Маргарет Мацантини
Да дойдеш на света (14)

Охлювите излизат след дъжд

Охлювите излизат след дъжд, пълзят, протягайки хлъзгавите си, лишени от костици тела извън своята крехка къща. След дъжд сараевци претърсват пространствата без дървета между железните плетеници и пресните надгробни могили… навеждат се развълнувани, крадешком и събират лъскавите създанийца. От месеци не са хапвали месо. Валяло е и днес жените се усмихват, докато изсипват плячката в изпразнените кухни. Смеят се и децата, като виждат охлювите да пълзят по масата и да падат. Велида също се върна с пълна торба черупки. Събрала ги е скришом на отдалечено място… срамува се да не я видят толкова изгладняла.

Топим залци в тенджерата, кухнята се е изпълнила с леко сладникавия им мирис. Охлюви, варени в лиофилизирания бульон от хуманитарните пакети, с добавка от турски подправки и босненски оцет. Дегустираме.

После Велида ще каже, че вината е била на тази прекалено добра храна, възвърнала му щастието, неизпитвано толкова отдавна, а то ги заблудило, причинило им зло.

 

 

Йован имаше блестящи очи и леко почервенели бузи подир месеци на сива кожа, осеяна с грапави петна.

След яденето си бе запалил цигара от онези, дето му бе подарил Диего. „Дрина“, които сега се пакетираха със страници от книги, защото хартия липсваше, и, естествено, бяха започнали с книгите на кирилица. Йован съжаляваше, че неговата култура се превръща в дим, но търпение, цигарата след чиния с охлюви си беше истински лукс.

Когато тишината се завърна, когато Велида отново се зае да джурка коприва, а чудесният мирис на охлюви беше излетял безвъзвратно, Йован излезе.

От месеци си стоеше вкъщи. Облече се изрядно, с вълнена жилетка, вратовръзка, старата си кипа на главата. Взе чантата, която бе използвал като преподавател, и каза, че отива да се разходи, чувства се добре.

Нереални думи в този призрачен град, в тази къща без ток, без стъкла, с продадените хубави мебели, а останалите натрошени на парчета, за да могат да изгорят.

— Йован, къде отиваш?

— В университета.

Велида не намери кураж да го спре, винаги беше уважавала волята на мъжа си и не мислеше, че е дошло времето да се отнася с него като с поставен под опека. Опита се само да каже, че университетът е разрушен, както всички по-важни сгради, и Йован беше кимнал…

— Отивам да видя дали може да се направи нещо.

— Опасно е…

Отговори с усмивка и стара еврейска поговорка.

Комуто е писано да се удави, ще се удави и в чаша вода.

Велида дойде да чука на вратата ми много късно, по тъмно, след полицейския час, а Йован беше излязъл преди доста време. Не плачеше, но главата й се тресеше повече от обикновено.

Тревожеше се, ала още бе изпълнена с кураж. Смяташе, че е постъпила правилно.

Днес е средата на ноември и след хубаво угощение с охлюви и две чашки домашна ракия, направена с ориза от помощите, старият Йован, сръбски евреин от Сараево, специалист по сладководна биология, след като е изучавал цял живот еволюцията на малочетинестите червеи олигохети и на едноклетъчните камшичести водорасли, е излязъл да хвърли поглед на разрухата на своя град, на унищожението на своя вид, онзи мирния на мюсюлманите, сърбите, хърватите и евреите от Сараево.

Тъмнината поглъщаше лицето на Велида, заливано от реката на спомените. Не се разкайваше, ако Йован беше усетил желание да излезе, значи така е било правилно.

— Никога не сме се принуждавали един друг за нищо, ние сме мирни хора.

 

 

Когато научи новината, Велида кимна, донесе я шофьор на такси, от онези градски герои, преминаващи през най-опасните кръстовища с отворени врати, за да измъкват ранените. Висок човек с красиво лице, поочукано от трудностите на войната. Разтвори ръце и после ги сложи на гърдите си, склони глава.

Йован бе улучен на Моста на братството и единството, вървял си спокойно към снайперистите в Гърбавица. Направил онова, което правеха много уморените или прекалено гордите хора. Решаваха да умрат прави. Да тръгнат към своя снайперист като към ангел.

Велида си поплака в гърлото, малки глътчици от необятната мъка, а после кратки придихания. Така погребваше петдесет години живот с Йован. Стисках й ръката, само това. Беше силна вдовица, горда, като жената на боец. В празната кухня не се чуваше друго, освен онзи шум в гърлото, като гъргорене на пуяк. Преди няколко дни се скараха, една от редките караници през всичките тези години. Йован настояваше Велида да продаде микроскопа, книгите и всички пособия от научната му лаборатория. Само че тя дори не искаше да чуе, беше продала златото си, малкото сребро в къщата, изгори обувките и книгите си, за да се отопляват, но отказваше да продава нещата на Йован.

