Маргарет Мацантини
Да дойдеш на света (10)

Пиетро се върти в леглото

Пиетро се върти в леглото, слага възглавницата на лицето си, светлината го дразни.

— Ставай, късно е.

— Вали ли? — пита изотдолу.

— Не.

Скача внезапно.

— Наистина ли?

Отива на прозореца, залепва се на стъклото и гледа неувереното слънце, задушено от заоблаченото небе.

Тази сутрин с Гойко ще ходят да се забавляват на аквапарк, онзи от рекламния плакат на булевард „Тито“. Отваря гардероба, изпразва чантата на леглото. Втурва се в банята. Чувам водата да шурти напразно.

— Затвори крана, светът умира от жажда.

Една от фразите, които постоянно повтарям. Също и на Джулиано. Не понасям водата да тече напразно, докато се бръсне. Тези неща са част от мен, като сянката ми. Мъртвата жена на паважа до бирената фабрика, където хората се редяха за вода… краката сгънати, като че ли е заспала, главата върху петното в сливов цвят от собствената й кръв, а наблизо тубата, която не бе успяла да напълни.

Пиетро излиза от банята с костюма си за сърф, изсъхващ веднага. С тях ще отиде и Динка, момичето от кафенето. Попита я вчера.

— Как мислиш, мамо, да я поканя ли?

Въртеше му се в главата, но не събираше кураж да ми каже.

— Разбира се, покани я.

Направи няколко крачки, после се върна обратно.

— Няма значение.

— Защо?

— Какво да й кажа?

— Каквото ти дойде.

Отново се врътва, отправя се към бара, където Динка слага лед в чашите. За пръв път го виждам да се приближава до жена. Мисля си, че е симпатяга, въпреки срамежливостта и малко дългите ръце. За да разтовари напрежението, барабани с пръсти по джинсите, докато върви, сяда, вдига индиговите очи, усмихва се. Връща се и сяда до мен.

— Какво каза?

Взел си е пакетче босненски чипс и сега похрупва.

— Да, като че ли ще дойде.

 

 

Тази сутрин Динка е слаба и висока, носи сандали на платформа, прилепнали джинси, сребърна халкичка на пъпчето. Пиетро веднага забелязва пиърсинга, проблясващ в средата на бледата ивица корем, която трябва да му се хареса, която го прави плах.

Гледа настрана, започва да дрънка безсмислици. Показва й кърпата, дето носи, една от хотелските. Динка се смее, казва му, че е забранено, тогава Пиетро я скрива под тениската, тупа с ръце по набъбналия си корем, заливат се от смях.

Гойко пристига с риза и сако, както вчера вечерта, но с джапанки на краката. Пием по едно италианско еспресо в кафенето пред хотела. До нас седи някакъв мъж и облегнат на бара чете книга, косите му са прошарени и дълги подобно на брадата. Прилича на Караджич, когато го арестуваха, дегизиран като отшелник, същата бяла роба като на индийски гуру, същият невинен поглед. Замислям се колко ли такива хора още са на свобода, убийци, обикалящи спокойно наоколо, както Караджич, който си ходел на стадиона и започнал отново работа като лекар. Питам Гойко какво е усетил, когато са го арестували.

Загасва цигарата, натиска фаса в пепелника, чак ще си изгори пръста. Отговаря, че Караджич не е бил арестуван, а продаден. Казва, че не изпитал никакво чувство.

Джапанките му са с пъпчици като гумена трева, масажират стъпалата му, сваля една, за да огледам по-добре, остава с бос крак на тротоара.

Нахлузва я отново и едва не пада отгоре ми. Щастлив е, че не вали, че лятото най-накрая идва. Питам го дали пързалките в аквапарка са много високи, дали са сигурни…

Качват се в колата, хлопват вратите.

— Кога ще се върнете?

— Когато затворят.

 

 

Влизам в стаята и приготвям малка раничка. Искам ръцете ми да са свободни, искам да ходя.

Старците са вече на шахматния площад, заедно с птиците. Започва нова битка. Фигурите са подредени за начало на партията. Погледът ми пробягва по двете бойни линии, бяла и черна.

Минавам покрай покрития пазар. Крача по-пъргаво, гледам си в краката. Спирам. Виждам една банка, която преди липсваше, отпред е паркирана бяла кола с дребен син надпис: ФОНДАЦИЯ ХАЙНРИХ БЬОЛ. Поклащам глава и се усмихвам. В раничката си нося книга точно на писателя от Кьолн.

Музикалното училище е наблизо. Ъгловата сграда граничи със стръмна улица… Същата като едно време, само е измазана и боядисана наново в светлосиво, изглеждащо като небето. Никой не ми обръща внимание. Изкачвам един етаж. Мирис на застояло, на наблъскани в малките стаи телца… мирисът на всяко училище. В местата, където израстваме, се потим. Плъзгам се по коридора върху светлобежов мокет, хванат отстрани с месингови первази. Отдолу се усеща мърдащият под, може би след войната просто е бил покрит. Музикални фрази и акорди валят върху мен, докато се качвам… чувам цигулка, контрабас. Оставям се да бъда погълната от това място, изпълнено с постоянство, със самота. Място на ръцете, на дъха, на лудостта, на старата ексцентрична преподавателка, на младия талант аутист. Тапицирани с кожа врати… ФЛЕЙТА, КИТАРА, ПИАНО, ЦИГУЛКА… Бутам някаква врата, две млади лица и учителка, наведена над една пианола, ефирна като загасващо светило. После минавам край машина за кафе.

Питам човека на етажа дали мога да продължа посещението си. Придружава ме. Лицето му е застаряло, носи къса престилка като на прислужник в църква, накуцва. Качваме се нагоре, етажът е пълен с ученици, може би чакат за прослушване. Едно момче, седнало на пода, мърда пръсти над клапите на кларинет, отдалечен от устните му, без да издава звук. Пазачът ми казва, че в общите части свиренето и говоренето на висок глас са забранени.

Вървя, съпроводена от звука на черната обувка с двойна подметка, помагаща на по-късия крак. Спира, отваря прозореца и пропъжда няколко гълъба, които гнездят на външния перваз. Стигнали сме почти догоре.

На стената откривам стария надпис TIŠINA, тишина… но отдолу има голяма дупка, в резултат на някоя експлозия. Пазачът ми обяснява, че е оставена така, за да напомня за нарушаването на тишината. Запалва си цигара, пипа схванатия си, приличен на клечка крак. Потънал е в спомените, сам… Питам го дали мога да постоя малко така. Отива си, мъкнейки вдървения крак, оставя ме със самата себе си.

Сядам на пода пред надупчената стена. От другата страна, в дъното на стаята, едра жена със странна прическа на плитчици преподава урок по солфеж на групичка ученици, размахва разпалено един молив, като диригент на оркестър.

Гледам надписа, едновременно смешен и тържествен. ТИШИНА! Мисля си за взрива, за снаряда, обезчестил тишината на тези стени, свикнали да поглъщат ноти. Осмислям живота си посредством тази изгубила целостта си стена, взирам се в ямата, която никой не е запълнил.

 

 

Имаше референдум за независимостта на Босна, улиците бяха затрупани с националистически листовки. Майките на войниците, призовани във федералната армия, манифестираха с прикачени към телата надписи, за да си искат децата обратно вкъщи. Чуваха се всякакви новини, някой даже твърдеше, че докато са строени пистите по време на подготовката за Зимната олимпиада, вече се е мислело за окопите за предстоящата война…

Гойко казваше, че това са глупави, зловредни слухове.

