят, като че ли са от желязо.

Пиетро крачи пред нас лениво, шляпа в локвите, прави го нарочно. Откакто сме пристигнали, гледа да стои настрана. Стъпва върху следите от мините, все едно са паветата на някоя римска уличка, изглежда равнодушен, държи се неприлично, почти оскърбително. Тази проклетия е насочена към мен, защото усеща, че в това пътуване има нещо повече, замисъл, на който не иска да отдава внимание. Ще ми се да го хвана подръка, да го притисна до себе си, но нямам куража да се доближа до него. Ако Пиетро трябва да разбере нещо, да подуши някоя следа като куче, ще го направи сам, аз не мога да му помогна. И без това прилича на баща си, като малък радар за изгубени вълни е.

— Прилича на него, нали?

Гойко не поглежда Пиетро, гледа мен.

— Истината ли искаш?

— Да…

— Прилича на теб… походката му е същата, смее се като теб, често сменя настроенията като теб…

Притиска ме, изчезвам в тази грамада. Диша в косите ми.

— Сигурно си влязла в него, Джема. Винаги си притежавала способността да влизаш под кожата на другите… да ги завладяваш, без да си мръднеш пръста. Не съм ли ти казвал колко влюбен в теб бях?

— Не, никога не си ми казвал.

— Но ти беше толкова влюбена в него… бяхте толкова влюбени.

 

 

Влизаме в двор с ниски османски арки, до джамията. Фотографската изложба е в две продълговати стаи близнаци със стъклени стени, прорязани от бели железни рамки, прилича на веранда, на оранжерия. Високо и деликатно като манекенка момиче с черни три четвърти чорапи, леко смъкнати по босите й крака, донаглася своите произведения, закачени на тънка стоманена жица. Посреща ни, тупва Гойко с юмрук по рамото, рови в сакото му за цигарите, отмъква една, смее се и го целува по устата.

Питам дали е жена му. Момичето пак се смее, защото дори и да не знае италиански, е разбрало. Поклаща глава. Тя е човек на изкуството, доста известна, луда като кобила, веща като дяволица.

Разглеждам нейните фотографии, изобразяващи мъже и жени, оцелели от лагера „Омарска“. Запечатани са лица с опъната по черепа кожа, изнурени от глад и страх. Близки планове на възрастни хора, толкова близки, че често дори косите са извън кадър, останали са само очите, криволичещите пътечки на бръчките, зиналите усти. Никой от тях няма одухотворено изражение, сякаш всички гледат в една и съща точка, към някаква затъмнена зона, до момента невписана в историята им на човешки същества. Сякаш искат нещо от старателно изследващия ги обектив, отговор на въпрос, неполучен от никого досега.

Фотографиите на Диего са в другата стая. Сядам на един стол, за да ги разгледам. Изложбата още не е отворена за посетители, някаква жена подрежда дребни хапки върху маса с хартиена покривка. Познавам тези снимки, нямаше нужда да идвам чак дотук, за да ги видя. Не са много, заемат късата стена зад една колона. Жената, тичаща, за да избегне снайперистите, с разпилени от усилието коси, единият крак вдигнат като счупено крило. Ваната между развалините с шампоана на ръба й и мъртвецът вътре, покрит със зелен мюсюлмански саван. Старицата, издърпваща прането си на фона на снежинките, ръцете се подават от рамката на прозорец без стъкла. Котката, заспала на една от седалките на горящ автобус. Бебешката количка, натоварена с туби вода, мъкната от засмяната Себина.

Пиетро се върти наоколо, доближава стените, гледа внимателно фотографиите. Чакам го. Лека-полека ме обзема спокойствие. Имам купища от снимките на Диего, скрити на тавана у дома. Доста дълъг период живеех заради тях. Изчаквах детето да заспи, бях нервна, еуфорична. Като че ли трябваше да избягам от някой любовник. Не мислех с дни, с месеци. Както и за секса, към който интересът ми винаги е бил сякаш хълцукащ, състоеше се от внезапни пориви, а после нищо, пълна забрава. В късен следобед всяка врата в къщата ме натъжаваше, онази на коридора, другата на сумрачния салон. Сякаш навред беше покрито с тиня, вещите се преместваха като повлечени от незнайна сила. Джулиано често дежуреше нощем в казармата и аз оставах сама. Тогава мислех безпричинно за Диего, с такава настоятелност, че ми призляваше, а започвах от нищото, от тъмнината в онези прозорци, от спящото дете…

Затварях се в стаята, отварях кашоните. Приглушената светлина, достатъчно, че да зачеркне останалото наоколо. Разпръсквах фотографиите по леглото, върху килима. Придвижвах се на четири крака, пълзешком върху пътечката от гланцови късчета хартия. Плачех и се смеех, точех лиги като куче върху гроба на своя стопанин.

Една сутрин Джулиано намери снимка, останала под покривката на леглото при възглавницата. Мушнала се беше през нощта. Поизглади я малко с ръце, върна ми я. „Вземи, Джемина, трябва да е твоя… много е красива.“

Беше седнал на леглото, раменете приведени, коремът като малък сак. Приближих се, взех сирашката му ръка, отпусната върху чаршафа, покрих с нея лицето си и се разплаках. След малко и той хълцаше, тихи самотни ридания. Помислих си, че беше много по-самотен от мен, че мъжете са по-самотни от жените, каквото и да се случва. Общият плач за една двойка е дребно, символично събитие… това е дъхът на другия, замиращ в твоето гърло. Страданието за света и за самия теб там вътре, парче месо, одушевен вюрстел, чувал без стойност. Коремът ти танцува заедно със сълзите. Изправи се, клети човече, изчезни оттук, в потайностите на къщата, или разтвори прозореца и се хвърли долу, но ако останеш, кажи нещо, дето ще ни утеши.

Джулиано каза: „Много съжалявам, че това момче е умряло, не можеш да си представиш колко съжалявам…“.

Аз се усмихнах: „Сигурно щеше да го арестуваш, беше един от онези, дето си имаха работа със закона“.

 

 

Пиетро се приближава, предпазлив като мишок, застанал пред капан: гладен, но рискуващ живота си.

— Тези ли са?

— Да.

Поглежда фотографиите набързо, от долу до горе и после отново надолу, два саблени удара с очи и толкова.

— Харесват ли ти?

— Тази с котака ми харесва, яка е… Ти беше ли, заедно ли живеехте?

— Не, невинаги.

Сяда близо до мен, други столове няма, смъква се с гръб към колоната и се отпуска на петите си, като голяма птица.

— Ами аз къде бях?

— Още не беше роден…

— И не се плашеше?

— От какво?

— Била си бременна, не се ли боеше да си в такова положение насред войната?