— Това е неговият живот, как да му го отнема.

Ала той беше се справил сам. Оставаше продъненото му кресло и изтърканата вълнена жилетка, топлила го по време на дългите нощи, прекарани в лабораторията.

Мисля, че просто е пожелал да освободи Велида от грижите. Без него тя може би ще замине, ще продаде микроскопа, ще се спаси. Във всеки случай знаеше, че няма да преживее зимата, беше много изтощен. Кашлицата му сякаш се откъртваше от кратер. Не му се искаше да очаква края седнал, в тъмнината от платното на ЮНПРОФОР. Беше изчакал дъжда, охлювите. Хапването възвърна малко от силата му. С тази ефимерна сила излезе, за да си вземе сбогом с останките от града, в който беше роден и живял.

 

 

Стигаме болницата „Кошево“. В моргата мирисът не може да се сбърка, остър и сладникав. Минаваме покрай тялото на момиче с джинси и без ръце, после овъглен мъж, черната кожа се е свила по черепа, зъбите са оголени. Дадоха ни намокрена с дезинфектант маска, за да се предпазваме от миризмата. Велида не я сложи, изглежда не усещаше нищо.

Йован е цял. Той е, същият, същото лице отпреди няколко часа, когато ядохме охлюви. Смъртта не го е изцапала. Придружаващият ни лекар обяснява, че е улучен в тила и куршумът е излязъл до едното ухо, показва ни дупка с боровинков цвят. Велида поклаща глава. Тялото не е замърсено. Дрехите също са в ред. Лекарят се отдалечава, оставаме сами с всички тези мъртъвци. Мисля си, че това е плът, която вече не страда. Мисля, че отвъд тази бездна вече няма нищо. Че сега трябва да престана да страдам, защото тук вътре просто спираш да страдаш. Свеждаш глава. Велида се надвесва и целува Йован по устата. Стои дълго така, залепена за лицето на мъжа си, със същите затворени очи. Когато се изправя, не плаче, но устните й са тъмни и мъртвешки като неговите.

После забелязвам детето, следващите останки до една празна носилка. Изглежда синьо дете. Да, бледо е, с небесносинята бледност на светците в църквите. Подредено е, няма кръв по лицето, косите му са от онези, дето винаги стоят като сресани, с дебел косъм, късо подстригани, приличат на кожена шапка… толкова живи са, че все едно усещам мириса им, потната глава на дете, което си е играло. Това дете прилича на синьо гущерче. Малък светец. Трябва да е умряло скоро. Приближавам, за да го видя по-добре, няма никой с него. Велида говори на Йован, сбогува се. Спомня си най-хубавите мигове. Така ми остава време да се разходя из това абсурдно място. Извън всякаква реалност. Килерът на войната, тела, захвърлени подобно счупени играчки. Детето е с жилетка на ивици. Гледам леко свитите пръсти на едната ръка, изоставена като в съня. Невинността се е отпуснала смирено в смъртта. Душата сякаш се е спряла в ноктите. Трябва да се махна, защото усещам, че няма да излича това видение, това дете ще влезе в мен и ще излезе чак когато и аз умра. Ще бъде последното нещо, видяно от мен, и първото, което ще искам да съзра след това, когато ще търся ноктите на това дете сред синия полет на душите. Не се питам къде е майка му, защо не е тук да плаче, сигурно е мъртва. Защото сега аз съм неговата майка, докосвам ръката му. Знам, не бива да го правя. Но ми се струва нормално. Никой не оплаква тялото му, не си го търси. Умряло е току-що, още изглежда живо. Все едно ще се изплъзне, ще ме изгледа и ще си отиде набързо като мишок, изплашен, че се е оказал на това място.

Сега бих се погрижила за силните на деня, за хората с вратовръзки и костюми около масата на фалшивите мирни преговори. Би трябвало да сложа синьото дете върху тази маса. Би трябвало да останат заключени в стаята, без да помръдват. Да стоят дълго. Да гледат методичното дело на смъртта, докато го оглозгва отвътре. Да им раздам сандвичи, цигари, минерална вода и да ги оставя там, докато детето се изпразва, разлага се до кости. Дни наред. Колкото дни са необходими. Точно това бих направила.

Сега знам, че пред това мъртво дете съм станала майка. Костите на таза са се разтворили, в тази морга е протекло едно раждане.