— Пропагандата търси привърженици по селата, един селянин лесно може да бъде убеден, че неговият съсед е турчин, който иска да завземе земята му и да го лиши от живот… но тук няма турци, нито четници, нито усташи. Тук всички сме сараевци…

Диего обаче разпознаваше езика на стадионите. Караджич беше се подвизавал като психолог на сараевския футболен клуб, Аркан пък като водач на ултрасите на „Цървена звезда“ в Белград…

— Войните започват в предградията на града във време на мир, докато вие си стоите по вашите културни клубове и обсъждате поезията…

Всяка вечер по пътя към къщи ставахме свидетели на безкрайни дискусии.

 

 

С Диего бяхме напуснали хотела, преместихме се в стая под наем при възрастно семейство. Йован беше биолог, кротък побелял човек, вечно зиморничав, носеше закопчани догоре бархетни ризи. Съпругата Велида се бе грижила за него цял живот. Слабичка, винаги облечена в сиво като монахиня, с живи зелени очи. Правехме си дребни услуги. Давах й чуждестранните вестници, купувани от Диего веднъж седмично, струващи прекалено скъпо за техните пенсии, а когато сготвеше нещо вкусно, тя ни оставяше в чиния пред вратата. Малък чардак отделяше стаята от останалата част на къщата, така бяхме самостоятелни. Имахме си ключ и наша баня, както и котлон за кафето.

Онази вечер Диего бе излязъл да снима някъде из квартала Гърбавица. Стоях си сама и се мотаех дезорганизирано. Беше много късно, когато Гойко почука на вратата, направи няколко крачки и се тръшна на леглото. Бе прекарал целия ден с един американец в Парламента, за да му превежда дискусиите на политиците, продължили дълго. Членовете на просръбската партия бяха напуснали залата. Изглеждаше изтощен, потиснат.

— Šteta.

Обърнах се към него.

— Жалко за какво?

Вдигна рамене.

— Нищо. Наистина ли си тръгвате?

Кимнах.

Затвори очи, оставих го да дремне малко. Хъркаше здраво. Когато приближих, за да го събудя, усетих мирис на алкохол, сигурно се беше заредил догоре с американеца. Вторачи се в мен със странен поглед като дете, незнаещо на кой свят е, което е сънувало кошмари и сега не различава майката от чудовището.

 

 

Хваща ме за врата, погалва ме по бузата.

— Красавице…

— Пиян си, върви си вкъщи.

Изважда от джоба на сакото портмонето си, рови в пълното с листчета отделение. Чете ми стихове.

Спи сестра ми, жалко.

Далеч от мен

ръцете й растат,

докато денят замира.

А утре ще я заведа на кънки,

ще спре на улицата „Васе Мишкин“

с компютрите зад новата витрина,

едва замигали със светлинки.

Сестра ми вярва в бъдещето,

жалко.

Подсмивам се, поклащам глава.

— Струват ти се тъпи?

Вдигам рамене, да мисли каквото си ще. Характерът му е невъзможен, млад е, но остарява зле.

— Себина иска компютър?

Гойко се обръща.

— Бях дошъл, за да ви поканя на един концерт.

Това е годишният изпит на възпитаниците на Музикалното училище в Сараево, иска да ме запознае с едно момиче.

— Говорих й за теб…

Слагам сешоара в куфара. Застивам.

— И какво й каза?

Прави крачка към мен, слага ръка ниско на корема ми. Задържа я… усещам топлината на тази ръка като приятелски огън, пронизващ ме отвътре. Потя се. Не се отдръпва, остава там с непристойния си жест, пръстите почти на слабините ми. Дишам и не го избутвам, може би внезапно ми се струва, че го искам, защото в него има нещо принадлежащо ми, едно поражение, самота, която вече не споделям с Диего. Дишам и дъхът ми пропълзява надолу по корема, под тази жарка и сигурна ръка, която натиска.

Диего се връща с физиономията си на нощен котарак.

— Вие двамата какво правите?

Гойко не помръдва, изглежда безжизнен. Сритвам го лекичко.

— Напил съм се — казва и си отива.

Наблюдавам го от прозореца, докато се отдалечава по тъмната уличка. Диего е вперил очи в главата ми, в ръката, отместила малкото бродирано перденце.

— Да не ти е скочил?

— Не, дойде да ни покани на концерт.

 

 

Така отиваме в Музикалното училище. Следобеда времето е лошо, водата се стича на вади по улиците. В очакване концертът да започне току доближавам мокрите си крака до калорифера. Около нас жени с гумени ботуши до други с летни сандали и дълги вечерни рокли, мокри по краищата. Едра госпожа със свирка на шията следи за подреждането на столовете. Вероятно тази дребна културна проява означава много за присъстващите. Глъчката е сдържана, възпитана, даже мизерната ексцентричност на празничните дрехи има някакъв свой чар. Мисля си за Рим… за онази смесица хора, изпълваща залите на така наречените събития, жени, облечени в прескъпи парцали, повърхностни интелектуалци, политици, покварени люде… това беше духът на нашето време, за който говореха радетелите му.

Има много правостоящи, но не се оплакват, дори не се облягат на стените. В салона е топло, вея си с програмката. На дървения подиум музикантите се редуват, непрекъснато се сменят. До един са млади, момчета с папийонки, момичета в черни рокли като за случая. Благодарят, изправят се зад инструментите си и се покланят. Влиза втора група, после трета. Вече не издържам. Гойко докосва коляното ми, посочва духовите.

Тя е най-високата от обкръжението, с много бяло лице и прекалено тъмно червило, косите са ръждивочервени, стиска инструмента си, един тромпет, като че ли е самото й сърце. Носи рокля от шенил, хлъзгаща се по хълбоците и бюста, който въпреки черното е добре забележим. За миг съм проучила всяка подробност, като любопитна женичка пред някое красиво създание. Ровя, за да намеря евентуален недостатък. Повдига лице… но съм прекалено далече, не различавам чертите й, добре би ми дошъл един от онези дребни бинокли, които използват дамите в операта… Виждам лицето като петно, долавям неговата изразителност. Започва да свири, заобиколена от цигулки. Изпразва бузите, свива устни, навежда се над тромпета, после го повдига в ритъма на музиката, която сега е устремна. Не знам дали е добра, не разбирам, не ме интересува. Свири със затворени очи, движи се малко прекалено. Мърда с глава, ръждивите кичури са подстригани неравномерно. Прилича на птица с много криле.

Свирят концерта за пиано, тромпет и струнен оркестър на Шостакович. Музиката става по-настойчива, по-мрачна. Цигулките замайват с плача на скърбящите си струни, тромпетът влиза на пресекулки, сега момичето изглежда като зажадняло. Бузите се издуват и хлътват, полека се изпразват. Пръстите върху клапите са сякаш войници на бойното поле, настъпват, оттеглят се… Русото момче на пианото също е пощръкляло, препуска по клавиатурата, местейки цялото тяло подир ръцете, удря тук и там подобно умирающа нощна пеперуда… тромпетът е вик на кукумявка нощем. Гърдите на момичето се повдигат, после губят въздух като ранени, червените коси са кървава следа. Никой не помръдва, всички са грабнати от музиката. Навън не е преставало да вали, през прозорците не се вижда нищо… въдворени сме във воден затвор, музиката също не е избегнала килията на несекващия порой. Задушно е, вея си, жената до мен плаче. Самотни сълзи прорязват скованото лице. Всички изглеждат като претърпели голяма беда, която отново ще се върне, а музиката я предизвестява.

