Маргарет Мацантини
Да дойдеш на света (13)

Батерии, витамини, лампи за къмпинг

Батерии, витамини, лампи за къмпинг. Какво още? Всичко, нужно е всичко, там липсваше всичко. Антибиотици, таблетки за дезинфекция на водата. Цигари, мляко на прах, месни консерви. Влизах в магазините, изваждах измачканото листче. Гойко ми продиктува списъка и аз изпълнявах. След вцепенението се размърдах, не толкова от кураж, а заради целта, макар и дребна.

Вече бях приготвяла пакет и му го изпратих по „Каритас“, но не пристигна. Случваше се, най-хубавите пратки биваха изтърбушвани и задигани. Сега заминавах, щях сама да отнеса всичко. Огромен куфар на колелца от мек, ала много издръжлив материал.

 

 

Продавачката в магазина с учудване гледаше тази странна, слаба жена, седнала върху черния куфар, за да го изпробва дали е здрав.

— Какво ще пренасяте?

— Един труп.

Усмихна се на хумора ми, черен като куфара. Платих, помъкнах го към къщи. Чудесна моя опашка.

Една мършава жена, изтощена от мълчание. Една стерилна жена на улицата, нагоре-надолу по тротоарите, влачи подир себе си голям празен куфар, който ще се издуе от всичко. Целта на живота й в идващите дни ще бъде постепенно да напълни този куфар.

Пластовете, подреждани и пререждани нощем. Първо по-твърдите и обемните неща, после дребните, деликатните предмети, стъклените шишенца. Куфарът е там, гледа ме. Повече не съм сама.

Всяко късче, слагано вътре, е надежда за живот.

„Донеси също и дамски превръзки, жените ги свършиха.“

Отивам в аптеката, издърпвам розови, виолетови пликчета. Ултратънки, но въпреки това издръжливи, от най-скъпите, дето не се забелязват и под впити панталони. И заемат малко място. Натискам пакетите в куфара, дебел пласт от превръзки. Вършат работа и тънките. Какво кръвотечение да имат онези изгладнели жени?

Татко също носи разни неща. Той наистина вижда този куфар като ковчег.

— Отивам да си го прибера — му рекох.

Не гъква, подчинява се на мъката и беса ми.

Куфарът изисква време, запълва дните ни, скарва ни. „Не мога да сложа неща с големи размери, казах ти! Не виждаш ли, че всичко е претъпкано?!“ Хвърлям отгоре му донесените от него завивки.

Куфарът сигурно трябва да расте нощем, да набъбва като огромен търбух, като контейнер… изглежда, трябва да спаси, засити, облече цяло Сараево! Поглеждам го и очите ми заблестяват. Нощем се надигам, проверявам срока на годност на антибиотиците, на енергийните блокчета. Всичко е нужно, всичко е полезно… бих разцелувала всяка частица. Гледам куфара, както майка оглежда чеиза на дъщеря си.

Колко живот има в онази война?

Колко смърт в тукашния мир?

Животът отново напира в мен, откъм краката, откъм нещото между тях, откъм корема.

В един от магазините „Упим“ купувам купища четки и блокчета за рисуване.

— Учителка ли сте, госпожо?

— Отивам в Сараево.

Тогава едрата, съсипана от рутината на работата си касиерка се променя. Голямото майчино сърце се разтуптява, човещината избива на петна по нея, в червенината на лицето й. Сега и момчето ми помага, продавачът с обичка и зъби като на наркоман, идва и управителят с вратовръзка на райета. Измъкват стока от склада, залежали канцеларски материали, дрехи.

— Вземете, госпожо, вземете, занесете им ги.

Продавачът е бесен, ръмжи.

— С ножовете, които ние използваме, за да махаме костилките на маслините, онези зверове избождат очи…

В Югославия ходел на почивка, даже имал приятелка в Сплит. „Истински рай“, казва.

 

 

В залата за фитнес момичетата ситнят нагоре-надолу по новия уред, пластмасово стъпало, наречено степ, потят се.

В дъното на залата съм, гледам дупетата им, бодитата тип „танга“. Слизам от пластмасовото стъпало. Аз съм във форма, тичам по бягащата пътека. Трябва да си в добра форма, за да се върнеш в Сараево, да бягаш бързо, да си силен, та да избегнеш смъртта, да я оставиш за някой по-стар, в по-лоша форма от теб.

В съблекалнята момичетата се мажат с крем, поклащат изваяните си голи тела… бърборят си за мъже, за диети, гримират се, нахлузват по някой чорап.

Очите ми залепват, доспива ми се от топлото на душовете и сешоарите. Сбогом, момичета, сбогом. Сбогом, глупачки.

 

 

Татко е по-усърден от мен, обикаля сергиите на пазара „Порта Портезе“, купува малки комплекти гаечни ключове, бобини с медна тел, транзистори, даже и един уред за нощно виждане. Ще се пръсне този куфар. Гледам го, последната нощ е. Най-накрая тръгвам, имам място на един от хуманитарните полети.

Виола ми се обажда. Открили са й бучка на гърдата, плаче за гърдата си, плаче, защото заминавам. „Ти си най-добрата ми приятелка.“

Никога не съм била наистина приятелка с това непоследователно момиче, всичко е правила сама. Но тази вечер си мисля, че все пак е постигнала нещичко, че някои хора се вмъкват в теб като рака, не знаеш точно кога.

— Страх ли те е? — питам я.

— Че кой се е загрижил за тази бучица…

Не разбирам смее ли се, или плаче.

— А ти? Страхуваш ли се?

Страх ме е от всичко, от камионите по магистралата, от навалицата на концертите. Боя се даже от светкавиците, та какво остава за войната.

Татко донася щайга с неузрели съвсем праскови. Опълчвам се, но после подреждаме последен пласт, преди вълнените неща.

Седна върху куфара, натисна се отгоре му Армандо, а пък аз обиколих около него, издърпвайки ципа. Сега куфарът е едно голямо затворено тяло. Помъквам го из къщи, опитвам да го повдигна. Трябва да съм самостоятелна, никой няма да ми помогне в разтоварването на моя хуманитарен багаж.

 

 

Държа го до себе си по време на полета, сторил ми се кратък, защото са ме връхлетели всички страхове, и ако можеше, бих отишла в Ню Йорк. Търбухът на самолета е неравна железария. Няколко голи седалки, закачени за стената, и много празно пространство, заето от сандъци и маскировъчни платнища. Прекосихме морето и летим над земята.

Усещам кисел вкус в гърлото, като че ли стомахът ми ферментира. Ръцете и главата ми са вцепенени, краката натискат срещу вибриращия метал. Оглушителният рев на моторите изгаря небето. Сега знам, усещам го. Сега би могло да се случи. Снижаваме се. Ето ни вътре. Цел за онези в горите. Пред очите ми са видените сцени, отломките от свалените самолети, парчета от кабината, крилете, изпочупили клоните на гъстите елаци. Устата ми е напълно пресъхнала, езикът парализиран, лицето посивяло като мухлясала хлебна среда.