Кимвам, подсмърчам, казвам му, че може би се разболявам, настинала съм от дъжда, обувките ми са мокри. Пиетро ги поглежда и се отдалечава. Виждам го как чопли от храната, хваща дребен сандвич, оставя го, избира друг. Междувременно са се появили първите посетители, групички по двама, по трима, спират пред панелите с фотографиите, говорят си с чаши в ръка. В отдалечения ъгъл съм само аз. Познавам тези снимки и все пак ми въздействат, като ги виждам изложени на стената.

Оглеждам детайлите, една ръка, птица, зацапваща небето, бронята на захвърлен автомобил. Гледам Себина, облите й като копчета очи… смешната уста, тъничка по края и пухкава в средата, червена като език.

Усмихвам се, защото познавам толкова добре онова изражение на главатар на банда, на тиранката на квартала.

— Ела насам, Bijeli biber…

Наричах я така, Бяло пиперче…

Тогава тя се приближаваше, с нейните бездънни очи и малката трапчинка на брадичката, изящна като убежище на перла. Скривах бонбон в стиснатите си юмруци и я карах да познае ръката. Винаги отгатваше.

— Бяло пиперче, трябва да учиш, разбра ли?

Съгласяваше се само за да може да изчезне. Казвах на Гойко да внимава, да не я оставя толкова време на улицата.

— Какво ще излезе от нея, ако не учи?

Гойко се радваше на тази сестра безделничка като на голям подарък, прехласваше се.

— Ще стане артистка, знае да кара кънки, умее да пази равновесие на въже… и е измамница.

Понякога изглеждаше невъзпитана, даже не поздравяваше, играеше си настойчиво с онези вдигащи шум топчета, които брат й внасяше за известен период, но не бяха постигнали успеха на йо-йо. Никой не успяваше да си обясни лошото й настроение, ала аз умеех да я разговоря, да стигна до произхода на това отегчение. Винаги ставаше дума за най-невъобразими, най-безсмислени дреболии… и все пак аз я разбирах. Като малка бях откачена перфекционистка, побеждавана по няколко пъти на ден от самата себе си, точно като Себина.

Ставаше мъчна и даже неприятна за гледане. Седеше си там, върху стената на двора, да си смуче косите и да отговаря зле на всеки, който я доближаваше. „Ей, Бяло пиперче“, прегръщах я. И все едно прегръщах една непоколебима гордост, най-малко примамливата част от самата мен. Онази безкрайно твърда скала, която никога не би позволила някой да ме обича безрезервно. Себина бе в състояние да достигне до моята самота, бяхме еднакви. Високомерни и глупави. Залепваше се за врата ми, носех я у дома при майка й, краката, увиснали до тялото ми нагоре по стълбите. Вече оздравяла, мракът се беше разсеял. Никога не съм била от онези хора, имащи усет за децата, нямам това търпение, не говоря с детско гласче. Но Себина беше друг случай. Божи дар, предвестница на любовта. Виждам отново площадката, където спирах да си поема дъх между етажите, защото тежеше, сивия вътрешен двор през високия лъскав прозорец, помръкващата вече светлина… а на врата ми тя, нейният дъх, нейната мистерия.

 

 

Пиетро е спрял зад една колона.

— А тази, мамо?

Снимка, която не съм забелязала, до изхода, над стойката за чадъри.

— На Диего ли е?

Отговарям, че не съм сигурна…

— Отдолу е името му.

Снимката е със зърнеста текстура, извън фокус, може би част от стена с тъмно, дълбоко петно, оградено от нащърбени червени венчелистчета… нещо като роза.

— Какво е това?

— Не знам.

На Пиетро му харесва, заглежда се.

— На нищо не прилича и все пак…

Казва, че му напомняла обложката на един готин диск.

А на мен ми се струва, че тъгата й е всепроникваща. Странно изображение на материята. Сякаш в това червено петно има повече война, отколкото във всички останали снимки на войната.

Протягам ръка да я докосна, да докосна тази зърнеста дупка в центъра. Тръсвам глава.

— Според мен не е на баща ти, сбъркали са.

 

 

Диего се появи в Рим на мотора си, както си знаеше — призори, след петстотин километра по магистралата през нощта. С тялото си на комар беше преодолявал тир след тир, планини от фарове, без да спре никъде. Звънна на домофона в къщата на нашите със снопче слънчогледи в ръка, купени от нощната цветарница. Слязох на улицата по нощница, първите лъчи на светлината се надигаха сред мрака, кепенците на кафенето още бяха спуснати.

— Вече се организирах!

Вземам слънчогледите, държа ги увиснали между скръстените си ръце. Ядосана съм, смущавам се. Напуснах Генуа предишния ден. Даже куфара не съм изпразнила още и той вече е тук, косите, приплескани от каската, бузите като надупчени от студуването.

— Няма как да те поканя, знаеш го. Разделих се с мъжа си преди няколко месеца, не мога да доведа в къщата на родителите ми някой си…

Гледа около себе си.

— Кой ли е този някой си?

Смее се.

— Вече си имам подслон, самостоятелен съм.

Не му се струвало красиво да ме остави самичка в толкова деликатен момент от живота ми, казва, с физиономия на агънце. Тегля му един ритник, пак се смее, защото мен ме заболява, аз съм по джапанки, а той има предпазители от твърд гьон заради мотора.

Маха с ръка, гледайки нагоре. Вдигам очи и виждам баща ми по пижама, пуши си облегнат на перилата на терасата. И той поздравява с цигарата в ръка.

Отдолу Диего размахва ръце, за да привлече вниманието му.

— Здравейте.

— Здравейте.

— Това съм аз, Диего.

— Аз съм Армандо, бащата. Как пътувахте?

— Чевръсто.

Кимвам на баща си, за да се махне оттам, да се прибере. Вместо това той слиза по пижама с пантофите, подарени му от мен за рождения ден, изстрелва фаса към зората, приближава. Подават си ръка. Татко обикаля мотора.

— „Триумф Бонвил сребърен юбилей“, какъв избор!

После щях да разбера, че по време на моя брак много пъти са си говорили по телефона. За мен, за фотография, за пътувания. Симпатизирали са един на друг, а сега се гледат и веднага става ясно, че се харесват. Че в това утро ще се роди една любов, друга любов. Може би е лесно, защото животът е будала. Защото Диего от дете е останал сирак, а татко никога не е имал син. Имал е единствено онзи зет, който не можа да достигне чак толкова близо до сърцето му, загнезди се по средата на гърлото като налеп.

Диего го пита иска ли да направи едно кръгче, да пробва мотора. Баща ми се изкушава, върху пижамата е наметнал палтото, започва да закопчава копчетата. Изпепелявам го с очи. Оставя се да бъде изпепелен, казва „не е толкова важно“, щял да опита друг път с подходящо облекло.

