Маргарет Мацантини
Да дойдеш на света (11)

Жената от странноприемницата

Жената от странноприемницата в подножието на Требевич продължи да нарежда масите за закуска всяка сутрин. Нямаше нищо, даже твърд хляб за кокошките, само нащърбени чаши, стъкла, изпопадали от рамките. Но тя не се отказа от ежедневието си, за да не се помислят за победители ония горе. Продължи като животните, които не умират, докато са на крака. Всяка сутрин ставаше рано, вадеше вода от кладенеца, сваряваше кафе. Всеки ден Анела подготвяше масите за своите клиенти, в очакване на мира. Старият железен петел на портата посрещаше зората надупчен от изстрелите на пияните войници, превърнали го в своя мишена. Какви клиенти биха могли да дойдат в онези времена? Никой турист, никоя забягнала двойка, нито пък търговски пътник от Дубровник или Мостар. И все пак през цялата безкрайна обсада Анела нареждаше дървените маси. Зверовете бяха нахълтали и прибрали всичко, което можеше да бъде взето, дори шушулка не беше останала. Но тя бе събрала чаените чаши, беше ги залепила и ги слагаше всяка сутрин върху голите маси. Уморени, застинали гълъби в очакване на мира. Това беше нейната гордост, а гордостта й се състоеше в устояването.

 

 

Раничката е на гърба ми, заоблените слънчеви очила са като две яйца, забучени в орбитите ми. Става все по-топло, потя се, усещам платът на блузата да залепва на гърба ми. Изкачвам се към Бистрик. Следи от бомби по стените в ниското, по каменните цокли, захабени от смога. Малки къщи в османски стил, с техните закръглени еркерни прозорци от тъмно дърво. Спирам, старата странноприемница сякаш ще ме затрупа. Разпознавам силуета, като грешка на разсеян архитект, тясната основа и стените, които с издигането си, изглежда, се разширяват и се накланят разкривени напред. Напомня ми за един от старите надгробни камъни в мюсюлманското гробище.

Жената е отзад, на циментова площадка, където има жълти пластмасови каси от бира и бутилки за газ. Дава царевица на две малки кокошчици в краката й. Поздравявам, не ме разпознава, но и аз не бих я познала далече от това място. Знам, че е тя, защото е тук, защото я търся. Жива е, помислям си. Облечена в черно старица с червени бузи и беззъба усмивка. Анела не се е помръдвала оттук.

Говорим малко с моя оскъден бошняшки, разказвам й, че съм идвала в тази странноприемница преди обсадата. Обръща се, показва към гората, огневата линия е била там, на стотина метра. Излизала на зазоряване, за да вземе яйцата, навеждала се в дървените клетки, прибирала се цялата в перушина и започвала да ги пържи за своите клиенти. Поглеждам червените ръце, напуканото й лице на селянка. Все същото изражение, когато й говориш, прави се, че не разбира, но мисли какво да отвърне. Значи, е жива. И тя се е върнала към живота… бях я изхвърлила от съзнанието си, както всичко онова, което съм загубила, странична фигура, счупена черупка. А сега ми се иска да я прегърна… Хващам я за ръката и я изтеглям отново на белия свят, поставям я на нейното място.

Анела не се сеща за мен, но ме гледа. Очите й са мътни езерца, едва удържащи мъката.

След войната е продала имота, липсвали са й пари, за да възстанови разклатените от бомбите стаи. Обяснява с жестове и по някоя италианска или немска дума. Задържала е една стая на партера, останалото е собственост на някаква типография. В столовата сега има печатарски машини. Слага ръце на ушите си, за да ми покаже, че нощем шумът й пречи да спи. С бомбите била свикнала, но вече е стара, дотяга й да се тресе по цял ден заедно със стените на своята стая.

— Strpljenje, търпение — казва.

Не са я изгонили, собственикът е богат човек, от направилите пари от тунела, изкопан под летището, от черна борса, от яйцата, влизащи в „Бутмир“ по една марка, а излизащи в квартал Добриня по десет, ама не е лош, оставил я е тук като пазачка, плаща й малка заплата.

Питам я дали мога да погледна стаите на първия етаж. Отговаря, че там няма нищо, складове.

— Идвала съм с мъжа си…

Заглежда ме, помислям за миг, че ме е познала.

— Беше фотограф.

Кимва, казва, че оттук са минали много фотографи, слага ръце на хълбоците, за да ми покаже как е позирала.

Отдалечава се, отваря желязната врата на типографията, връща се с връзка ключове. Иска да побързам и да не пипам нищо. Не може да ме придружи, защото краката й вече не я държат по стълбите. Прави рязък жест да тръгвам, същият, с който отпъждаше кокошките.

Онази нощ взехме ключовете от Анела, платихме предварително, беше благосклонна като майка. Погледна паспорта на Диего, подаде му го, без да направи регистрация. Обърна се към висящите зад нея ключове за няколкото стаи.

Ръка, опряна на стената. Ръка. Моята ръка, опираща се о тази стара стена. Качвам се, докосвайки стената. Прехвърлила съм петдесетте и няма причина да се намирам тук. Разпознавам веднага коридора. Дишам, напредвам. Всички стаи са от едната страна. Тук горе нищо не е променено, само е по-мръсно, потъмняло. Мирисът на войната още се усеща, стените го излъчват, промъква се през цепнатините на вратите. Този град сигурно е пълен с места като това… наглед обновени сгради, върнати към живот, а вътре изоставени лабиринти, зловещи като непогребани трупове. Тук-там по стените се виждат зърнести кръпки, раните са били затворени. Шевове по стените, както по човешкото тяло. Топлината ме размеква и задушава, мирише неприятно на канализация. Бутвам вратата насреща. Баните са си още тук, старата мазилка е станала на юфка. Тоалетните чинии са без капаци, дъното им е почерняло, вонята идва оттам. Броя вратите и се изправям пред стаята. Тази, дето е на завет от гората, от птиците, от гъбите, от катериците. Дето е прекалено близо до огневата линия. Вътре съм, затварям вратата. Изчаквам сърцето ми да се успокои. Прашни кашони, топове хартия. Светлината нахлува през ситните решетки на прозореца. Изхлузвам раничката от раменете. Няколко минути и ще си тръгна. Достатъчно е да си помисля, че това е място като много други, стая, изхабена от времето, потънала в белезникав прах. Мивката на стената е непокътната, мъничка и самотна като купел в забравена от всички църква… а по-натам разхвърляни купчини от не знам какво, папки, хартиени отпадъци… покани за отдавна състояли се сватби, снопове позиви, почернели от влагата, свити от топлината. Сега пред очите ми са металните крака. И горната част на леглото. На онова легло. Затрупано е с тежки пакети, увити в кафява хартия, завързани с канап, с печати отгоре им, като неизпратена поща.

Спъвам се, задържам се права. Диего е седнал на леглото пред мен… дюшекът е без чаршаф, тук-там прогорен, петносан. Гол до кръста, свири на китарата, дългите коси са вързани с ластик, задигнат от мен. Стъпалата му са изцапани с кръв, стъпала на момче, ходило по стъкла. Не ме поглежда, пее: „… Spring is here again… Tender age in bloom… Nevermind…“^[43]. Аска е до него върху този опожарен дюшек, трепери. Прозорците са изпочупени, влиза мраз на талази. Иска ми се да им наметна някое палто, завивка… нещо. Да ги покрия. Усмихвам се, не им е студено, помислям, защото са мъртви. Толкова години вече са върху старото легло, затворници на тази стая.