Заедно с мен само още трима цивилни, на мирна мисия в тази лишена от мир земя. Двама лекари и доброволка от частно радио, Ванда. Яка мъжкарана, по-скоро занемарена, като някои славянски мъже. Най-спокойната от групата. От началото на обсадата вече е била два пъти в Сараево, прилича на онези едри мишоци, които са наясно как да действат в трудни ситуации, якето й е с много джобове, като на репортерите, отразяващи войната във филмите, наподобяват скривалища за ръчни бомби. Дъвче дъвка и прави балончета, от лекия им пукот подскачам.

Откъм куфара ми се носи уханието на татковите праскови. Ванда се смее, отново пуква балонче, сигурно й се струвам слабоумна. Пита ме дали се връщам довечера, интелектуалците обикновено оставали за няколко часа, колкото да кажат, че са били, да усетят за малко мириса на изгорели мравки.

— Изгорели мравки?

— Мъртвите миришат така.

Вероятно ме смята за някой от онези книжни плъхове.

— Отивам при мъжа си, фотограф е, в Сараево е от няколко седмици.

Пита ме за името му. Казва, че го познава, видяла го в края на август.

— Симпатяга е, хлопа му дъската.

— Защо да му хлопа?

— Къпеше се в Миляцка, докато отгоре стреляха.

Клатя глава, но тя е сигурна.

— Къдрав, с брада.

— Не, брада няма.

— Тогава не е той, навярно е някой друг Диего.

Някой друг Диего, мисля си, друг Диего, и в това време самолетът губи височина. Военно кацане, по спирала, спуска се внезапно. Мяркам само за миг линията на планините, после ударът от колелата под краката ми.

 

 

Летището има три митници, три отделения. Военните от враждуващите армии си вземат кафе с жетони от една и съща машина, останала е само тя. Гледам тази сюрреалистична сцена, неприятелите, навеждащи се пред един и същ метален процеп. Летището е в ръцете на Сините каски, охраняващи пистата и разпределението на хуманитарните помощи, но на практика съжителстват със сръбските милиции. Няма напрежение, всички изглеждат много изморени. Египетски войници дремят върху онова, което е останало от столовете, сините каски се полюляват върху сухите тъмни лица. Чакаме дълго, преди един блиндиран джип на умиротворителните сили на ООН, ЮНПРОФОР, да ни откара в града. Може би договарят временно затишие, защото чувам един от Сините да преговаря с някакъв нещастник в маскировъчен комбинезон и черна барета с орле отгоре:

— Can they go now? Ok? … Slobodan? Free?^[47]

Сърбинът кимва. Ама как така, мисля си, офицер от силите на ООН иска разрешение за преминаване от военен от армията агресор? Само че няма време да се учудвам. Това летище е някаква измама, гангрена в тялото на страдащия град. Ако това е вратата към света, няма спасение за мишоците.

Приведени, без да се оглеждаме наоколо, се качваме в джипа. Преминаваме първия контролен пункт, купчина железа, като изтръгнати и сложени на кръст релси, планини от чували с пясък. Закачулени глави, долепени до телата калашници. Шофьорът крещи:

— Keep your head down!^[48]

Джипът лети по булеварда на снайперистите, криволичи, за да избегне разпръснатите отломки. През единствената пролука светлина виждам да пробягва сградата на „Ослобождение“, всичко е изчезнало, само арматурата на асансьора е оцеляла, като пръчка от разтопен сладолед.

 

 

Слязохме на пълна скорост по рампата, водеща към подземните етажи на „Холидей Ин“. Сумрачно лоно, предпазвано от сините найлони на ЮНПРОФОР, претъпкано с журналисти и телевизионни екипи. Съмнителни фигури се приближаваха, за да ме питат дали ми трябва противокуршумна жилетка, имам ли нужда от кола, нося ли валута за обмяна, искам ли да купя информация. Един се разхождаше с гол крак с няколко пресни шева по него и парче от снаряд в ръката, търсеше на кого да продаде историята си. Останах да чакам в тази цитадела. Нямаше свободни стаи, не и в сигурното крило, бяха останали само тези откъм Гърбавица. Страхувах се да не заспя и някой да не отмъкне куфара ми. Завлякох го чак до залата, приспособена за ресторант. Ядох нещо топло и безвкусно, сторило ми се прекрасно, седнала на дълга обща маса с журналисти, които говореха гръмогласно и се смееха.

— Here you need to laugh!^[49] — намигаше ми един германски оператор.

Върнахме се заедно на диваните във фоайето, почерпи ме бира, зае се да ми обяснява как да действам в обсадения град. Изглеждаше леко възбуден, през деня беше снимал траншеята на хълма Жуч. Сложи ръка на крака ми, попита дали искам да спя в стаята му. Хилеше се с идиотската си зачервена физиономия, струваше му се нормално да скоча в леглото му заради войната наоколо. Чух тътен наблизо, след секунди още един. Разпознах свистенето на снарядите.

Вдигнах очи нагоре към стаите. Помислих си за онази нощ, в която аз и Диего гледахме от високото надолу към пустото осветено фоайе.

Не си спомнях да съм виждала някога проститутки в Сараево. Сега момичета с къси полички седяха на столчетата пред бара с чуждите журналисти. На съседната маса един мъж беше извадил пистолет и го сложи отгоре като пакет цигари, докато друг в черно кожено яке броеше пачка марки. Говореха за залагания, за някакво място в квартала Марин двор, където се провеждали кучешки боеве.

От онези часове на прелюдия ми е останало преди всичко усещането за мръсотия, отпред ми се мяркаха разни неща и после се отдалечаваха, като мазни петна върху вода.

Една ръка потъва в рамото ми, почти ме удря. Гойко коленичи до мен, притиска ме, без да ме гледа, държи ме здраво.

— Красавице…

Измъкваме се от задната страна, той влачи куфара.

— Ами Диего?

— Чака те.

Още е с онзи „Голф“, само че сега изглежда като излязъл от комикс, ламарините са смачкани и надупчени, вратите са с различен цвят, взети от други коли, липсват им стъкла.

— Това са новите модели на Сараево Сити — смее се. Цяло чудо е, че още успява да изкара усмивка.

