Маргарет Мацантини
Да дойдеш на света (5)

Какво си спомням за онзи ден?

Какво си спомням за онзи ден? Беше валяло цяла нощ, дъждът плющеше ужасяващо по стъклата на прозорците, гръмотевиците ни разбуждаха няколко пъти. На сутринта градът беше като накиснат във вода, небето надвиснала сива плоча.

— Ще ходиш ли да снимаш някоя локва? — попитах Диего на излизане от къщи. Бе поклатил глава, трябваше да се откаже от този воден празник, имаше да предава поръчка и щеше да остане затворен в тъмната стаичка целия ден. Татко вече се бе появил, носеше кивита и се зае да ги бели в кухнята. Тези зелени отвътре и мъхнати като маймунки отвън плодове бяха новост. Татко ни учеше, че са депо на витамин С, и настояваше, че дават сила.

Кивито го повърнах в картоненото кошче до работното ми място, зелен като жлъчка съсирек изпълни устата ми.

В почивката излязох, чувствах се по-добре, дъждът беше престанал. Не бях гладна, отбих се в един магазин за дискове, исках да направя подарък на Диего, стара компилация на „Дорс“, която му харесваше. На касата се усетих, че в портмонето имам пари само колкото за албума. Точно там реших и не знам защо. Чаках хората пред мен да платят, обзе ме безпокойство, под закопчаното палто пропълзя топла вълна и ожари бузите ми. Някакъв лакът по погрешка докосна гърдите ми… бях се покрила с двете си ръце. Ако вземех диска за Диего, нямаше да мога да купя нищо друго. Още не знаех съвсем точно какво си бълнувам, мисълта се зараждаше в този момент, усещане, изкачващо се от дълбините на тялото ми. Гледах плакатите по стената над касата, на Джоан Бейз до този на Джими Хендрикс, обвит в облак дим… Отказах се от „Дорс“ и излязох. Повървях малко и хлътнах в една аптека. Изчаках клиентът преди мен да се отдалечи и изрекох набързо, шепнейки пресипнало:

— Един тест за бременност, моля.

Аптекарката се върна с кръстчето си в червено и златисто на престилката и една въздълга кутийка в светлосин цвят. Парите ми паднаха на пода, наведох се да ги взема… засмях се безрадостно, с отчаяние.

Отчаяна, че можеше да не е вярно.

Тръгнах към най-близкия „Макдоналдс“. Възможно най-близкия. Направих теста в тоалетната, с гръб към вратата. Прочетох инструкциите в сумрака вътре. Насочих струята към теста, останах в очакване.

Видях как урината в цилиндърчето се увеличава… при целия този дъжд навън. Беше валяло два дни. Основите на града прогизваха от вода.

Ивицата за потвърждение се появи до другата, отначало много бледа, после в по-изразено синьо. Бях бременна.

Правехме любов без всякакви предпазни мерки от година, ала безрезултатно. Наближавах трийсет и четири. Всеки ден откривах върху себе си отломки от отминаващото време. Вдигах нагоре косите, гримирах се, още бях красива, може би повече, отколкото в момичешките години, но продължавах напред усъмнена, безочлива и тръпнеща от нетърпение. И точно тази несигурност ме правеше по-хуманна. Само преди няколко месеца, в най-обикновен ден, се бях погледнала в огледалото на един асансьор и бях забелязала хилядите направления, по които едва видимите бръчици щяха да поемат като мустачки, като палави къдрици, преправяйки чертите ми. И бях разбрала, че епицентърът на експлозията е терзание, зараждащо се дълбоко в нас и постепенно разяждащо ни. И че оттам тръгват пукнатините, като по счупено стъкло, задържащо се в рамката. Не остаряваме ден подир ден, а внезапно, на гърлото застава горчива буца… Разкривена мълния, която ни поразява и обгаря… разпръсква горчилото по лицата ни.

Непоклатимото въжделение, стаено дълбоко в мен, изплува, докато гледах синята линийка. Сега времето можеше да се срути отгоре ми, да ме състари, защото епицентърът, където се беше зародила старостта, нямаше да е огорчение, а напротив, дар… и тогава всичко щеше да бъде по-омекотено. Лицето ми щеше да е лице на майка, годините щяха да го напукат в посока към плодовитостта, към минаващата наблизо любов, която се загнездваше в своето свидетелство.

Сложих шапчицата на пръчицата и я мушнах в джоба. Излязох навън и погледнах небето, още беше мрачна локва, препълнена с влага, с надвиснали като гъст дим тъмни облаци. Влязох в една кабина, за да се обадя на Диего.

— Как си, какво правиш?

Отговори, че трябва да излиза, има среща с галерист по работа. Чу шума от колите, попита как така не съм в редакцията.

— Искаше ми се да се поразходя…

— Още ли вали?

— Не…

Реших да си трая, не по телефона… насред ръмжащите автомобили. По-добре да изчакам завръщането у дома, когато можехме да се прегърнем и да се разчувстваме на спокойствие, далече от всичко и всички. Върнах се в редакцията, не пипнах нищо, давах вид, че работя, останах втренчена в екрана на компютъра. Не бях в състояние да се концентрирам в каквото и да било.

Диего свиреше на пианото бос. Превъртях ключа и го намерих там, дългите му ръце стърчаха от увисналия пуловер.

Ето я музиката! Ето го малкия любовен концерт, постоянно подновяван през годините… нота върху нота, неспирно разбиващи се в стените, удрящи тъпана на тази смирена къща. Бавничко потънах в креслото зад него и останах да слушам, докато той не спря и зачовърка в носа си като някое дете.

Свирейки с уста, продължих парчето: аз, дето нямам слух. Обърна се.

— Бебчо… прибрала си се…

Бяхме уморени. От месеци се чувствахме уморени, обкръжени от ежедневната гадост, от излизането от къщи и връщането пак там, сред този все по-деспотичен град.