Слагам ръка върху тази на Диего, хваща я, както се хваща стара ръкавица. В изминалите вечери се опитвахме да правим любов, но само се прегръщахме, без да продължим нататък. Смяхме се, това се случва на свършени любовници. Едно време бях неговото момиче, сега ходи нагоре-надолу с фотоапарата си, прави любов с това, което му се случва в околния свят, като някой свещеник. После се връща у дома при своята вечност.

Момичето свири, вълнува се, стиснало тромпета, умира вътрешно. После се съвзема подобно опитна артистка, умираща на сцената всяка вечер, и се усмихва, попръцвайки в мундщука нещо като маршче.

Поглеждам Диего, очите му са затворени. Концертът е свършил.

Жената до мен се размърдва първа, лицето й е червено, ръкопляска. Тромпетистката се присъединява към другите, висока е колкото момчетата, изнася крак напред, покланя се прекалено. Влизат и предишните групи, притискат се на подиума, вдигат врява. Диригентът хвърля пръчицата във въздуха и всички го следват, политат лъкове, партитури, както черните шапки на дипломантите. Диего отваря очи, не става, бавно пляска с ръце.

— Заспал съм…

— Това е приятелката на Гойко.

Той мисли, че е дебелата цигуларка с плитката, увенчаваща главата като птичи гребен… казвам му „не, онази червенокосата, дето прегръща русия пианист“. Диего я поглежда… косите, тъмните устни.

— Каква е, пънкарка ли?

Гойко се изправя, изсвирва юнашки, сигурно би се чуло до другия край на гората.

— Страхотни са, нали? Измъкват ти червата, танцуват отгоре им, а после ги напъхват обратно в корема ти…

За миг си помислям, че всички са полудели, изглеждат щастливи, като че ли войната е била и вече е свършила, а сега празнуват помирението.

 

 

Стоим до стената с Диего, сред множеството жени, прилични на шарени абажури, до този босненски каубой, минаващ пред мен с коженото си яке с ресни. Стаята е съседна на концертната зала, жената със свирката е подредила на една маса няколко подноса със сладки и солени хапки, приготвени вкъщи. Сега към дъждовния мирис и изпаренията от мокрите дрехи се примесват ароматите на босненската кухня, на подправки, животински мазнини, пресен кашкавал.

Момичето се приближава към нас… Отблизо изглежда много по-млада, прилича ми на гримирано дете. По потните коси все едно капе ръжда. Под шенилната рокля е обула оръфани джинси. Ухото й е пробито с безопасна игла, калъфът на инструмента е на ремък през рамо, на гърба има пълна с разни неща платнена торба. В шепите си е награбила пастички.

— Това е Аска, моята приятелка.

Поглежда Гойко, усмихва се, гълта залъка си. Протяга ни мазна ръка.

— Аз съм Аска, приятелката на Гойко.

Говори „достатъчно“ италиански, казва ни, понеже е учила една година в Консерваторията в Удине. Гладна е, преди да свири, не може да яде, „защото иначе повръща на главите на другите“, затова сега умира от глад. Гласът й е без модулации, разделя думите, затваря ги. Всяка дума е реприза, гласът е монотонен като онези, излизащи от машинките за паркиране: „Добре дошли, пъхнете талона, изчакайте, моля“.

— Аска, като овцата в разказа на Андрич^[40]… — изричам на един дъх.

— Да, сама се кръстих така — смее се.

Гледам високото чело, доминиращо лицето, бадемовидните очи в наситено зелен цвят, поразмазания черен грим.

Навежда се, слага пастичките върху калъфа на тромпета. Сваля обувките с токчета, за да обуе груби обувки, напомнящи войнишките, но в светловиолетово.

Хвалим я за изпълнението.

— Хората плачеха…

Тя се изправя, благодари без превземки.

— Хората са си изгубили иронията.

Минава възрастен господин с кипа на главата, преподавател, който я заговаря, докосва бузите й с треперещите си ръце. Тя го изслушва сериозна, после му отмъква една цигара от пакета „Дрина“, подаващ се от джобчето му. Старецът се усмихва, поднася й огънче. След това му говори Аска, гледайки го право в очите, издухва дима в лицето му. Гласът й е по-мелодичен, думите задъхани, като звуците от тромпета преди малко.

Казва, че бърза, вече е хапнала и пушила, а сега отива да свири в някакво заведение. Мотоциклетът й е паркиран пред училището, овехтял болид, приличащ на онези армейските. Увива около лицето си забрадка, може би е мюсюлманка, може би само заради студа. Надиплила е роклята си нагоре, отзад се е образувала нещо като опашка и момичето свободно се качва с джинсите, тежките виолетови танкове, калъфа на тромпета през рамо.

Диего иска да я снима, няма светкавица, дали пък светлината от уличната лампа не е достатъчна, поне ще опита.

— За мен беше удоволствие да се запознаем!

Аска пали и оглася нощта със своята таратайка.

 

 

По-късно Диего ме моли да му разкажа историята на овцата Аска от разказа на Андрич.

— Става дума за една непокорна овца, която иска единствено да танцува и не се вслушва в съветите на майка си. Веднъж, както си танцува, се отдалечава от стадото. Докато се усети, и вълкът е вече пред нея. Гладен е, ала може да почака, тази глупава танцуваща овчица го забавлява. Тя усеща черните му очи върху снежнобялото си руно, знае, че животът й изтича, сеща се за думите на майка си. Обзета е от ужас, но продължава да танцува, защото това е единственото нещо, което умее… и както си танцува, се връща назад. Вълкът е все така наблизо, само да протегне лапа и ще я хване, ала овчицата танцува толкова добре, че той иска да се наслади още малко. Със сигурност ще му падне някое друго агънце, но никога повече овчица, танцуваща така…

— Как свършва? Вълкът изяжда ли я, или тя се измъква?

Приготвям отварата от треви за очите му, притискам марлите върху клепките.

Хваща ръката в тъмнината от компреса.

— Какво има? — пита ме.

— Гойко каза, че Аска би се съгласила да ни помогне.

 

 

Наблюдавах скованото лице на стария Йован, потънал в креслото си от изтъркано зелено кадифе, с бродирана светла кърпа зад гърба му, която Велида сменяше почти всеки ден. Недочуваше, гледаше телевизора, без да се опитва да долови какво говорят. Стар черно-бял модел с малка антена, зле хващаща сигнала. Липсата на цветове и бледото зърнисто було, замъгляващо образите на екрана, отпращаха към атмосферата на старите филми от Втората световна война. Сръбската армия беше преминала естествената граница на Дрина и настъпваше в Босна. Спомних си за дългата нощ с човека на Луната, онзи далечен сигнал. Бях малка, до баща ми, вторачил се в екрана, като че ли бе свидетел на последната частица от бъдещето, на нещо, което няма да види никога повече. Внезапно бе усетил, че е част от единствено поколение хора, които, от крилете на Икар през летящите машинарии на Леонардо до първия „Флайър“ на братята Райт, сега окончателно преодоляваха земната гравитация, за да достигнат онова далечно, прозрачно око. А онзи бял водолаз върху оловносивата кора, несигурен като новородено, беше самият той.

Баща ми вярваше в бъдещето, като Себина. Вярваше, че обикновените хора щяха да пътешестват в космоса на пълна скорост. На екрана танковете напредваха зловещо и единственият достигащ до нас сигнал беше зърнестото му подобие от вехтия телевизор.