Зазорява се, малко преди денят да настъпи. Препускаме с тази футуристична трошка към едно бъдеще, което може би ще бъде изграждано по същия начин, с остатъците от миналото. Небето е безчувствено, в навъсено синьо, започващо да изсветлява. Гледам картината от паднали и изтърбушени неща. Опушени като комини сгради, железни плетеници, отломки от автомобили и трамваи… изчистените фасади на евтиното строителство, приличащи на обгорен картон. Опитваме се да стигнем до Башчаршия. Гойко прекосява развалините, проходите са на късмет, по улици, невиждани от мен. На откритите кръстовища натиска газта до дупка, навежда главата ми надолу. Жестът е собственически. Иска да ми спаси живота, но може би и се забавлява малко, прекалява. Крещи, издава дълги животински звуци. И все пак е останал тук, един босненски бабаит в разгромения град.

Отнякъде долитат изстрели, тревата във вътрешния двор е висока и пожълтяла, нападала е мазилка. Отвън сградата е проядена от откосите, ала вътре е невредима, само по-тъмна, по-мръсна. Каменните плочи по стъпалата мърдат, тичам. Диего.

Там е, насред малка градинка от свещи, запалени за мен. Идва насреща ми. Прегръщам го и усещам нещо, твърдост, както никога преди. Костите му са като от желязо. Гледам изпосталялото лице, потъмнелите устни. Дълга брада, почти до очите, не съм го виждала такъв. На докосване ми е странен. Лицето му е като на къщите отвън.

Смея се, казвам, че мирише малко. И все пак си е взел душ, с една лейка, по сараевски, уточнява.

Прилича ми на пленено животно. На някой от умрелите в зоопарка бабуини.

Стискам ръката му и се отделяме в един ъгъл. Къщата е сумрачна, прозорците са закрити отвън, по стените има дълги пукнатини.

— Как живееш тук…

Вкопчил се е в ръката ми, навира лицето си вътре. Подушва ме, потърква се в дланта ми, изгонва от себе си моята липса.

Гледа ме втренчено. Но очите му са непонятни езерца. Изведнъж си помислям, че не е тук, не търси мен, а нещо, което вече не съществува.

— Любов моя…

Докосваме се като възкръснали.

Подава ми букет от хартиени цветя.

Цветарката на Маркале, онази старица с вид на блага вещица вече няма истински за продажба, затова е измислила тия дребни цветенца от късчета нагъната и оцветена хартия. Прекрасни и толкова тъжни. Диего ми прилича на тези изкуствени цветя, запазили носталгията по багрите, уханието, живота.

Гладен е, отварям куфара, моето съкровище. Ръфа една праскова, по лицето му се стича сок.

После се появяват другите, Ана, Младжо… и непознати за мен лица, хора, дошли от разрушените си къщи или избягали от окупираните квартали. Изваждам нещата от куфара. Прегръщат ме, притискат ме силно. Сякаш се познаваме отдавна. Hvala Gemma, hvala. Ще продължават да идват през целия ден. Куфарът е пълен с какво ли не за раздаване… днес този апартамент изглежда като офис на „Ла Беневоленция“^[50]. Празнуваме, отваряме месни консерви, бурканчета туршии, ядем пармиджано. Гойко измъква бутилка ракия от отънелите си лични запаси.

Приближавам се до прозореца, отмятам найлона, поглеждам през процепа. Градът е в плен на тъмнината… издълбан като рудник, в който не е останало нищо за извличане, единствено дупки и опустели галерии. Покривалото на мрака смекчава. Съзирам само светлия дънер на едно прерязано минаре. Къде са звуците? Биенето на камбаните, гласът на мюезина? Къде са уханията? Мекото от утайката на кафето по дъното на чашките? Натрапчивото на подправки и кебапчета? Къде е пушекът от колите? Къде е животът?

 

 

Нямаше вече интимност. В тази къща, както и във всеки сараевски дом всички спяха заедно, дюшеците, струпани в коридора, далече от прозорците и местата, изложени на изстрелите от гаубиците и оръдията.

Подскачах само аз, изглежда останалите бяха свикнали или изгубили слуха си. Виждах редицата очи в полумрака на изобретените свещи, парченца канап, плуващи в панички с вода и слой мазнина отгоре. Всички пушеха донесените от мен цигари, вероятно най-желаният подарък, защото да не ядеш е тежко, но да не пушиш е ужасно, и вече свиваха цигари от чаени листа, лайка, слама от полето и пълнежа от столовете. Ана беше скрила няколко пакета дамски превръзки в своята платнена чанта и сега я притискаше до корема си като възглавница. Гледах тези очи, странни като очите на животните, виждащи в тъмното… устните, засмукващи тютюневите тръбички, разпалваха огънчето.

Бяха същите екзалтирани очи като на Диего, пленници на безмълвната неподвижност. Изглеждаше, че всички са се втренчили в една и съща амалгама, помътняло огледало, неотразяващо нищо.

— Как си?

— Добре, да…

Ала думите достигаха до него много отдалече, подобно ехо. Повдигна ръка и я прокара по устата ми, сякаш искаше да усети плътността й. Напъха възглавничките на пръстите си в устните, като в топла, но недостижима материя.

Опря се на стената, засвири на китарата в тъмното.

После се опънахме на един от дюшеците. Диего се намести веднага, сви се като зародиш и вече спеше, дишаше различно. Стори ми се, че пропадна в съня само за да се отдели от мен. А може би просто беше пил много, като другите. Бях единствената будна в мрака, побрал толкова дихания. Станах, за да преместя една кутия, препълнена с фасове. Няколко пластмасови туби стояха в ъгъла до купчината обувки. Найлоните на прозорците се вееха, нахлуваше студ. Зимата наближаваше. Защо се намирахме тук, проснати на пода с тези хора? Мислех за това, гледайки гърба на Диего.

На сутринта ме събуди глух тътен, вероятно от миномет, стовари се отгоре ми, още вцепенена от късното заспиване… едва се помръдвах. Нямаше никой, всички бяха изчезнали. Само Гойко се въртеше наоколо, чоплеше един транзистор.

— Къде е Диего?

— Не искаше да те буди.

Хапнахме малко от донесените бисквити.

— Знаеш ли дали вижда Аска?

Не отговаряше и не ме поглеждаше.

— Заминала ли е? Жива ли е?

— Още е в Сараево.

— Кажи ми къде се срещат.

— Не знам, не знам какво прави Диего… почти не го виждам.

Хрускаше бисквити, в брадата му имаше трохи.

— Никога не съм ти вярвала.

— Няма страшно, успокой се.

 

 

Сега, на малко повече светлина, забелязах, че погледът на Диего е доста помръкнал в сравнение с преди, зацапан от месеците война. Младостта си бе отишла, отлетяла. Мъкнеше на плещите си товара на обезвереността, на язвителността… чувството му за хумор също бе сбъркано, миришеше на изгорели мравки, както всичко останало. Струваше ми се, че и аз щях да остарея внезапно.

Диего се върна след няколко часа. Беше ходил за вода, ръцете му бяха схванати от усилието, от тежестта на тубите, мъкнати повече от два километра.

— Така можеш да се измиеш.