Пристъпих към него.

Гледаше ме, може би предугади бушуващите в мен мисли.

Подадох му теста.

— Дръж, татко, ето първата фотография на твоето дете. И извинявай, че не си я направил ти.

Смъкна си пуловера, изтръгна го от тялото си… изтръгваше отдавнашната болка, за да се изпълни с радост. Започна да се мята из къщата гол до кръста, да се удря с юмруци по гърдите подобно победило в двубой шимпанзе. Стана досаден като съпруг… трябвало да внимавам, да си пазя здравето. Защо не съм му се обадила? Щял да дойде да ме вземе, неразумно било да се друсам на моторчето при всичките тези дупки! Отиде в кухнята, върна се с бутилка тъмно вино и две чаши. Не ми се пиеше алкохол, само си близнах. Гледах го, докато се напиваше. После взе празната бутилка и започна да я люлее като бебе.

— Пиетро — промълви. Пиетро… името, което винаги сме си представяли за син.

— Ами ако е момиче?

— Пиетра.

Засмях се уморено, изтощена от радостта, огряваща навред. Беше кротка вечер… по домашному в един апартамент в града, радиаторите пуснати, Диего вонеше на вино.

Казах му, че искам да се изкъпя, развъртя крановете. Остана там да докосва качващата се във ваната вода. Пръчицата в другата ръка.

— Сигурна ли си, че това нещо показва?

Обадих се на моята гинеколожка. Каза ми на сутринта да си направя изследване, за да се види количеството на хормона на бременността Бета ЧХГ в кръвта.

Диего се вмъкна във ваната заедно с мен, сви си краката, водата преля.

— Не ме ли искаш?

— Разбира се, че те искам.

Изгасихме лампата, една свещ мъждукаше на ръба на ваната до сапунерката. Стояхме така, в изчезващата пяна, в меката светлина, зачеркваща контурите на стандартната вана, на малките плочки с лъскави люспици… обзети от безкрайно задоволство. Животът благополучно ни бе довлякъл дотук. Това беше дигата, където всичко се сливаше, онази спокойна, застояла наша локва с кратките ни движения под водата. Потърсихме ръцете си, преплетохме пръсти като онези клетки там долу, които се прегръщаха, сливаха се беззащитни.

— Вече го обичам…

Потъна във водата, показа се отгоре. Къдриците мокри, слепнали за малката глава, а ушите големи и приплескани като плоскодънни риби.

Сигурна бях, че ще прилича на него.

 

 

Заспахме затоплени от ваната. Гмурнахме се под завивките още неизсъхнали. Събуди ме музика, Диего свиреше на пианото.

Помислих си за фотографиите по стените… всички тези незнайни крака. Сега ми се струваше, че се движат, крачат към нас откъм коридора, още потънал в мрак. Представих си как захвърлят обувките, ботушите, тъгата и започват да танцуват под съпровода на пианото, за да отпразнуват заедно с нас.

Усетих мирис на кафе. Диего беше в кухнята, стигнах до ръката му, до гърдите му. Облякохме се и излязохме, тласкани от желанието да се насладим на тишината, на нощта, разпростряла се отгоре ни като дълго навечерие.

Зората изникна от тъмнината със своето синьо, нощта се сви в самата себе си. Кепенците на кафенето се вдигнаха. Търговците от пазара започнаха да се въртят около сергиите си. Усещах се като във ваканция, на екскурзия. Лабораторията щеше да отвори по-късно, влязохме в кафенето и изчакахме машината да загрее.

Вдигнах ръкава на пуловера, затегнаха гумения маркуч около ръката ми, отместих поглед, за да не гледам смучещата кръв спринцовка.

Подранили жени обикаляха сергиите на пазара с пазарските си колички. Крачехме между тях прегърнати, тайната ни изгризваше отвътре.

— Да купим нещичко? Малко броколи?

Бяха в красива зелена щайга, току-що набрани китки, още росни.

— Ама разбира се, да си вземем броколи…

После няколко банана, връзка репички. Затворихме се вкъщи. По обяд Диего метна броколите в тигана, изядохме ги направо оттам, с вилици в ръцете, топейки залци хляб, позеленяващи веднага.

След това Диего се върна в лабораторията, за да вземе резултатите.

Стоях на прозореца по гащички, нахлузила един негов пуловер. Той погледна нагоре, размаха плика. Засмя се със своята уста, пълна с млади зъби.

Обадих се на гинеколожката ми. Каза, че всичко е наред, нивото на ЧХГ било леко ниско, но в нормата, предвид скорошното ми забременяване.

 

 

Заредиха се дни на спокойствие и задоволство. Диего ми звънеше непрекъснато в редакцията, питаше как съм, дали съм яла, много ли се пуши в стаята. Не си променях навиците, карах си моторчето, закусвах права в кафенето.

Диего слагаше ухо на корема ми. Само ухото, защото не искаше да ми тежи с главата. Стоеше така, в тази наклонена, малко неудобна поза, заслушан, захласнат, почти с глупашка физиономия.

Когато казахме на родителите ми, замлъкнаха. Видях как очите им се променят, стават смирени, навлажняват се… Баща ми инстинктивно потърси ръката на майка ми. Не бях виждала този жест от години. После майка ми промълви:

— Мислехме, че не искате деца… че ти, Джема, не искаш…

— И защо?

— Защото аз бях… така… прекалено загрижена.

Баща ми спря да пуши, започна да тича за здраве сутрин. Идваше по анцуг да взема и Диего, който го следваше отпуснат, още сънен, с чифт стари гуменки „Суперга“, даже без връзки.