Зъбите ми тракат от негодувание.

Виждам детето в неговото флуидно синьо. Държа ръката му. Преминавам по цялото тяло, лакътя, синината на прасците, нежния мъх.

Какво остава след едно мъртво дете?

Нищо, сигурна съм, само глух упрек към самите нас.

Детето е тук, с детските си коси като кожена шапка, още излъчваща мириса на живот. Зазиданите очи на светците, на мъчениците, вкопани в кухините. Кожата на клепките е като втечнена, отдолу очите прозират подобно зърна грозде… не са напълно затворени, между миглите остава пролука. Една пътечка. Като тъмна пъртина в свежия сняг.

Хващам детето за ръка, тръгвам с него. „Защо си се родило?“, питам го.

Велида се приближава.

— Сега можем да си вървим.

После и тя забелязва детето, слага ръка на устата си.

— Чие е? — промълвява.

— Не знам.

Оглежда се наоколо, като че ли търси някого, нещо… причината за всичко това. Тя също не е имала деца, ние сме две безполезни жени, велосипеди без верига.

— Дете на войната… — казвам и не знам какво говоря, какво мисля, в какво съм се превърнала.

Сами сме на фона на мъртвите. Пред едно дете, което вече няма да забравя. Не трябваше да съм тук, не трябваше аз да му говоря, да държа детската ръка. Стана случайно.

Отправяме се към изхода. Напоената с дезинфектант маска ме предпазва от миризмата. Повече не бива да се обръщам. Пресичаме мрака, скелета на града.

Нощем мисля за охлювите, за малките им хлъзгави телца, за групата деца, които видях от прозореца, смееха се и събираха тази следдъждовна манна. Мисля за червената жилетка на Йован, за гърдите му, раздирани от катар, понесли се напред… чувам звука в този гръден кош, като че ли съм вътре, както в машинната зала на кораб. Мисля за сомнамбулните очи на синьото дете, за пътечката между миглите… тънка, лепкава. Там се движи един охлюв, преминава по пътя, бавен като Йован, старецът се е загърнал в бляскава дреха, подобна на охлювна мантия. Той придружава детето през линията на живота.

 

 

По-късно и Диего ще отиде в моргата да се сбогува с Йован.

— Сложих му цигара в джобчето — смее се. — Да си я изпуши по пътя.

Гледам гърба му, разрошените коси. Като тръгваше, смачка един охлюв на прага на вратата. Усети под крака си разтрошаващата се черупка. Стана му мъчно, че го е убил, казва, че сега съжалява за всичко… защото му се струва, че всеки живот е свързан с нечий друг. Всичко е един лабиринт.

— Видя ли детето?

— Кое дете?

— Синьото дете, до Йован…

Нямало никакво дете, когато отишъл. Никакво.

— Имаше, отвъд празната носилка — настоявам.

Повдига рамене. Обръща се към мен.

— Защо, какво му имаше на това дете?

Иска ми се да му кажа всичко, но думите не се откъсват.

— Беше мъртво — отговарям.

Крача през тинята на сълзите, потъвам в цепката на онези леко открехнати очи, които сега сигурно са погребани, залепнали за земята като смачкан охлюв. Едва ли някога ще плача така дори когато остана сама. Щом настъпи денят, ще бъда силна като босненска вдовица, като Велида.

Пред детето тя каза: „Мъжете ни могат да умират, децата не“.

И нейната мъка се сви, смали се като охлювите в тенджерата.

Аз може би ще си спомням.

Но тази нощ оплаквам всичко, даже онова, което ще дойде. Онова, което видях в черната пътечка на онези открехнати очи.

После се успокоявам, ала вече не съм аз. Сега съм останките по брега на морето след урагана, смълчана от опустошението ивица. Нещо се подава оттам, като изкривен пътен знак.

— Знаеш ли на кого приличаше онова дете? Спомняш ли си Анте?

Диего подскача, като че ли е убоден от риба, онези под пясъка, които те раздрусват.

— Анте…

Да, той. Пикльото с дрипавите панталони, дето все стоеше настрана, забит като птица в скалата, преструваше се, че знае да плува, и се давеше, без да извика за помощ.

 

 

Няколко дни не усещам нищо. Пленена от синия огън на онова видение. Около мен само студена материя. Мисълта за детето под земята не ме оставя на мира. Втвърдява се като фосил в скалата, като черупка. Последното стъпало на стълбата, водеща към празнотата. Вече не мога да докосвам тази земя, където пасат охлюви и мъртви. Струва ми се, че заедно със синьото дете са умрели всички деца по света. Студено е, ледът пълзи по нещата наоколо, покрива ги. Децата играят на пързалката, даже не ги поглеждам, приличат ми на призраци, наредени в колона създания, запътили се към смъртта.