Кафенето отваря, татко настоява да ни предложи закуска. Така облечени, дружно пресичаме пустата улица. Изчакваме кафемашината да загрее, момчето да подреди кифличките върху подносите. Диего яде, огладнял е. Баща ми пие кафе и пуши друга цигара. Облегнати на висока масичка, гледаме улицата отвъд витрината, първите движения за деня. Татко казва:

— Колко е красиво…

— Кое, татко?

— Когато нещо се ражда.

 

 

— Е, къде е това място?

— Долу, до реката.

Въртим се на гърба на един пазар. Диего държи омачкано листче с адреса и връзка ключове в пощенски плик, дал му ги е негов приятел, някакъв музикант. Слизаме по стъпалата от травертин, водещи до насипа, между купчинки боклук и бутилки от нощни биваци. Долу е по-студено, хлъзгаме се. Водата в реката е жълтеникава, нетърпеливо завива около малките островчета зеленина, подаващи се от дъното, където се спират боклуците. Хаосът е останал там горе, в зоната на пазара. В ниското се чува само шумът от водата и ръждивият крясък на някоя чайка. Оглеждам се наоколо, не виждам нищо.

— Сигурен ли си, че е тук?

— Не.

Вървим по дигата, връщаме се обратно. Под един мост е оставена обърната щайга, стената е обгорена от загаснал огън.

— Има Бог.

Прочел го е на стената, между другите надписи се откроява един в червено, с дебели букви: ИМА БОГ.

— Вярваш ли?

— В какво?

— Че Бог може да е под този мост?

Вдигам рамене, въздъхвам.

— На мен ми изглежда като шифър на престъпния свят…

Диего не вярва в Господ. По време на едно от нощните обаждания ми държа реч като в делириум, разказа ми за някаква неизчерпаема енергия, обгръщаща Вселената все едно с ореол, нещо като флуидна шапка; грозните души никога не могат да я достигнат, те са стари, изцапани от многото преходи по Земята, умират почти веднага, пулверизират се, всмукани от космическия мрак. Красивите души обаче излитат със светкавична бързина, устремени към високото. Там горе се възраждат след житейските усилия и когато могат, подават към Земята леки благотворни трусчета. Вероятно онази нощ се беше напушил. Колкото до мен, аз съм като повечето хора, вярвам в Бог от време на време, когато се боя от нещо.

Отвъд моста дигата е по-подредена, има спортен център с два корта за тенис и малка детска площадка, пуста, скрита между тръстиките. В реката е закотвен понтон.

— Пристигнахме.

Това е заведението на неговия приятел, запознали се при едно пътуване, затворено е от няколко месеца… „Пушеха се от ония цигари, приятелят ми си имаше проблеми.“ Казва, че в сезона заведението отново ще отвори, но сега вече е краят на септември и той му го оставил като нещо временно, докато издържи, докато влагата от реката не се изкачи прекалено нависоко. Мълча си, не мога да повярвам. Ключът е за голям ръждив катинар, дървената врата се нуждае от здрав удар с рамо. Вътре е по-тъмно, отколкото навън, стъклата на прозорците са като матови от праха, рамките, позеленели от мухъл. Широка стая, застлана с линолеум с паркетна шарка. В центъра плот за бар под полилей във форма на корабно кормило, в дъното маси, пейки и метални столове. Потърквам ръцете си, вече ми е студено. Диего е ентусиазиран, издърпва железните кукички на илюминаторите, двама в кану гребат по реката.

— Наистина ли имаш намерение да останеш тук?

— Не ти ли харесва?

Гледам хладилна витрина за бар с прозрачна врата без нищо вътре и диван от изкуствена кожа, надраскан с надписи от химикалка. Диего се навежда и чете на висок глас някои от цинизмите. Смее се като луд.

— Явно е място за дрънкане на глупости…

Възбуден е, очите му блестят в сенките на кухините като на обзет от зъл дух.

— Започнал си отново да се дрогираш?

Не се обижда. Казва да, дрогиран е от мен, твърди, че съм по-добра от хероина, понеже ефектът не отшумява, остава в кръвта, освен това не могат да ме разреждат със стрихнин. Иска незабавно да прави любов. Изсъсквам да не ме докосва, да не ме доближава. Това място ме омаломощава, не знам къде да застана, влажно и мръсно е…

Той изважда багажа си: някоя и друга книга, касетофона, малко дрехи, в които са загърнати фотоапаратите. Има и друг подарък за мен, бурканче с орехов сос, увито в чифт слипове, прогизнали от зехтин.

Тананика, докато търси място, за да си подреди нещата. Просва дрехите върху сушилката за чаши. Вече стъпва бос по линолеума, покрит с кора от стара мръсотия. Слиза по стълбите, водещи надолу, и се връща с парцал за под и кофа с вода, която излива на пода. Аз си вдигам краката, той чисти. Стоя си там, потънала между цинизмите на дивана. Мисля си, че няма да стигнем доникъде, ще изкараме някой и друг месец, на това момче му хлопа дъската, толкова е налудничаво, че е спало навсякъде, даже седнало върху тоалетната чиния в клозета на африканско летище.

Поглеждам белите си маратонки, наскоро изпрани в пералнята. Помислям си за физиономията на Фабио… за онази, която щеше да направи, ако ме видеше тук. Зад едно перде има ниша, не по-голяма от шкаф, с бяла готварска печка с два котлона. Диего се суети около стара бутилка с газ, разклаща я, за да провери дали е останало нещо вътре.

— Каня те на вечеря. Ще дойдеш ли?

 

 

Отивам. Девет вечерта е. Настоя да се облека елегантно, затова трябваше да задържам дъха си, за да затворя ципа на една прекалено тясна черна рокля от отдавнашна Нова година. После отворих уста и прокарах червилото по устните си, наслаждавайки се на този бавен мек жест. Бях го попитала дали да занеса нещо вече готово, малко сьомга, моцарела, отвърна, че има газ, всичко е под контрол. Слязох, за да взема вино. Магазините вече затваряха, пъхнах се под наполовина спуснатите ролетки на един за бельо, за да си купя нови чорапи. В таксито кръстосах почернелите си крака, в самоподдържащите се чорапи стояха като в ножници… фаровете на колите по крайбрежния булевард танцуваха по лицето ми… почувствах се като мъничка, глупава фея.

Тенис кортовете са осветени, някои хора играят нощем. Един от саловете на отсрещния бряг е окичен с лампички, вибрира от оглушителна музика, сигурно има частно тържество, сватба или рожден ден.

Понтонът е почти в тъмнина, само мъждива светлинка пулсира отвътре, фосфоресцира подобно светлината в коремчето на нощно насекомо… изглежда като пергаментова, сякаш е фенер на повърхността на водата. Наоколо е реката, шуми в мрака, омарата над нея е малко тъжна, безмълвна като над лагуна.