 

 

Наистина ми изглеждаше като чудо… да приема тази вихрушка от клетки в заседналостта на моето тяло. Все едно бях погълнала целия свят. Изведнъж се отпуснах, стъпвах като затънала в пропита от влага лагунна гора, където животът се разклоняваше в дълбокото както белезникавите корени в покоя на блато. В редакцията ме дразнеше шумът, непрекъснатото звънене на телефоните, колегите, станали според мен прекалено бъбриви, излишно вдигащи врява. Спотайвах се на бюрото си, окопала се зад папки и книжа. Непоколебимо цензурираща всичко, проникващо от външния свят, като мъничка къртица, заровена в подземния си проход. Когато Диего идваше да ме вземе, се залепвах за телцето му. Хващаше ми ръката, слагаше я на топло в джоба си. Спирахме да разглеждаме витрините на един бебешки магазин. Бях любопитна, нелепа, тръпнеща в очакване, старателно изследвах този непознат за мен миниатюрен свят. Не се задържах много, обземаше ме странно безпокойство. После Диего ме отвеждаше в близката закусвалня пред пълнените оризови топки, греещи в червено от олиото…

— Ще хапнем ли аранчино^[25]?

След втората хапка стомахът ми вече се свиваше, той ядеше и заради мен, устата му препълнена с ориз, с щастие.

Беше бялото време на очакването, на сънищата, преминаващи в дълго бдение. Ако затворех очи, изплуваха онези замиращи кръгове, които виждаме в ясен ден, когато лъчите натежават върху клепачите и над теб се спуска слънчевата умора, лятното безделие.

После се появи змията. Премина през бялото с люспестото си наметало, оставяйки след себе си хлъзгавото сияние от това прекосяване.

Веднъж влязохме в парка. Краката на Диего до моите върху ръждивия шумак, отгоре небето, затуляно от вейките, наоколо мирис на растителност и кучешка пикня. Денят беше великолепен. Влечугото видях единствено аз, безобидна водна змия, пропълзя по обувката ми. Наистина странно да изникне на това място, в градския парк, опустошен от кучешките муцуни. Яви се само за миг и изостави пътечката, за да пропълзи към зеленината под храсталаците.

— Видя ли я?

Не, той не беше я видял. Наведе се пред храста, взе пръчка и разрови из клончетата, но напразно, змията я нямаше. Оставихме си я там, престорих се, че съм забравила.

 

 

Първата ехография в полумрака на малката стаичка в амбулаторията. Гелът на корема ми хладнееше, усещах го като слузеста диря. Лекарят придвижваше сензора, плъзгайки го по тази мокрота. Отново си помислих за змията. За онова гадно същественце, пропълзяло по крака ми. Лицето на лекаря не потрепваше. Придвижваше инструмента в ниското, чак до космите ми. Имаше ембрион, черна точица в магмата на утробата ми, но пулс не… липсваха интервалите. Онзи шум като от конски галоп, за който пишеше в книгата. Лекарят ме погледна, попита дали искам да направя вагинална ехография. Съгласих се, без да знам какво точно означава. Исках само едно, да чуя сърцето. Диего беше там, в очакване… облещил се като алпийски козел в монитора, в скъперническата уста на доктора. Сондата влезе в тялото ми, зарови се навътре. Излезе навън, с целофанената си ръкавичка и гел, показа се отново като обикновен медицински инструмент, който изтощава и измъчва.

Пулс липсваше.

— Може би е още рано — каза лекарят. — Вероятно сте се объркали, заченато е по-късно, отколкото си мислите. — Попълни картона и предложи да повторим изследването след седмица, влезе следващата жена… бременна с огромен корем, поне в седмия месец.

Съвзехме се в едно кафене. Поръчахме два чая, двете картончета висяха от металната кана. Миришеше на замърсени плочки, на замазано. И пълен хаос, група младежи празнуваха нещо… Диего се опитваше да се засмее, за да ме утеши, но не успяваше и сам себе си да успокои. В добрите му очи проблясваше горчивина. Държеше ръката ми върху мръсната маса, покриваше я със своята като с перде, искаше да задуши всички мои лоши мисли.

— Змията — изрекох. — Онази гадна змия…

Изгълтахме отвратителния чай, запарен с вода от кафемашината, с остатъчен химически мирис на препарати. Диего се надигна, върна се, дъвчещ сладкиш, изцапан с пудра захар покрай устата. Погъделичка ме, напъха ми сладкиша в устата, каза ми да си отхапя, да ям.

— Всичко е наред, ще видиш.

 

 

Повторихме изследването за ЧХГ на следващия ден. Пак ми надупчиха ръката, гледах на другата страна, стената, шишенцето със спирт до памучетата върху металната количка. Излязохме от лабораторията, имаше каращи се хора, горките, миришещи от претъпканите автобуси, с билети в ръката и горчивина в устата. Вмъкнахме се в по-скъпо кафене. Закусвахме прави на бара. Влезе един едър, словоохотлив. Познаваше Диего, работеше в рекламата, от онези, дето му даваха работа. Прегърна го, започна да му говори забързано за някакъв проект. Малко досаден, прекалено шумен, крякаше жизнерадостно. Ние приличахме на два лемура… две клети духчета, кацнали по погрешка на земята. Видях Диего да се смее пресилено, за да си дава кураж. Представи ме, протегнах кокалестата си ръчичка. Върнахме се у дома. По-късно Диего отиде да вземе резултатите от изследването. От прозореца го видях да пристига… пресичаше през пазара между затварящите сергии. Лицето напрегнато, онзи плик в ръката. Отворихме го заедно на дивана. Звъннах на гинеколожката. Нивото на ЧХГ беше много ниско.

Загубих детето след два дни. Бях в редакцията, усетих струята между краката си, изправих се изплашена. Смъкнах надолу чорапогащника и останалото в мъничкото клозетче с етажерките, отрупани с пакети хартия и кутии с химикалки. Видях малкото блато от кръв и съсиреци, което продължаваше да избликва… тампонирах го с хартия за бърсане на ръце… крепях се на крака… екзалтирана, разкривена. Междувременно се гледах в парченцето огледало, увесено на стената, виждах промененото си лице. Бях изплашена, но с бистра мисъл, като някой убиец, току-що превърнал се в такъв заради внезапен пристъп или поради нещастно стечение на обстоятелствата… Опитвах се да залича следите, оцветена в червено вода течеше в мивката и бидето.