Протягам крак, придърпвам вратата на гардероба към себе си. Оглеждам се в последното парче огледало, останало на нея. Косите ми са прораснали в моето тъмнокестеняво, кичурите са жълти като кокоши пера. Мисля си за моя фризьор, за лицето му, за жаргона… светлинни оттенъци, нюанси, регенерираща маска. Сега съм от другата страна на земята. Вече не съм аз, но не ме интересува. Прекарвам времето си изтегната на леглото, побутвам с върха на стъпалото вратичката на гардероба, парчето огледало, отразяващо ме на парчета. Всичко случило се преди тази война ми се струва запечатано в някаква далечна праистория. Имаше едно предвоенно време, преди синьото дете, в което си бях представяла, че ще мога да остана до овцата, ще мога да сложа ръка или ухо върху корема й. Че двете заедно ставаме майки.

— Какво ще прави Аска с детето? — попитах Диего.

— Не знам, не казва.

— Страхувам се.

Погледна ме за миг.

— Вече е късно да се страхуваш.

 

 

И зимата дойде. А войната се беше загнездила. Цветарката на Маркале казваше: „Тази година сме късметлии, зимата закъснява“.

Стоеше там и тракаше със зъби пред своя малък храсталак от книжни цветя. Плетената ръчно вълнена шапка изглеждаше все по-голяма над лицето, ставащо все по-малко. Но не престана да се усмихва.

Има неща, които ще отнеса със себе си и те ще ме спасят. Усмивката на цветарката от булевард „Тито“ ще ме спаси.

Веднъж я попитах за името. Може би си помисли, че въпросът ми е коварен, журналистически. Че по фамилията бих разбрала от кой етнос е. Cvječarka sarajevska, отговори.

— Що за име е това? — попитах Гойко. Засмя се на хитрата стара фея.

— Това не е истинско име, означава цветарка.

Cvječarka от Сараево и толкова. Нито сръбкиня, нито мюсюлманка, нито хърватка. Сараевска цветарка, това е достатъчно.

Диего я снима, купува букети от нейните цветя, носи ми ги, а сигурно носи и на овцата.

Не съм ревнива, вече не съм никаква. Случващото се наоколо ми отнема всичко.

Диего ми разказва за нея, докато вървим, докато тези цветя губят багрите си, оставят цветни следи. Казва, че Аска е много отслабнала и тъжна, семейството й вече го няма и детето в корема й тежи като камък. Но е единственото живо нещо, което й остава.

— Значи, може би ще поиска да си го задържи…

Ще я попита, като му дойде времето.

— В такъв случай…

Тръсва глава, това едва ли е за вярване. Никоя жена не би задържала дете в потопа на войната.

— И ти ще останеш с нея и детето, нали?

Извърта очи, питам се какво правя още тук.

 

 

Мечката също умря, издържа повече от всички, месец след месец. Накрая умря. Козинестото тяло коленичило, после се проснало, устата се отворила бавно и застинала така.

Придружавам Велида до железопътната гара, оттам трябва да тръгнат два рейса за Хърватия. Гойко ми помогна да й намеря място. Не беше трудно, извадих три хиляди марки, почти всичко, което имах, но тя не знае. И не би трябвало да й го казвам никога, ако искам да остана нейна приятелка. Обясних й, че е стара и вдовица, влиза по право в списъците за евакуация на цивилни. Ала не е така, никой не може да замине, без да плати. Носи само един малък тъмнокафяв куфар от изкуствена кожа, завързала го е с две връзки. Вдигам го за дръжката, не тежи. Не ми харесва този полупразен куфар, не обещава живот.

— А трябва ли ми нещо? Палтото е на мен. За новия ми живот стига.

Затова пък е взела косовете, държи ги до краката си в малка клетка, покрита с парцал. Бои се дали ще я пуснат с клетката, единственото й безпокойство. Усмихва се. Къси прошарени коси, грапаво лице. Но тази сутрин се е гримирала дискретно. Страшен студ, дори не можем да седнем, чакаме прави до развалините на онова, което някога беше гара… оттук се тръгваше за Плоче, за екскурзиите до морето. Има и други хора, отпуснали се върху багажа си, жени, стискащи децата си. Ако успеят да преминат военните караулки на пропускателните пунктове, ще отидат да увеличат тълпата на бежанците, на хората с транзитни визи, с листчето за временно разрешително за престой в синия паспорт с позлатените лилии на новородената и вече погребана Босна. Ще стигнат бежанските лагери, ще работят нещо просто, ще ги гледат с подозрение гражданите на държавите, където ще могат да живеят, но никога повече няма да бъдат самите себе си. Това е новият живот.