Излиза в тъмното, не виждам лицето му, само бялото петно на гърдите, чувам звука от леките стъпки.

— Добре дошла.

Подава ми ръка, придърпва ме към себе си. Ухае както никога досега…

— Какво е?

— Хвойнов шампоан — смее се.

Смея се и аз. И двамата сме малко смутени. Вечерта е специална, празнуваме нашия годеж.

Стои на вратата и ме оглежда… очите му ме преброждат, краката, прилепналата черна рокля, червилото…

— Ауу…

И той е елегантен посвоему, силно впити черни панталони, раирани, а около врата тъничка вратовръзка, кандилкаща се върху тениска.

— Забравих си ризите в Генуа.

Гледа ме със своята мила и нахална физиономия. Откъм гърба му се процежда като през воал онази светлина и мирис на нещо вкусно.

— Заповядай, бебчо, влез.

Озъртам се наоколо, не знам какво е направил с тази смрадлива дупка… подредил е масите и столовете по местата им, като в заведение, очакващо клиенти… на всяка маса има запалена свещичка, а тук-там по земята стърчат островчета бирени чаши, в които са накитени цветя, като малки лехички. Вдигам поглед… нашите снимки от Сараево, от Генуа, моята уста, очите ми, коремът… увесени с щипки за пране на две въженца, опънати като гирлянди в помещението. Касетофончето е пуснато… музиката шушне, губи се в прекалено голямото пространство. В дъното, до витрината, има наредена маса с бяла покривка и чаши с високи столчета… в полумрака даже диванът от изкуствена кожа изглежда елегантен.

Смее се.

— Е, как е сега?

— Като теб е…

Идва ми да се разплача. Никой не е правил подобно нещо за мен досега… никой няма да го направи никога повече. Гледам тези редици от свещи и маси, усмихвам се.

— Това са свещички за мъртъвци — разсмива се и той.

Донася ми за пиене. Шампанско с праскова. Купил го е от супермаркета заедно с шампоана, цедката за спагети, радикиото и свещичките.

Сосът от орехи за спагетите е страхотен. Приготвил е и парче печено в тиган с капак на котлона, понеже фурната е повредена.

Гледа ме, докато ям, доближава чашата си, иска отново да се чукнем… не знам колко пъти вече го направихме, загубих им броя.

Питам го дали си е починал малко. Отговаря, че сън не го хваща, много е щастлив, прекалено развълнуван. Защото започва нашият живот и той се усеща изпълнен с еуфория, зареден с динамит. Казвам му да се успокои, плаши ме… във всеки случай така не би могъл да изкара дълго. Някой ден ще се събуди и ще ме види такава, каквато съм, нормална, даже леко антипатична.

Било невъзможно, той ме обича.

— Ще ти направя много деца.

Усмихвам се, поклащам глава, казвам му, че сме бедни като мишки, не можем да си позволим даже куче.

— От какво смяташ да живееш в Рим?

Щял да обиколи фотографските агенции, също и сватбените. Или ще чука по вратите на стариците. Вече го е правил и друг път в периоди на оскъдица.

— До една имат нужда от снимка за надгробната плоча, позират с обици. Черпят ме с кафе.

Гледам го… с тази вратовръзчица, увиснала на врата му като каишка, възбуден подобно куче, избягало от стопанина си. Прилича на някой, още незавършил лицея. Доникъде няма да стигнем, ще се сгромолясаме заедно в тази бездна.

— Как успяваш винаги да си толкова щастлив?

— Много просто, гади ми се от тъгата.

Надава вик: „Ааа!“. Просва се на пода като поразен от куршум. Мръднала съм си краката и е видял ивицата гола плът над дантелената лентичка на чорапа, сега прави сценка… навежда глава, крещи, че съм решила да го убия, тази гледка била непоносима за един умирающ. Допълзява до мен, събува ми обувките, масажира единия ми крак, целува ме през найлона на чорапа, шепне, че ако искаме всички тези деца, трябва да започваме веднага, понеже той има нужда от време, много време, работата ще е бавна, както по генуезкото метро…

Излягаме се върху онова диванче от изкуствена кожа, осеяно с грозни надписи, пронизани сърца, пръскащи сперма членове.

По-късно гледам Диего отдолу, още съм излегната, даде ми един свой пуловер, защото ми е студено, свила съм си краката, сгушена под вълната. Той ходи бос из понтона, който сега ми се струва най-прекрасното място на света. Раздига масата, слага чиниите в мивката. Гол е, останала му е само връзката, забравил я е около врата си… за пръв път ми изглежда като мъж. Когато се любим, когато не говорим, когато чувам само душата му, имам доверие в него.

Затварям очи, знам, че ме снима, навел се е тихичко и открадва окото ми, ръката, част от устата, едно ухо.

Почти на тъмно сме, една след друга свещичките наоколо са се снижили към меката си локвичка. Сега тръгвам, помислям си, напипвам чорапите, обувките. Но продължавам да гледам тези все по-мъждиви светлинки. Времето вече не ме гризе по тила, смъква се към корема ми, укротено. Оставам да си паса щастливо, като коза, изгубила се в залеза.

Върнах се у дома рано сутринта, за да си отида почти веднага. Майка ми ме чакаше с напрегнато лице, като претърпяла поражение.

— Кое е това момче?

— Ами един…

— Сигурна ли си, че постъпваш правилно?

— Не, мамо, не съм сигурна в нищо.

 

 

Слизах по тези хлъзгави от влагата стъпала между липите и намирах Диего долу на реката. Вече ми се струваше нормално, че живее там. Градът във високото изглеждаше толкова далечен… малки ята тъмни патици преминаваха, седнали върху течението. При дъжд бяхме все едно в подводница, струите удавяха прозорците. Харесваше ми да съм там долу, бях свикнала с криволичещите пътечки в тръстиките, с яростните крясъци на чайките. Някой път Диего се измъкваше навън призори, след дъжда отиваше на лов за локви. Прекарваше часове на колене, за да заснеме някоя сграда, клон на дърво, отблясъците на светофар в пълна с вода дупка. Аз го придружавах, разопаковах новите ленти, пъхах използваните по джобовете си. Издържаше часове. Колите минаваха и го опръскваха. Дори не забелязваше, раздвижената вода даже му харесваше, с разчленените като от експлозия изображения. Не копираше снимките, трупаше лентите върху плота на бара в понтона и ги забравяше. Понякога го правех аз. Пристигах на реката с жълтите пликове на „Кодак“. Мятах камъче, за да ме чуе. Благодареше ми, разпръскваше фотографиите по пода. Обикаляше около тях, отместваше някоя с крак, за да се види скритата отдолу. Често не разпознаваше работите си, гледаше ги с нежелание. Сякаш имаше нужда от това дистанциране, за да стои по-надалече от самия себе си. Избираше две-три снимки и ги окачваше на въженцето с щипките, другите отново пъхаше в плика и ги забравяше на плота до лентите.