Затворихме се в банята, погледнах захабената порцеланова вана, пожълтяла тук-там, от крановете не капваше.

Наляхме вода в един леген. Съблякох се и за пръв път се почувствах неудобно да стоя гола пред него. Близостта сякаш беше изчезнала. Диего също избягваше да ме поглежда, занимаваше се с водата, пропускаше я между пръстите си, търсеше нещо… далечно отражение, проход.

— Погледни ме — казах.

Вдигна очи с нежелание, полека. Бях гола. Мъртво растение без кора. Бяло отрязано дърво.

— Какво има?

— Красива си.

Сложи ръка на корема ми, докосна леко пъпа и аз изпитах отвращение от тази ръка.

Докосваше ме, както ме беше гледал, отчуждено, все едно бях манекен.

Свих се, сгуших се в самата себе си като в яйце.

Съблече се, дойде при мен в празната вана, натопи гъба в легенчето и ми изми гърба. Обърнах се да го погледна… жълтеникавите кости под сухата фина кожа, увисналия пенис между космите, като в черно гнездо. Приличаше на старец.

— Защо си тук? — попитах го.

— Аз съм там, където трябва да бъда.

 

 

На следващата сутрин се събудих рано, заедно с другите. Диего се бе навел над куфара. Пълнеше раницата.

— На кого носиш тези неща?

На някои приятелски семейства, отговори, на старци, които не могат да се помръднат, на вдовици с деца.

Обличам се, следвам го до моста „Чумурия“.

Виждам града на дневна светлина. Не е останала нито една непокътната сграда, куполите на джамиите изглеждат като метални капаци, изгубени сред развалините. Кепенците на Башчаршия са затворени, в магазините са изтръгнати даже рафтовете. Едно птиче връхлита върху мен, уморено птиче, което може би вече си няма клон, където да кацне.

 

 

Фотографски ленти. Една до друга на масата в тази мизерна стая, превърнала се в наш затвор. Ленти като ловджийски патрони, като гилзи. Като черни яйца. Измислям игра, за да ми минава времето, слагам ги една върху друга, правя паяжинни конструкции и ги оставям там, изтягам се на леглото и чакам. Тресенето започва след някой взрив, върви по пода, по стените… качва се на масата. Касетките внезапно се срутват, търкалят се надолу.

Кой знае дали някога ще видят бял свят всички тези изображения, запечатани на целулоидните ленти и затворени в посмачканите вече метални касетки, подходящи за прекарване на свободното време в едно време, което сякаш не минава, защото още от три следобед сме затворени вкъщи. Свършили са доставките от черния пазар, тубите с вода са напълнени, няма смисъл да рискуваш живота си повече.

Вече ми се струва, че никога не съм помръдвала от този град.

Върнали сме се под наем в старата стая. Велида ме докосваше като истинско чудо, останало здраво стъкло. Изминалите месеци са я стопили, сега прилича на някой от косовете си. Главата се поклаща непрестанно, като неутешим коментар. Донесла съм й хубава торба с провизии, бях я оставила настрана за нея. Когато видя фенерчето, Йован стисна уста, за да сдържи сълзите си. Нещото, липсвало му най-много, сноп светлина, за да освети прекалено тъмните нощи.

Старият биолог вече не излиза от дома си, по цял ден стои в един по-сигурен ъгъл до клетката с още живите косове. Котакът обаче е умрял, една сутрин излязъл, поразходил се с кривата си опашка и повече не се върнал.

Йован и Велида всеки ден очакват мира. Но вече не вярват особено. Гледат как белите бронетранспортьори на ООН под техните прозорци бездействат, безполезни като заключени рикши в безлюден парк.

Помолих Велида да ми даде метла и парцал за под, изчистих стаята. Продължи да поклаща глава през цялото време.

— Наистина ли искате да останете тук с нас?

— Да.

— В хотела за чужденци е по-добре, там ще сте на сигурно място.

Прахта е упорита, сив пласт, твърд като цимент.

Велида докосва гърдите си и казва, че прахта от рухналите неща вече е вътре в тях, загнездила се е в дробовете им.

— Това е прахта от сградите, които сме обитавали… от нашата библиотека, старата Виечница^[51], от университета, където преподавахме, от родните ни къщи…

Кухнята е пълна с листа, зелени слоеве върху всяка лавица. Велида обяснява, че копривата е прекрасна плънка за баница.

— Всички в Сараево ядат коприва — смее се. Макробиотичната диета била нещо чудесно, стига да оцелеят от снарядите.

Познанията й по биология са полезни в недоимъка, предлага ми отвара от ела.

— Превъзходна е.

Пита ме защо съм се върнала.

— Искам да съм с Диего, а той държи да бъде тук.

Зелените й очи се замъгляват от умиление.

Тя също е следвала Йован през целия си живот. Дори и сега да се срамува от тази любов, сега, когато умират млади хора и деца, а те двамата са още живи и още се целуват по устата.

 

 

Няма ги вече брокатените пердета на широките прозорци, а само накованите найлони, картините по стените са разкривени и без стъкла. Хубавата им къща се е свила, преместили са леглата в кухнята. Единствената отоплявана стая. Велида е купила на черния пазар стара печка, в замяна на годежния си рубин и коженото палто. Пробили са дупка в стената за отдушника. Всеки апартамент вече има дупка, от която излиза дим, заради войната кюнците отново са сложени, кой каквито е намерил. Градът е един голям бивак.

Страхувам се да излизам, стоя затворена в кухнята с Велида, гледам я, изгърбена и изпосталяла.

— Как ще изкарате зимата?

Започнали са да горят мебелите, Йован собственоръчно ги троши, краката на малката холна масичка, чекмеджетата на шкафчетата, на бюфета. Велида е нарязала килимите на ивици и е направила блокчета, които горят бавно като въглища.

 

 

В парковете вече няма дървета. За кратко време градът се е обезлесил. Навсякъде се чува шумът от резачките, от клоните, влачени като огромни метли между развалините.

Йован се оплаква, отрязали са и голямата липа пред къщата, дето предпазвала от снайперистите. Останала е само в една от картините му, стволът и пищната корона на акварелни точки.

— Дърветата са живот…

Ядосан е на чакалите, онези, дето секат, за да се обогатяват на черния пазар.

Октомври е, още не е толкова студено. Друг път снегът е идвал даже през август, но ако е рекъл Господ, тази година ще закъснее.

Така животът умира, дърветата рухват едно след друго. Събират се дърва за настъпващата зима и междувременно се прави място за мъртвите… Сега ги погребват навсякъде, в парковете, на стадиона „Кошево“, гробищата не стигат. Могилките са навред, тъмни петна от разкопана земя.