Велида стана, за да пусне двата коса от бялата клетка в кухнята. Не си отиваха, летяха из стаите, минаваха най-много оттатък улицата и кацаха по терасите на отсрещната сграда, за да се върнат после, щом Велида ги повикаше, кротки като кокошки. Загаси телевизора с ядно движение, като че ли бе лично предизвикана, порови в препълнения с грамофонни плочи шкаф и сложи върху диска на стария им грамофон да се върти джаз. После приготви кафе с маниакална старателност, без да изръси и прашинка.

 

 

Усещам спокойствието на тези стаи, надушвам мириса на нещата, стоящи тук от много години, доста са се понатрупали… книги за изкуството, научни енциклопедии, дребните вазички по кухненските етажерки, снимките на Велида и Йован като млади, стенният часовник. Изглежда, че нищо от тази къща не би помръднало никога. Малък домашен лабиринт, из който летят косовете, кацат до котарака на дивана, а той дори не ги поглежда.

— Не е нормално котка да не лови птички — казвам й.

— Научила съм ги да се уважават — вдига черпака.

В кухнята сме, помагам й да направи сарми. Смесили сме ориза с месото, вземаме лозови листа, пълним ги и после загъваме. Гледам движенията на ръцете й, мисля за сякаш спрялото време, за сармите, които ще се сварят, ще доставят безмерно удоволствие на небцата. Успокоява ме престоят в кухнята с тази възрастна биоложка, загасваща телевизора, за да отдалечи чернилката на света, като наситни глава лук.

— Защо нямате деца с Йован?

Очите й са зачервени от кромида, но се усмихва.

— Не искахме. Йован беше прекалено отдаден на научните си изследвания, аз прекалено отдадена на Йован. И така си остана.

— И никога ли не ти е липсвало едно дете?

Би могла да ме излъже, тя е резервирана жена, свикнала със самотата. Ала не го прави.

— Винаги — казва. И даже повтаря: — Винаги.

Подрежда сармите в тенджера, смила отгоре им черен пипер. Усмихва се пак.

Преди малко пред телевизора я бях попитала какво ще правят, ако войната стигне дотук, ако ги помете. Вдигна рамене, отиде да пусне косовете. Сега ми отговаря. Сипва мъничко оцет в тенджерата и заявява, че няма да помръднат от къщата си. Два пъти е имала рак, но Господ не я иска, оставя я да си готви тук.

— Страхът е само заради децата…

От тенджерата се разнася вкусен аромат, казвам й, че Господ е направил добре, дето я е оставил в тази кухня. Пита защо аз нямам деца.

Споделям истината, без да се замисля. Гледа ме с очите си на биоложка, поклаща глава. Обяснява ми, че в процеса на пъпкуването името ми означава зараждането на новия индивид.

 

 

Казах на Гойко, че искам да видя Аска сама. Срещата беше в едно кафене, където не бях влизала, нещо като тюрбан от мед и стъкло насред парка, смешно завръщане към османския стил, омешан в австро-унгарски сос. Вътре цареше декадентската елегантност на виенските кафенета от началото на века и се долавяше мирисът на кисели краставички и босненско кафе. Аска беше полускрита зад огледална преграда, до нея черният калъф с тромпета. Говореше разпалено с Гойко.

Пристъпих към масата. Протегнах й ръка.

— Здравей.

Стана и топло ме прегърна. Носеше черен пуловер и джинсите от предишния ден. Безопасната игла все така пробиваше месестата част на ухото й, но не беше се гримирала. Доближих се до косите й, до плътта на врата й… вдъхнах мириса на благородни дървеса, на палисандър, на кедър.

Аска поръча и за мен. Баварски сладки с крем, ала и от местните, пълнени с мед.

 

 

Докато яде, я пронизвам с очи… толкова близо до нея съм, а дневната светлина е безпощадна… търся нещо повехнало, прикрит недостатък, макар и дребен. Обаче е хубава, овалът на лицето е перфектен, строг, кожата под очите прозрачна като вода, леко подпухнала, но, естествено, умора, която й придава чувствено изражение, потърква с пръсти тази красота. Тя също ме гледа, бръчките около устата, пръстена на ръката ми. Заговаряме се.

— На колко години си?

— Двайсет и две.

Надявах се да е малко по-голяма. Озъртам се… жена на средна възраст говори и пуши, стискайки пакета цигари със свободната ръка, като че ли стиска последния си дъх. В дъното има врата, може би на тоалетната. Внезапно помислям, че би трябвало да си тръгна сега, да се надигна, преструвайки се, че отивам точно там, но всъщност да изляза, да се отдалеча от тази овца, от тези сенки под очите, наподобяващи поувехнали венчета.

След това си помислям, че прилича на мен отпреди няколко години… изражението на лицето, високомерно и леко глупашко едновременно.

Гойко ми хвърля лукави погледи на посредник, на сводник.

Аска е свалила пуловера, тук вътре е топло. Отдолу има бяла тениска със сива щампа на младежко лице, не става ясно мъжко или женско.

Останала е една от сладките с крем, пита дали я искам.

— Твоя е.

Сита съм, в действителност никога не съм припирала за ядене. Аска изяжда сладката, облизва си пръстите.

Очите й са странни, в дъното им има някаква тъга… като две лодчици, забравени на брега…

Гледа ме сериозно и даже когато се усмихва, няма вид на някоя, дето взема на подбив хората. Гойко се държи с нея като с по-малка сестра, леко дръпнато, както понякога със Себина. Пита я коя е тази на фланелката.

Аска отговаря „ти си стар, нищо не разбираш“. Тази е този, мит на име Кърт Кобейн.

Така научавам, че харесва „Нирвана“, слуша ги по цяла нощ в тъмнината, казва, че я пренасят някъде далече.

— И къде те пренасят? — подсмива се Гойко.

— На едно място, където ти никога не би могъл да отидеш.

Гойко пали цигара, хвърля пакета на масата. Мърмори, че „Нирвана“ са lukavi, хитреци.

— Правят се на нихилисти, а са милиардери!

Става, казва, че отива до тоалетната. Прави го нарочно, за да ме остави с Аска.

На фланелката има и надпис на английски, фраза на Кобейн: НИКОЙ НИКОГА НЯМА ДА УЗНАЕ НАМЕРЕНИЯТА МИ.

Приисква ми се да изляза от това кафене.

— А твоите намерения какви са? — питам я ненадейно.

Отговаря, че просто желае да се махне от родния си край. Идва от Соколац, на трийсет километра от Сараево, издържа се, свирейки по заведенията и с частни уроци. Сега има още няколко минути, трябва да изчезва, дава уроци на сина на един златар от Башчаршия.

Надува бузи, за да ми покаже, че детето е дебело, дори не може да обхване с пръсти клапите. Обяснява ми, че сред богатите сараевци е на мода да пращат децата си на уроци по музика.

Добавя, че не желае да остарее с тези занимания, млада е.

Усмихва се и ми напомня, че единият от тримата в „Нирвана“ е хърватин, ако той е успял, защо и тя да не постигне нещо? Иска да отиде в Лондон, в Амстердам, да създаде група, парите й трябват за тази цел.

— Какво ти каза Гойко?

— Че търсите roda… щъркелица.

— Да.

По чинийката е останала сметана до трохички от захарната глазура, Аска обира всичко с лъжичката.

— Аз съм готова — заявява.

Оглежда се наоколо, слага юмрук под брадичката си, приближава се до мен със зелените си очи, усещам мириса от устата й.

Нахална и делова е. Иска да й бъде платено в германски марки и в брой. Нахлузва си пуловера, главата изчезва и пак се показва.

— Само за парите ли го правиш?

Вдига калъфа на инструмента си.

Усмихва се, отвръща, че й харесва да говори истината, мога да й се доверя, защото истината не я плаши.