Бяхме една от онези екстравагантни двойки, на която никой не би заложил и излязла от обращение пара. Обречени на шепа чудесни месеци, а после на внезапен разпад, като къдриците на Диего при дъжд. Толкова различни бяхме… Той отпуснат, аз винаги наострена, с торбичките под очите и строгото палтенце. Обаче месеците минаваха, а ръцете ни все така бяха една в друга по улиците, телата ни спяха едно до друго, без да си омръзват, като два зародиша в един и същи плоден сак.

Влязохме в друга година, в друг преломен момент. Станах публицистка, започна не толкова редовното ми сътрудничество във вестниците.

 

 

Диего остана на понтона цялата зима. Намирах го със зачервен нос, постоянно настинал. Да се съблечеш на такова място вече бе невъзможно, правехме любов в един спален чувал, не си свалях жилетката. Беше си купил каса уиски и за да се сгреем, започнахме да пием доста, глътка след глътка, като двама скитници.

После съдбата ни помогна с онази къща. Една религиозна организация я даваше под наем, и то съвсем умерен. Отидохме да я видим през нощта, въртяхме се под залостените прозорци… броихме ги в тъмнината, не можехме да повярваме, че са толкова много. Шест големи прозореца на втория етаж в красива сграда в умбертински стил. Една мартенска сутрин изчакахме човека от агенцията и за пръв път се качихме по стълбището. Какво да кажа? Наистина изглеждаше, че тази къща ни очакваше. Защото също и къщите очакват обитателите си, години живеят далече от нас, а после разтварят своите ръце от врати и прозоречни капаци за една млада двойка, за двама лудньовци, треперещи от щастие. Сега се сещам за онова сърце. Беше там, на стълбищната площадка, издълбано с пирон в стената, до него стрела, сочеща към вратата. Портиерът ни каза, че жилището е било обитавано десетки години от възрастно семейство без деца. Кой ли беше издълбал това сърце? Някой племенник? Дете от сградата? Скитник, получил щедра милостиня от двамата старци? Не знам и няма значение. Важното е, че беше там и остана години, чак докато не направиха ремонт и аз се разлютих като звяр, защото в деня, когато работниците са шпакловали мазилката на нашия етаж, за съжаление не бях вкъщи.

Диего извади чековата си книжка, плати капарото и трите месеца предварително, като попълваше чека с прекъсваща химикалка. Беше запотен, с почервеняло лице.

— Имаш ли ги всички тези пари? — попитах го, докато слизахме по стълбите.

— Да се надяваме.

 

 

Добър дом беше, свидетел на сдържани, умерени съществувания, на загасвани набързо лампи, за да не се харчи ток. Когато взехме ключовете и за пръв път останахме сами, все едно влязохме в светилище. Галехме стените, докосвахме ги с бузи, целувахме ги. Сякаш бяха живи, защото тази вар и тези тухли сега трябваше да защитават нашия живот.

Единственото останало нещо в къщата беше едно пиано, цвят мляко с какао, с малки цветенца върху капака, като за благородна дама. Щеше да дойде вехтошарят, опразнил апартамента, и да си го прибере. Диего вдигна капака и започна да движи пръсти по клавиатурата.

Никога не беше учил, свиреше по слух. Имах усещането, че слушам най-красивата музика на света въпреки напълно разстроеното пиано.

— Какво е?

— Онова, което си спомням, Дебюси, Леонард Коен…

Лопатките му мърдаха под памучна тениска в златист цвят, слънцето обливаше част от пода. Шумът от движението оставаше там долу. Тук горе съществуваше само това малко пиано цвят мляко с какао и ръцете, вдъхващи му живот. Звуците се носеха из пустите стаи, кръщаваха нашето бъдеще.

Когато вехтошарят се върна, се разбрахме и за немного пари успяхме да задържим пианото.

Сменихме счупената вана, боядисахме стените, оправихме някоя и друга дупка в стария паркет. Прекарахме часове със сешоар в ръка, за да нагряваме замазаното. На обяд се тръшвахме на пода, за да изядем като работници по един сандвич с пача, с мортадела или със син домат. Най-вкусните сандвичи в живота ни. Една нощ правихме любов върху постланите на паркета вестници, печатарското мастило се отбеляза по разгорещените ни тела, част от съветски войник в Афганистан остана като татуировка на гърба на Диего.

Подарих му любима негова снимка: Брак в ателието си, фотографиран от Ман Рей^[23]; рамкирах някои фотографии, онези, дето ми харесваха най-много, ултрасите от Мараси, отчаяният поход на пингвините, един сал от листа по Меконг, накацан от сини колеоптери, а после снимките от Сараево… спящото в дървена щайга бебе на пазара за плодове и зеленчуци.

 

 

Закачиха ни сив телефон, който задълго остана на пода в един ъгъл.

— Как си, поете?

— Какво правите, гълъбчета?

Гласището на Гойко, продрано от цигарите, достигаше до нас по тази жица.

— Струва ми се, че сте игриви.

— Такива сме.

— На света има някой, който работи за вас…

— Кой?

— Един поет.

— Изпращаш ни добри мисли по жицата?

— Моите мисли… не знам дали са толкова добри…

Смее се, както се смееше той, с гърлото, звучащо ту като от олтара, ту като от сметище за стари железа.

Купихме дивана с бяла памучна тапицерия и малки колелца, с които го местехме из салона. Диего подписа друг чек, искаше той да плаща всичко. После откри, че е свършил парите, и майка му беше изтичала на пожар в банката, за да внесе своята пенсия на вдовица на пристанищен работник в изпразнената сметка на сина си. Майка ми донесе като подарък дълга медна ваза за чадърите, погледна ме с изпитото си лице, почти извинявайки се: „Поне е нещо полезно…“.

Диего й лепна две звучни целувки по бузите.

Тя, свикнала на рахитичните пориви на татко, поморавя, остави се безволно да бъде тръскана като марионетка.

— Ама ти сигурна ли си, че е пълнолетен? — пошушна ми.

— Не, не съм му виждала паспорта. Загубил го е.

Баща ми се показа на прозореца, гледката му хареса… трамвайните релси, пресичащи улицата, наблъсканите под платаните пазарни сергии, харесаха му даже орляците цвъкащи птици. Старата сграда го привличаше, защото бе живял в постройка от шейсетте години заради желанието на майка ми.