Животните от планините не престават с ожесточението си към развалините. Паднал е снаряд върху група деца, играещи на топка в една спокойна, вече опустошена зона зад нашата къща. Четниците са заявили, че снарядът е избухнал там поради грешка и че са го изстреляли Зелените барети, а не те. Мъртвите деца не излязоха с декларация. Но в къщата на Велида е влязла топката, скъсала е найлона до рамката и е влетяла. Чак вечерта научи за децата. Сега гледа топката, която е сложила в празната къщичка на котака, и ме пита: „На кого да я върна?“.

 

 

Нощем времето сякаш спира своя ход. Диего се връща с лентите, изпразва фотоапарата, хвърля всичко в един ъгъл. Вече не ми разказва какво снима.

Нощем градът прилича на развалена уста с розови отвътре конструкции като зъби, разядени от кариес. Мракът поглъща апокалипсиса. Няма помен от живот. Сирените на алармите са забравени гласове за предпазливост, която вече изглежда непотребна. Всяка нощ Сараево умира. Нощта е капакът, който се затваря. Оцелелите са мравки, последвали съдбата на града поради твърдоглавата си привързаност и останали зазидани в ковчега.

Нощем броди единствено вятърът, който се спуска от планините и обхожда като неспокоен дух тази беззъба уста.

Диего казва: „Това е само началото и ние сме свидетели. Един ден целият свят ще бъде такъв, прогорен отвътре, смъртоносно ранен. Няма да остане нищо, освен изтърбушените железарии, отдушниците за газ, черните езици на умиращите пламъци. Сега виждаме края на света, този от комиксите, от филмите, показващи най-апокалиптичното и покварено бъдеще“. Усмихва се. Нощем надеждите отлитат. Диего става мрачен. Гледам докачливата му физиономия, очите, загладени от тъмнината. Пие много, литри от онази скапана бира. Става да пикае, блъска се в нещо. Докато спи, го докосвам, за да усетя дали е жив, дали мърда. Боя се от този мрак, приличащ на бездна. Все едно сме под нивото на земята, в дълбините на погребано езеро.

Някъде копае лопата. Нощем в Сараево погребват мъртвите, хлъзват ги тихо в земята. Сборищата на открито са като лакомство за снайперистите, затова се чака да падне мрак. Живите не отронват звук, сълзите се заковават в гърдите подобно дъските на ковчезите, правени от остатъци, стари летви, крила на гардероби.

Чува се единствено дрезгавият лай на кучетата, събиращи се на глутници, станали са кожа и кости, очите като на вълци. Домашни кучета, превърнали се в скитащи заради войната, изоставени от собствениците, избягали, умрели или прекалено гладни, за да ги хранят.

После зората. Някой път не гаубиците те събуждат, а птиците, завърнали се да чуруликат. Тогава си помисляш, че може да свърши.

Че оцелелите могат да излязат от града и да се изкачат в планините, около курорта Яхорина, на Требевич, за да направят пикник или да берат гъби.

Че трамвай номер едно отново е тръгнал до Илиджа, до водопадите, до поляните.

Струва ти се невероятно, че на разсъмване се появяват всичките тези хора, питаш се къде са се крили, дали са истински живи, или възкръснали мъртви. Никой не остава вкъщи, трябва да се излезе на лов за храна, за вода, ако изпадне нещо на черния пазар, купоните за хляб, консервите от хуманитарните помощи. Обикаляш, чукаш на вратите на „Каритас“, евангелистката църква, „Ла Беневоленция“ на евреите, те са най-щедри и помагат на всички. Помагат на мюсюлманите на Сараево, които са им помагали някога, крили са ги от нацистите. Така минават първите часове на деня. Ако останеш на затворено, умираш.

Всеки път когато излиза, Велида казва:

— Отивам.

Прави пауза, усмихва се.

— Отивам към моя снаряд.

 

 

От време на време някой пада. Жена на опашката за вода. Един заек.

Не бива да спираш и да гледаш… да оставяш на очите време да видят, да се привържат. Това трябва да се научи. Да не даваш на мъртвите време да се разкрият, да се превърнат в реални, трябва да вървиш направо, да не разграничаваш тялото от торбата с пясък, а да ги оставиш неопределени зад себе си, да се отдалечиш наистина, да си гледаш пътя. Само така може да оцелееш. Като не даваш на мъртвите име, не виждаш палтото и цвета на косите им. Като ги оставиш. Като се научиш да ги избягваш още отдалече, да се правиш, че не си ги забелязал. Да се преструваш, че не съществуват.

Защото ако спреш, ако им позволиш да се вмъкнат в теб… тогава неизбежно забавяш крачка.

Но децата са любопитни, протягат врат, гледат, докато майките ги дърпат, влачат ги след себе си. Децата се приближават до мъртвите като катерички до остатъците от пикник.

И все пак този град, където смъртта продължава да вършее, излъчва някаква скрита сила, сокове, отделяни от най-затънтените гъсталаци на гората.

 

 

Гойко дойде да ме вземе и така можах да прегърна отново Себина. Стори ми се като костенурка, сухо, триъгълно лице, устата като сламка. Притиснах я до себе си. Бяхме на вратата на онази все още учудващо подредена къща. Усетих главата й върху корема ми.

— Защо си още тук, Bijeli biber?

Не иска да си тръгне с детските конвои.

Получава писма от заминалите си приятели, всичките й се струват по-тъжни от нея. Нейната стая е наред и в края на краищата не е толкова зле. Гойко идва почти всеки ден, не им липсва нищо. Само дето са й омръзнали ориз и макарони.

— Отгоре на това и тази смрад! — смее се.

Консервите скумрия от пакетите с помощи, смрадта се усеща във всяка къща, в оригванията на късметлиите като тях.

Разказва, че е свикнала със сирените и мазето. Донесла съм й малко шоколад, смуче го, омазва си устата.

Вече не тренира, залата е приютила бежанци. След всичкия ентусиазъм сега гласът й се губи. Но не заплаква, прави гримаса, разкършва рамене. Застава с главата надолу, опирайки се на стената, ходи на ръце, а косите й се влачат по пода. Полата се е свлякла надолу като увехнало венче, виждат се петната по краката й, коленете, малките венички, прозиращи под кожата, гащичките на цветчета. После прави дъга… гръбнакът й се огъва като на акробатка от цирка.

— Внимавай…

Разтваря крака и завършва с перфектен шпагат. Малко представление за мен. Аплодирам. Остава само усмивката й. Самотният звук от пляскащите ми ръце.

Питам я какво е това пликче, окачено на дръжката на вратата. Документи, отговаря, на къщата, актовете за раждане с кръвната група, шофьорската книжка на Мирна, заедно с парите и ценностите, както и часовникът на татко. Стоят там в случай на бягство, ако снаряд удари къщата.

Кашля, отваря уста и си пръска в гърлото от своето лекарство против астма. Смее се, миришело гадно, на дървеници.

— Откога имаш астма?