 

 

Онази вечер се шегувахме, прегръщахме се. Качихме се пеша по уличките, оставихме зад нас Фонтана на пътниците, чучурите му от полирано желязо ни поздравиха. Когато стигнахме, всичко ни беше на смях, въпреки че се страхувахме. Спряхме, целунахме се, вдишахме аромата си. Изстрели не се чуваха. Изглеждаха като далечна игра на уморили се, сънени деца, вече свършила.

Давам му последни наставления, целувам го чак до гърлото.

— Хлопа ни дъската — казва.

Отново се чувстваме млади… Тази нощна разходка толкова прилича на онази под снега, когато се срещнахме за пръв път. Ние сме улични котки, животът ни връща назад, ние сме дръзки тела. По дяволите, добрите обноски, закъснелите размишления. Ето я портата, разкривената топола, самотна като старица, ето го железния петел и надписа GOSTIONICA, странноприемница. Чукаме, Анела ни отваря, оплаква се, че е късно, защото в пет часа сутринта е на крак и вече си лягала. Пуска ни да влезем, усмихва се. Вечер като всички други, преди порцелановите чаши, преди бялата им лудост. Дава ни ключовете от стаята и от портата, казва да не вдигаме шум.

Отиваме да чакаме Аска на пътя, сядаме на едно стъпало пред отсрещната къща. Луната е като тънък сърп, бяло мустаче на черното небе. Вейките на тополата се полюшват в тишината. Диего диша отгоре ми, потърква се в мен. Овчицата не се вижда.

— Какво ще правим?

— Ще почакаме още малко.

Не е студено, мека априлска вечер. Ако си тръгнем сега, няма да дочакаме нищо от онова, което би могло да се случи… Но животът е като водата: изчезва, потъва някъде, а после избликва където намери, където е нужен.

Галех косите на Диего, влажните, току-що измити къдрици. Главата му лежеше на коленете ми, времето минаваше и трепетното очакване ставаше все по-несигурно. Оглеждахме се наоколо, леката мъгла сякаш разхвърляше перли в тъмнината.

Фенката на „Нирвана“ се беше подиграла с нас, куражът й измислен, както нарочно скъсаните дрехи и коланът с капси, като на войник от бъдещето. Отмъкна ни малко парички и дим да я няма. Сетих се за обложката на албума „Nevermind“, държеше я до леглото си като реликва, всяка нощ я гледаше, преди да заспи. Голото бебе, плуващо с разтворени ръце под вода след банкнота от един долар. Внезапно се чува взрив, после настава тревожна тишина. Вдигаме очи към Требевич, изучаваме елаците, нетрепващи в тъмнината. Там долу се издига облак бял прах като бадемов крем, настъпва и разкъсва въздуха.

— Да си вървим.

Да, да напуснем тази нощ и града, започващ да ни причинява зло. И вече обсъждаме да се утешим с разходка по крайбрежието, между онези райски островчета, които сега са пусти, защото туристите са си заминали…

Обаче Аска идва. Първо чуваме боботенето на мотора, който изгасва, после изниква фигурата й, мъглата изяжда нейните крачки. Там е, пред червената порта, чака ни. Тромпетът през рамо, затворен в своята черна кутия.

Гледам я и вече знам, че съм виждала тази нощна сцена, стелещата се мъгла, размиваща очертанията на нейното тяло, както при изображенията на светците. Тя е нашата Мадона, разчорлените червени кичури, чорапите на дупки, войнишките чепици.

Изсвирваме кратко за поздрав, махаме с ръце. Аска казва „ciaociao“, слива думите на италиански. Харесва й много да казва „ciaociao“, произнася го по странен гърлен начин, прилича на звук, издаван от гушата на наперен див пуяк.

— Закъснях.

— Вече си тръгвахме.

— Имаше задръстване…

Вярно е, по пътищата беше хаос, хората се прибираха трудно.

Не помръдва, стои така, в очакване на Диего. Виждам само жеста на ръката, галеща единия крак. Бавно и малко тъжно движение… като че ли гали някое тяло встрани от своето, гърба на куче, детска глава…

 

 

Можех да вляза след тях, да чакам долу. Да се приспя на диванчето до залата за закуска. Но изведнъж се засрамих, почувствах се смешна.

Разделихме се набързо с Диего, след висенето на цялата тази влага се изправихме внимателно. Не, нямах желание да стоя там като куче пазач… не бих понесла тази мъка, тази порнография. Прегърнахме се, Диего се обърна, видях очите му да се изпълват с боязън и раздразнение.

Аска не се доближи до мен, аз също нямах желание да отида при нея. Останахме така, от двете страни на пътя. Мъглата се покачваше, покриваше.

Мудно се спуснах по обратния път. Носех плетена вълнена жилетка, поела от влагата, ръцете ми продънваха джобовете. След няколко крачки се бях разкаяла. В нощта изникваха привидения. Чувах пъхтенето на онези двамата там горе, в малката ароматизирана стая. Усещах се изгубена, свивах се сякаш от студ… в мен се надигаше остро недоволство, същото като в детството ми, когато заради дребни разногласия се изолирах от приятелките си, наранена, смъртно обидена. Момичето с тежък характер се беше върнало в кожата ми и сега го стисках заедно с влажната жилетка… това беше най-истинската част от мен, най-злочестата и скрита надълбоко, пъпката на моята неспособност.

И отново се сетих за майка си… Джема, Джема.

През прозореца влизат катерици, решетките са заради това… не мога да се откъсна от онази стаичка, може би някоя катерица ги гледа вместо мен. Виждам устните на Диего върху очите й, върху устните, вече без червило…

Качили са се горе ръка за ръка, чувствайки се неудобно, поговорили са малко, седнали са на леглото и са засвирили тихичко, защото другите спят. После Диего е приготвил една цигара, по-добре ще му е да се напуши, да се позашемети. Сега се гледат приветливо на оскъдната светлина, проникваща отвън, смеят се, приближават се… Той я погалва по ръката, отпусната на леглото, пръст след пръст, след това тя накланя главата си, понатежала, опира лице в неговото, устните се докосват, меката плът се разтваря лека-полека. Сега усещат мириса на кожата си, на шията, ушите… всеки е почувствал мириса от миналото на другия, от детството и всичко останало, от дребните болки, доловили са мириса на тленното. На смъртта, която е толкова наблизо. Той изхлузва концертната рокля от черен шенил. Тя вдига ръце, за да го улесни, той напъхва език в едната й подмишница… гърдите се приближават към кокалестия торс на момчето от Генуа. Не се страхуват. Чуват сърцата си, пулсациите, блуждаещи из онази червена, вътрешна вселена. Димът е подействал, всичко е близко и дълбоко. Да се потопиш в себе си означава да захвърлиш всичко вътре, то е да навлезеш в живота, като един мъж и една жена, като едно дете, минаващо покрай гробницата на любовта. Сега тъмнината фосфоресцира. Зениците на Аска се разтварят в тези на Диего… тя е далечна планета, която се приближава. Пада отгоре му. Падат един върху друг много пъти. Планети, които се затъмняват една друга, поглъщат се. Овчицата охка изгубена в гората и танцува за него, за онова малко беззъбо вълче, което й лиже вратлето и кърви…

Минавам по Латинския мост, сядам при Фонтана на пътниците. Гойко слага ръка на рамото ми.

— Какво правиш тук?

— Слязох да изхвърля боклука.