Къщата още миришеше на боя, майка ми се закашля, огледа се наоколо като затворничка, държеше баща ми до себе си, не му позволи да надникне в спалнята. Диего сновеше до кухнята и обратно бос и носеше дребни сандвичи, панички с маслини и семена от лупина. Родителката ми го гледаше като животно от гората, възхитена и уплашена. Ригатоните плуваха в соса, Диего беше прекалил. Баща ми си опръска ризата, майка ми поклати глава, позабърса с ъгълчето на една салфетка това ужасно червено петно.

— Какво работите? — обърна се към Диего.

— Фотограф съм.

— Аха, да…

Хапна още нещо, после се върна на темата.

— Какъв фотограф? В рекламна агенция, на сватби…

Диего се засмя, посочи с вилицата, на която стоеше набоден макарон, към една от фотографиите, закачени на стената.

— На локви.

Аз избухнах в смях, вече бях изпила две чаши, чувствах се щастлива, паркетът залепен, стените боядисани. И майка ми опита да се засмее. Съжалих я малко, познавах това напъване, тази вдървеност.

Баща ми сложи очилата и отиде да разгледа работите на Диего, висящи на стената. Извика и нея: „Анна Мария, ела да видиш…“.

И Анна Мария отиде. Останаха така, моите старци, с гръб, с носове, забодени в стената… опитвайки се да открият във фотографиите на Диего нещо от мен, което им беше убягнало.

 

 

После майка ми омекна, започна да ни кани на вечеря, даже прекалено често. Сега тя си подлагаше бузите на Диего, очакваше тези лепкави целувки, като на дете. В края на краищата аз и баща ми винаги я изолирахме малко, бяхме по-интелигентни от нея, саможиви, изпълнени с арогантни чудатости. Разнежваше я кльощавото момче, говорещо като картечница, непрекъснато ставащо от масата, за да й помага. Сипваше му гигантски порции.

Купи му пуловер, мушна го в чантата ми на входа, защото се срамуваше да му го даде директно.

— Какво е това, мамо?

— Нищо, един пуловер… ако не ви хареса, ще го подарите.

Диего обаче нахлузи веднага онзи красив пуловер с висока яка от дебела вълна…

— С него ще изкарам десет години, това е класическата вечна дреха…

Майка ми стоеше зачервена, щастлива, че е улучила цвета, мярката… щастлива, дето Диего е толкова лесен, толкова различен от мен.

— Да си вървим у дома, бебчо.

— Довиждане, татко, довиждане, мамо…

Аз се вмъквах набързо в асансьора, той се бавеше върху старческите бузи.

— Довиждане, младежи, доскоро!

Да, наричаше ги младежи…

 

 

Ето така навлязохме в равнината на нашата нормалност. Боях се, че рано или късно ежедневното съжителство, предъвкването все на едни и същи неща щеше да поквари и нас, разочарованието щеше да надникне през процепите на щорите заедно с поредния ден на навъсено небе и смог. Всеки отново щеше да мисли само за себе си, за личните си проблеми, освободен от другия. И върху нас щеше да се спусне онова непрозрачно було, покриващо двойките след известно време, когато илюзията изчезва, а редом с нея и добротворната слепота, поради която недостатъците на другия избледняват. Така се случва, така се беше случило и при родителите ми. Сутрин баща ми излизаше щастлив и майка ми си почиваше, вдъхваше блажено уханието на своята самота. И все пак се обичаха и уважаваха.

Но ние принадлежахме на друг свят, може би по-смел, със сигурност по-пъстър, по-хаотичен. Бяхме с ронлива закалка, деца на изнежеността, на онова благоденствие, излагано на показ като единственото струващо си завоевание.

Много от старите ми приятели изчезнаха, след скъсването с Фабио се бяха свили като степана вълна. Малкото трийсетгодишни двойки, с които ни се случваше да се срещаме, бяха угнетяващи. Няколко години и вече изглеждаха отпуснати, задъхващи се. В ресторантите, в пробните на магазините, в съблекалните на фитнес залите говореха на висок глас за пари и секс. Не казваха любя се, а употребяваха чукам, излагаха на показ интимния си живот. Изглежда, свенливостта беше предала богу дух, разкъсана на парченца от иронията.

 

 

Диего се съгласяваше на тези унизителни вечери, на които го мъкнех понякога.

— Не можем да се изолираме — повтарях му.

Заставаше в някой ъгъл, напълваше си чашата с вино. Не участваше в дискусиите, защото нямаше какво да каже. Но никога не беше враждебен. Какво общо имаха с него тези млади кариеристи, вече запечатали ехидната нечистоплътна усмивка на лицата си? Обрезки от месо, които биха се изкисвали покорно в саламурата на благоденствието, без дори да забележат, без повече да забелязват нищо и никой. Тогава ми се струваха мои приятели. После, с годините, ми се разкриха в истинската си светлина: бродници из морето на високомерието и низостта. Щях да видя отново някои от тях по телевизията, с очилца последен писък на модата и раирани чорапи, таещи се като нарушители под строгото черно облекло. И вълкът да е сит, и агнето цяло, глътка светена вода, глътка грях. Пълни джобове, луксозни апартаменти, дълги дивани, за да побират всички.

Влачех Диего из този свят, той ми изглеждаше по-изтънчен от моя, крайна цел. Бях дъщеря на учител по трудово обучение, влизащ в клас с трион и листове шперплат. Миришех на книги и почтеност. Смеех се на шегите, участвах в игрите, струващи ми се интелектуални: да се отгатнат началните думи на книги, мисълта на някой философ, по правените мимики да познаеш филма…

После една вечер го видях прав до един от прозорците, най-отдалеченият от дивана, където си бърборехме. Гледаше улицата навън, валеше.

— За какво мислиш? — попитах го.

— За баща ми.

— За баща ти?

— Вали. Когато вали, мисля за Генуа, за баща си, който крачи под дъжда със своята мушама.

Бях залисана, едното ми ухо още наострено към тези на дивана, следях продължаващата игра. Върнах се при приятелите, приласкавана от онези от моя отбор, защото знаех отговора. Беше много лесен, началните думи на една нашумяла книга. Облакът от Чернобил обикаляше над Европа, мой приятел, специалист по храненето, правеше списък с най-вредните храни, дори на хляба не трябваше да имаме вяра.

Диего още стоеше там и гледаше дъжда. Тогава се сетих, че баща му е умрял в проливен дъжд, контейнерът се изплъзнал от стоманеното въже.

Върнах се при него, сложих ръка на гърба му. Останах така, безмълвна. В тишината чух ударите на сърцето му… неговите детски крачки. Бе изтичал заедно с майка си, бащата мъртъв в локва вода, потъмняла от кръвта.

„Онова е първата фотография, която си представих — беше ми казал преди година в Генуа. — Първата локва… онази, която е винаги с мен в края на всяка лента.“

Тръгнахме си въпреки дъжда, нищо, че беше още рано.