— Какво би трябвало да ти кажа? — Пипва си ухото, онази кичозна обица. — Че го правя от любов?

Музиката била цялата й любов, прекарала детството си в чистене на клетките на зайците, в ронене на царевични мамули, играейки си с тях, използвайки ги като флейта, като клавиатура. Дълги години Сараево й се струвало Сан Франсиско, сега я задушава като прекалено тесен сутиен. Заявява, че никога няма да се омъжи, никога не ще създаде семейство.

Питам я дали е мюсюлманка.

Прави гримаса, отговаря, че въобще не влиза в джамия, но понякога чете Корана.

— И какво казва Коранът, можеш ли да дадеш под наем утробата си?

— В Корана пише, че трябва да помагаме на другите.

Идеята да предостави утробата си на една осакатена жена не й е неприятна. Използва точно тази дума, осакатена.

— Всеки от нас трябва да върне нещо…

Става, загръща се в дълго шушляково яке заради вятъра, докато препуска с мотоциклета. Тръсва рамене. Моли ме да я уведомя по-скоро, за да планира бъдещето си.

 

 

Диего мълчи. Гледам вдлъбнатината на тила му, унилата глава върху раменете. Капнал е, панталоните му са изкаляни. Изкатерил се чак до еврейското гробище и снимал града отвисоко, в ниското имало мъгла. Минаретата и покривите на сградите все едно се подавали от ведро с мътеница. Разказах му за Аска. Промърмори само едно „не знам“. Подреди ролките, номерира ги, напъха ги в черните им цилиндрични кутийки.

 

 

Намерихме лекар в предградията, на шосето за Хаджичи. Гойко мина да ни вземе с колата. Аска седеше отпред, червеникавите й коси наклъцкани жестоко от ножиците, ноктите лакирани в черно, тъмните очила големи като онези на Кърт Кобейн. Аз пък приличах на майка й, с полата си до под коляното, очилата с диоптър, кока тип „шиньон“ на тила.

Докторът не ни разпитва, беше добре сложен, с малко грубичко, селско лице. Имаше лек тик, засмукваше въздуха между редките си предни зъби. Спомням си само как си бърчеше устата като заек и досадния шум.

Аска сложи ръка върху тази на Диего, каза, че е нейният приятел и искат дете, но тя не може да има сексуални контакти.

— Получавам мускулни спазми и те ми пречат.

Гойко наведе глава почти до пода, смееше се гадината. Аз също усетих отново тръпката от общата ни младост, когато бяхме свободни и щури. Докторът не забелязваше нашите чудатости. Предписа всички необходими изследвания, взе сто марки предплата и насрочи визита за следващата седмица.

Аска излезе, въртейки опашка, преди да сложи очилата си на филмова звезда, ми намигна.

 

 

Чакаме я близо до Музикалното училище в едно сбутано кафене, защото не желае да се показва пред приятелите си, прави устата си на човка и издава звук „ко-ко“, казва „онези кудкудякат много“, а тя няма намерение да дава обяснения на никого. Не изглежда толкова доволна, че ни вижда, смее се, обвинява ни, че се държим като прекалено досадни родители. Стиска ми ръцете, дребните ми кости изпукват… на практика аз съм тази, дето се тревожи. Диего е спокоен, даже прекалено. Прилича на гостенин.

— Искаме да те опознаем по-добре.

Аска пухти.

— Това е глупаво, защото хората никога не се опознават наистина, даже и съпрузите не се познават. Всички имат таен живот… a secret life. Вие двамата познавате ли се?

Диего се смее, споглеждат се и ми се струва, че се сближават за миг.

Очите на овчицата играят насам-натам, все по-уморени, повдигат се нагоре като намокрени криле, припляскват и като намокрени криле отново падат надолу… но когато се плъзнат леко по теб, оставят следа, болката от тази красота. Гледам напуканите от мундщука на тромпета устни, не спира да ги облизва, гърдите, ръцете, малката видима част от тялото, която успявам да зърна под бутафорните парцали, последен писък на модата. Шутовски пънк, възродил се в Сараево. Не ме интересува, че се цапоти така, не ми е дъщеря и има право, никога няма да станем приятелки. Белосва лицето си като с вар, а устните чак черни, зли.

Ще отиде в Лондон, няма да направи нищо с живота си, ще се изхаби по улиците, в кръчмарската глъчка. Съдбата й не ме засяга, само нейното непосредствено бъдеще. Нейната плът. Шегува се с Диего, оставям ги да си говорят за музика. Красива е въпреки варта, блика от здраве. Усмихвам се като любезна майка.

— Значи, искаш да заминеш?

Дъвче. Всеки път, когато се виждаме, се тъпче, поръчва сандвичи, сладкиши, всеки път повтаря, че не е хапвала от сутринта. Казва, че ако свириш истински, не може да свириш много дълго, защото музиката е нещо като делириум, съсипва те…

Мадона и Майкъл Джексън я отвращават.

Сега говори за Джанис Джоплин. Натъжава се, внезапно замлъква. Не яде, гледа безизразно пред себе си.

— Понякога Господ посочва някого от небето и казва „ти, ела с мен“. Не можеш да откажеш на Господ. Загнездва се в тялото, разкъсва душата ти. За да понесе Господ, Джанис се дрогирала.

Питам я дали го е правила, дали някога е опитвала.

Поглежда ме с омраза. Отговаря отрицателно. Става, отсича, че тук не й харесва.

 

 

Пресичаме Моста на козите.

Разказва ми за майка си, починала само преди месец, защото не следвала своя път, защото хората се разболяват, ако не вървят по своя път.

— Снощи се приспах със „Smells like teen spirit“^[41] на „Нирвана“.

Смее се, било практически невъзможно да заспиш на тази песен, обаче тя потънала в дълбок сън. Сънувала се бременна и гола, ходела по булевард „Тито“ и била много уморена, затова не разбирала защо продължава да крачи, а не седне да си почине. После видяла насреща си бронетранспортьори. Знаела, че ще я смачкат, но не преставала да върви напред, като че ли това било единственото възможно нещо. Както Неизвестния бунтовник^[42] на площад „Тянанмън“. Била сигурна, че ще ги спре.

Поглежда река Миляцка… спокойните й води.

— В Сараево има много мостове…

Разтваря ръце за подухващия вятър, застива там като ангел с разперени криле, с червеникавите коси, размъкнатата дрешка в стил сараевски гръндж, големите тъмни очила, безопасната игла на ухото. Казва ми да изпълня гърдите си с въздух, да дишам дълбоко. Стоим на моста като побъркани ангели, аз с моя дамски костюм, тя с гривните си, неизброими кръгчета метал, подрънкващи подобно хлопатар на врата на овчица.

— Защо не можеш да имаш деца?

Разказвам й моята история.

— Не е само коремът, самият живот те е лишавал, ден след ден, безброй пъти.

Прегръща ме, без да се разчувства. Безопасната игла докосва устните ми… Сега ми се струва, че на нея виси моето бъдеще.

Диего ни снима в гръб. Казва, че му харесва да ни вижда заедно, Аска му напомняла едно момиче от Генуа. Работела в склад за армейски дрехи близо до пристанището, старите моряшки униформи били пропити от влага.

— Тя харесваше ли ти?

— Беше лесбийка.

Аска ме пита дали се обичаме с Диего.

— Да, много.

Кимва с глава, гледа водата в ниското, навежда се, взема едно камъче и го хвърля надолу.

Диего ни снима прегърнати на моста. После Аска иска да сложи око на визьора и да фотографира мен и Диего.

Той е словоохотлив, както със своите студентки.