Изхвърля пликчето, гледа ме.

— Чаках те. Не ми се искаше да те оставя сама.

Плача на рамото му, благодаря на нощта за това мило и огромно тяло.

— Онези двамата се чукат, нали?

— Да.

Говорим за това-онова, питам какво е правил, бил в радиото, после в Парламента. Вади листче, понечва да ми прочете свое стихотворение, отказвам му, нямам желание. Казвам, че ми е дошло до гуша от поезия. Не се сърди, доближава листчето до пламъчето на запалката, пали цигара, и аз си вземам една.

Гледаме черното късче, свиващо се в нощта, танцуващо, преди да изтлее.

— Жалко, стиховете бяха хубави.

Прощава се със стиховете:

— Сбогом, изгубени думи, пламнали заради едно жестоко сърце…

Зората се вмъква в нашите стъпки. Изсветляват цветовете на паркираните коли, на бръшляна, вкопчил се в стената, пред която сме спрели. Гойко диша наблизо… плача отново, устата ми трепери. Незнайно защо си помислям, че това е последният проблясък живот, че няма да се видим повече, нещо ще се случи. Той се приближава още, очите му са спокойни, сериозни. Не му се шегува, не се подиграва на живота с гърления си смях. Усещам дъха му.

— Мириша ли?

— Не, ухаеш.

Тогава се надвесва. Целуваме се както никога досега, докосвам зъбите му, грапавия котешки език… тежкото тяло напира върху моето, като задух е, долавям флуидите на неговото сърце, на всички написани от него стихотворения, които никой няма да прочете.

— Да отидем у дома…

Навежда глава, отново я вдига… малките му очи се разширяват. Точната нощ е.

— Ела, да се любим поне веднъж, преди да умрем…

Кратък миг, миг, който премина, изгоря като късчето хартия, изпепелено в нощта.

Бяхме патетична двойка, играеща си на гоненица… шеметни сателити на онези две млади планети. Потупах го по бузата.

— Ние няма да умрем, Гойко.

Да вървим да спим, късно е. Ние сме като завеяни братче и сестриче.

 

 

Леглото е тук, пред очите ми. Останалото от него, желязна пружина и ръждясали от дъжда крака. Прекалено широка, за да мине през вратите, затова никой не се е постарал да я изхвърли, само са я затрупали с боклуци, бракувани материали от типографията. Сезон след сезон тази рамка ме е очаквала, оцеляла е през войната, изниквала е в сънищата ми с неспирното си скърцане. Като люлеещ се стол в изоставена градина, продължаващ да поскърцва при всеки порив на вятъра, да изпълнява отдавнашните си задължения.

Отивам до пружината, разбутвам няколко пакета, тежки са, падат като тухли на пода, вдига се прах. Не ми трябва много, слаба съм, само тънка ивица от тази желязна оплетка. Изтягам се, опъвам колене, с обувките на краката.

 

 

Пиетро се е върнал, върти се прегърбен из стаята с морни крачки, вони на хлор. Оплаква се, че гърбът му е изгорял, Гойко се стоварил отгоре му с неговите сто кила, а Динка го одраскала: има много дълги нокти и е голямо шубе.

Ходи с тежките си крачки, каращи пода да трепери, аз също треперя, като старо стъкло на раздрънкана рамка.

Сгушила съм се на леглото, гледам си в полумрака.

— По-тихо, по-тихо… — казвам му.

Пиетро разтваря капаците на прозореца.

— Ама каква е тази тъмница?

Светлината яростно ме връхлита.

— Мамо, къде си била?

— Никъде… разхождах се.

Гледа краката ми.

— Даже обувките не си свалила…

— Остави ме малко на спокойствие.

— Цял ден си била на спокойствие, какво ти става?

Казвам, че не се чувствам добре, искам да си почина. Отговаря:

— Каква скука.

Избърсвам набързо очите си с ръка. Не желая да види сълзите ми, но той ме наблюдава с очите си на рис, толкова различни от моите.

Продължава да се оплаква, сега се разпростира още повече. Мърмори, че през август приятелите му правят готини пътешествия, обикалят водопадите в Америка или отиват в Дубай, където се намира онзи тенис корт, увиснал в небето, на който е играл Федерер. Докато ние сме в този скапан град.

Не му отвръщам, да си приказва каквото иска.

Не ми се излиза от пашкула на тъмнината. Нуждая се от Диего, от ръцете му, които ме притискаха лекичко, като че ли съм от стъкло. Вместо това ме докосва това грубо гласище.

Обикаля малката стая като ужилен, тормози ме с движенията си. Крещи, че е изгорял на слънцето, а аз съм се скапала на леглото.

Свикнал е да ме вижда как скачам и угаждам на всеки негов каприз. Свалил е тениската, върти се като маймуна в клетка.

— Боли ме, изгарям…

— Вземи си душ.

— Нямаш ли някакъв крем?

— Виж в банята.

Чувам как преобръща всичко, рови из чантичката ми. Връща се с една тубичка.

— Тази ли е?

Кимвам. Хвърля я на леглото.

— Ще ме намажеш ли?

— Намажи се сам, Пиетро.

Обръща се раздразнен.

— Защо?

— Защото ми е лошо, казах ти.

Покатерва се на перваза на прозореца, натиска бутоните на телефончето си.

— Ало, татко.

Остави ме на мира, Пиетро. Готвех ти, сгъвах ти дрехите, стоях часове над твоите домашни. Животът е пред теб… аз имам само тези кльощави крака, тези кокали, кухи подобно тръстики. Днес съм жалка като този град, приличам на болна котка, отъркваща се в стените.

Чувам го да мърмори. Тук не се диша, а пък аз съм се вдетинила.

— Ето, давам ти я…

Нямам желание да говоря с Джулиано, иска ми се да не помръдвам, да не обелвам и дума.

Пиетро хвърля телефончето на леглото.

— Дръж, татко е.

Казвам няколко думи със задгробен глас.

— Ще ти звънна — приключвам.

Може би имам температура.

Пиетро се смъква от перваза, приближава.

— Защо не говори с него?

— Ще му се обадя после.

Тупва ме по гърба, по краката.

— Какво правиш?

— Цялата си прашна, къде си се облягала?

Дръпвам полата си като болна котка опашката си.

Вярно е, потна и изцапана съм.

— Остави ме на мира.

Взема си телефона… върти се около леглото.

— Ти защо… ти защо…

Винаги започва така, без да знае откъде да подхване. Само че днес гневът му е по-голям, като заслепяваща го вълна.

— Ти за каква се мислиш?

Би трябвало да се ядосам, но нямам сили, отмаляла съм. Гледам го отдалече. Сега е едно грозно, непохватно момче.

— За каква се мислиш?! Защо винаги се срамуваш от татко…

Ритва стола, дрехите падат.

— Защото татко има шкембе, носи униформа…

— Какви ги говориш, Пиетро?

— … и ти затова никога не ходиш на празниците им, понеже не искаш да се мешаш с жените на карабинерите… и даже на годишнината на Салво д’Акуисто^[44] отидох аз! А ти не! Беше заета!

— Наистина, що за приказки?… Какво общо има…

Наблюдавам го и се плаша от него, трябва да стана от леглото, да го намажа с крем, да се погрижа за него. Да размажа прохлада върху гнева му.

— Ти си егоистка! Не си дошла тук заради мен! Върнала си се заради онзи смотан Диего!

Продължава да крещи, не го слушам. Гледам сините му очи, които сега са червени, замъглени от гняв. Хвърлям му тениската.