Автобусите пристигат привечер, когато никой вече не се надява. Ръкопляскания, устата се смеят с проядените си зъби. Велида се качва, слага клетката на коленете си. Сбогуваме се през прозореца, клати глава и затваря очи, за да ми даде знак, че всичко е наред. „Ще ти пиша.“

Разказах й за Аска, за края. Знаеше, беше я видяла с Диего.

— Къде?

— При старите турски бани…

Вървели ръка за ръка. Направили й впечатление. Толкова млади, потънали в себе си, сомнамбули.

Стисна ръката ми, привлече ме към себе си за последна прегръдка.

— Не прави като мен, Джема — каза ми. — Недей да почиташ смъртта. Бори се, сграбчи живота.

Наоколо плачат майки, единият рейс е изцяло зает от деца. Придружителят е едър човек с вратовръзка цвят праскова, събира паспортите.

Един ден ще се сетя за тази вратовръзка и за пълния с деца автобус в хола на къщата си в Рим, когато прочета, че стотици евакуирани от Сараево деца са изчезнали. Може би нелегално осиновени, може би нещо много по-лошо. Толкова лошо, че да кажа: Господи, загаси всичко, защо, по дяволите, чакаш? Махни слънцето, хвърли върху нас от небето една планета, черна като сърцето на бракониерите с вратовръзки. Затъмни всичко веднъж завинаги. Заличи също и доброто, понеже злото живее в джобовете му. В този миг. В този. Защото в този миг едно дете ще бъде застигнато. Спаси последното. Да бъде тъмнина, боже! И не бъди милосърден, нямаме право да останат свидетели.

 

 

За една нощ от тесните долчинки между планините надолу в уличките на Башчаршия се вклиняват ледени пориви и парализират все още тлеещия живот. Температурата е доста под нулата, завивките тежат върху телата, твърди и вкочанени като металически покривала. Студът прониква навсякъде в разрушените постройки. Найлоните на прозорците са покрити с лед, ръцете, които ги докосват, изгарят. В мъгливите сутрини вече броят първите умрели от измръзване, мумии, забулени с ледени кристали като глазирани сухи бисквити. Зимните зеленчуци издържат, спаружени под заслоните от навързани една за друга целофанени торбички.

Снайперистите от Гърбавица, Требевич и Полине дават по-кратки дежурства заради студа, ръцете им залепват за желязото на пушките.

Снежинките падат, изяждат небето. Градът се е затворил в тишината на своите стъпки, по кранчетата на чешмите има ледени висулки. Децата утоляват жаждата си със сняг, разяждащ гърлата им.

Снегът покрива развалините, за една нощ се е вкопчил в черните сгради, изглежда, сякаш е почистил всичко. После обаче градът става още по-мрачен, по-изоставен, когато събраните с лопати купища оформят своите изцапани стени, а от бялата мантия щръкват като счупени копия рухналите минарета. Мразът вкочанява всичко живо… по улиците само кокалести фигури, изгърбени скелети като онези в Музея на природните науки влачат шейни и бебешки колички, пълни с вехтории.

После първият снаряд за деня, кръвта върху снега.

Почти не виждам Гойко, живее затворен в бункера на радиото, свързва хората с роднините им в обсадените квартали, бежанците му се обаждат по радиостанциите от Хърватия и Словения, търсят новини за своите хора в обръча. Още намира сили да се смее. „Чувам ги като гласове от отвъдното“, казва ми. Специализирал се е в улавянето на далечните звуци, включвания, пропадащи безброй пъти, гласове, изникващи на преден план от преплетения храсталак на другите гласове, хлипанията, шумовете, приличащи на земни трусове.

— Някой ден ще говоря с мъртвите — хвали се. — Когато тази война свърши, вече ще съм медиум.

Понякога вечер още успяваме да пийнем заедно от онази миришеща на сапун бира в заведенията под земята, които наново отвориха, защото животът започва да се нагажда към военното време. Младежите имат нужда да се напият, да се влюбят, да се смеят.

Така отново срещам Ана и Младжо. Зоран обаче бил заловен от едно от паравоенните формирования и е умрял, копаейки траншеи по Жуч. Смеят се, понеже Зоран е бил интелектуалец, бягащ от физическата работа като котка от водата, и като си го представят там в кал до колене и с лопата в ръка, се забавляват.