Откакто остава сама и се тревожи за майка си, бои се, че няма да се върне. Ходи напред-назад с онези маратонки, осветяващи тъмния коридор.

— Още светят…

— Разбира се, зареждат се от слънцето.

Новините за мъртвите стигат и до нея, но отдалече, защото Мирна я предпазва, като я държи у дома. Ала Себина знае, че сега се умира на улицата. Предупреждава ме да внимавам.

— Ти може и да си италианка, ама те не знаят, ще те помислят за сараевка и ще те гръмнат.

 

 

Излизам с Диего. Навличам противокуршумната жилетка, която той не носи никога. Крачим тихо сред развалините заедно с другите. Не тичат, държат се нормално, само очите им са малко по-нащрек в сравнение с жителите на някой мирен град. Мъжете са небрежни, с мръсни коси и измачкани дрехи, спали са с тях. Но има и със сако и вратовръзка, изглеждат професори, чиновници от високите етажи. Къде ли отиват? Училищата и офисите са затворени. Газят в прахта с мокасините си, черните чанти с документи, с текстовете на университетските лекции. Вървят предпазливо, не бързат в този метафизичен пейзаж. Има нещо неестествено в спокойствието на това заредено с опасности пространство, тези хора създават странно впечатление, приличат на скици от театрална сценография. Страхът вдървява телата им, като че са колосани. Само очите пробягват наоколо, въртят се осторожно… сякаш са истински очи, забодени в картонен силует. Сега на кръстовищата има табели: PAZI SNIPER! Внимание: снайперисти!

Всички са слаби, няма хора с наднормено тегло. Би трябвало да разкажа на момичетата от фитнеса. Проблеми с целулита? Хайде в Сараево, тук не се яде и се крачи по цял ден. Месеците на обсадата се броят по главите на жените, които не се боядисват вече, по онези тъжни бели ивици от прораснали коси. Младите обаче са съхранили своята елегантност, вървят с перфектно гримирани лица.

Знак за съпротива, плезят се на онези горе с това излизане по улиците, с непоколебимото спокойствие, токчетата, червилото сред отворените от войната проходи и в задължителните пасажи зад натрупаните торби с пясък и кръстосани железа.

Стигаме до бирената фабрика. Диего снима дългите опашки за вода, откритата тръба, осеяна с малки дупчици, където хората допират тубите.

 

 

Колелата. Има неща, които преди не са стрували нищо, както на всяко друго място по света. Но сега… колелата. Всички говорят за колела, всички те питат дали нямаш някое старо колело.

Točak… Točak…

Колелата се използват, за да превозват тубите с вода, парчета дърво, части от коли, всякакви неща, които успееш да насъбереш.

Диего снима стареца, влачещ бебешка количка, вътре има корен от дърво. Едно голямо дървено дете с полепнала почва, ще послужи за зимата.

Денят се състои в този лов там в ниското, в калта на развалините. Докато снайперистите са на лов за теб.

— Майките са предпочитана цел, знаеше ли го?

Не го знаех.

Стрелците се забавляват да гледат как децата плачат, да видят как разтварят уста в отчаяние.

Диего снима децата, които не са преставали да си играят, крият се в застрашените от срутване преддверия, под бетонните плочи на рухналите тавани. Коленичи, говори с тях. Рови из джобовете си, подарява каквото има. Оставя ги да се катерят по него, да ровят в лицето и в косите му, носи ги на конче, не се ядосва даже когато му пипат обективите.

Снима и мен, на фона на кратера от библиотеката.

— Застани там — казва ми.

Питам се дали ме обича още, или съм само призрак от предишния му живот. Все върти глава, често се обръща, оглежда наоколо. Кого търси?

Беговата джамия също е засегната. По залез Диего снима вярващите, молещи се пред развалините. Коленичили са на килимчетата си, малки като онези за пред леглата ни. На булевард „Тито“ има ръчно изписан лист с имената на умрелите, окачват го нощем. Хората спират, четат, свеждат глави.

Вмъкваме се в някаква кръчма, неуютна стая със струпани далече от улицата маси. На тезгяха само няколко черни геврека. Но има от силното бъркано нескафе, което прави каймак и прилича на италианско еспресо. Задимено е от „Дрина“, пияни хора с военни униформи, шити у дома, крещят, армия от опълченци, събрани от кол и въже, сражаващи се бойци и стари негодяи, произведени в местни командири. Има и една жена, лакътят на масата, лицето, полегнало накриво върху дланта й. Застинала е в този жест, който удължава чертите й, разширява ноздрите, разкрива потъмнелите зъби, затваря едното око. Явно до нея не достига нищо от случващото се наоколо. Сигурно е тук, за да се отърси от някой кошмар.

А може би е сломена от мъка.

Смазани жени. Старци, изглеждащи като статуи. Пием нескафето. Питам Диего за пореден път какъв е смисълът да останем.

— Защо сме тук?

Защо е този абсурд? Това самобичуване?

Не отговаря, облизва кафето докрай. Езикът му е бял от каймака, като моя.

— Аз не съм те молил да дойдеш.

По-късно в стаята, когато няма какво да ядем, защото не сме се погрижили за това, и празните ни стомаси къркорят, гласът на Диего достига до мен в тъмното.

— Върни се в Италия, бебчо.

 

 

Вали… небето се е продънило и се излива. Цяла нощ имаше светкавици и гръмотевици, природните тътнежи се смесваха с онези от злината на хората. Дълго не заспивах, слушайки това състезание в небето, като че ли Господ се беше разгневил и бе пръснал цялата си ярост из небето, което му принадлежи, мокрейки дулата на оръдията, гаубиците, зенитната артилерия и окопите. Сигурно горе в планините всичко е потънало в кал. Може би дърветата в горите няма да успеят да спрат този потоп, земята ще се свлече в долината като гнилоч, увличайки градините и къщите на близките квартали.

Дъждът обстрелва найлоните на прозорците, ужасният шум продължава часове. Студено е, зимата настъпва, стените са осеяни с пукнатини, стигащи до таваните, и вече не ни предпазват. Мирише на влага и мръсни чаршафи. Диего се е свил на кълбо под завивките с покрита глава, стъпалата му жълтеят отвън. Бутилката на газовата ни печка за къмпинг е издъхнала, изпуснала е последното изпарение… синьо пламъче, светнало съвсем кратко, а после изтляло към високото, точно като изнурена душа. Слизам в общата кухня, за да потърся малко кафе. Велида е там, краката й са мокри до коленете, държи в ръка емайлирана кана. Стряска се, подскача, каната пада.

— Това е гръмотевица, само гръмотевица… — успокоявам я.

Навеждам се, подавам й каната, нащърбила се е на две места и сега отдолу се вижда желязната сърцевина.

— Още едно счупено нещо… — смее се.