— Махай се, нещастнико!

Обръща се и за миг ми се струва, че ще скочи отгоре ми, ще ме разкъса. Сега е пума. Млада озъбена пума. Протяга лапа към мен.

— Свий си малко перките! Ти си нещастницата!

Отива си, с изгорелия си гръб.

Ще се вмъкне в някое интернет кафене, в онази пещера със сини монитори. Ще си чати с приятелите, с бандата хоминиди, заради които се е отрекъл от мен по време на промяната в последната година. Ще се върне ослепен от взирането, ще ме погледне като далечна роднина.

Вярно е, аз съм никоя.

Наплисквам си очите в банята, но продължавам да плача.

Покатервам се на перваза. Обаждам се на Джулиано.

— Извинявай, извинявай…

— За какво?

— Че не съм дошла на възпоминанието за Салво д’Акуисто…

Смее се, ала и се трогва, защото наистина е глупост. А глупостите винаги ни затрогват мъничко. За останалото сме силни. Той е бил в Ливан, аз в Босна.

Разказвам за Пиетро, за гнева му. Прекъсва ме:

— Пиетро ревнува, нормално е…

Въздъхва и сега гласът е онзи красивият, потрепващ като пламъчето върху баретата му.

— Обградена си от ревниви мъже.

 

 

Излизам да търся Пиетро. Надниквам в интернет кафенето. Момчета и момичета наведени над мониторите, мъгла от цигарения дим. Оглеждам навсякъде. Вървя чак до булевард „Тито“. И докато крача, се чувствам сякаш изпразнена, забравям за всичко. Винаги се страхувам, че повече няма да го видя. Колко пъти съм чакала на кухненския прозорец да се завърне моторетката му, да се появи странната каска. И все едно не бях аз, както сега, хартиена фигура върху листа на тъмнината, в очакване на ножицата, която ще я изреже. Джулиано е по-спокоен от мен, „много се тревожиш, ще си съсипеш живота“, казва ми. Прав е. Всички майки се страхуват. Но моето вълнение е различно, по-дълбинно, наситено с повече нещастие.

Свила съм си перките. Вървя, без да спирам, из Сараево, където миналото тежи и вдига шум като празна консервена кутия в краката.

После го намирам, седнал е на Фонтана на пътниците, между закъснелите гълъби и нощните минувачи.

Същият фонтан, „Себил“, където аз и Диего се спряхме като пътници, уморени от току-що започналото пътуване. Диего взе вода в шепите си… Казват, че ако пийнеш глътка от тази вода, ще се върнеш в Сараево поне още веднъж през живота си.

— Пиетро…

Не го докосвам, следвам го.

Стъпва пред мен с наведена глава, има някакво пакетче в ръката, увито в червена хартия, напъхва го в джоба си.

— Какво е това?

Не отговаря, гледа в краката си като златотърсач. Помирисвам го… за момент се изплашвам, че крие нещо от мен в тази червена опаковка. Много от приятелите му пушат трева, стоят оглупели чак до ранни зори. Не мирише, поне не долавям.

Сядам на леглото, отвивам капачката на крема. Той приближава, тениската вдигната през главата, изгърбен. Изгорялата кожа попива спасението, ръцете ми размазват, движат се по тези млади криле. Не се извинява. Минало е времето на „извинявай, мамо“, но поне диша спокойно като агънце, отново намерило вътрешния си мир.

 

 

Трябваше да се проведе голяма манифестация против войната, за която се говореше от дни. Сараево беше претъпкано с хора, много от тях бяха пристигнали отвън, преди всичко младежи. Паркингът пред гарата не достигаше за автобусите, манифестантите обикаляха из града чак до сутринта, скандирайки лозунги и опустошавайки сандвичи като запалянковци в чужд град. Събудиха ме виковете, които тътнеха в стаята ни откъм пътя. Показах се на прозореца и видях преминаващото шествие. По-късно отидох при Велида, хапнахме дюли и пийнахме кафе, разлюлявани от суматохата на човешката вълна, увличаща всичко по пътя си с излъчваната енергия.

Излязохме на чардака и прекарахме остатъка от деня там, гледайки като две стринки манифестантите долу. От време на време тя разпознаваше някой приятел от университета и му махаше с ръка. Изглеждаше като всяко мирно шествие по света. Спокойно множество от студенти, жени и бащи с деца на раменете, миньори с работни комбинезони. По телата се поклащаха дълги бели ленти с надпис MI SMO ZA MIR, ние сме за мир.

Бях видяла такава тълпа при откриването на Олимпиадата на стадион „Косево“… Спомних си за факлоносеца, докато запалваше огъня, за мажоретките, за онзи глупав Вучко, вълчето талисман на Сараево’84… и всичко ми се стори толкова далечно. Сега вълкът беше друг, нощем пращаше предупредителни изстрели срещу звездите, като че ли искаше да ги изгаси всичките.

 

 

По-късно, когато шествието се премести пред Парламента, придружих Велида да купи това-онова. В магазина за хранителни стоки цареше странна пустош. Много рафтове вече бяха празни. Някаква жена буташе количка, пълна с консервени кутии. Велида поклащаше малката си глава, стъпваше надменно като някоя претенциозна птица.

— Какво им става на хората, че разграбват всичко така… все едно са полудели.

Попитах я дали и тя не иска да се позапаси, навярно бе изникнал някакъв проблем, стачка на доставчиците, нещо, за което не знаехме.

Велида обаче купи по-малко от обикновено. Имаше пита кашкавал, можеше да я вземе цялата, но тя се задоволи с малък резен, колкото за вечерята.

— Ние никога не сме се запасявали! И няма да го направим! Ако са решили да ни докарат дотам, не са познали!

Свечеряваше се вече. Хората крачеха пъргаво покрай стените, явно бързаха да се приберат вкъщи. Изолирани групички манифестанти минаваха на бегом под нашия прозорец, като че ли бяха преследвани. Сетих се за студентските шествия от седемдесет и седма, лозунгите, схватките, внезапните отстъпления.

Стъмни се изведнъж, слънцето се търкулна отвъд планините и източената луна се появи между далечните гъсти облаци. Още малко щеше да се вижда. Викове пронизваха нощта. Обух се, закопчах якето. Диего още го нямаше, исках да отида да го потърся. Вече не издържах да стоя там и да удължавам мрачните сенки на неговото отсъствие.

Стигнах булеварда. Лампите не светеха, направих няколко крачки и един полицай ме спря, опитах да му кажа нещо… не ме слушаше, облещените му очи шареха в тъмнината, вдигна ръка, изкрещя: „Natrag! Natrag!“ Назад… назад. Ако можех само да се върна назад!

Помолих Велида да ми остави котарака за тази нощ, не ми се заспиваше без живинка наоколо. Облякох един пуловер на Диего и се изтегнах на леглото. Изстрелите на разсъмване. Различни от другите, по-близки, по-нервни. В онзи момент се научих да различавам предупредителните изстрели, в празното, към небето, от онези, свършващи пътя си в плътта, изстреляни, за да убиват. Котаракът се бе изправил с проточен врат, ушите му се въртяха като малки радарчета. Беше доловил злокобното свистене пръв. Скри се под леглото и започна да се оплаква… жалостиви мяукания, приличащи на човешки викове.

Повече не се показвахме на прозорците. Велида и Йован бяха преживели една война, аз не, но инстинктивно знаех какво да правя. Затворихме капаците на прозорците, спуснахме щорите.