Сложих между краката си тесте хартия за ръце, облегнах се на вратата в очакване кръвотечението да спре. Кръвта проби през хартията за миг, махнах наквасената в неправдоподобно яркочервено топка и пъхнах друга хартия. В живота си не бях виждала толкова кръв.

— Ела да ме вземеш.

— Случило ли се е нещо?

— Ела да ме вземеш…

Изчаках го отвън, седнала на стъпалото, на мястото, където винаги седеше онзи скитник, но вече си беше отишъл. Диего пристигна, тичайки, дочух крачките му като плесници по паважа. Хвърлих се към него с отворена уста. Потънах в сакото му…

— Загубих го. Загубих го. Загубих го.

 

 

В болницата цареше спокойствие, санитарите си пушеха, залепени за радиото, излъчващо мач за купата, грееше мека светлина… стара сграда в центъра. Широко мраморно стълбище, потъмняло от стъпките. Малко оставаше до Рождество, хората обикаляха за подаръци, болницата изглеждаше почти пуста. Вече не плачех, сълзях като уморено небе.

Прегледаха ме, направиха ми ехография. После ми почистиха корема с дълго парче хартия. Лекарят на смяна се засмя. Беше як, с изнесен като на амбулантен търговец глас.

Каза ми, че съм щастливка, кръвотечението ме е спасило от изстъргване. Колкото до останалото… даже не ставало дума за истински аборт.

— Това са кухи, слепи яйцеклетки — отсече. — Тялото се освобождава по естествен път.

Била съм млада и почти веднага мога да опитам с друга бременност.

— Тези неща се случват често.

У дома се прибрахме така, с празни ръце, с празен корем… утешени от думите на този опитен лекар. Не трябваше да драматизираме, само да гледаме напред. Запалихме осветлението в къщата и се изправихме пред онова вечерище. Диего отвори поредната бутилка вино, най-хубавата от запасите ни. Искаше да пропъди гадното настроение. Поднесе тапата към носа си, помириса я, каза „ега ти виното“. Помина ни малко, под въздействието на чашата тъмночервена течност. Случилото се — случило, търпение. Виното наистина беше добро, сгряваща мъст. Това дете не беше толкова важно, отиде си сред съсиреците, без да има видимо тяло… само нищожна храчка. Смърт без ковчег и погребение. И в траур нямаше да бъдем.

Взехме книгата за бременната жена и потърсихме в малкия речник накрая „куха, сляпа яйцеклетка“. Нямаше. Затворихме я и я захвърлихме в ъгъла. Диего се опита да ме разсмее. Появи се с превръзка на очите, започна да ме търси пипнешком.

— Ето ме, това съм аз… твоята сляпа клетка. — Но светлината на лампата осветяваше неговата тъга.

— Значи, не е било нашето дете. Децата, които трябва да се появят, се появяват, бъди спокойна.

 

 

Повече не говорихме за това. Записах се на фитнес. Там сухото ми тяло беше предимство, необходимо условие. Въобще не бях сигурна, че искам да опитам отново.

Известно време бяхме тъжни, после свикнахме, върнахме се към нормалния си ритъм на живот. Роякът от лоши мисли се поразпръсна. Дните си преминаваха в нашия дом. По мраморното стълбище, по затвореното пиано, по шала ми, увесен в антрето до якето му за мотора. Отново потече онзи кротък живот, състоящ се от обикновени неща. Но също и от чудеса. Както онзи ден, когато го срещнах случайно.

Карам моторчето по крайбрежния булевард, спирам на един светофар, загледана в движението, унесена в мисли за бъркотията на ежедневния живот, и го виждам. Крачи, пресича със своята прекалено тежка чанта, съсипваща едното му рамо. Бибиткам, обръща се, но не ме забелязва, забързва по пешеходната пътека. Тогава отбивам вдясно, изчаквам реката от автомобили да премине. Известно време го следвам с пешеходна скорост, с неговата крачка. После го извиквам.

— Диего…

Обръща се, разпознава ме, зарязва чантата, за да дойде насреща ми и да ме прегърне.

— Точно за теб си мислех! — крещи. — Мислех си за теб и ти се появяваш…

Притиска ме, разделили сме се сутринта, но все едно месеци не сме се виждали… каква изненада, какъв подарък.

Вървим малко по крайбрежния булевард ръка за ръка, като туристи. Последните дни не бяха толкова добри, сякаш неговите грижи не ми стигаха… Бръчката на недоумение по челото ми вече не изчезва. Работата не ме удовлетворява, характерът ми е все онзи същият, на равнодушен палач. Нося се по течението без оптимизъм, очите ми са изпълнени с въпроси. Онова изгубено дете е някъде далеч, прогонено набързо… но кой знае, може би е там, върху бръчката ми.

Чудесно е да се срещнем случайно когато и да било. Стискам ръцете му и повече не искам да ги пусна. Очите му ме обезщетяват за всичко.

— Накъде си тръгнал?

— Наникъде. Прибирах се у дома, при теб.

— Любов моя.

— Бебчо.

— Никога не бива да си тъжен…

— Живея само за теб.

Минава кола, занася, на косъм сме… би могло да свърши и така, по погрешка, в един миг само.

Слизаме там долу, на замърсения бряг на реката, който ни харесва толкова много и ни е виждал малки и глупави. Виждал ни е да танцуваме прегърнати и голи, музиката на R.E.M. ни полюшваше.