— Сълзите закопават мъртвите, усмивките връщат спомена за тях — казва Ана.

Носи чифт „Левис 501“ и черна тениска, все така си е хубава въпреки потъмнелите зъби.

— Какво правиш още тук? — пита ме.

Младжо ми показва последното си произведение. Отиваме до една сграда в австро-унгарски стил, където имаше начално училище. Отвътре е напълно разрушена, но фасадата стои. И върху тази стена, самотна като увесено в нищото платно, той е изпръскал полиуретан, а после е очертал контурите на един клас… необятен сбор от странни деца. Разпознавам много хора, Ана, Гойко, сипаничавото лице на Зоран. Наредил е там всички свои познати в Сараево, всички приятели, живите и вече загубените.

 

 

Какво си спомням от този последен месец? Себина с червена шапка като Дядо Коледа, която Гойко си беше изпросил от един ирландски оператор. Отиваше с майка си на малка почерпка в къщата на братовчедка, Мирна носеше поднос със сладки, косите сресани, червило. Бяхме минали покрай Музея на Земята и тя бе хвърлила един поглед на старите богомилски стечки, направени на решето от изстрелите. Обаче не изглеждаше Себина да възприема това като кощунство, подскачаше между торбите с пръст по траншеите. Щастлива, защото нейният учител беше организирал малък клас в апартамента си, така нямаше да загуби учебната година.

Не знам от коя част вътре в нас блика любов, преди да се спре в корема. Войната бликаше в мен от същите пролуки, откъдето някога бе минала любовта, и сега се беше загнездила дълбоко в недрата ми. Нощем само светлината от трасиращите куршуми прорязваше мрака. Мислех си за онази растяща утроба, издута и снежнобяла като богомилските саркофази, които видях сутринта, с техните флорални символи и космогонията, изсечена в камъка, надупчен от откосите. „Искат да убият символа… символа“, казваше Гойко. Сега знаех, че тази утроба е Сараево.

 

 

Диего свири с уста, пъха език между зъбите и възпроизвежда свистенето на снарядите. Вече не изпраща лентите по някой журналист, връщащ се в Италия, както преди. По зеления найлон на прозореца има малки прорези, оставени от вятъра и студа. Той напъхва обектива там, както правят снайперистите с цевите на пушките. Насочва фотоапарата, избира целта, някой, който преминава. Често снима дори без лента. Ако му кажа, вдига рамене.

— Все едно е, това не променя нищо — отвръща ми.

Повече не говорим за после, оставяме часовете да изтичат, затворени в кистата на настоящето. Ние сме като всички други, затворници в тази долина, няма и минимална сигурност, че ще оцелеем до утре. Несигурността не ми пречи, то е като да ходиш по вълните. Ех, ако беше тук с мен… Ала ние се крием един от друг, тази обсада е и наша, каменна стена, пазеща ни от нас самите. Има забрана да се излиза нощем с фенерче, но Диего често тръгва нанякъде, става от леглото. Дългата брада, вече покриваща шията му, измъчените очи, върти се, казва, че нощем не може да спи. Блуждае екзалтирано из скелета на този разкъсан град… все едно да се навреш в тялото на самата смърт.

Докосвам слабото му тяло, отдалечава ръцете ми, подаващи му металната жилетка, не понася тежестта й. Гръбнакът му се е втвърдил, станал е като на възрастен. Вече няма време за идиотщини, за любовни дуети.

Повече от всичко ми липсват минутите на близост. Когато Диего отмяташе кичурите на тила ми и ме целуваше часове в ямката на врата, откъдето започват косите и където той казваше, че още се е запазил бебешкият ми мирис.

Вече не очаквам деня на възкресението, на отнасящия ни обратно самолет. Може би просто няма да се върнем, ще умрем заедно с този град, в който се срещнахме. В който се любихме за пръв път, в леглото на майката на Гойко, пред празната люлка. Трябваше да повярвам на този знак, предначертал съдбата ни.

 

 

За Аска не говорим. Тя е някъде далече, живее в онзи краен квартал, по-разрушен от другите, откъдето не иска да се помръдне, лесно е да я забравя. Но Диего я зове нощем, вие като ранен вълк, изправя се в леглото. Затова не успява да спи. Страхува се да не бъде убита, с нея ще умре и тяхното дете. Ето, изрекох го: тяхното дете. Бих искала да имам куража на Йован, да тръгна срещу стрелеца с разперени ръце като ангел. Но това не е моят град, не е моят ковчег. Потъвам в студени пластове, ние сме риби, погребани в заледено езеро. Риби, станали слепи заради дълбочината, докосваме се, без да се срещаме.