— Да вървим.

— Сигурна ли си?

— Уморена съм.

Върху мотора ни наваля. У дома се прибрахме вир-вода. Правихме любов на пода, в локвата от мокрите ни дрехи. Правихме любов върху онази нещракната фотография, върху онзи мъртъв баща, прогизнал от дъжда, плосък като скат. Каза ми „благодаря“. Придърпах му главата, мушнах език в очите му, облизах сълзите.

— Искам дете — прошепнах му. — Едно дете като теб тогава, като теб сега… бих искала да ти върна бащата… бих искала да ти дам всичко, любов моя. Всичкия дъжд на света…

Тогава не издържа, започна да ридае на коленете си, както в онзи ден, като отчаян сополанко под пороя, убил баща му.

 

 

Една знойна юлска утрин го придружих до центъра, който приемаше първите пристигнали деца от Чернобил. Помагах му, зареждах фотоапаратите. Захласнах се да го гледам. Аз бях напрегната, чувствах се неловко между онези незаличимо белязани деца… боях се от радиацията, изглеждаха ми фосфоресциращи като куклите, които на тъмно светваха. Движех се предпазливо, стоях малко встрани. Затова пък Диего ги прегръщаше, казваше по някоя руска дума. Не беше решен да ги снима на всяка цена. След първите пози остави фотоапарата и започна да си играе с тях. Разбрах, че като репортер нямаше да изкара и пукнат грош, окото му не беше като ония, които залепват за фотоапарата, болезнени и заслепени. Видях го да се отказва от най-добрите фотографии заради други, които забавляваха децата. Сложи фотоапарата на врата на едно от тях и го остави да похаби цяла лента. Върнахме се с мизерен, непродаваем материал. Живеехме с моите пари, не можехме да си позволим дете. Не му казах нищо, продължих да вземам хапчета.

 

 

Всеки ден, даже и в най-лошите ни дни, ставаше от леглото изпълнен с енергия, благодареше ми, че още съм до него. Все едно живеех с котарак, от онези, дето мърдат около теб в къщата и когато може, скачат върху ти и те ближат с грапавия си език. Оставаше в тъмната стаичка до късна нощ, излизаше със зачервени очи и похабени ръце. На сутринта внимавах да не вдигам шум, отварях вратите на гардероба със затаен дъх. Но той искаше да е около мен, приготвяше кафе, пишеше кратки бележчици, които пъхаше в джобовете на палтото ми. Трудно ми беше да го оставя там в кухнята, облегнал се на перваза на прозореца. Отключвах веригата на моторчето, обръщах се да си взема довиждане. Не обядваше, не правеше нищо без мен, излизаше и той. Обикаляше, за да опита да продаде някоя от снимките, които никой не искаше. Крачеше, изпълнен с надежди, през града, който не беше негов, с кльощавите си крака, с чантата през рамо, без никога да унива.

 

 

Има някои неща. Дребни неща, които няма да забравя, те са незначителни, обаче остават по-силни от всичко. Остават завоите на стълбището в сградата, където беше първият ни дом, с настилка от бели и черни парченца мрамор, площадките, перилата, на които се опирах, тичайки. Връщах се с изхлузващата се от рамото ми чанта, влачещия се по стъпалата шал, торбичките с покупки. Даже не изчаквах асансьора, качвах се по стълбите и стигах задъхана. Още с палтото, започвах да готвя, изсипвах продуктите на масата, изваждах подложните чинии, чашите със столчета, исках всяка вечер да е празник.

Имах вече работата като редактор в едно научно списание, излизащо веднъж в месеца. Бяхме само петима, аз правех по малко от всичко, превеждах материали от английски, занимавах се със странирането, с архива, прекарвах часове на телефона, за да увещавам за годишни абонаменти, говорех с учители, директори, работещи в културната сфера, секретари на обществени организации и на частни предприятия. Договорът беше хвърчащ, списанието рискуваше да бъде спряно всеки месец. Скъсвах се от работа за дребни пари и без никаква перспектива за в бъдеще. Не се интересувах кой знае колко от молекулярна медицина, радиални векторни полета, енергия от морските течения, вълновата теория за светлината, но бях свикнала с миниатюрния свят на онова дребно списанийце. Харесваше ми редакцията в центъра, с единствена стая в сутерена на историческа сграда, където едно време имало конюшни и от теракотата още се просмукваше дъх на селитра, докато по арките в подземието личеше изровеното от гръбнаците на конете. Харесваха ми железните етажерки с папките, чайникът в един от ъглите, кошничката с пликчетата чай, бърборенето на крака с колегите и горещата чаша в ръката ми.

Понякога Диего минаваше да ме вземе. Чукаше по стъклата на прозорците в ниското до асфалта. Слизаше по стълбите, надзърташе от вратата със своята бледа, но бодра физиономия, изпъкналите очи и прекалено широката усмивка, от която мършавите му бузи изчезваха. Беше зима, носеше онази скиорска шапка. Под този похлупак главата му изглеждаше още по-малка.

— Колко си красива…

Аз не бях красива, а нормална… със сенките под очите заради изминалия ден, вмирисана на канцеларско застояло, с пресипналия глас от часовете, прекарани на затворено. Тялото ми, нанизано в града, беше тяло като всички останали, навлечено с дрехи и мисли. Отивахме си вкъщи прегърнати, покрай загасващите витрини и хората, крачещи забързано по тротоарите. Стигаше само да ме притисне до себе си и ми вдъхваше спокойствие.

Рим беше наблъскан с магазини, винаги претъпкани ресторанти, паркирали на втора линия коли, шофьори, изчакващи пред механизираните портали на големите хотели в центъра, луксозни туристи, политици, жени с дълги кожени палта в умерения климат. Вървяхме посред това прекалено изложено на показ благоденствие. Изглеждаше, че има място за всички… но така ли беше? Хората напредваха върху подвижните пясъци на тази илюзия. По някой път се сещах за Гойко, за якето му от твърда като картон кожа, Сараево ми липсваше, всички онези скромни негови обитатели, изпълнени с достойнство… уханието на питките, мирисът на дървесна смола от печките.

 

 

После Гойко дойде да ни види. Къщата му хареса, също и двете бутилки, които изпихме. Диего имаше една тясна вратовръзка от необработена вълна. Гойко се смя с нея. Може би му изглеждахме малко мъгляви, очакваше да водим по-блестящ живот, наблюдаваше ме, докато си слагах престилката, за да измия чиниите. Също и той изглеждаше пораснал, намерихме го по-улегнал, позаглъзнал в блатото на живота. Вече не търгуваше с йо-йо и фалшиви джинси. Работеше в литературната редакция на едно радио, сътрудничеше на списание за култура и продължаваше с екскурзоводството само в края на седмицата. Спа в единственото легло, което имахме в повече, стария разгъващ се диван в стая без никакви други мебели.