Къде ли е нашият понтон? Къде са онези дребни закъсняващи лястовички, които спираха да пият вода? Тук вървиш и забравяш всичко, градът е отвъд високата стена от черни тухли, долу съществува само мощната диря на натежалата вода, носеща се нататък.

Онази нощ правихме любов… Оставихме залеза над реката в ниското заедно с мириса от речното корито и избуялите спомени. Изкачваме се обратно в града. Там живеем вече, в метрополията, която понякога ни ограбва, разкъсва ни, разнищва живота ни на тънки нишки. Вървим прегърнати… можеше да се любим и долу. В тинята, в мръсотията, но аз вече нямам този кураж, студено ми е, навярно започвам да остарявам.

— Ти още ли ме обичаш?

— Винаги. Винаги теб и завинаги.

— Не мислиш ли, че съм се променила към по-лошо? Малодушна, дребнава, пристегната в моите жилетки, в рахитичните си крачки…

— Мисля, че ухаеш на нещо, което винаги ще ми харесва.

Любим се в нашето легло. За пръв път от месеци насам надеждата се настанява отново между нас, леко отпаднала, с гъвкавото си езиче. Ближе и приглажда.

Виждам детето няколко пъти… винаги то, винаги същото. Но лицето не си спомням, никога не се появява изцяло. Стои неподвижно в дъното на гаровия перон, малките крачета се полюляват от пречките на стара дървена пейка. Детето не мърда оттам, като невръстен железничар със своя фенер в мъглата, подканящ влаковете да тръгват, да не се бавят.

 

 

И ние заминахме, отидохме до Париж. В Националния център по фотография имаше изложба на Йозеф Куделка^[26], Диего се интересуваше. Видяхме обърнатата птица, висяща на жицата, ангела върху магарето. Излязохме зашеметени, смълчани. Седнахме да ядем крем „Снежни топки“ на открито пред центъра „Бобур“, гледайки в големия електронен часовник, отчитащ секундите, оставащи до края на века. Заради изложбата със скитащите цигани и подухващия вятър ни се прииска да захвърлим всичко, да зарежем Рим и да тръгнем на път. От време на време тази идея стопляше сърцата ни. Какъв смисъл имаше да живеем в Рим, град, в който нямахме истински приятели, а за да се почувстваме самите себе си, трябваше да слизаме в ниското и да бродим около онази замърсена река, струваща ни се единственото нещо, заредено с мощ?

Купих теста за бременност от летището. Не казах на Диего, отдалечих се и се върнах с пакетче дъвки и кутийка френски аспирин. Потуших тази мисъл. Отворих куфара, сложих в пералнята мръсните дрехи. Оставих теста в чантата си чак до вечерта, чак докато наистина го забравих.

Изчаках в къщата да настъпи нощната тишина, улиците се опразваха. Далечни гласове на хора, излезли от ресторант и спрели се да бъбрят до паркираните коли. Отидох в банята, намокрих теста с урина. Затворих капачето, сложих пръчицата на ръба на ваната. Изчаках, без да поглеждам. Махнах грима, измих си зъбите. Обърнах се да погледна. Отново бях бременна.

 

 

Радостта беше умерена. Вече бях експерт, познавах изследванията, стойностите на хормоналните нива, сега можех да гледам на състоянието си с научно око. Не исках да се задълбочавам в себе си. Повикът на онази потребност започваше да става много силен.

Не казахме на никого. Дни наред крачехме с очакването, застинало във възела на нашите ръце. Преструвахме се, че живеем.

Отначало хормоните бяха наред.

Предстоеше обаче ехографията. Един ден отидохме. Пулс нямаше. Сондата го търсеше напразно, притискайки тялото ми силно. Стаята остана тъмна, без никакво сърце.

Лекарят запали лампата на писалището, взе писалката си, листата.

— Може би е още рано… вероятно бъркате датата на зачеването.

Не бъркахме, повече не бяхме правили любов, за да не пречим на клетките вътре в мен.

Прибрах се вкъщи унила. Проснах се на леглото, завих се презглава, потънах в мрака…

— Спи ми се, остави ме да спя.

Захвърлих обувките, разкъсах дрехите… върви на майната си, всичко и всички вървете на майната си. Още една куха яйцеклетка, още един безжизнен ембрион, още един паяк без сърце. Гледах стария паркет… къде се беше потулила тази беда?

Този път ме изстъргаха.

Диего ме придружи чак до вратата с матови стъкла, вървеше близо до носилката, без да изпуска ръката ми.

Бях по-спокойна от него, примирена с това мъчение. Диего бе побледнял, говореше прекалено високо, шегуваше се със санитаря, който ме транспортираше.

— Чакам те, бебчо… тук съм, няма да мръдна… тук съм.

Погали косите ми с тежка, сигурна ръка. Погледна ме напрегнато, очите имаха различен цвят, тъмнееха… разширените зеници бяха погълнали останалото.

После ми каза, че се е напушил. Докато чакал, слязъл на първия етаж и се мушнал в параклиса на болницата под неоновата лампа, застанал пред тялото на пластмасова Мадона. Само той и една монахиня, седнали близо един до друг. Не си спомнял каквато и да е молитва и тя му помогнала с „Аве Мария“.

Излязох с отворени очи.

— Не искам да те виждам повече да страдаш, любов моя.

 

 

Изминаха месеци, един подир друг, безполезни подобно вагони в глуха линия.

Купих си нови дрехи. Чифт прилепнали като ръкавици ботуши и палто тип „редингот“, силно вталено. Главата ми изглеждаше по-малка, бях се подстригала късо, исках да усещам черепа си. Очите ми се открояваха над целия този куп тъмни и тежки дрехи, като на някое животно… раната прикрита в лъскавата кожа.

Диего ме изгледа леко изплашен, косите ми толкова му харесваха. Каза, че пак съм си хубава, така чертите ми изпъкват повече. Стоеше пред друга жена, лисичка с кокалесто лице и издължени застинали очи, непонятни за него.