Останахме целия ден вкъщи пред телевизора, да гледаме тълпата, междувременно влязла в сградата на Парламента. Радиото излъчваше все същата песен, „Сараево, моя любов“.

Вечерта дойде Гойко. Косите му щръкнали като козината на котарак, едното стъкло на очилата счупено. От два дни бил затворен в Парламента заедно с нечовешката тълпа, в нереална атмосфера… на ентусиазъм, защото Европейската общност е признала Босна и Херцеговина, и на отчаяние, заради заплахите за война. Президентът Изетбегович бил осмян, специалните части на полицията получили овации.

Разказа ми какво се е случило. Някой започнал да стреля от прозорците на един от последните етажи на „Холидей Ин“, където били стаите на ястребите от Сръбската демократическа партия. Събралите се пред сградата на Парламента залегнали на земята, опитали се да се скрият един зад друг, като изплашено стадо. Мнозина хукнали, за да стигнат до другия бряг на Миляцка, но се стреляло и оттам… може би откъм еврейското гробище… това се говорело сред хората на улицата. Кварталът Гърбавица бил завзет от сръбските милиции.

После чухме новината по телевизията, за убитото момиче на моста „Връбаня“, докато се мъчело да избяга. Помислих си за Аска… питах се дали няма някакво предзнаменование в онова бледо като восък лице.

Сега говорителят на ЮТЕЛ съобщаваше, че момичетата в действителност са две. Студентки, искали да подкрепят мира. Невинни цветя.

Гойко си запали цигара, не успя да дръпне дори веднъж. Сложи ръце на лицето си и започна да хълца, без да се стеснява. Гледах димящата между стиснатите пръсти цигара, която по някое време падна, угасна на пода. Ужасен плач, непохватен като на някой звяр. С ръцете, залепени на лицето, поддържаше развалините на онова трагично бъдеще, което го беше застигнало вече. Като си помисля, за мен този плач бе началото на войната.

Овладя се, реката се оттече и го остави с посивялото лице на удавник. Усмихна се. Както винаги, се загрижи за мен.

— Да вървим да намерим фотографа…

Гойко караше със загасени фарове, счупените очила си бяха на носа му. Барикади, издигнати за една нощ, разделяха града. Прекосихме Миляцка, но нямаше как да достигнем последните къщи в подножието на Требевич. Закачулени хора бдяха в тъмнината. Ужасът парализираше краката ми, забиваше се в гърба ми като дълъг пирон, като пушечен откос, градушка от гилзи, вклиняваща се в хълбоците ми. Върнахме се обратно.

 

 

Не си спомням как точно стана… не си спомням точния момент. Може би никой не го помни. Себина да, казва, че гледала „Семейство Симпсън“ по телевизията, онези весели шегобийци. Излъчването било прекратено. Тя се втурнала при майка си, която преглеждала домашните на своите ученици на кухненската маса.

— Мамо, какво става?

Мирна свалила очилата и погледнала дъщеря си, застинала на вратата.

— Спокойно.

Откъм планините се чували тътнежи. Животът си отивал, за да направи място на безумието. Още не го знаели, прегърнали се. Имало домашни за преглеждане, Мирна ги докосвала… сякаш витаели надалече, като малките животи, които ги били написали, като онази маса, като тях двете. Продължило кратко, Симпсън подновили дърдоренето с техните гласчета на анимационни герои, на смешни рисувани човечета.

Не, не си спомням кога точно се прекъсна нишката на нормалността и даже кучетата побягнаха да се скрият…

Имаше проснато пране, беше пролет, сезонът на голямото чистене, на отворените прозорци. От време на време някой гарван вдигаше врява по улиците, никой не му обръщаше внимание. Градът беше мирен, никой не се питаше кой знае колко от какъв етнос е другият, съседът или жената. Обичаха се или се ненавиждаха по вътрешен усет, заради излъчването, както навсякъде по света.

Всички бяха на улиците. Виждаше се държаният от много ръце надпис WIR SIND WALTER, ние сме Валтер… целият град едно-единствено героично сърце. Гледаха нагоре, както на представление с въздушна акробатика. Взираха се в планините. Кой се беше притаил там на високото?

Вече се стреляше по къщите. Първите снаряди паднаха далече от нас, чухме само взривовете, сторили ни се като идещи от пластмасовата решетка на радиото.

Велида каза:

— Кой би могъл да пожелае нашата смърт?

Снарядът падна толкова наблизо, имах усещането, че влиза в корема ми и ме разтърсва. Стреляха по Башчаршия. За кратко останахме като примрели, гледайки се. Малкото лице на Велида унесено и сковано в неподвижност, подобна на мъртвешката.

Чашите подрънкваха, книгите потрепваха… косовете се бяха скрили под купчина вата.

Велида извика:

— Йован, Йован!

— Тук съм.

Старият биолог не беше помръднал от своето кресло. Смучеше цигара с пожълтелите си пръсти. От шкафовете нападаха разни неща. Прозорците още стояха непокътнати, за момента. Потракваха като зъбите ми. По някое време стиснах брадичката си с ръка, за да заглуша този шум, сякаш от кастанети. Затворих се в стаята, зарових се в една възглавница. Зъбите ми не успяваха да се успокоят, коремът ужасно ме болеше… както при абортите. Ръка, която сграбчва и отнася всичко.

 

 

Диего се върна след три дни. Влезе в стаята, прорязвайки беззвучно мрака като някое животно. Останахме прегърнати задълго, безсилни, непомръдващи. Стори ми се много тежък. Беше тичал и се потеше, бузата ми се намокри от врата му.

— Любов моя.

Държеше ръце на ушите си, поклащайки глава. Един снаряд го беше оглушил и сега чуваше някакъв терзаещ шум вътре, като от водовъртеж. Не погледна наоколо, седна на леглото. Свали си ботушите, захвърли ги с последни сили. Отпусна се до мен. Оставих го да спи. Залепих се за гърба му, за да подуша мириса му… беше си неговият, само малко по-силен, както когато боледуваше от грип и лежеше да му спадне температурата, а аз усещах този мирис по чаршафите, върху якичката на пижамата му. Стоях с отворени очи в полумрака. Беше се върнал. Дишаше тежко, като че въздухът му бе много и излизаше трудно от носа.

Сутринта го намерих буден, подреждаше лентите, седнал на леглото.

— Ами Аска?

— Какво?

Все едно не си спомняше за нея, говореше ми за далечна планета. Отново сложи ръце на ушите. Започна да клати глава като махало. Погледна ме.

— Нищо не се случи…

Почти се извини, с тъжна усмивка каза:

— Съжалявам, поради непредвидени обстоятелства.

Заедно с малкото клиенти бяха останали затворени в странноприемницата и както нас, както всички в Сараево, били приковани пред телевизора в залата за закуска, където вече нямало здрава чаша, защото гаубиците се намирали наблизо.

Въртеше глава заради шума в ушите и още не можеше да повярва.

— Това е безумно… всичко е безумие…

Прегърнах го, набързо си възвърнахме ужасните часове, които бяхме прекарали разделени.

— Казват, че няма да продължи много, скоро ще свърши…

По-късно се прекръстих. Нищо не се беше случило, не бяха спали заедно. Сега се чувствах като освободена. Червените дири от изстрелите прорязваха нощта. Онова желание, забило се в мен като изкривен нокът, завинаги ме напускаше. В тези кошмарни дни бях треперила от всичко, бях си ги представяла мъртви, погребани под развалините върху онова легло, където аз ги бях подтикнала да легнат.