— Можеш или просто да отразиш реалността, или да търсиш.

— Какво?

— Нещо, което преминава, което дори не се вижда. Но ще се появи след това.

Обяснява й, че обича да снима водата точно поради тази причина, защото се движи и неочаквано създава нещо ново, при цамбурване, отблясък…

Аска щрака, връща фотоапарата на Диего, смее се.

— Кой знае… може пък да съм уловила нещо невидимо…

И аз се засмивам, пак с озадачената си усмивка, понеже отново съм усетила, че детето е тук, плъзга се по повърхността на водата срещу нас. Обръщам се и ги наблюдавам, вървят редом по тротоара, без да се поглеждат. За миг си помислям, че си приличат. И двамата са еднакво високи. Крачат по един и същ начин, поклащайки хълбоци, поразкривено, вдървено, като че ли се опитват да избегнат някаква опасност, вървейки насреща й, без да им пука.

 

 

Междувременно дадохме на Аска първите пет хиляди марки. Преброи ги на масичката в същото кафене.

— Може би ще си по-спокойна, ако ги сложиш на сметка в банката?

Няма им вяра, Югославия се разпада и тя се бои, че нейните пари ще се озоват в джоба на някого в Белград.

 

 

Вземаме такси, за да отидем отново при доктора, тя стиска папката с резултатите от направените изследвания.

— Всичко е нормално — казва. — Нямам СПИН.

Докосвам едното й бедро, чорапите на големи дупки, отдолу се показват кръгчета млечнобяла кожа.

— Не съм спокойна, Аска.

— Защо?

Кой може да ме увери, че няма да поиска детето? Че като го усети да мърда, няма да се откаже и да си го задържи?

Уверява ме. Сваля очилата, показва очите си, днес е без грим. Добавя, че ми е дала дума.

— Няма как да знаеш отсега…

Знаела, че не желае деца, не би се справила с тях.

— Единственото, което ми се иска, е да свиря.

— Какво ще кажеш на приятелите си?

Замисля се.

— Последните месеци ще се махна, така ще постъпя.

— Къде ще отидеш?

— Има едно местенце на морето, което ми харесва, ще ида там…

— А пък аз ще дойда с теб.

Кимва зад очилата.

Ето ме вече насърчена, колата напредва и аз си представям бяла къщичка извън активния сезон, леко миришеща на влага. Хващам Аска за ръката, защото се виждам как крача по плажа до нея… тя с надутия си корем, а аз й приготвям чай, грижовно я намятам с някой от моите шалове. Хубаво ще е, само ние двете, морето през зимата, замъгленият отвътре прозорец с капките по него отвън.

Спираме пред вратата на малката амбулатория.

— Ще свиря всеки ден за детето ви… може да излезе голям музикант…

Внезапно се натъжава, подръпвам кичур от червените жизнени коси.

— Само да не слуша „Нирвана“, умолявам те…

— А какво искаш да му пускам?

— Моцарт…

— Забрави.

— Чет Бейкър.

— Той става.

Доктора го нямаше, вратата беше заключена. Аска се качи нагоре, звъня по другите звънци, намерила само една жена на инвалиден стол.

Върна се при нас с уморени ръце, отпуснати на хълбоците.

— Всички са си отишли.

— Къде са отишли?

— Не знае, но няма никой.

Чухме гласове и след малко видяхме двама мъже в маскировъчни дрехи да се показват от един от балконите. Стояха си там, като чиновници в почивка, пушеха, оглеждаха ни, сякаш ни се присмиваха за нещо. За пръв път се изплаших. Постояхме още малко пред сградата, ошашавени, като кокошки по залез-слънце, останали извън затворения кокошарник.

Таксито си беше тръгнало, отдалечихме се пешком. Аска вървеше от другата страна на пътя, все едно се връщаше от разходка извън града. Тананикаше си, вдигаше ръка към цъфналите сливови клонки. Вървяхме по края, коли преминаваха нарядко, старите гърнета разнасяха вонята си. Диего ме докосваше едва-едва с ръка. Преди малко беше изпуснал един от обективите си по стълбището на сградата и по него остана следа, сега го преболедуваше. Омръзнали му бяха нашите странствания, оставяше се по инерция да го мъкна насам-натам, от любов. Но като че ли угаждаше на съпруга, обзета от натрапчива мисъл.

Спрях, за да погледам небето, слънцето се оттегляше, прогонено от нощта. Не се виждаше нито една звезда. Прибрахме се по тъмно, вървейки несигурно чак до светлините на града. Аска живееше в един от крайните квартали. Придружихме я до входа, попита дали искаме да се качим. Не че щяла да ни предложи кой знае какво.

— Няма значение.

Качихме се.

Сега ние бяхме като сирачета, а тя нашата майка. Не беше истинска къща, малки апартаментчета едно до друго, като кабини.

— Това беше олимпийското село.

Вътре имаше маса от светло дърво и ъглова пейка, покрита със същото кафяво като на мокета. Редица от чаши зад решетка на стената, изглеждаше като в каравана. Направих няколко крачки, за да отида до банята, застанах на вратата на спалнята, и тя мъничка и тъмна. На стената имаше плакат на Джанис Джоплин, с лицето й на стара скитница, къдравите коси, отворите на очите, цепката на устата, на крилете на делириума.

Отдолу надпис: НА СЦЕНАТА ПРАВЯ ЛЮБОВ С ДВАЙСЕТ ХИЛЯДИ ЧОВЕКА. ПОСЛЕ СЕ ВРЪЩАМ САМА У ДОМА.

Поговорихме си малко. Аска взе чаши от решетката, сипа мляко и лъжичка шоколад на всеки, разбърка. Докосна с пръсти устните си, за да покаже, че напитката е добра, ще ни ободри. Каза, че тя винаги се успокоява така, с нещо сладичко, като децата. Но съвсем не изглеждаше натъжена. Беше събула виолетовите танкове, ходеше боса, с дългите си бели стъпала с тънки пръсти. И аз събух едната си обувка, доближих стъпало до нейното, засмяхме се, моето бе доста по-късо и по-широко. Казах й, че би могла да играе баскетбол. Тръсна червеникавата глава и отново повтори, че има желание единствено да свири, родила се е с тромпета.

— Странен инструмент за жена…

— Мой е.

— Защо?

— Отнема целия ти дъх, душата ти…

Залепи устни на мундщука и засвири „Diane“, затвори очи, заклати се като Чет Бейкър, сякаш изпускайки последния си дъх.

Диего я гледаше с леко отворена уста, както гледаме някой мил ни човек, на когото е позволено да сбърка. Вечерта стана по-топла с шоколада и музиката. Диего бе приготвил една цигара и сега барабанеше с пръсти по масата. Аз бях обгърнала коленете си с ръце, опряна на стената.

Чувствах се добре, бях си дръпнала няколко пъти и вече усещах сладостни тръпки отвътре, сламени връхчета помръдваха леко.

Какво да се прави. Щяхме да се разделим с нашата малка приятелка от Сараево, а петте хиляди марки на вятъра си струваха вечерта. Бях свикнала с пораженията, с дупките във водата… винаги същите, все в същото блато. Тук е толкова приятно и вълнуващо. Сбогуване, чийто вкус вече познавах. Аска престана да свири, изтръска тромпета, падна малко слюнка. Пак напълни чашите с мляко и шоколад на прах. Извади безопасната игла от ухото си, взе да си играе с нея.

— Защо се обличаш така?

— Започнах, за да правя напук на баща си.

И ни разказва, че баща й водел молитвата в джамията на своето село, години наред се карали, но откакто майка й починала, сключили мир.