Не исках да обяснявам.

Междувременно работата на Диего вървеше. Сутрин преподаваше в частна фотографска академия. Излизаше преди мен, за да стигне навреме за лекцията в осем и трийсет. Студентите го обожаваха, ходеха подире му като адепти. Ако светлината беше добра, ги извеждаше да снимат навън, далече от омразните му студиа. Групата обикаляше града с моторчета, от централните паркове чак до лодките на рибарите в устието на Тибър. Студентите го имитираха, просваха се на земята заедно с него и хващаха изкривени, обърнати изображения. Студентките го ухажваха, много от тях бяха хубавички, леко парадираха с ексцентричността си. Понякога се качвах на моторчето в обедната почивка и го чаках да хапнем заедно по нещо. Виждах го да се размотава, усмихваше се… Приближавах с моята лисича муцунка.

— Симпатична е…

Кимваше неубедено, без всякакъв интерес. Не се заглеждаше по жените. Даже докато седяхме в онова кафене, със студентките, обядващи близо до нас или свиващи си цигари с дрога, той гледаше преминаващите кучета. Харесваха му ловджийските, с клепнали уши, тънки муцуни и петниста къса козина.

Но аз не исках да вземаме куче, намирах извинения, онези традиционните, че трябва да го извеждаме, че нямаше да можем да пътуваме, да излизаме и да се връщаме когато ни скимне, както имахме навик. В действителност не желаех да приема, че и двамата започвахме да ставаме малко тъжни, нуждаехме се от друго живо същество, което да нахлуе в тишината на къщата, в мислите ми… в неговите мисли. Мисълта за онова непоявило се дете.

 

 

Края на 1989-а си го спомням добре. Случиха се три неща. Падна Берлинската стена, умря Самюъл Бекет, сух като вейка, а същия ден си отиде и Анна Мария Алфани, майка ми. Една неопределена смърт, като целия й живот. Изведнъж по тялото се появиха хематоми. Стана бледа като свещ, докато по краката и корема изникваха тъмни петна.

Болестта не продължи дълго, на практика не успях да помогна с нищо. Молеше ме само да й нося мекото сирене „Стракино“. По обедно време излизах от редакцията, минавах през гастронома и бързах при нея. Хранех я с лъжичка, бършех й устата. Свалях си обувките и гледах малко телевизия, изтегнала се на леглото до нея. Даваха играта с бобените зърна, трябваше да се познае колко са в стъкления съд. Един ден майка ми каза три хиляди седемстотин двайсет и три и позна. Гледаше на своя край по същия начин, по който гледаше телевизора. Без да проявява голям интерес, мислейки си за нещо друго. Беше за пример.

Угасна спокойно, положи ръце върху тялото си и ги сключи сама. Беше една от предпочитаните й пози, често стоеше така, с ръце една върху друга.

Баща ми отслабна, стана кожа и кости. Канех го на вечеря, но той не искаше да идва. Затова ходех да му готвя, опитвах се да направя пържените кюфтета на Анна Мария. Армандо се настаняваше сред плочките в кухнята и оставаше там, без да пипне почти нищо.

 

 

Гойко покрива главата си със сакото, отново вали. Пресича улицата, за да си купи цигари. Запалва една под дъжда, дърпа я дори мокра, хвърля я наполовина, защото е изгаснала. Обръща се към мен, виждам лицето му с прилепналите на челото коси и сакото на главата му като наметало, прилича на жена, напомня майка си.

Излезли сме от галерията. Вървим към ресторанта заедно с малка група хора. Боя се от сърцето си, от загнездилата се там тъга. Иска ми се Гойко да не се обръща повече да ме търси, да ме остави да изчезна. Спирам пред една златарска витрина. Гледам брошка с форма на роза със сребърен филигран…

— Харесва ли ти?

Не бях усетила, че Пиетро е зад мен. Тук е, диша наблизо, дъхът му замъглява стъклото на витрината. Качулката е на главата му, синя като неговите очи, изглеждащи черни тази вечер. Посочва с пръст към центъра на витрината, към розата, поставена върху мизерна кадифена възглавничка.

— Харесва ли ти?

— Не те разбрах?

— Брошката там… розата.

— Красива е, да — кимвам.

Стоя, дишайки срещу стъклото, срещу онази роза. Диего ми зададе същия въпрос, посочвайки друга витрина недалеч оттук, на същия турски пазар, роза със сребърен филигран. Забоде ми я на блузката в една бирария…

Пиетро ме гледа… вижда, че се поклащам като пияна.

— Уморена ли си, мамо?

— Не… не…

— Заради снимките е… нали?

Обръщам се към сина си, към издълженото му кокалесто лице, като на баща му.

— Харесаха ли ти?

Не отговаря веднага, поклаща глава, хапе едната си устна.

— Причиняват болка, мамо…

За пръв път от месеци насам ми се струва искрен, няма я онази неописуема усмивчица, застинала на изостреното лице.

Търся ръката му, хващам я, студена е.

— Съжалявам, Пиетро.

Виждам, че преглъща нещо, в тъмнината гърлото му помръдва.

— Диего е бил добър, бил е голяма работа.

Поглежда витрината, розата на възглавничката.

— Аз не приличам на него, нали?

— Същият си.

 

 

— Ей, малката… — Влиза в стаята и ми се усмихва.

Това е чакалнята на частен лекарски кабинет. Все едно съм в леден аквариум. Пред мен има празен диван, като този, на който съм седнала, кожата е с перлен цвят. Прозорците са с железни решетки, индустриално производство, голяма абстрактна картина заема цяла стена… червени петна, мехурчета от светлина и кръв, плаващи на тъмен фон.

За щастие, Диего дойде. Постоянно гледах към вратата, леко приведена напред, ръцете сключени около краката, допиращи материята на чорапите. А сега вече е тук, със сплъстените коси и слабоватото си лице, което винаги ме окуражава.