Взех ръката му, притиснах я до гърдите си, оставих го да чуе пулса, Диего я премести точно върху сърцето ми. Бяхме рискували по абсурден начин и сега му исках прошка.

Усещах всичко това като урок, най-суровият в моя живот.

Оглеждах одрасканото му лице, побелелите от прах коси.

— Успя ли да направиш снимки?

— Не.

Влезе в банята, напълни ваната, потопи и главата си. Приближих, очите му бяха отворени. Погледнахме се през водата, обитатели на две различни вселени.

— Още ли ме обичаш?

Показа се, изплю малко вода.

— Винаги и завинаги.

 

 

Искахме да се махнем веднага, но минаха дни. Гойко беше ходил на летището. Тълпи щурмуваха машините, намиращи се на пистата на „Бутмир“, последните самолети, напускащи града, изглеждаха като камиони, превозващи добитък, хора, наблъскани в коридорите и тоалетните.

Останахме пред телевизора вкъщи. Президентът Изетбегович успокояваше населението, войната в Хърватия нямаше да достигне до Босна. Според него всички можеха спокойно да излизат по улиците.

Обаче градът беше под обсада. На всяко възвишение оръдия, миномети, гаубици, автомати, картечници, снайперистки пушки.

Армията, славната югославска войска, която би трябвало да защитава града, на практика беше опразнила казармите. Месеци наред, едно по едно, бяха изнесли всички оръжия, за да ги разположат по околните хълмове. За отбрана, било обяснението. А вече беше твърде късно да се пита как така оръжията на Сараево са насочени срещу Сараево.

Гойко не губеше надежда.

— Няма да продължи… още няколко дни и ще свърши. Целият свят е вперил очи в нас…

Придружаваше тълпи от журналисти в обиколките им из града, за да снимат дупките от снарядите и цивилното население, отчаяно и обезоръжено.

— Важното е всички да научат какво се случва тук.

 

 

Кръчмите още бяха пълни с младежи, говорещи си техни неща, бира, цигари и хор от гласове. Свободни гласове, сигурни, че ще бъдат чути, че ще прескочат тези планини, за да загромолят по масите на Европа, силни, резки.

Момчетата още вярваха, че светът има уши. Старият Йован не. Беше сръбски евреин от Сараево. Събуваше си обувките, като влизаше в къщата, подобно на мюсюлманите, от уважение към жена си. Вече не четеше вестниците, не слушаше новините. С часове гледаше краката си, обути във вълнени папуци.

 

 

Беше май. Месецът на цъфналите иглики и глухарчета, на малките лястовички по бреговете на Миляцка.

Всички се заблуждаваха, че това е само пристъп, нервност, която ще отзвучи бързо. Като трус, който преминава.

Междувременно служителите от ООН напускаха почивния дом в Сараево, преместваха се в Стойчевац.

Междувременно горяха пощата и казармата „Маршал Тито“.

Междувременно снайперисти държаха под обстрел всяка точка в града. Беше започнала ежедневната вивисекция. Високотехнологични стрелци, които можеха да видят цвета на очите на хората, потта под носовете им.

Кои бяха онези там горе? Четници, животни. Дошли отвън, или излезли извън града? Момчета, изкачили планините пълзешком, за да се присъединят към демона, да убиват състудентите си от университета, свои отдавнашни приятели…

Велида слагаше ръце на очите си, още беше с изправен гръб.

— Не е вярно, не може да е вярно.

Останахме, за да правим компания на двамата старци. Вечер играехме карти на малка масичка със зелена покривка. Велида черпеше с боровинкова ракия и медени сладкиши. Чувахме глухия тътен на взривовете, разнасящ се в нощта. Дъжд от снаряди падаше в Добриня, Войничко поле. В Моймило… Мислех за Аска, за онова подобие на бетонна каравана, в която живееше, точно в Моймило, където някога бяха настанени олимпийците.

За мен съвкуплението не е проблем…

Сякаш бяха минали векове.

Питах се дали няма някаква обреченост в нейния винаги унесен поглед, в устните, разтварящи се като криле. Редовно преглеждах списъка с мъртвите в „Ослобождение“, притеснена да не открия името й.

 

 

Един ден Диего се прибра с първата снимка на мъртвец. Жена до торбичка, от която се търкулнали ябълки.

Изтръгна ремъка от врата си, отдалечи фотоапарата от гърдите си, като че ли го изгаряше, и го захвърли ядовито на леглото, гневен на механическото око, принуждаващо го да гледа… тялото, което щеше да остане запечатано така, завинаги непогребано. Стори ми се, че докато изваждаше лентите, ръцете му трепереха, подреждаше ги в тъмнината на една тенекия.

— Чувствам се като гробар, като някой, дето заравя мъртъвци.

 

 

Нашата кръчмичка вече я нямаше. Изпепелена. Улучена от снаряд. Останала беше само призрачна дупка, нагънат футуристично метал. За щастие, никой от приятелите ни не бил там. Експлозията станала рано сутринта, имало само някакъв албански прислужник, клетникът спял отзад.

Паднаха и стъклата от нашите прозорци. Постъпихме както всички останали, заковахме найлони на рамките. Светлината едва пробиваше през матовите „пердета“. Вечер мракът падаше отрано. Вече нямаше електричество. Велида и Йован живееха само в най-вътрешната част на къщата… Стояха там пред една свещ, очаквайки пламъчето да изтлее във восъка. Не смятаха да напускат града, нито пък да слязат в мазетата, както бяха направили много хора. „Лятото идва — казваше Велида, — лете отопление не е нужно, може да се живее като на къмпинг.“

Походили си бяха по къмпингите, тя и Йован, в природните паркове на Босна, край водопадите. Наведени дълги часове над локвите, за да изследват микроорганизмите.

 

 

Бяхме свикнали с предупредителните сирени и свистенето на снарядите. Мислех, че сънят ми никога повече няма да се върне, будувах, ококорила очи, стиснала за ръка Диего. Представях си римската ни къща, хола, кухнята, дългото шествие на фотографиите по стената. В съзнанието ми изникваше тихата уличка долу, нощем прекосявана само от някой случаен минувач, разхождащ кучето си. Татко имаше ключове, ходеше да полива цветята по первазите на прозорците, сядаше в тишината, приготвяше си кафе, измиваше чашката. Не бях го чувала от седмица. Последния път не намираше думите, стори ми се онемял от мъка.

И аз не му казах много. Успях да изпратя няколко ленти на Диего по приятел на Гойко, връщащ се в Загреб, помолих татко да се погрижи снимките да бъдат публикувани с името на Диего, а не на агенцията.

После се научихме да спим, да потъваме в съня, за да избягаме от онзи Лагер за няколко часа. Будехме се рано, наслаждавахме се на светлината. Диего излизаше и аз го прегръщах силно. Сега всички се прегръщаха силно при всяка среща, като че ли нямаше да се видят отново. Треньорът по гимнастика на Себина беше мъртъв, а също и аптекарят. Телата оставаха за известно време самотни… защото бе много опасно да бъдат приближени, снайперистът гледаше през мерника си. Извличаха ги само нощем и нощем ги погребваха в старото мюсюлманско гробище. Тихи погребения, незабележими като нощни пеперуди хора. Предизвикваха смъртта, за да погребат смъртта.