Тя също има странен мирис. Мирисът на жителите на Сараево. И не е само заради липсващата вода, защото днес можем да се изкъпем с дъждовна, това е умората, паниката, изпускана от телата. Предсмъртен мирис. Като непоносимата воня, която изплашените животни внезапно отделят, за да се защитят. Това са тела в безпорядък, развалени стомаси на хора, които ядат трева, будуват и излизат от къщи с убеждението, че ще умрат.

Върху малката опашка във вътрешния двор вали. Жени по чехли, в ръцете им порциите треперят.

— Виж на какво сме заприличали…

Тази сутрин Велида може да плаче, поради дъжда никой няма да види сълзите й. Една жена от опашката я избутва, тя се отмества, оставя я да мине. После й дава и своята дажба мляко, доставено от лавкаджията кой знае откъде, истинското мляко липсва от месеци. Ядосвам се, казвам, че е прекалено слаба, за да си позволява това великодушие. Но тя не иска да се превръща в животно, отказва да се бори с тези отчаяни хора.

— Има деца — добавя. — Аз имам само смъртта.

Вдига глава, мокрите коси откриват лицето, приличат на кичури мокра вълна.

— Виждам я, досега я държах на разстояние, но вече е тук, оставих я да влезе… сяда в кухнята като мен, гледа ме пред изгасналия огън, прави ми компания. Кани ме да танцуваме. Нощес носеше италианските ми обувки, онези от сватбеното пътешествие, цвят камила, с отворени пети.

 

 

Качвам се с малко кафе. Диего вече е готов за излизане, има лек червен дъждобран, скъсан на гърба.

— Къде отиваш?

Не издържа на затворено, дъждът не му пречи, даже му харесва.

Залепва скъсаното на дъждобрана с две бели ленти лейкопласт, онзи от аптечката ни в кутия за обувки.

Тръгва с този кръст на гърба си. Казвам му, че така е превъзходна цел. Вдига рамене, смее се. Преди бих се хвърлила отгоре му да го задържа вкъщи, но вече нямам сили. Станал е фаталист, подобно на всички сараевци. „Съдбата е като сърцето — отвърна ми, — тя е вътре в нас още от първия миг, затова е излишно да променяш пътя си.“

Идиот.

Следвам го. Без противокуршумната жилетка, защото е много тежка, защото днес и аз забравям за предпазливостта. Уморена съм, а умората ни прави безразсъдни.

И после при целия този дъжд може пък пушките да са намокрени, очите на снайперистите замъглени, да им се мержелее. Може би под дъжда ще се отърва благополучно.

Следвам го в дъждовните проходи, в пустите коридори, между части от разрушени стени, изместени от снарядите, които отново са намерили своето призрачно равновесие. Вижда се от какво е направена една стена… колко основа, колко хоросан. Безсрамен поглед отвътре. Интимността е разголена, извадена на показ сред всеобщата мъка.

Но никой не гледа вече, кара напред.

Погледите минават край труповете и не спират, не се отклоняват. Войната е вътре в продължаващите стъпки, в уморените очи, отхвърлящи гледката.

Очите са единствените стъклени късчета, които не падат, остават в своите вдлъбнатини между костите, принудени да гледат, да поглъщат изображения, разболяващи тялото.

Вали. Крача след мъжа си, понякога го изгубвам, после го намирам отново. Гладна съм.

Диего е с белия кръст на червения си найлонов гръб. Вмъква се в закрития пазар. Самотни хора се въртят около самите себе си, изглеждат луди, затворени в клиника, вървят с наведени глави като животни в заградено с тел под напрежение място. От време на време някой потреперва, като че ли е докоснал тази граница, която не убива, а само раздрусва, изхабява нервната система. Няма нищо за купуване, единствено боклуци за размяна, медно кафениче, бутилка ракия… буркан с конфитюр от сливи, запалка „Бик“.

Диего се навежда, прибира нещо, вади банкнота.

Наоколо е само вода, пада, като че ли е плискана с кофи.

Диего снима хората, пристъпващи мълчаливо в тази водна рамка, умиращи риби, изплували на повърхността.

Вече съм напълно мокра. По земята има само кал, после се появява гола глава, изтръгната от манекен, изтъркулила се е от близкия магазин, червените устни блестят от дъжда, изкуствените очи се блещят. Спирам, за да разгледам тази абсурдна глава, изглеждаща толкова самотна, приисква ми се да се наведа, да я взема и понеса със себе си, да я поставя на масата в някое кафене и да си говорим. Диего стига до моста „Чумурия“. Ще ми се да се връщам, но ми се струва, че отзад вече няма нищо. Хуквам след него… след белия кръст.

Минава покрай Папагайка, грозната, крещящо оцветена сграда, този папагал, проснат на земята от снарядите. Още върви, не се обръща. Влиза в ниска постройка, някогашно училище… класните стаи в редица, тъмни като пещери. Липсват вратите и прозорците, свършили са в печките, както и чиновете, от които тук-там е останал железен скелет. Мирише на изпражнения. Диего сигурно познава като пръстите на ръката си този маршрут. Минава близо до стена, на която още виси географска карта на бившата Югославия и портрет на Тито, направен на решето от изстрели. Някакъв мъж разпарчетосва оцеляла талпа, дори не ме поглежда. Вървя след мъжа си. Чуват се гласове, звуци… не се разбира хората плачат ли, или се смеят. Тук-там по отворите на вратите има перде или килим, заковани с пирони. Осигуряват мизерна интимност… нахвърляни на пода дюшеци, печки от подръчни материали. Вероятно е убежище за бежанци. После усещам миризмата на дърво и боя, горящи заедно. Диего е пристигнал, отметнал е края на найлона и се е присъединил към групата от хора, сгушили се около огъня в средата на стаята, запален направо на пода, върху мокрото дюшеме… слаб огън, изпускащ само дим.

Оставам отсам преградата. Тършувам между тези клети гърбове. Когато се усещам, преглъщам, дъхът ми сякаш е стъклен прах, разяждащ гърлото. Главата е покрита, косите не се виждат, изглежда като някоя от многото изнемощели мюсюлманки, селянки, избягали от опожарените си села. Диего отваря раницата, сяда там наблизо. Тя се обляга на рамото му, чакала го е. Пият ракията, донесена от него, подават си бутилката. След това я прехвърлят и на другите.

После Аска се изправя. Още носи своите бойни обувки, но е обула шалвари като мюсюлманките. Тя и Диего излизат. Поривът на дъжда отмята забрадката и сега, освен белия сърп на лицето се виждат и червеникавите коси.

Изпаднала съм в някаква странна еуфория, стихийна радост, пронизваща главата ми. Движа се в нереалната тишина на дъжда, поглъщащ всеки шум. Не вървят един до друг, той е малко зад нея, леко отделен. Изглеждат като двама скарани любовници.