— Моята майка също почина.

Натъжавам се. Диего е с пуловера, който тя му подари… мисля си за онзи ден, за срамежливите й очи, нерешителни, както винаги. Идва ми наум колко много приличам на нея.

Диего ме хваща за ръката и я целува.

— За какво мислиш, бебчо?

— За нищо, сетих се за майка си.

Да, мисля за нея, една женица, получила толкова малко от живота.

— И тя ли беше стерилна? — пита ме Аска.

Смея се както никога досега, заголвайки зъби и цялата си злочестина.

— Аз съм се родила.

Аска се забавлява.

— Ах, да, колко съм глупава…

Сигурно е от пушенето, но си помислям: „Може би тя има право, никога не съм се раждала. Аз съм сянка на своите желания“.

Пак си спомням за онзи разказ, за овцата балерина, която танцува, за да не умре.

Откъм хълмовете някой стреля. Подаваме глави от малък двоен прозорец, Аска го държи с ръка, защото пантата е счупена. Въздухът е студен, не става ясно от коя посока долитат изстрелите.

Аска не изглежда разтревожена.

— От известно време се случва почти всяка нощ, някакви идиоти се забавляват, момчешка му работа.

Отиваме в кухнята с нея, за да стоплим малко вода. Споменава го, докато оправя синия пламък на газта.

— Ако искаш, може да стане по естествен път.

Казва ми, че менструацията й е свършила току-що и след десетина дни ще е готова за съвкупление. Използва точно думата съвкупление. Смея се… тя си играе с безопасната игла. За нея съвкуплението не било проблем. Мисля си за зайците на село, за бързите коитуси. Лицето ми пламти… като зашеметена от радост съм, жадувам да се разпусна малко.

— Може да се окаже проблем за мен…

… но знам, че не е вярно, че не може да е… въпреки своята закостенялост вече съм превъзмогнала нерешителността си. Цяла вечер нещо ми потръпваше в корема. А преди, когато хвърлих едно око на спалнята, на онова легълце… си помислих: „Какво толкова, още една цигара и… аз ще остана тук на пейката, те оттатък, под плаката на Джанис Джоплин… всички ще се приберем вкъщи самички, Аска, ние, в дъното на нашите мънички тела, родени, за да не изтрайват“.

Още говори. Казва, че сексът не я интересува, намира го за безполезен. Както всички прекалено меки и навлажнени неща. Ако искам, мога да присъствам.

— Като в амбулаторията… — смее се.

Благодаря й:

— Hvala.

Не схваща иронията. Отговаря ми:

— Prego.

Повтаря още веднъж:

— Za mene parenje nije problem, за мен съвкуплението не е проблем.

 

 

Оставих тази фраза да се плъзне по гърдите ми, върнах се и седнах на пейката, изчаках да усетя ефекта й докрай. Чак до корема.

Диего ни гледаше… долавяше нещо, зараждането на някаква интимност.

— Какво правите вие двете?

— Ništa, нищо.

Казах му да приготви още една цигара, изпитвах желание да се смея и смея, да потопя всичко това в дълъг, нечист смях. Да, по-далече от амбулаториите, от спринцовките, от отделянето на семенна течност. Далече от всичко онова, накарало ме да страдам. Никакви изпразвания в чашката, плът в плътта. В бялата жарка плът на Аска, която сега ми изглеждаше моя. Все едно щяхме да правим любов тримата… да чувстваме топлината си, както преди малко, притиснати на прозореца… Ние и нашата овчица.

За нас бе тази плът, беше млада, харесваше на Диего. На всекиго би харесало това месце, едно сараевско глупаче, красиво като слънцето, поразвалило се отчасти заради модата, невземащо даденостите си на сериозно.

Гледахме се в очите още малко. Нямаше смущение, не ги навеждаше, държеше ги впити в моите, не усещах никакво лукавство. Само дето не беше толкова весела като преди. Стоеше облегната на прозореца, аз я изучавах. Беше леко отчуждена от заобикалящия я свят, сякаш между нея и всичко останало винаги се изпречваше празно пространство за преодоляване, за нарушаване. За нея нямаше мостове, само течащата река и тя търсеше място за стъпване във водата, издаден камък, нещо подобно. Сега бе намерила този камък и нямаше значение, че беше нейното тяло.

Мислех си, че ме е чакала, срещнала се е с мен, за да ми помогне, може би е била родена с мисия. Че това е била нейната съдба. Бе попаднала между нас случайно, както идват случайно децата, когато двама се любят. Това беше любовна нощ. Далечните гърмежи почти ни правеха компания, предупреждаваха ни, втълпяваха ни, че в живота има трудности и рискове, така че си струваше да пратиш по дяволите предисловията и да рискуваш веднъж завинаги, докрай. Погледнах през прозореца очертанията на хълмовете, изрязани на лунната светлина. Какво представлявахме ние, овце или вълци?

 

 

— Аска иска да продължи въпреки всичко…

Диего избухна в смях, разгорещи се…

— Тоест, аз би трябвало…

Поглеждаше ме за миг, пърхаше като пеперуда срещу светлинен източник. Ризата му беше разкопчана, къдриците залепени на челото, устните леко напукани от студа… забелязах червените петна, появяващи се, когато се срамува, внезапно да изпълзяват по кожата на лицето му като жестока алергия. Влачехме се в нощта, зашеметени, подбутвани от ритниците на тази странна игра. Когато намерихме пътя за дома, а после нашето легло, бях объркана, на гърлото ми бе заседнало нещо. Диего си събу само панталоните и се пъхна под завивката по риза и с голи крака, миришехме на мляко и шоколад.

— Как свършва историята на Андрич?

— Добре. Овчицата не престава да танцува нито за миг… и вълкът отлага изяждането й, така не усеща, че са се приближили почти до селото. В този момент селяните го обграждат и убиват. Майката здраво сгълчава овчицата балерина, която дава клетва никога повече да не се отдалечава, но тъй като е толкова добра, я изпращат в балетното училище.

Притиснах се към тънките му крака. Целувахме се дълго. От месеци не бяхме правили любов и сега изведнъж се възбудихме.

Зората засияваше вече, надигаше се от блатото на нощта с блясък, а в далечината още тъмнееха планините.

 

 

На следващия ден отидох да търся Гойко в радиото. Изчаках да свърши неговата програма, права пред студиото за запис. Сутринта беше напреднала, но вътре изглеждаше още нощ. Гойко стоеше под жълтеникавата светлина със слушалките на ушите, прегракналият от цигарите глас шумолеше встрани от микрофона, мек, чувствен. Четеше поезия, видя ме, изпрати ми въздушна целувка, посвети ми стиховете на Мак Диздар:

Kako svom izvoru

da se vratim?

Как да се върна

при моето изворче?

Седнахме до вратата на входа, взехме си кафе от машината.

— Какво искаш да ти кажа?

— Истината. Онова, което усещаш…

От време на време някой влизаше, вкарваше вътре въздух.

Бях дошла за съвет… Кафето в картонената чашка вреше, чак си изцапах блузката.

— Онези двамата искат да се изчукат, това усещам.

Тръсвам глава, издувам бузи… Бих желала да кажа нещо, изчаквам ударът да се разнесе. През прозорците гледаме прашната градина отвън, вейките с наболи цветчета.

— Диего е лудо влюбен в теб, отдавна ти е вързан в кърпа… — смее се.

Става, отива до тоалетната и се връща с мокра кърпичка в ръката.

— Но е мъж… И краставицата невинаги следва сърцето, кривва от правия път… към кошарите.