В онези майски дни се научихме на какво ли не. Научихме се да разпознаваме дрезгавото гърло на калашниците, свистенето на мините. Трясъка на минометите и след него онова свистене. Ако след трясъка човек успееше да го чуе, прорязващо небето над главата му, означаваше, че се е отървал. Ако пък не се чуваше нищо, то, значи, траекторията свършваше и може би щеше да гръмне наоколо. Стигнахме до извода, че в деня след карнавала от експлозии по правило планината мълчеше. Разбрахме, че в определен час снайперистите излизаха в обедна почивка… а по залез-слънце влошаваха мерника си, защото бяха се насмукали с ракия.

Научихме се да се движим. Да тичаме като зайци през откритите зони: пространствата между сградите, кръстовищата, от които се виждаха хълмовете.

Исках само да си отида, но Диего не успяваше да се откъсне, навърташе километри с фотоапарата на врата и раницата на гърба. Връщаше се с нещо за ядене, свещи за нощта.

Почти винаги оставах у дома. Понякога придружавах Велида до пазара. Не се намираше почти нищо, само по малко зеленчуци от сараевските градини, а цените десеторно по-високи. Хлебозаводът още работеше, но трябваше да се редим на километрични опашки.

Научихме, че примирията са фалшиви, продължаваха броени часове, а после канонадата се възобновяваше. Улиците променяха облика си ежедневно, нацепваха се от взривовете и възвръщаха мизерната си цялост. Бетонни блокове, трамвайни скелети, найлонови паравани между две сгради пречеха на снайперистките очи. Градът бе започнал да се организира с подръчно оръжие и доброволци. Редовните части на териториалната босненска отбрана воюваха в окопите. Банди престъпници се възползваха от обстановката, грабеха къщите на сараевските сърби, преподаватели, дребна буржоазия. На дневен ред беше военната търговия, експроприацията, черната борса. Разни чудаци не се отлепваха от теб, за да ти продадат какво ли не, да обменят валута. Белите бронетранспортьори на ООН стояха неподвижни като слънчасали пилета.

И все пак нощем животът продължаваше, в заведенията хората се шегуваха горчиво. Още имаше бира, митичното „Сараевско пиво“, но вкусът му беше променен, тръпчив, странен, като хумора по онова време. Витаеше надеждата, че всичко ще свърши преди лятото.

Бяхме си намерили друга кръчмичка, слизахме по стълбичката и се потапяхме в одимена пещера. Но поне се чувствахме на сигурно място там долу. Музиката на радио „Зид“ заглушаваше оригванията на небето и сирените. Пренебрегвахме вечерния час, за да отидем. Момичетата се обличаха по модата, гримираха се. Ана и Драгана танцуваха прегърнати. Художникът Младжо сега изрязваше оцветени човешки фигури от шперплат и врати от гардероби, а после ги оставяше насред пътя, за да се присмива на снайперистите. Всички горяха от желание да се забавляват, да не се признават за победени от животните в планините.

От време на време Гойко водеше със себе си някой журналист, по-смел от другите, който искаше да усети Сараево зад кулисите на обсадата. Караше го да почерпи всички, да се бръкне и поразтовари част от марките си. Оглеждахме празнотата на мръсните чаши. Една вечер Гойко се надигна и декламира стихотворение за свой мъртъв приятел:

Нищо не остави

в старата си къща

освен димящата цигара

и безпорядъка в леглото.

Нищо не остави

в миналия си живот,

само кучето ти Игор

с пълен мехур

чака да се върнеш.

Нощем се притискаме о стените. Заедно с нас други човешки сенки се приплъзват безшумно като водорасли в морето. Движим се в черен аквариум. Липсва светлина, само загасени свещи. Мракът е пълен. Луната е като призрачен фенер. Червеният отблясък на фосфорен снаряд ни осветява за няколко секунди, после изчезва подобно падаща звезда.

Сами сме. Диего мирише на пор, няма вода. Мием се в едно и също легенче.

 

 

Мирна си е сложила очилата и подготвя урока за своите питомци. Училището е затворено, но тя и колегите й са намислили да организират малки класове по къщите. Който може, продължава да ходи на работа пешком, най-щастливите с колело. Трамваите са спрени, липсва бензин за колите.

Себина се смее, казва, че тяхната сграда била почерняла от смога и без коли е по-добре.

Мирна излиза с обувки на токчета. Учудвам се, не са най-подходящите. Тя е сериозна. Не смята да променя навиците си, да подскача цял ден като заек. Шлиферът й също е безупречен. Стяга коланчето с решителен жест. Влиза в момичешките си дрехи, гримът не може да прикрие бледността. И тя не мисли да напуска Сараево.

— Които искаха, вече го сториха. Ние оставаме.

Споменавам й, че щом намерим място в един от онези конвои за Загреб или Белград, ще заминем. Подхвърлям, че бих желала да заведа Себина в Италия с нас.

— За чужденците всичко е по-лесно — заключавам.

Моята кръщелница ме гледа, ще се пръсне от босненски гняв. Прилича на оня бизон брат си. Отговаря с крясъци, че няма никакво намерение да идва с мен, държи да остане с майка си.

— Това е само ваканция… — опитвам да кажа.

Но кръщелницата ми е най-лукавото момиченце в Сараево! Успокоява се, премята крак връз крак на своето розово столче на звезда и заявява с тежестта на държавен глава, че ваканциите са за мирно време, те обаче са във война. Във всеки случай по-добре от другите са, защото Гойко работи с чуждите журналисти. Преместили са аквариума на Себина в кухнята, гледаща към вътрешния двор. Гойко се е снабдил с малък електрически генератор.

Стъмнило се е, аквариумът е осветен. Като синьо фосфоресциращо мехурче в средата на тъмния потоп. Стоим там, сякаш сме около камина. Гласовете се реят като рибките във водата, носовете едва се виждат, посинели. Себина е заровила глава в коленете си, усмихва се с тънката си устица. Гойко я майтапи, преследва я със зловещия си хумор, казва й да внимава, защото при този глад на някой би му дошло наум да открадне рибките, да ги излови и да си ги излапа.

Когато идвам да я видя, тича насреща ми с кънките, вързани към светещите маратонки, подарък от мен. Имитира момичетата от телевизията, сервитьорките в американските заведения за бързо хранене, с кънки, миниполи и бели опашчици. Навежда се, слага ми празна чиния и чаша. Има тефтерче, за да приеме поръчката.

— Какво ще желаете, госпожо?

Uštipci, kolači^[45] и ягодова торта.

Поставя пред мен една книга, кърпа за хващане на горещи съдове, обърната надолу чаша. Аз лапам, дъвчейки въздуха. Залива се от смях и отбелязва:

— Ех… една ягодова торта щеше да ни дойде добре.

Няма яйца, нито масло, но можем да опитаме с мармалад от сливи, слънчогледово олио и черно брашно. Получава се нещо като камък, изпечено на тиган върху туристическа газова бутилка, с дупчици отгоре, прилича на лице, разядено от акне. Обаче си облизваме пръстите. Стоим си и гоним последните трохи по чинията. После взривът, който ще остане загнезден задълго в ушите ни. Сигурно е много наблизо. Тътенът ни удря отзад внезапно, отеква вътре в нас. Всичко се тресе. Чак след няколко мига усещаме, че ни е спасила случайността. Онази случайност, която в Сараево вече наричат чудо. Ако бяхме останали където се намирахме преди малко, преди да се захванем с тортата…

Отломката е там, разкъсала е найлона на прозореца и се е забила в стената. Изкривено метално парче, заострено като лопата и дълго повече от ръка. Стената около него е зейнала, образували са се дълбоки пукнатини, през които се вижда какво има отвъд. Прилича на скулптура, произведение на концептуален художник. Стената е напукана от сушата земя, онази желязна главня, забита като голяма злокобна лопата. Снимката на Тито не е паднала, стои накриво, но виси на пирона. Мисля, че Диего трябва да снима, тази картина заслужава да бъде запечатана.