Една вечер измъкна от портфейла си изрезка от вестник, запазена от яд, като че държеше пирон вътре. Преведе ни част от нея. Беше материал, написан от негов приятел от Белград, също поет. Ровеше се в костите на мъртви от шест века хора, времето на борбите срещу турците, в епичен и войнствен дух, предизвикващ смях.

Диего го гледаше. Нашият свят вече се бе превърнал във влажна утроба със заличени следи, поклащаща се в алчното настояще. Но той беше едно от момчетата от стадион „Мараси“ и може би долавяше примитивния шифър, присъщ на всички ултраси, в онези бълнувания, бъкащи от етноси, принадлежност и живи рани.

— Това тревожи ли те?

Гойко бе повдигнал рамене.

— Не… простотии, фашистки лайна.

Беше сгънал и запалил статията на своя приятел, за да използва като огънче за цигарата си този миниатюрен пожар.

 

 

Диего се сприятели с един галерист и най-накрая успя да изложи фотографиите си на ултрасите. Забелязах, че също и по трибуните на стадиона винаги беше улавял самотата, на някой тил, на чифт зачервени уши, на шалчето, размахвано като брадвичка. Снимките от стадиона бяха измежду най-хубавите, които бе направил някога, черно-бели, леко зърнести… устите им, изглеждащи като дупки, очите като планети, луни, гледани отблизо.

Изложбата мина добре, от галерията я преместиха в залите на един лицей, после в друг. Диего даже успя да продаде някои от фотографиите.

Похарчи всичко. Върна се у дома с един бял трюфел и ми го настърга върху чинията спагети като някой келнер.

Изображенията на краката на хората по спирките на метрото обаче не предизвикаха интерес. Диего остана долу три дни, нащрака безброй фотографии сред пътниците, очакващи влакчетата, а после ги монтира една до друга. Полето на градския живот, дълга градина от самоти. От безличните утринни крака до уморените, прашасали вечер. Идеята да ги окачим у дома беше моя. Напълниха коридора, обиколиха дневната, достигнаха до кухнята… проточила се редица от обувки на незнайни хора, които ни правеха компания.

 

 

Изпадаше в ужас, че неговата окупация ще ми омръзне, изпитваше физическа нужда непрекъснато да ме пипа, като дете. Даже и нощем спеше залепен за гърба ми, чувствах се плувнала в пот, слюнчеше косите ми. Очаквах деня, в който щеше да започне лека-полека да се прибира в своята част на леглото. Обаче не, ако се отдалечаваше, то беше случайно, или когато го избутвах в знойните нощи. Щом се усетеше, макар и насън, се връщаше при мен. Лягаше напряко, с глава върху корема ми, като дете в леглото на родителите си, щастлив от тази мека възглавница. От време на време го сритвах. Бяха минали три години.

 

 

Настъпиха тежки времена. Диего се зае да търси каквато и да е случайна работа. Работи малко в магазин за електроника. После обикаляше, за да снима туристите на площад „Испания“, на фонтана „Треви“, щракваше ги и тичаше да проявява в едно магазинче наблизо. Често туристите не го дочакваха, отиваха си, преди да се върне. Появяваше се вкъщи ухилен, джобовете му пълни със снимки на непознати хора. Нареждаше ги върху кухненската маса, за да ги видя, смееше се, разказваше ми весели случки. Питах се дали в дъното на тази жизненост не започваше да се загнездва и мъничко тъга.

— Защо не заминеш? — подтиквах го. — Направи някое от твоите пътувания.

— Аз съм най-щастливият човек на земята.

Понякога баща ми се опитваше да ми даде малко пари, но аз упорито отказвах. Той също си беше купил един „Никон“, искаше от Диего съвети за обективите, за светлината. Диего свикна да го взема със себе си. Татко му помагаше, сменяше ролките, номерираше използваните. В мъртвите часове идваше у нас. Никога не досаждаше, сядаше в някой ъгъл и даже чаша вода не искаше. Помогна да бъде създаден малко ред. Изхвърли брака, купи папки и каталогизира всички работи на Диего, събра натрупаните безразборно негативи и ги занесе за проявяване. Прекара дни наред с лупата, за да отбележи най-добрите пози.

Благодарение на баща ми Диего най-после си намери агенция. Сложи си красиво сако от туид, взе влака и слезе в Милано с папка фотографии под мишница. Убеди една жена, горе-долу на неговата възраст, цялата облечена в черно и с много къси коси цвят студено бяло, да се заеме с Диего, да сложи юзди на този талант с нещо като договор.

Диего не изглеждаше доволен, четеше и препрочиташе клаузите, търсейки предлог, за да не подпише. После взе писалката и надраска името си, защото договорът бе добър, защото баща ми беше застанал със скръстени ръце като полицейски комисар.

— Подпиши!

Така прие своята първа истинска работа, редовно заплащана. Направи сесия за нова колекция обувки на една изложбена зала в центъра. Сандали, подобни на котурни, със сребристи ремъци, обсипани с кристали, които Диего нахлузи на изстрадалите крака на една балерина от школата на Пина Бауш^[24]. Накара я да танцува чисто гола със сандалите в една пуста фабрика, на фона на счупените стъкла и бурените, търкаляше се на земята около това драматично тяло, летящо над него като умираща птица. Контрастът между слабата, приличаща на скелет фигура с огънати подобно лък кости, изнесени назад, единият крак свит като лапа, и онези странни сандали беше изненадващ. На пръв поглед изображенията изглеждаха леко размазани, извън фокус, деформирани от обектива „рибешко око“, движещи се петна, все едно върху тях беше лисната кофа вода. Рекламираният предмет се виждаше едва-едва, мяркаше се само някоя откопчана каишка, подметка в металически цвят. И все пак в лукса на онези сандали, малтретиран, захвърлен в мръсотията на фабричния хангар, в голотата на изстрадалото тяло имаше нещо нахално, което се хареса на младия производител на обувки.

Фотографиите бяха изложени в дълга галерия на изложбената зала една след друга, като фотограми на един-единствен скок. Диего получи хубав чек и като подарък чифт от онези невъзможни за обуване сандали.

Покани ме на вечеря в ресторант с две звезди „Мишлен“. Облякох черната си рокля. Той си беше купил от битака на улица „Санио“ американски смокинг от четирийсетте години, два номера по-голям. Загърна ръкавите, виждаше се ивичка от подплатата. Седнахме в ресторанта като кралска двойка, ядохме какви ли не луксозни боклучета, солен пудинг, пълнено със сладолед месо. Вдигахме наздравици за всичко.