— Закъснях ли?

Поклащам глава…

— Не, и аз пристигнах преди малко.

Смъква се при мен на дивана, целува ме по бузата, държи каската в ръка, мирише на него си, на града, през който е преминал на мотоциклета.

Целува ме, сваля кожените ръкавици. Усмихвам се едва-едва, с разкривена, напрегната усмивка. Той ме потрива по гърба, раздрусва ме.

— Трябва ли да си направя още една чекия? — смее се.

Опитвам се да се засмея и аз.

Когато генетикът видя резултатите от изследванията на Диего, кимна удовлетворен: „За щастие, спермограмата на вашия мъж е чудесна, така ще може да се съсредоточим само върху вас“.

Разплаквам се. Все същите сълзи върху същото сковано, подредено лице. Той не казва нищо, свикнал е с този плач, сценарият се повтаря всеки път, повече или по-малко еднакъв.

— Искаш ли да си ходим?

Диего само ми го повтаря: „Ако се превръща в мъчение, да се откажем“. Аз съм тази, дето настоява, аз се записвам за прегледите.

— Откъде пристигаш? — питам го.

— От студиото.

— Трябва ли да се връщаш?

— Не се безпокой, ще чакат.

Вече се занимава само с рекламни фотографии. Води се по вкуса на поръчителите, не изкривява изображенията, прави каквото поискат, снимките са кристално ясни. Работата не е творческа, затова му харесва. Казва, че включва на автопилот.

Имахме нужда от много пари за лечението. Измина още една година. Най-ужасната в живота ми. Годината на изтърбушването, на възмездието. На разкрачените крака, на спекулумите, на иглите вътре.

Инжектираха ми хормони за стимулация на овулацията, после изсмукаха яйцеклетки, за да ги изследват. Във формата им имало недостатъци, нуклеиновите киселини не са подредени в правилната последователност. Образувам съсиреци където не би трябвало. Биха ми инжекции с кортизон, с антикоагуланти, отново стимулираха овулацията. Яйцеклетките ми се подобриха. Най-накрая видяха и някоя прилична. Центрофугираха сперматозоидите на Диего и направихме първата инсеминация. После втора. Бременността започна, имаше и пулс. След петнайсет дни изчезна. Седмица по-късно паднах от моторчето, сложиха ми пет шева под брадичката. Генетикът каза: „Подозирам нещо съмнително тук“.

Тогава ми направиха хистероскопия. Лекарят ми се усмихна.

— Вие имате мембрана в матката, знаехте ли го?

— Какво е това?

— Мембрана, разделяща кухината на матката, която не позволява вгнездяването на оплодената яйцеклетка.

Отидох, както се казва, при най-добрия. Намираше се в Милано. Взехме влака, хотел. Облякох зелената роба в една частна клиника. Премахнаха ми мембраната. Накуцвах в лъскавия коридор, Диего ми помагаше да ходя. Погледнахме в залата с бебетата, тази бяла градина с черни главици. Бяхме от другата страна на стъклото, на аквариума. Прегърнахме се. Бях като танк. Казах: „Искам да го направя и ще го направя“.

Отново започнах със стимулацията, с „Профази 5000“ и „Пергонал 150“. Подух се, настроението ми се скапа, либидото ми замина за Антарктида. Спазвах железни правила, повече не пипнах цигара. Сега съм тук в очакване на нова инсеминация.

 

 

Най-накрая влизаме в стаята, просторната стая с необятното писалище от шлифовано стъкло, картина, май от Алберто Бури^[27], от цикъла „Рани“.

Генетикът е любезен, с мустаци, здраво тяло… жестикулира с ръце. Поглеждам халката му, черните косъмчета отгоре по пръстите.

Отправям се към завесата, свалям полата, разтварям крака. Той включва монитора, надява наконечника, рови. Чакам.

Свестен човек е в края на краищата. Попипва се по главата, разтваря едната ръка. Пак сме на писалището, аз с моята физиономия на умряла лисица. Гледа ни, премества очи от Диего към мен, клати глава, съжалявам, казва, наистина съжалявам, но няма смисъл да пробваме наново.

Въпреки хормоните яйцеклетките ми са съвсем малко, още по-малко от предишния път. Извади по-висок глас от обикновено, може би говори така, когато е в затруднение. Не мога да вляза в никаква програма за асистирана репродукция, не мога даже да мисля за възможността да получа яйцеклетка от донор, защото матката ми е слаборазвита, нееластична… една остаряла матка, отстраняването на мембраната е оставило прекалено голям белег. Случва се, за съжаление, това са тъмни зони, тъканите са нежни.

Високият глас продължава:

— Вие сте неподходяща, стерилна сте деветдесет и седем процента… според нашите критерии това е пълен стерилитет.

Аз кимвам, ръцете ми са сплетени в малка роза от кости и пожълтяла кожа.

Диего се надига, прокарва ръце по джинсите си, после отново сяда.

— Ами онези три на сто?

Професорът свива устни…

— Чудеса… — усмихва се. — Намираме се в Италия, винаги има възможност да стане чудо, не струва нищо.

Придружава ни отвъд вратата… никога не го беше правил, отвъд стаята на секретарките, чак до входната врата. И той съжалява, като свещеник, пропъждащ двама вярващи от църквата.

— Благодаря…

Този път не поиска и лира, извлече ни навън, далече от секретарките.

 

 

Слизаме по стълбите, докосвам лакирания парапет. Сградата е толкова красива, от четирийсетте години, бяла и излъскана като кораб.

Аз не страдам. Вече съм страдала. Даже чувствам облекчение. Никога не ще бъда майка. Винаги ще си остана момиче. Ще остарея така, съсухрена и сама. Тялото ми няма да се обезформи, няма да се размножи. Няма да има Бог. Няма да се събира реколта. Няма да има Рождество. Ще трябва да търся смисъла на живота в света, в неговото безплодие, в неговите клопки… в магазините наоколо, в трафика. Така ще си остарея. Мъртва, ето как се чувствам. Спокойна, в мир със себе си, защото съм преминала отвъд.