Следвам ги през задължителните проходи, между ламаринените стени и бетонните блокове. Сега са на открито, на място, където има надпис ВНИМАНИЕ: СНАЙПЕРИСТИ…

Спирам, краката и коремът ми отмаляват. От пролуката се вижда оловнозеленото на планините. Потъналите в дъжда елаци приличат на настъпващи воини. Някой пресича, тичайки на зигзаг… и чувам откос. Един мъж, който, за щастие, вече е от другата страна на кръстовището, диша сгънат на две. Воня на страх… потя се в мокрите дрехи.

Не мога да повярвам, Аска тръгва. Наблюдавам екзалтирана това преминаване. Не тича, спокойно върви, като че ли не е на едно от проклетите кръстовища в Сараево, а в Рим или Копенхаген.

Диего е спрял, сякаш вече няма желание да я следва. После изведнъж излиза на открито, тича като санитар от линейка с червения си дъждобран и кръста от лейкопласт на гърба… дърпа я, влачи я за ръка, крещи й да бяга, да се маха оттам. Закрива я с тялото си.

Откос не се чува, може би смяната на стрелеца е свършила, или пък сам той е зяпнал невярващо тази червенокоса овца, този равнодушен танц.

Сега Диего и Аска са отвъд останките на един трамвай, запалила си е цигара. Не знам колко време стоят там, като намокрени животни. Тя пуши друга цигара. И той запалва, не виждам да си говорят. Клекнали са тихичко, коленете на височината на носа. После изведнъж се прегръщат, сякаш внезапно са се помирили, а тя нарочно е рискувала живота си преди малко, като е преминавала толкова бавно кръстовището, може би само за да го накаже. Той смъква забрадката, гали косите й. Напъхва лицето си в тях, диша в това мокро наметало.

Струва ми се, че усещам мириса на прегръдката им, топлия дъх на постеля, на убежище.

Този жест е от първите ни дни, когато беше напуснал своя град и не можеше да се приспособи напълно към Рим. Тогава захлупваше лице на рамото ми, сломен от вътрешна умора. Оставаше така, заровен в костите ми, скритият поглед на претърпяло неуспех дете, което не иска да се показва, докато губи, защото има нужда от любов.

Аска изглежда много по-силна от него. Утешава го с известно неудобство, сякаш е засрамена от този срив.

Изправя се, по-висока и по-слаба е отпреди, прилича на черна свещ. И точно поради тънката фигура коремът изпъква, заоблена издутина. Някой би си помислил, че е коремът на тяло, изтощено от войната, от липсата на храна, заради копривата, бульона от брашно, непоносимата вода, оцветена от дезинфекциращите таблетки… болен от паразитна инфекция стомах. Но аз знам, че не е така. Този корем избухва в мен подобно снаряд. Отстъпвам обезкоремена като онзи човек на улица „Васе Мишкин“, онази изтърбушена ръкавица, увиснала на парапета.

Оставям ги зад гърба си. Лутам се из този опожарен луна парк. Прибирам главата на манекена, нося я под мишница, докато се мъкна.

 

 

Успях да се прибера вкъщи, да се мушна в леглото. Даже не затворих вратата, там е и се поклаща на пантите си, хлопа, отмерва времето на очакване, поривите на вятъра и дъжда нахлуват, навсякъде е мокро. Диего се връща, разтърсва коси, сваля дъждобрана и прогизналите джинси. Остава с белите си крака и изсечената физиономия.

— Сега знаеш защо не мога да замина.

Понасям последствията, треската и останалото. Халюцинациите, лутанията във водата, в калта, в небето с червени трасиращи куршуми. Виждам дълга редица празни гробници и там наблизо всички хора, които познавам, всеки до своята ниша, говорим, смеем се, местим капаците, плъзгащи се като онези на кибритените кутийки. Велида влиза и носи една от своите отвари. Диего все не си обува панталони, стои с голи крака, фитилът на свещта се пържи в олиото. Не се приближава, поклаща глава.

— Защо не ми каза?

Искал е да се справи сам, не желаел аз да рискувам живота си, отговаря.

Не е развълнуван, не плаче. Непоколебим като войната навън.

Събрали сме дъждовна вода. Легените в стаята ни приличат на гробници. Дали водата е замърсена? Има ли значение? Искам да се изкъпя. Треската ме изгаря отвътре. Потапям се в студа, миришещ на блато.

Знаел е, че вървя след него, но ме е оставил.

— Не можеше да продължава така.

За пръв път от месеци е спокоен.

Онази нощ са правили любов, а също и всички нощи и дни, в които са били заедно. И не е било чукане, а часове на любов и всепоглъщаща нежност.

Само сега очите му оживяват, докато говори за нея… докато ми разказва колко трудно му е било да се откъсне от тялото й, от нейния тил.

Лесно е да се вкопчиш в живота, когато навън валят снарядите.

А нашият живот къде е?

Далече, далече… излишно е да се самозалъгваме. Разхождахме се примрели в Хърватия, в Украйна… спряхме на летището в Белград и се върнахме да умрем в Сараево, в града, където сме родени.

Главата на манекена е върху масата, гледа ни с продълговатите си гримирани очи.

Търсихме за подкрепа едно тяло… парче дърво в коритото на нашата река, течаща към гибел, което би ни отвело на другия бряг. Но той не е като мен, не може да използва хората… той е глупаво момче, което се влюбва.

Не е знаел, че е бременна, не го е потърсила. Разбрал е чак когато се завърнал в Сараево.

Гледа прерязаната глава, която сигурно му се струва онази на Аска. Тя също живее така, откъсната от тялото си.

Веднага е съжалила за тази история, ядосана е, в депресия. Семейството й в Соколац е било избито и сега се чувства виновна, вярва, че е наказана от Бог.

Диего гали главата с широко отворени очи, блестящи от полепналите сълзи, които не тръгват надолу.

— Обичаш ли я?

— Как мога да не я обичам?

— Ами аз?

— Ти си ти.

 

 

Коя съм аз? Онази от снимката в журналистическата акредитация. Трябва да си тръгвам, да се замъкна до командването на ООН, размахвайки картата, и да се мушна в някой от онези самолети, дето даже не гасят моторите, разтоварват кашоните с лекарства на пистата на „Бутмир“ и излитат. Вместо това оставам. Как да си замина? Касетките с лентите падат на пода, никой не ги събира. Има фотографи, застанали на пусия навсякъде, до най-опасните кръстовища, чакат осъдените на смърт, жената, втурнала се да настигне семейството си и застреляна там. Те са снайперисти с лента. Чакат фотографията, която ще им донесе награда.

От хълмовете към долината се търкалят смразяващи истории. В края на седмицата към четниците са се присъединили странни доброволци. Хора, пристигащи от чужбина, за да се забавляват. Снайперисти, на които симулациите и картонените фигури са омръзнали.

Сараево е един голям полигон на открито. Ловен резерват.