Отново избухва в смях, казва, че онази овчица е хитра митоманка, не му е симпатична, ала със сигурност не би задържала хлапето…

— Млада е, още иска да се забавлява… Може ли?

Прокарва мократа кърпичка върху петното от кафе.

— Вземи онова, което ти трябва, престани да страдаш. Накарай я да ти даде това дяволско дете, после ще го изпратим на война… — Все така се смее, но е трезвен.

Оглеждам го, тази сутрин го бива, синята тениска му стои чудесно, очилата също. Може би не познавам по-добър човек от него, по-откровен, по-самотен.

— Страх ме е.

— От една овца?

Гойко свежда очи към кожата ми, прозираща под мократа коприна.

— Ставам носталгичен… — прошепва.

— Защо нощес стреляха на хълмовете?

— Тъпаците искаха да покажат, че са там.

Минаваме прегърнати под белия прашец, летящ от дърветата.

— Ще се случи ли нещо?

— Не, ще си отидат.

Пак поглежда розовата ми кожа под мократа блузка.

— Водата не може да бъде разделена.

 

 

— Ще ти дам това, което желаеш, и ще изчезна.

— Може пък да дойдем в Лондон, в Берлин… когато ще си рок звезда… ще те гледаме и ще ти ръкопляскаме…

— Дано да стане…

— Ще се направиш, че не ни познаваш…

— Не, но вие няма да дойдете.

Видяхме се още няколко пъти, набързо, формално. Аска винаги напираше да си ходи, пристъпваше неспокойно, сграбчила калъфа на тромпета като щит.

Нещо се беше променило…

Очите на Диего бяха по-нервни, миглите му играеха като крачета на панически бягащо насекомо.

Почти не се поглеждаха и заради тази студенина нещата се навързваха. Бях го усетила, но си траех.

Сега трябваше само да чакам. Те мъкнеха каруцата. Аз не рискувах нищо. Диего беше мой, както всяка капка от моята кръв. Искаше ми се това дете да се роди от удоволствието, не от тъгата. Писнало ми беше от крехки илюзии, от печални жени, от неясни идеи за деца. Харесваше ми пиршеството на тяхната младост.

Аска беше станала дистанцирана, затворена.

Сега си мислех, че нейната дързост беше неестествена, както начина й на обличане и странната прическа. Напомняше ми за някоя от куклите, които като малка повреждах с флумастера, с ножиците.

По време на онези срещи Диего почти не проговаряше, кимаше, когато казвах нещо, за останалото изглеждаше почти безразличен.

— Не знам дали ще съм способен — беше ми признал.

Стоеше залепен за мен като дете, сякаш се страхуваше да не ме изгуби. Бяхме се разбрали, само една среща. Ако не се случеше нещо, щяхме да си заминем.

Все повтаряше:

— Сигурна ли си?

Сигурна бях единствено, че искам детето да е негово. Затварях очи и си мислех за малкото създание. Наглед бях спокойна, говорех само за практически неща. Сега аз бях докторът. Бях попила от моите касапи, използвах същия спокоен тон, същия бюрократичен жаргон. Цикълът беше редовен, след седмица овчицата щеше да бъде заплодена.

 

 

Имаше безредици и мъртъв човек. Бащата на един младоженец, убит в преддверието на православната църква.

Аска не се сдържаше.

— Развявал знамето с четническите орли в сърцето на Башчаршия!

Взех ръката на Диего и я сложих върху тази на Аска, самотна на стеничката по крайбрежния булевард, добавих и моята отгоре.

— Всичко ще е наред — успокоих ги.

Беше нещо като ритуал. Усещах топлината, излъчвана от сплетените ръце, недоловимите потръпвания на нервите, микроскопичните слягания, напрежението, пораждащо се от това обединение… Помислих си за линиите по ръцете ни там отдолу, в тъмнината на дланите, затиснали се една друга. И още веднъж се запитах дали съдбата щеше да ни помогне.

Аска се помъчи да измъкне ръката си, но аз я задържах, после Диего пробва да се освободи и двете с Аска натиснахме с цялата си тежест.

— Какво ти става?

Диего беше смутен. Предстоеше им онази плътска среща и не успяваха да се гледат в очите, трябваше им малко време.

Влязохме в зоологическата градина, поразходихме се между клетките и оградите. Духаше вятър, надигаше белезникава пепел, замърсяваща въздуха. Мечките бяха изнервени, наврени в нещо като празен басейн, тук-там покрит с мъх. Аска не беше посещавала от години зоопарка, тя настоя… мястото й напомняше нейното детство. Купи пликче с ядки и даде на шимпанзетата да ядат. Обикаляше клетките, издавайки странни звуци, един паун й отговори. Отидох да търся бутилка вода.

Когато се върнах, Диего я снимаше. Тя беше влязла в една празна клетка и висеше на решетката като унила маймуна, червената глава се клатушкаше над раменете. Усетих нещо, полъха на интимността.

Диего престана да щрака, свали „Лайка“-та, гледаше я с голи очи. Аска се отдалечи, крачеше малко по-напред, прокарвайки пръсти по решетките.

 

 

В късна нощ позвъних на баща си, гласът му е бодър, като че ли ме е очаквал.

— Татко…

— Сърчице мое.

Не говори, в сивата слушалка чувам само шушненето на дробовете му, на живота му.

Отдавна не съм му се обаждала.

— Имаш ли нужда от нещо?

— Не.

— Какъв е този шум?

— Вали.

— Кога се връщате?

Говорим известно време, разправя ми за кучето.

— Вече не готвя, всяка вечер сме в мексиканския ресторант.

На кучето му харесва месото, на баща ми текилата, казва, че се разбират. Разсмива ме. Шегувам се с него, искам да забравя за дъжда, който не престава да ме натъжава.

— Какъв е този шум? — пита отново.

Сега аз дишам в слушалката.

— Гръмотевица — отвръщам. Ала всъщност е картечен откос. Приглушен, но нагъл.

— Бъдете внимателни.

Казвам му, че той е далече и не би могъл да разбере.

— Хората тук са омешани като водата, капка в капката.

Отговаря, че новините в Италия не са успокояващи.

— Злокобни птици… — мърморя, а после се засмивам, защото вече говоря като Гойко.

Затварям, Диего спи, единият му крак се белее извън леглото, един от неговите дълги крака.

Аска отбеляза дните върху календара, три, най-добрите, най-благодатните, падащи се точно по средата на цикъла й. А на мястото на кръгчето бе нарисувала сърчице. Решихме да бъде вторият ден, този в средата на сърцето. Още веднъж сложихме шестте си ръце една върху друга, та всичко да върви по вода.

Сега си мисля за онова сърце. Календарът беше там, на стената в стаята ни, гледах го всяка нощ, броях часовете.

 

 

Няколко дни преди това бяхме избрали мястото на срещата, някаква странноприемница, приличаща на приют, изолирана къща, на практика граничеше с града, една от последните постройки в подножието на планината Требевич. На втория етаж имаше малко стаи, единствен коридор и две бани в дъното. Бяхме влезли в една снежнобяла и ароматизирана като в клиника стая. Прозорецът, гледащ към гората, бе с решетки. „Заради крадците ли?“ Анела, собственичката, се засмя. „Не, заради катериците.“ Вмъквали се в стаите, за да търсят изоставена храна. Бях се изпънала на леглото, застлано с ръчно бродирана покривка, и се усетих храбра и обръщаща всичко на смях като Гойко, като третия наемател на едно-единствено сърце. Аска и Диего бяха останали прави до стената, напомняха ми две малки боязливи катерички.