Бродът на живота е тук, на тази улица, която пресичам с краката си толкова отдавна. На гърдите ми виси картонче, като на шията на просяците, като табелките на кучетата. СТЕРИЛНА ЖЕНА.

 

 

Разтварям прозорците. Къщата ми изглежда мрачна, може би стените са мръсни, потъмнели от прахта, изкачваща се откъм улицата. В дъното има празна стая. Там простираме при лошо време, остана си неизползвана от периода на ремонтите. Беше предназначена за детето.

И коридорът е дълъг. Става за топка, за детско колелце.

Ходя с моята барета и палтото, приличащо на шинел, по познатите улици.

В редакцията станах по-мнителна. Спрямо жените. Знаят, че съм имала затруднения, но не и останалото.

Докато чакаме кафето да слезе в пластмасовата чашка, Виола ми казва, че е бременна, и аз я прегръщам. Откровена съм. Когато коремът й докосва моя, се получава искрица. Смея се, сигурно е заради дрехите, вината е на синтетичните гадости, от които ги проивеждат. Тя се съгласява, запалва си цигара. Има два аборта, този път ще си го запази. Вече е на трийсет и седем.

— После изтича срокът, като при киселото мляко.

По-късно, когато не ме вижда, поглеждам корема й. Обичам я. Тя е от хората, на които все нещо не им върви и няма как да не ги обичаш. Но сега присъствието й в моята стая ме дразни, изглежда ми занемарена, оглупяла.

Превеждам от английски материал за импотентността при мъжете. Един от интервюираните казва: „Ако си сляп, можеш да помолиш жена ти да гледа с нейните очи заради теб… ако си импотентен, не можеш да я помолиш да прави любов вместо теб…“. Поплаквам си.

Сега светът е разделен на две. Аз принадлежа към безжизнената част. Като опожарените гори, задушеното от цъфтежа на водораслите море, жените на Чернобил.

 

 

Диего идва да ме вземе. Пъхам ръка под неговата, скована, неуверена. Този град изведнъж се е напълнил с бременни жени. Преди не го забелязвах, сега ми се струват цяла армия. Безстрашен легион, маршируващ насреща ми. Когато преминават край мен, не ги поглеждам. Вече ги надушвам отдалече с обонянието на куче. С крайчеца на окото шпионирам Диего.

 

 

Отивам на фризьор, протягам ръце на маникюристката. Гледам я, докато ми изпилва ноктите и премахва кожичките. Неизменно удоволствие за тялото ми, стерилно в останалата си част. Пролетарското момиче, наведено над мен в салона за красота, има пищни гърди и плодовита утроба, чука се с приятеля си, внимава да не забременее, изхвърля деца в презервативите… със сигурност е по-щастлива от мен. Оставям й добър бакшиш, усмихва се с пухкавите си устни, здравата си кожа, дръзновените очи. Може би я мразя. Мразя плодовитостта на бедните. Мразя сомалийката, чистеща стълбището на сградата… понякога води и дъщеря си. Момиченцето застава в някой ъгъл, следва майка си по стъпалата, чете някакво вестниче или тихо си играе. Минавам и се усмихвам на тази хлебарка.

 

 

Вече е Рождество. Не ни се иска да оставаме в Рим, сред гюрултията от магазините и подредените навсякъде сценки с раждането на Исус. Отиваме на планина в един хотел, който изглежда сякаш от марципан. Правим термални процедури, покриваме се със зеленикава кал, потъваме в лукса на белите хавлии. Жълтата светлина от витрините блести по снега. След вечеря оставаме да погледаме тази магия… тази скука. Искаме ключа от стаята, качваме се. Леглото е голямо, шоколадчето на възглавницата. Кранът е отворен, гледам как водата тече и се прахосва. Ако имах дете, бих затворила чешмата, бих се безпокоила за света, за неговата жажда. Този проточил се меден месец вече не ми харесва, струва ми се сбъркан, ужасен.

Следващата вечер отиваме на боулинг. Диего настоя, за да се позабавляваме малко. Обстановката е като в американски телевизионен филм, играят разни деца. На входа гумени ботуши, изцапани от снега. Смучем със сламки топъл шоколад от огромни чаши, хапваме си хотдог. Хвърляме черните топки, търкалят се по лакирания улей, разпиляват кеглите в дъното сред адска врява. Този шум ми харесва, за да говориш, трябва да викаш. Харесва ми да викам. Заливаме се от смях като деца. Направихме стъпка назад, към живота, това е чудесно. За да не страдаме, трябва да се държим малко глупашки. Бузите ми са зачервени, очите ми гледат възбудено. Диего се залепва за мен, целува ме по врата. Помага ми да уравновесявам теглото, да хвърлям.

Гледам строените в дъното кегли. Мисля за децата. За тази армия подрастващи, появяващи се случайно, често където не трябва, където никой не се нуждае от тях. Засилвам се, замахвам с ръка, мятам топката с всичката си ярост.

В стаята Диего яде шоколадов бонбон. Обръща се.

— Защо не осиновим едно дете?

На момчето всичко си му е наред, може да се прави на благородно. Идва ми да му шибна един. Усмихвам се, изчаквам. Да се разнесе огънят.

Децата на другите ме плашат. Боя се от генетичната карта, от заложбите по рождение. За да се довериш на късмета, трябва да си скроен по-широко. Аз съм стегната в своето пломбирано тяло. Нека светът си държи децата, а пък аз ще си гледам моята несъвместимост с живота.

Поглеждам го, усмихвам се.

— Не сме женени. Може да осиновим дете от разстояние.

От разстояние.