Диего казва, че Аска няма нищо общо. Пак е щял да остане, не може да остави сами тези хора, не би могъл да живее на друго място. Сега, когато е познал това страдание, когато е опитал да се откъсне, но не е успял.

Животът е тук, между замръзналите развалини. И той никога не го е усещал така мощно. Животът е Халия, момиченцето, теглещо шейната с братчетата си в нея, малки като зайци, и Изет, старецът, който всеки ден отива на Башчаршия пред своя затворен дюкян и се обляга на смачканата ролетна врата, животът е цветарката, продаваща илюзорни цветя.

Диего не престава да ми повтаря „върви си, връщай се вкъщи“. Но аз не мога да си отида без него, без тази любов, която той сега ръси като храна за птици по улиците на Сараево.

— Ти нямаш нужда от мен, ще се справиш чудесно и сама.

Прекарва дните на опашката, за да пълни туби с вода, която после носи в апартаментите на немощни стари хора, останали сами. Изгражда печки, мъкне дърва, разрива сняг, снове между пунктовете за разпределение на хуманитарните помощи и къщите на семействата, които е осиновил, а те вече го очакват. Лицето му е изцапано от шепите на децата, които прегръща и носи нагоре по стълбите на тъмните миризливи сгради. Той рискува живота си, вместо да остави майките да рискуват своя, защото всички годни мъже са отишли да воюват, да копаят траншеи. Почти никога не снима, казва, че не го интересува, че в Сараево гъмжи от фотографи и репортери, безполезни хора, чакали. Вестниците по света са препълнени с обезобразени мъртъвци и мръсни деца в анцузи, имат нужда от повече място за реклами, за коледните сладкиши, за диамантите са завинаги^[52].

 

 

Беше си втълпил, че иска да пукне в тази война, да плати за всички онези мирни посредници, които не си помръдваха пръста. И все пак ми се струваше, че зад тази жертвоготовност се таеше някакво разочарование от мен, от нас. Дързостта на едно наранено момче.

За какъв се мислеше той, кльощав и изгърбен, косите, вързани с червена лента, с дрехата си, залепена отзад с лейкопласт?

Беше като баща на всички, всички знаеха името му. Zdravo, Diego! Zdravlje, Diego!

 

 

Вече говореше техния език. Ръцете му бяха изранени от студа и от тубите с вода, които мъкнеше.

— Раните Христови се появиха по теб — майтапех го.

Бях влюбена в едно момче от Генуа с дрезгавия акцент на тесните улички, с някой и друг развален от дрогата зъб, разюздан образ. Един, дето се сражаваше по стадионите, а после беше кротък като агънце с мен.

Сега приличаше на старец с дългата си отшелническа брада.

Правя малка снежна топка, хвърлям по него, в добрите му очи.

Копеле. Любов моя.

 

 

Един ден се напиках в снега, когато видях момчето с якето на квадрати до мен да се сгромолясва. За щастие, не е мъртво. Наведе глава, за да вдигне цигарата, която пушеше, и парчето от снаряд го рани в рамото. Спаси се благодарение на измръзналите си пръсти, изпуснали цигарата.

Чудесна случайност. Момчето не разбира, има кръв, но то не усеща болка, ядосва се заради намокрената цигара, изгаснала е. После забелязва капките кръв по снега, поглежда ме с ококорени очи, защото мисли, че е моя, парчето снаряд е ранило мен. Мисли, че ще падна мъртва. Гледа ме като призрак. Търси раната. Може да е на тила ми и сега ще изплюя кръв. Тези очи ме плашат. Замъглени, чужди, наблюдават ме как умирам. Това ли е последният поглед на околния свят? В студа топлата урина се стича само по единия крак, този, дето се тресе. Значи, така се умира, без да усетиш.

По-късно момчето ще каже, че наистина не е почувствало нищо, само удар като тупване по рамото, после се огледало наоколо и видяло кръвта, видяло мен. И за малко повярвало, че ранената съм аз. Чак след това раната започнала да го изгаря.

Днес на опашката за вода научих, че шрапнелите от снаряд са безболезнени, проникват в телата, без да предизвикват страдание, защото шокът е като упойка.

Вече не излизам, чакам скрита в коридора, далече от прозореца.

Животът се е превърнал в чисто оцеляване.

— Намери ли нещо?

— Така ми се е приял морков, нали няма да забравиш?