Сърцето скача напред-назад като махало на стенен часовник, брои секундите. Нищо не се срутва. Прималели, изчакваме осквернената къща да възвърне равновесието си. Аквариумът с рибките още е цял. Себина се е втренчила в него… в разноцветните люспи, люлеещи се в раздрусаната вода. Гледаме живота, който устоява. Рибките, потрепващи като лилиите върху новото знаме на Босна. Това е само миг, после невидимата пукнатина преминава през стъклото. Трус, останал като затворен на дъното, за да освободи енергията си сега. Аквариумът се разцепва на две, разбива се на хиляди късчета на пода. Рибките се мятат в калта, подскачат с изцапаните си перки. Себина вика, аз крещя да не се приближава, таванът може да падне, но тя се спуска натам. Тогава я достигам пълзешком, валяме се в застрашената от срутване къщичка, за да спасим създанията, които не значат нищо.

И все пак значат. Даже сега стойността им се е вдигнала до небесата… те са символ, както лилиите. Хващам тубата, сипвам малко вода в една тенджера, хвърляме рибките вътре. По-късно очите на Себина са пълни със сълзи, които отказват да се търкулнат, гледаме кръговете на рибките в тенджерата, водата е разкаляна. Всички са живи освен една. Стои на повърхността като цигарен фас.

— Малкият е умрял… — прошепва Себина. — Моят Белчо.

Утешавам я. Цяло чудо е, че останалите са живи.

После Гойко ще й донесе нов аквариум, само бог знае откъде го е изровил. Но Себина ще го измъчва ден след ден, не може рибките да стоят в тенджерата. Гойко се разкайва за този подарък. Защото храна не се намира даже на черния пазар. Защото живите неща умират. Себина е неспокойна, сега трябва все по-често да слизат в мазето и да се крият там часове. А тя не желае да изоставя рибките си.

— Сърцето ми се къса — казва.

— Всичко, което обичаме, ни кара да страдаме, това е правило…

Замисля се.

— Затова ли не искаш деца?

Иде ми да заплача, щипвам я, усмихвам се.

— Ти ми стигаш…

— Аз не съм твоя дъщеря.

— Е, малко си.

Претегля ме с досадната си муцунка.

— Да, мъничко да…

Показва с ръка, частица любов, затворена между две тънки пръстчета.

 

 

Онази сутрин хората ходеха спокойни: жени със забрадки, мъже с вратовръзки. Трябваше да се покаже среден пръст на ония горе, от клуба на трите четнически пръста^[46]. Това е послание за тях, заврете си в задниците вашите снайперистки пушки. Забрадките и дружните крачки бяха там, за да им кажат точно това. Да демонстрират, че животът продължава. Родилната клиника беше ударена, сградата на „Ослобождение“ под прицела на скучаещите снайперисти. Който нямаше какво да прави, стреляше по нея. Градът изглеждаше празен, после се оживяваше, като пасище. На оградата отсреща се беше появил надпис:

ТАЗИ НОЩ НЕ УМРЯХМЕ

Всяка сутрин го гледах от прозореца, гърлото ми се стягаше.

Предишния ден имаше суматоха, беше изгоряла зала „Зетра“ в олимпийското село, стопи се толкова скъпата на всички метална шапка. Пожарникарите и доброволците се мъчиха часове наред. Хората вече знаеха, че след най-ужасните канонади планината мълчеше известно време. Беше безапелационно наредено огънят да престане, наложиха санкции на онези в Белград. Нямаше как да не станат опашки. За вода, за хляб, за лекарства… рискуваха кожата си, скупчили се като гълъби, но това беше ден на доверието, на бърборещите по тротоарите жени, на децата, провиращи се между краката им. Грееше слънце. Случи се на улица „Васе Мишкин“, където сега е една от най-големите рози. И малката врата си стои, вече не е хлебарница, но стои.

Имената са написани, дребни, подредени, около звездата и мюсюлманския полумесец, до стих от Корана.

Бяха само жени, мъже, играещи деца… И не знаеха, че ще бъдат издълбани в плочата на стената, снимана безкрайно от телефончетата на туристите. Беше опашка за хляб, разнасяше се приятен мирис. Ден на доверието, на зайците, подаващи глави от дупките. Краят на май, лястовичките кълвяха трохите, падащи след хората, късащи си от хляба по улицата. Имаше и щастливци. По-чевръсти, действащи своевременно, вече минали на опашката преди другите и тръгнали си със своя самун хляб или с погачите без мая и сол. Но някои останаха случайно, заговориха се със свои познати. Паднаха три снаряда, два на улицата, един на съседния пазар. И всички намиращи се там хвръкнаха във въздуха, кръвта им бликна. Площадът се превърна в театрална сцена, навсякъде червени парцали. Тази червена гадория щеше да обиколи света. Хлябът, пропит с кръв.

— Не вярвах, че едно дете има толкова мозък — говореше старец, опрян на бастуна си. — Нямаше край, непрекъснато изтичаше.

Жена бе седнала върху една стеничка, не плачеше. Стискаше двете си мъртви деца, едното отляво, другото отдясно, като прекършени цветя. Друга се опитваше да се добере до крака си, влачеше се на колене към него. Един мъж изглеждаше още по-нелепо. Преметнат като някоя от онези ръкавици, които хората намират на улицата и слагат на близкия парапет, ако случайно изгубилият я мине оттам. Тъжни, самотни, изкаляни ръкавици. И той бе като ръкавица, увесена на парапета. Но коремът му липсваше. Само огромна кръгла дупка, леко разнищена. Отзад се виждаха бягащи хора, носилки, а той висеше там като специален ефект.

Този ден Гойко беше полудял, крещеше на журналистите да снимат…

— Така най-после ще се сетят за нас!

Вдигна един хляб, разчупи го, средата бе подгизнала от кръв като от сос. Предложи го на журналистите.

— Ето, вземете и яжте всички, това е нашата кръв…

После хукна нанякъде, отчаян като Юда, който отива да се обеси.

 

 

По-късно градът мълчеше. Ден на доверието. Бяха пристигнали онези младежи с маскировъчните дрехи и сини като небето каски… хората се заблуждаваха, че те са едва ли не ангели хранители, че може би всичко е свършило. Но болницата бе препълнена с плът за зашиване. И планината мълчеше. Световните телевизии постоянно въртяха тези свирепи кадри. А животните там горе се бяха прибрали в бърлогите си, за да гълтат ракия и празнуват славата си.

 

 

Заминахме след два дни. Отново имаше ток, нощем всички перални в Сараево работеха. Стори ми се добър знак. Стигнахме Загреб с един автобус даже с климатик, от онези, обикновено превозващи поклонниците до Меджугорие. Оттам успяхме да се качим лесно на самолет. Исках да кажа много неща на Диего, а му казах: „Представяш ли си, чиния спагети!“.

Той се усмихна.

Очите му бяха червени, трябваше да го заведа на лекар, това смятах да свърша най-напред. Сега си мислех, че Господ никога повече няма да ни измие очите.