Бихме могли да идем в хотела, да се преместим в „Холидей Ин“ при чуждия печат, там жужат познати езици, хора идват и си отиват, топла храна, камериери. Но Диего ненавижда онази фалшива обстановка.

Вкопчила съм се в него, разголена, загубила гордост и достойнство.

— Държах се като чудовище… като чудовище. Искам да се срещна с Аска и да помоля за прошка.

Диего ме гледа, сякаш съм фонтан, неодушевен предмет, изплюващ нагоре вода.

— Какво да направя? Какво?

— Обади се на баща си, нека ти изпрати всички налични пари.

 

 

Веднъж се върна с кутия пастет, някакъв босненски специалитет, от който в мирните дни повръщах, но онази вечер ми се видя най-вкусната храна на земята. Погледнах го, за да предизвикам милосърдие и доброта у него. Протегнах ръка, целуна я, както се облизва марка, преди да бъде залепена на плика, само да се отърве от мен.

После открих тила си, за да ме целуне там, в трапчинката, която толкова му харесваше.

Но той дори не забеляза. Гледаше купчина снимки, донесени от фотографската лаборатория, някаква дупка зад булевард „Тито“, в която един старец още копираше върху стара матова хартия, разрязвана с нож.

 

 

— Покажи ми.

Позиращи хора, отрязани до раменете. Изображения без дълбочина, като снимките на задържаните в полицията.

— Какво е това?

— Поръчаха ми ги.

Сега работи само за сараевците. Това са снимки за спомен, иконки за изпращане на някой роднина, за поставяне на гробовете.

— Не ги пипай…

— Защо?

— Изцапа ги…

Вярно е, ръцете ми са омазани с пастет. Но тази вечер не издържам. И внезапно, преди той да може да реагира, смачквам снимките, всички тези позиращи мизерници. И се усещам жива, защото не ми е останало нищо, освен гняв.

Следвам го като нечиста, болна сянка.

Играе на футбол в снега с група момчета в разрушен вътрешен двор. Смее се, скача, дриблира. После остава така, с подвити крака, уморен. Бялата пара от устата му в студа.

Класът от пръскан полиуретан още виси на призрачната стена. Младжо обаче е мъртъв. Бутал количката на баща си, снайперистът го застрелял за забавление, да види как онзи стар паралитик, останал сам по средата на пътя, няма да може да помръдне и да помогне на сина си.

Следвам Диего до Маркале, мушва се под разпадащата се конструкция, където днес се развяват мокри от снега, капещи дрехи, хуманитарни помощи, оказали се на черния пазар… рови из купчините използвани гумени ботуши. На мен вече ми се гади от всичко. На предела съм. Отвращава ме миризмата на вехтите влажни неща, на чорбата, вряща в алуминиеви тенджери, на развалената канализация… Отблъсква ме калта, смесена със сняг. Страхувам се от скитащите кучета, разкъсващи мъртвите, от хлътналите лица на хората, от панталоните, обитавани от изтънели и твърди като патерици крака, от екзалтираните очи, шарещи по земята, тършуващи като кучешките. В града вече няма нищо, той е опожарено пространство. Изтощените тела едва се крепят, олюляват се в търсене на нещо, на всяка частица, полезна за живота. Мимът Боян и момичето му Драгана изпълняват специален номер под колонадата на пешеходната улица, преструват се, че ядат, подреждат масата за въображаемо пиршество и са толкова добри, че устата ти се напълва със слюнка. Хващат за ръка спрелите зрители, канят ги да поседнат с тях на това плюскане, сервират на всички сътрапезници супи, овнешки бутове, баница… облизват си пръстите, преглъщат, някой се смее, друг плаче, но накрая всички са по-сити.

Диего излиза от Маркале с овчи кожух, висящ на закачалка. Носи го на гръб, изглежда като тялото на животно. Мъкне го през снега.

Последния път, когато виждам Аска, тя е с този кожух, има вид на мастодонт. Копчетата ще се пръснат върху огромния корем. Стигнала е до джамията „Ферхадия“, измива се в заледеното фонтанче. Диего й помага, подкрепя я. Тя търка лицето си, шията. После си събува обувките и топи краката в тази вода, повече приличаща на лед.

Върви боса в снега. Спира пред онова, което е останало от местата, предназначени за жените. Сгъва се, коленичи. Стои наведена така, затруднява се заради корема, пречещ й да достигне земята, в пълно подчинение на нейния Бог.

Приближавам, коленича до нея. Очите й са неподвижни риби под ледена плоча.

— Ще ти дам детето — казва.

Нерадостна усмивка по лицето, което сякаш не е нейното.

— Освен ако някой снайперист не го вземе преди теб.